Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (60)

Глава 55

— Коя сте вие? — изръмжа мъжът с пушката. — И какво, за бога, правите тук?

Мати стреснато замълча. Мъжът насочи оръжието си.

— Попитах…

Жената се пресегна към джоба си.

— Кротко! — извика мъжът. Още държеше оръжието насочено.

— Искам… да извадя значката… и документите си — заекна тя.

Той вдигна глава от мерника.

— Полицайка ли сте?

— Работя за „Прайвит“, „Прайвит Берлин“.

Показа му значката си, той й махна да слезе по стъпалата към него.

— Пушката ви? Притеснява ме — помоли тя.

Най-накрая той наведе цевта надолу, свали качулката си и откри мършаво лице на мъж, наближаващ четирийсетте.

— Видях колата, когато свърших с оранта. Нямате работа тук! След месец ще съборят цялата сграда.

Мати възвърна самообладанието си и тръгна по стълбите към него.

— Съжалявам. Някога е било сиропиталище. Мой… близък приятел е живял тук.

— Мнозина са живели тук, но не съм чувал на някого да му е харесало особено.

Тя подаде ръка.

— Мати Енгел.

— Дарек Еберхарт — отвърна той, но не пое ръката й. — Махайте се оттук, фрау Енгел, това място е опасно! Подовете са прогнили. Може да пропаднете и да си счупите я крак, я врат.

— Моят приятел е… мъртъв, убит. Беше ми повече от приятел. Беше мой годеник и просто се опитвам да разбера детството му.

Еберхарт я изучаваше хладно.

— Съжалявам за загубата ви, но няма какво да научите тук. Изоставено е от двайсет години. Ошушкаха почти всичко. На държавата й трябваше цяла вечност да направи нещо, но най-накрая продаде земята на някаква компания за зелена енергия.

— Чух. Електрически крушки.

Мъжът се обърна безмълвно и пое към коридора. Мати забърза след него.

— Документите за „Вайзенхаус 44“ във Федералния архив са… непълни.

Еберхарт не отвърна и продължи към вратата.

Тя викна след него:

— Надявах се, че ще намеря някого, който знае нещо за сиропиталището, който може да е познавал Крис!

Еберхарт излезе навън. Дъждът беше понамалял. Гръмотевиците и светкавиците вече вилнееха някъде на изток.

— Трябва да се връщам на полето — каза мъжът.

Мати тръгна след него.

— Съжалявам, надявах се… — задави се от сълзи. — Просто е толкова трудно да не разбираш… защо е мъртъв, какъв човек е бил, какво е това място.

Избърса сълзите си с мокър от дъжда ръкав. Еберхарт се беше извърнал към нея, дулото на пушката наведено към земята, изражението му — неразгадаемо.

— Съжалявам — повтори тя. — Ще тръгвам. Извинете, че ви притесних и откъснах от работата.

Завъртя се и направи няколко стъпки по обраслата с трева алея към шосето.

— Хариат Ледвиг — каза фермерът. — Живее в старчески дом в Хале.

Мати спря и го погледна объркана.

— Коя е тя?

— Втора братовчедка на баща ми. Беше директорка на сиропиталището двайсет и две години.