Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (58)

Глава 53

Става късен следобед, докато Мати се върне в „Прайвит Берлин“, вземе кола и пропътува 170-те километра на юг до Хале.

Град с доминираща сива, социалистическа архитектура от времето на ГДР, Хале изглеждаше дори още по-мрачен и зловещ в мъглата, диплеща се преди поредната буря.

Мати паркира, замислена дали откритият мъртъв компютърен гений има нещо общо с хакването на „Прайвит“, смъртта на Крис и убийството на Агнес Крюгер посред бял ден. Дали Херман Крюгер седеше зад всичко това? Дали човек от неговия ранг може да си позволи да е толкова жесток и хладнокръвен?

В опит да отговори на тези въпроси, се насочи към кметството и попита в приемната за „Вайзенхаус 44“. Татуираната емо девойка зад гишето заяви, че никога не е чувала за такова сиропиталище, камо ли за неговата документация.

Но жената на средна възраст, която работеше на бюрото зад момичето, каза, че „Вайзенхаус 44“ се е намирало по пътя от Клепциг към Ройсен.

— Дали е още там? — попита Мати.

— Да, но не задълго — отговори жената. — Другия месец ще го съборят, за да построят завод за производство на екологични електрически крушки.

— А документите? — продължи Мати.

— Мисля, че бяха изпратени във Федералния архив.

— Възможно ли е да са на друго място?

— Не, доколкото ми е известно.

Мати се зачуди дали да не се откаже. Но после реши да отиде и да види сиропиталището. Каза си, че това може да й помогне да разбере през какво е минал Крис като малък.

Мисълта за Крис като дете й напомни за Никлас.

Буца заседна в гърлото й, а очите й се напълниха със сълзи. Наложи се да положи неимоверни усилия, за да се задържи на мократа магистрала, водеща на изток от Хале.

Задуха силен вятър, а дъждът се усили, докато Мати караше на север по надупчения второкласен път от Клепциг към Ройсен. Той криволичеше покрай ферми, дървета с опадали листа и гигантски бели вятърни генератори, чиито перки разсичаха желязното небе.

Накрая Мати мярна покрива на сиропиталището, скрит зад преплетените клони. То се намираше до едно поле, по което пъплеше трактор.

Между два здрави дървени пилона бе опънат нов стоманен кабел, който минаваше над обраслия паркинг на сиропиталището. На двата пилона бяха разлепени уведомления за конфискация. На кабела се поклащаше знак: „Влизането забранено“.

Мати паркира колата на банкета, нахлупи качулката на дъждобрана си и излезе. Пресече пътя, прескочи кабела и тръгна през паркинга, през храстите и тръните, които се закачаха по панталоните й.

Стените на „Вайзенхаус 44“ бяха погълнати от диви лози. Сградата беше триетажна, с продънен покрив. Прозорците на старото сиропиталище ги нямаше, като изключим няколко остри парчета стъкло, стърчащи от рамките.

Мати стъпи на хлътналата веранда пред сградата. Входната врата на сиропиталището лежеше потрошена на земята в началото на дълъг, мрачен коридор.

Инстинктът й казваше да не влиза и да остави всички тайни на „Вайзенхаус 44“ неразкрити.

Но в този миг гръмотевица прокънтя в далечината и дъждът още повече се усили.

Напрегната до краен предел, Мати се зачуди дали не е полудяла и пристъпи вътре.