Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (40)

Глава 35

Дъждът спря точно преди пет часа следобед и околностите на Паметника на съветския воин в парка „Трептовер“ се обляха в светлина, която за хаупткомисар Ханс Дитрих изглеждаше като никелирана.

Следователят стоеше в основата на мократа статуя на съветския войник, понесъл германско дете. Подутата буза го болеше.

С вид на победител, полковникът се зададе по алеята точно в 17,07 часа.

Очите му отново обходиха сина му, спряха се за миг върху превръзката на бузата и устните му се изкривиха презрително.

— Остави ме на мира, Ханс — заповяда.

— Ще те оставя след тази вечер, полковник — обеща главният комисар. — Онази кланица в Аренсфелде…

— Казах ти да не се занимаваш с това — отсече полковникът и продължи да върви.

Тази вечер Дитрих не посегна към баща си, а изрече зад гърба му:

— Сутринта беше взривена със „Семтекс“ от времето на ГДР.

Възрастният мъж спря и се обърна невярващо, но каза:

— Май чух нещо като оръдеен огън.

Главният комисар кимна.

— Преди да се взриви, открихме разлагащи се тела и скелети в подземието. Трийсет.

Дитрих винаги беше смятал, че нищо не може да развълнува баща му, но тази новина сякаш го стресна.

— Не — гласът му прозвуча внезапно състарен. — Това не е…

— Бяха там — настоя Дитрих. — Какво знаеш?

Полковникът потърка лявата си ръка, сякаш да успокои някаква болка.

— Наистина нищо не знам.

— Но се носеха слухове — Дитрих не се отказа. — Чух те една нощ…

Лицето на баща му се изкриви в гримаса и той хвана ръката си по-здраво, докато изсъскваше в отговор:

— Слухове се носеха навсякъде за всичко и за всеки. Никой не знаеше кое е истина и кое — измислица. Никой. И аз все още не знам.

— А не искаш ли да разбереш?

— Не! — изграчи баща му и се извърна, вече стиснал здраво ръката си. Направи три крачки по посока на най-близкия саркофаг, спря, олюлявайки се несигурно, после политна надясно и се строполи настрани в локва на чакълестата пътека.

За миг Дитрих бе толкова слисан, че не успя да помръдне. Не мислеше, че е възможно да…

— Папи! — извика и се втурна към баща си.

Полковникът се задушаваше, очите му бяха разширени от ужас. Синът му се хвърли да прави изкуствено дишане.

Но дясната ръка на баща му се стрелна и го сграбчи за яката на сакото.

— Знам, че не бях добър баща — изрече на пресекулки. — Но бях ли добър човек?

За пръв път в живота си главният комисар не знаеше как да отговори. Мълчанието му бе красноречиво и полковникът разбра. Страните му се изопнаха. Отмести поглед от сина си към статуята на триумфиращия съветски воин с германското дете, извисяваща се над тях.

— Бях добър гражданин — полковникът си поемаше с мъка въздух. — Знаеш, че беше така.

И с хриплива въздишка животът излетя от бащата на Дитрих, а очите му се взираха с безизразния и изцъклен поглед на смъртта.