Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (25)

Глава 20

Тъкмо се е съмнало, приятели, дъждът се лее, докато шофирам на юг, излизам от Берлин с моя „Мерцедес Бенц“ ML 500, който взех миналата година. Знаете ли я тази кола? Като танк е на мокрия път, моят мощен автомобил, моят всъдеход.

Зад волана й обикновено съм олицетворение на самоувереността. Но сега съм нервен, мисля си за полицията в кланицата снощи. Сутринта, когато се събудих, изпитах силна нужда пак да мина оттам, за да видя какво става, но трябва да измина много голямо разстояние за много кратко време, а после се налага да се върна на работа.

Югоизточно от Хале откривам двулентов път, който се спуска покрай реката — усамотено местенце. Особено в това лошо време.

Паркирам и чакам, не мисля за нищо, освен за предстоящата приятна задача.

След двайсет минути се задава мотор, водачът е с дъждобран и черна каска. Пороят е намалял и сега само леко ръми. Излизам с непромокаемото си яке, пъхнал ръце с ръкавици в дълбоките му джобове.

Приятелят ми сваля каската си и виждам смугъл мъж, наближаващ четирийсетте, турчин е и освен това е крадец. И точно като крадец казва:

— Искам още пари. За малко да ме хванат. За малко да ме убият.

— Каза ми по телефона снощи — отвръщам любезно. — Петдесет хиляди евро вместо двайсет и пет. Така става ли?

Виждам, че е очаквал да се дърпам, но сега кимва. Предлагам:

— Покажи ми твоето, аз ще ти покажа моето.

Приятелят ми се обръща и рови в торбата си. Аз отварям багажника на мерцедеса. До брезента с тялото на компютърния хакер лежи кожена чанта. Отварям я и вадя една дреболия, с която ще ускоря нещата. После поемам чантата и я нося като сервитьор в изискан ресторант, полуотворена, за да се виждат парите вътре.

Отивам при крадеца. Той държи харддиска.

Правя се, че му я подавам и уж се спъвам. Чантата излита от ръцете ми.

Приятелят ми инстинктивно се пресяга да я хване.

Цапвам го с електрошока и натискам спусъка.

Импулсът разтърсва цялото му тяло и мъжът се строполява на земята.

Още една доза електрошок, после захвърлям устройството и рязко вкарвам отвертката в тила на мъжа, под ръба на черепа.

Сега цял се разтърсва от тръпки, но аз го държа здраво и усещам пак как тайнството се отцежда от него и изпълва мен.

Но този път не мога да спра и да се насладя на момента, нито на приятната застиналост след смъртта. На открито съм. Вали. Ала забавя ли се твърде дълго, някой може да ме види.

Затова капвам лепило върху раната и завличам трупа на крадеца до брега. Нагазвам в реката и го избутвам до основното течение с надеждата студената бърза вода да го отнесе надълбоко и надалече.

Излизам измръзнал, но не ме е грижа.

Мятам чантата в багажника на мерцедеса.

Завличам брезента с трупа на приятеля ми, компютърния гений, до реката. Претъркулвам го във водата, измъквам брезента и изтласквам тялото навътре.

Трупът на крадеца вече не се вижда никъде.

Бързо сгъвам платнището и го оставям до чантата в колата.

Мятам каската в реката. Паля мотора, включвам на скорост, задържам спирачката натисната, давам газ и отпускам съединителя.

Моторът потегля с рев, излита от брега и изчезва във водите.

Вече трябва да се връщам в Берлин, не мога да отлагам повече. Трябва да проверя кланицата.

Трябва да взема решение за бъдещето й, приятели.

Ужасно решение.