Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (20)

Глава 15

— Хаупткомисар?

Ханс Дитрих се обърна към стажантката си. Извисяваше се над нея и изглеждаше вбесен.

— Какво има, Вайгел?

Застанала в източния край на кланицата, инспекторката се изчерви, но изпелтечи:

— Криминолозите откриха следи от кръв, много кръв.

Началникът й се стегна, замълча за миг и изстреля ядно:

— Очакваше се, все пак това е бивша кланица.

— Питат какво да правят.

Дитрих отново млъкна за миг.

— Вземете двайсет проби на случаен принцип.

Вайгел кимна колебливо.

— Хаупткомисар, да не би да ви е лошо?

Той я стрелна с поглед и сведе очи към часовника си. Четири и десет.

Постара се да изглежда възможно най-зле.

— Всъщност да, струва ми се, че се разболявам… Май трябва да се прибера вкъщи. Сигурно е някакъв вирус. Ако откриете нещо важно, обадете ми се.

Двайсет минути по-късно главният комисар шофираше стария си опел по „Пушкиналее“ в посока към парк „Трептовер“ в югоизточен Берлин, а от двете му страни се редеше колонада от кестенови дървета.

В огледалото за обратно виждане се издигаше телевизионната кула на „Александерплац“.

Сви презрително устни. Мразеше тази кула. Мразеше всичко, което символизираше тя.

Наскоро чу, че играчи от пазара на недвижимите имоти искат да я съборят заради преустройството на площада. Добре е да се отърват от кулата, каза си. Много добре даже.

Като следовател знаеше прекрасно, че в края на краищата миналото винаги бива скрито, особено в града. Може да са нужни векове, може да се наложи да се развихри някое масово унищожение, но накрая миналото винаги се свежда до камъни, прах и слухове.

А според главния комисар, колкото по-скоро се погребат някои части на Берлин, толкова по-добре.

И затова, приближавайки парк „Трептовер“, се чувстваше така, сякаш някой го е принудил да вземе лопата и да разравя радиоактивни останки — знаеше, че трябва да го направи, но се боеше, че междувременно това ще го изпепели.

Паркира опела и погледна часовника си.

Пет без двайсет. Имаше двайсет минути.

Преглътна на сухо, грабна чадъра си и се измъкна от колата.

С широки крачки и тромава походка, поради която главата му се изпружваше напред при всяка стъпка, главният комисар забърза на юг по алеята, която се виеше сред подгизнали есенни горички и свършваше в широка правоъгълна поляна.

Подмина статуя на ридаеща майка — ридаещата Майка Русия. Продължи по дълъг булевард, край който от двете страни се редяха скръбни сребърни брези, и се насочи към два масивни червени паметника, издигнати един срещу друг. Червеният гранит е бил взет от построеното от Хитлер разширение на канцлерството на райха, а после оформен като две огромни стилизирани знамена, увенчани със сърпа и чука на Съветския съюз.

Под знамената бронзови руски войници, изнурени от войната, са коленичили един срещу друг. В далечината, между двамата войници, се издига трета статуя — воин, десет пъти по-висок от другите. Благороден солдат от СССР, понесъл на ръце германско дете. В краката му лежи пречупена нацистка свастика.

Главният комисар изкачи стълбите и мина между коленичилите статуи. Обърна поглед към гробището на петте хиляди сталински войници, загинали в битката за Берлин в края на Втората световна война.

Но всъщност не гледаше шестнайсетте крипти с урните, не мислеше нито за Сталин, нито за съветския Военен мемориал. Взираше се отвъд него, през ситния дъждец, към пътека, която вървеше през горичката покрай гробището.

Сред мътната калаена светлина и дъжда изникна самотна фигура, появи се измежду дърветата с черен дъждобран, удобни панталони и обувки за тичане. Мъжът крачеше енергично, ритмично движеше свитите в лактите ръце, а главата му бе вдигната като на куче, надушило дивеч.

Главният комисар погледна циферблата.

Точно пет часът.

Поклати глава, полуучуден. „Като проклет часовник!“