Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (15)

Глава 10

Докато надяваха сини хирургически калцуни и латексови ръкавици под специално издигнатия навес пред кланицата, Мати и Буркхарт запознаха Дитрих със случаите и дейностите на Крис Шнайдер за предходните две седмици, като завършиха с решението за активиране на проследяващия чип и как го бяха открили в главната зала на кланицата преди два часа.

Инспектор Вайгел си водеше подробни бележки. Дитрих не записа нищо. Просто стоеше и слушаше внимателно с безизразно лице. Зададе само един въпрос:

— Никакви отпечатъци?

Буркхарт поклати глава.

— Никакви, но прахта вътре е на вълнички. Сякаш някой е използвал градинска духалка за листа, за да заличи всички следи.

Мати се намръщи. Не беше й го споменал.

Дитрих му хвърли поглед с наченки на уважение и влезе в сградата. Сега коридорът беше осветен с прожектори. Комисарят тръгна бавно към главната кланица, методично обхождаше всеки сантиметър с поглед, но не продумваше.

Мати предложи:

— Залата, в която намерихме чипа, е много голяма. „Прайвит“ може да изпрати своя екип криминолози на помощ. Имаме всички необходими сертификати.

Дитрих поклати глава и продължи с огледа си, сякаш и дума не можеше да става за това.

Екип криминалисти разполагаше прожектори и събираше проби в източния край на главната кланица, където бе открит чипът.

Дитрих разгледа мъртвия плъх и вдигна поглед към Буркхарт.

— Напомнете ми да не ви ядосвам, хер Буркхарт.

Мъжът сви рамене.

— Просто имам много практика.

— У вас ли е чипът? — попита Дитрих.

Мати порови в джоба на панталоните си и извади плик за улики с чипа и тъканта.

Дитрих я взе и разгледа внимателно.

— Господин комисар? — извика един от специалистите по доказателствата. Беше се навел над подаващ се от пода болт, а отгоре, при тавана, минаваше ръждясала релса. — Намерих нещо.

Дитрих се стегна и се поколеба за миг, после се обърна към Мати и Буркхарт:

— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да напуснете.

— Какво? — каза Мати. — Защо?

— Това е местопрестъпление. Не мога да допусна да замърсявате повече.

— Да замърсяваме ли? — възнегодува жената. — Направихме всичко по учебник. Изтеглихме се в секундата, в която намерихме чипа, и изчакахме полицията.

— Вярно — спокойно отвърна Дитрих. — Но това не променя нещата. Ще трябва да напуснете. Вие би трябвало да сте наясно, фрау Енгел. Такава е политиката на отдела.

Мати тръсна глава, без да може повече да съдържа гнева си.

— Главен комисарю, допреди шест седмици Крис беше мой годеник. Имам пълното право да бъда тук.

Дитрих омекна, но все пак не отстъпи.

— Съжалявам за това, което преживявате — каза тихо, — но нямате право да бъдете тук. Така че излезте или ще наредя да ви изведат.

Мати отвори уста отново да възрази, но тежката ръка на Буркхарт легна върху рамото й.

— Да си вървим, Мати. Ще оставим полицията да работи, ние си имаме друга работа.

Тя посърна и й се прииска да заплаче, но кимна.

— Добре — каза Дитрих. — И ако бъдете така любезни да дойдете в кабинета ми утре сутринта в девет часа, ще ви кажа какво сме открили.

— Ние също — предложи Буркхарт. — „Прайвит“ иска да помогне.

— Бих предпочел да не започвате ваше си разследване.

Мати се ядоса:

— Докато Крис е в неизвестност, ще продължаваме да го търсим!

Полицаят сви рамене.

— Става. Тогава договорихме сътрудничество.

— Имаме сделка — заключи Буркхарт и поведе Мати към изхода.

Главният комисар ги последва до южния вход на кланицата и проследи с поглед как се отдалечават в поройния дъжд.

Инспектор Вайгел се появи до него.

— Извинете, господине, но нали преди да дойдат, ми казахте, че в никакъв случай няма да си сътрудничим с „Прайвит“?

Дитрих дори не погледна младата си стажантка.

— Как беше онази стара поговорка, Вайгел? Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.

— Следователите от „Прайвит“ са ни врагове?

— Изчезнал е човек, техният човек, Вайгел. Със сигурност не можем да се отнасяме към тях като към приятели.