Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (135)

Глава 130

Лежа на пода, но не мога да преодолея природата си. Усещам ритниците на Илона и болезненото пулсиране ми доставя огромно удоволствие.

Чувам болката в гласа й и се радвам на живота още повече.

— Защо ли? — казвам аз с усмивка. — Защото ми харесва, Илона. Обичам да гледам как светлината угасва в очите им. Обичам аз да я карам да угасне. Обичам да гледам как всяка капка живот изтича от тях. Обичам да усещам, помирисвам, вкусвам и чувам смъртта. Толкова е просто. Винаги е било така. Крава, прасе, майка, дете. За мен е едно и също.

Фермерът ме заобикаля отляво. С периферното си зрение виждам гумените му ботуши.

— Що за животно си ти? — пита.

— Хищник — отвръщам. — Не знаеш ли? Да убиваме, е в природата ни.

Еберхарт пристъпва към мен, сякаш и той ще ме ритне.

Но в този момент сирени пробиват звука от дъжда. Фермерът спира. И той ги чува.

Отдръпва се внимателно на няколко крачки от мен.

Пукане, хрущене и подът под левия му гумен ботуш поддава.

Кракът му пропада до бедрото и тялото му се извива силно назад.

Ставам и тръгвам към него още преди да осъзная, че е изпуснал пушката си.

Правя две бързи крачки и го ритвам точно в брадичката.

Главата му се отмята назад, изпада в безсъзнание. Завъртам се и търся Мати.

Но тя вече се мята към мен.

Удря ме в ребрата с парче дърво.

Вцепенявам се. Падам на колене. Тя приближава, за да ме удари отново.

Но аз се отпускам назад, сядам, изстрелвам крака си напред и я уцелвам по глезена.

Тя залита и пада.

Претъркулвам се, ставам и я ритам в корема. Чувам как й изкарвам въздуха.

Сирените вече са по-близо. Чувам виенето им.

Поглеждам към Мати Енгел.

— Мисля, че ми остана време само за още едно нещо.

Виждам, че не разбира.

Но после сграбчвам малкия Ники за врата.

Вдигам го, той се задавя, влача го назад към отвертката, захвърлена на пода. Мятам го на земята. Стискам инструмента и приклещвам главата на пищящото малко момче, оголил врата му като на агънце.

Поглеждам Мати, която се опитва да се изправи. Не може дори да говори.

— Покажи ми очите си — извиквам аз. — Искам да ги видя, когато угаснат очите на Никлас!

— Фалк! — изкрещява Илона вляво зад мен.

Поглеждам през рамо и я виждам, призрак от миналото ми, потна, рошава, с пушката на Еберхарт в ръце.