Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (103)

Глава 98

Мати излезе от метадоновата клиника с Илона Фрай. Жената вървеше бавно, със стъклен поглед и доволно изражение.

Но следователката си отваряше очите на четири и непрекъснато се оглеждаше, защото знаеше, че клиниката е важен фактор в живота на Илона, място, където беше сигурно, че ще се появи, място, където човек като Фалк може да опита да я нападне.

Но стигнаха до колата без никакви проблеми.

— Мислиш ли, че Буркхарт ще намери архивите? — попита Илона.

На Мати й се искаше да каже, че се съмнява, но отговори:

— Убедих се, че е човек, който докарва всичко докрай.

Жената до нея примигна няколко пъти и каза:

— Чух, че накрая унищожавали всички документи, до които можели да се доберат. И от това започнало всичко. Краят, имам предвид. Помниш ли?

— Като изключим раждането на Никлас, това бяха най-хубавите дни в живота ми.

— Хората танцуваха и пееха — припомняше си Илона, а Мати запали колата и потегли. — С Илзе се измъкнахме от приюта заедно с Крис, Артур, Кифер и Грета и дойдохме в Берлин. Искахме да видим с очите си какво става.

Мати отлично помнеше онези дни — колко невероятно беше да си на шестнайсет, а светът около теб да е нов и всичко да е възможно.

Затананика си песента на Джизъс Джоунс „Right Here, Right Now“.

Една жена по радиото говори за революция…

Илона се включи:

А тя вече я е подминала…

Спряха да пеят, усмивките им се стопиха.

Илона продължи отнесено:

— Когато стигнахме Берлин, видях тълпите и се уплаших. Не спирах да го търся сред хората. Фалк. Крис се опита да ме убеди, че никога повече няма да го видим. Но смятам, че онази нощ той беше някъде наоколо, Мати. Усещах го. Всички останали бяха толкова щастливи, но аз чувствах, че е точно там с нас, докато Стената падаше. Макар официално да бяхме свободни, знаех, че никога няма да съм в безопасност от Фалк. До вчера не го бях виждала от трийсет години, но нито за миг не напускаше мислите ми. Фалк поглъщаше разума ми. Той…

Мати се извърна за миг да я погледне — сълзи се стичаха по бузите на жената, която продължаваше да говори:

— През половината време не знаех коя съм; съчинявах си случки, личности. Аз…

Започна да трие дланите си, сякаш ги миеше, и бавно се заклати напред-назад. Мати понечи да спре и да я успокои, но точно в този миг телефонът й иззвъня.

— Енгел — вдигна тя.

— Цяла нощ се занимавах с това, Мати — долетя от другия край на линията гласът на доктор Габриел. — Проверих всички бази данни, за които се сетих. В Германия няма нито един Кифер Браун, който дори бегло да прилича на нашия човек.

Разочарованието заля Мати.

— Какво? Мъртъв ли е? Или е напуснал страната?

— Не, тук е, в Берлин — отвърна ученият. — Сменил си е името. Три пъти.