Джейсън Матюс
Червената лястовица (9)

9

Доминика се яви в Пети отдел на следващата сутрин, все още изтощена от полета от Казан. Мина по дългия коридор със светлозелените стени и отиде в кабинета на Семьонов, за да поеме поста си, но й казаха, че полковникът е навън и ще се върне по-късно. После я изпратиха в отдел „Кадри“, после в регистратурата, после в архивите.

Докато завиваше зад един ъгъл на коридора, попадна на Семьонов, който говореше с белокос мъж в тъмносив костюм. Тя забеляза рунтавите му бели вежди и добродушната му усмивка. Ясните му кафяви очи се присвиха, когато Семьонов ги представи: генерал Корчной, началник на Американския отдел, ефрейтор Егорова. Тя имаше бегла представа за името и висшия му пост. В сравнение с бледата аура около Семьонов главата на Корчной беше като окъпана в пламтяща мантия, с такъв сияен цвят, какъвто Доминика не беше виждала досега у никого. Пурпурно кадифе, наситено, дълбоко и плътно.

— Ефрейторът току-що се завърна от курс в Казан — каза Семьонов с мазна усмивка. Всеки в службата знаеше какво означава това. Доминика почувства как кръвта нахлува в бузите й. — Именно тя ще асистира в сближаването с дипломата, разработката, за която ви разказвах, генерале.

— Повече от просто асистиране — каза Доминика, поглеждайки Семьонов, а след това и Корчной. — Аз съм дипломантка от „Гората“, от последния клас.

Тя игнорира Школата за лястовички, проклинайки наум Семьонов. Знаеше какво прави той, но не долови никаква реакция от по-възрастния мъж. Трудно беше да го разгадаеш.

— Чух за вашите постижения в академията, ефрейтор — каза загадъчно генералът. — Радвам се да се запознаем. — Корчной разтърси ръката й със сухо здраво ръкостискане. Семьонов гледаше, усмихваше се, мислейки, че това ще бъде първият от многото висши офицери, които ще се опитват да се пъхнат под полата й. След шест месеца тя щеше да работи в приемната на някой генерал (и на неговия кожен диван). Изненадана и поласкана, Доминика разтърси ръката му, благодари на генерала и продължи нататък по коридора. Погледите им я последваха.

— Повече па̀ра от баня в Якутск — прошепна Семьонов, когато Доминика се скри зад ъгъла. — Знаете ли, че е племенница на заместника?

Корчной кимна.

— Племенница или не, ще бъде трън в задника ни — промърмори Семьонов. Корчной не каза нищо. — Тя иска да бъде оперативен работник. Но погледнете я, тя е създадена да бъде лястовичка. Именно затова Егоров я изпрати в Казан.

— А французинът?

— Половая западня чист секс капан. Въпрос на няколко седмици. Той е комерсиален тип, ще го изстискаме до капка и готово. — Семьонов кимна с глава към коридора. — Тя иска да чете досиета, да е оперативно съпричастна. Единството нещо, с което трябва да е съпричастна, е това, което е между краката на французина.

Корчной се усмихна.

— Пожелавам ви късмет, полковник! — каза той и стисна ръката му.

— Благодаря ви, генерале — отговори Семьонов.

 

 

Бяха й посочили място в дъното на френската секция на Пети отдел. Взираше се в ъгъла без прозорци на стените, срещащи се при нащърбеното бюро, което беше съвсем празно, с изключение на олющена дървена касетка за документи. Две дебели папки бяха метнати небрежно върху плота. Семьонов най-накрая й ги беше отпуснал, за да му се махне от главата. Тъмносини корици с черни диагонални ленти, с подгънати краища, с гърбове, разнищени от допир на потни ръце. Особая папка, секретна папка. Първото й оперативно досие. Тя отвори корицата и попи думите и цветовете.

Мишената беше Симон Делон, четиридесет и осем годишен, първи секретар в търговския отдел на френското посолство в Москва. Женен, но съпругата му беше останала в Париж. Той често пътуваше до Франция на семейни посещения. Като „географски ерген“ в Москва незабавно бе набелязан от ФСБ. Първо му назначиха само един наблюдаващ агент, но с времето и с нарастването на интереса към него той бе покрит плътно от кърлежите на ФСБ. Те прекарваха много време да следят техния кролик, заека си. Екип от дванадесет души го следеше от сутрин до вечер. Снимки, изсипани от един плик, бяха заседнали между страниците на досието. Делон, вървящ сам покрай реката, наблюдаващ сам кънкьорите на пързалката „Динамо“, обядващ сам на ресторантска маса.

Доминика поглади измачканите тънки сини листове на отчетите от проследяването. Бяха използвали огледало, за да наблюдават как една дългокрака проститутка плъзга ръката си по крака на Делон в малък бар на улица „Кримский вал“. Обектът е притеснен, нервен, отказва (неспособен?) да забие проститутката, гласеше отчетът. Клетият нещастник, той явно не е за тук, помисли си Доминика.

Технически анекс: един аудиоимплант в електрическия контакт в дневната е произвел часове със записи: в 20,36:29 — звуци от чиния в мивката; 22,12:34 — лека музика; 23,01:47 — ляга да спи.

Подслушваха телефона му централно, за да покриват ежеседмичните разговори със съпругата му в Париж. Доминика прочете стенограмата на френски. Мадам Делон беше раздразнителна и пренебрежителна от единия край на линията, а Делон — смотан и мълчалив на другия. Брак без секс и радост с непоносима жена, бе записал непознатият стенограф в полето. По някое време в процеса на оценяване СВР бе избутало ФСБ и бе наложило превъзходството си — това беше международна разработка, не вътрешна. Вторият том на досието започваше с оперативни оценки, написани в съкратения стил на полулитературен съветски език, точно този начин на писане, на който се бяха подигравали в академията. Потенциал на обекта за оперативна разработка отличен. Няма дефинирани пороци. Сексуално неудовлетворен. Допуск до класифицирана информация добър. Подходът да бъде резервиран и неагресивен. Податлив на изнудване с оглед брака по сметка. И така нататък. Доминика се облегна назад, погледна страниците и се замисли за обучението си в академията. Беше ясно, че това е дребна разработка, с дребна мишена и с дребна полза. Делон можеше и да е самотен човечец, и по всяка вероятност уязвим, но допускът му в неговото собствено посолство беше на ниско ниво. Нищо по-добро ли нямаха в Пети отдел от това, от този навоз, от тези фъшкии? Ясно беше, че Семьонов е измислил и раздул разработката. Тя беше минала през академията, бе издържала в курвенското училище, само за да се озове сега в различен тип проституция? Цялата служба ли беше такава?

Тя се качи на асансьора, отиде до столовата, взе си една ябълка и излезе на терасата на слънце. Седна надалеч от пейките, на ниската стена покрай един плет, свали си обувките, затвори очи и почувства топлината на тухлите под краката си.

— Може ли да се присъединя към вас? — стресна я един глас. Тя отвори очи и видя спретнатата фигура на генерал Корчной от Американския отдел пред себе си. Сакото му беше закопчано и той стоеше със събрани крака, сякаш беше иконом. От слънчевата светлина виолетовата му аура изглеждаше още по-наситена, с почти осезаема текстура. Доминика се изправи рязко и затършува непохватно за пантофките си, за да ги обуе.

— Оставете обувките, ефрейтор — каза Корчной със смях. — Бих искал и аз да мога да събуя моите и да си намеря едно езерце с рибки, в което да топна крака.

Доминика се засмя.

— Защо не го направите? Усещането е чудесно!

Корчной погледна сините й очи, кестенявата коса, откритото лице. Що за нисш офицер би могъл да направи такова нечувано предложение на офицер с генералски чин? Що за дипломант би проявил подобно нахалство? После шефът на отдела на СВР, отговорен за всички разузнавателни операции в Северното полукълбо, се наведе и свали обувките и чорапите си. Двамата седнаха един до друг под топлото слънце.

— Как върви работата, ефрейтор? — попита Корчной, гледайки към дърветата покрай терасата.

— Това ми е първата седмица. Имам бюро и шкафче. И чета досието.

— Вашата първа оперативна разработка. Как я намирате?

— Интересно е — каза Доминика, мислейки за пълната незначителност на случая, за колебливите несигурни заключения, за изопачените препоръки.

— Не звучите много ентусиазирано — каза Корчной.

— О, не, ентусиазирана съм — отговори Доминика.

— Но…? — попита Корчной, обръщайки се леко към нея. Слънцето хвърли паякообразна сянка по рунтавите му вежди.

— Мисля, че ми е нужно време да се запозная с оперативните данни — каза Доминика.

— Какво имате предвид? — попита Корчной. Поведението му беше любезно, успокояващо. Доминика почувства, че й е някак удобно да разговаря с него.

— Прочетох досието, но не съм съгласна със заключенията.

Не виждам как са стигнали до тях.

— С коя част не сте съгласна?

— Те се целят в мишена на ниско ниво — каза тя, като съзнателно не даде твърде много детайли, отчитайки правилата за конфиденциалност и сигурност. — Той е самотен, уязвим, но не мисля, че си струва труда. В „Гората“ често ни говореха за похабяване на оперативни ресурси и за това, че не трябва да се преследват нерентабилни мишени.

— Имаше време — каза Корчной, изпитвайки я, — когато жените не бяха допускани в академията. Имаше време, когато би било немислимо за един младши офицер да тълкува текуща операция, камо ли да я коментира. — Той погледна към пладнешкото слънце и присви очи. Кралски пурпур.

— Съжалявам, генерале — меко каза Доминика. Тя знаеше, тя беше сигурна, че той не е ядосан. — Нямах намерение да критикувам или да говоря неуважително. — Тя погледна как той примига на слънцето, мълчалив, очакващ. Инстинктът й каза, че трябва да говори искрено пред този човек. — Простете ми, генерале, исках само да кажа, че мисля тази разработка за слаба. Не разбирам как са стигнали до тези оперативни заключения. Знам, че имам оскъден опит, но всеки би могъл да го види.

Корчной се обърна и я погледна — тя беше уверена и спокойна. Той се подсмихна.

— От вас се изисква да четете с критично око. И онези идиоти в академията са прави. Трябва да бъдем по-ефективни. Старите времена свършиха. Но ни е трудно да забравим.

— Нямах намерение да проявявам неуважение — каза Доминика. — Просто искам да си върша добре работата.

— И сте права — усмихна се Корчной. — Изложете вашите факти, изтъкнете аргументите си, кажете си мнението. Ще има неодобрение, но не се отказвайте. Пожелавам ви късмет. — Той стана от стената и взе обувките и чорапите си. — Между другото, ефрейтор, как е името на мишената ви? — Той видя колебанието й. — Просто любопитство.

На Доминика й проблесна, че не е време да се прави на послушница. Ако той все още не знаеше името, би могъл да го научи за десет секунди.

— Делон — каза тя. — Френското посолство.

— Благодаря ви.

И той се обърна, все още хванал обувките и чорапите си в ръце, и тръгна надолу по пътечката.

 

 

Не че очакваше друго, но трудностите започнаха още при дневната планьорка. Хванала двата тома на досието в ръце, Доминика влезе в заседателната зала и седна до края на избеляла маса с трима офицери, всичките обвити в кафяво и сиво, от Пети отдел (завеждащите Франция, Бенелюкс, Южна Европа и Румъния). Тя усети липсата на енергия в стаята. От тези мъже не се излъчваше никаква емоция, никакво въображение, никаква страст.

Огромна карта на Евразия покриваше цялата стена, няколко телефона стояха върху прашен бюфет в дъното на стаята. Мъжете спряха да говорят, когато тя влезе. Вече бяха плъзнали слухове за красивата възпитаничка на Школата за лястовички. Доминика отговори на втренчените погледи и бегло регистрира техните сурови лица и въпросителните мазни усмивки.

Кафяви, сиви, мръсни, мътни цветове от мътни умове. Евтините алуминиеви пепелници в центъра на масата бяха пълни с фасове.

— Има ли някакви предварителни коментари? — попита Семьонов от най-отдалечения край на масата. Той беше отегчен и безразличен, също както първия път, когато се запозна с него.

Семьонов погледна към трите лица около масата. Никой не продума. Той се обърна към Доминика, предизвиквайки я да заговори. Тя пое дъх.

— С позволение на полковника, бих искала да обсъдим допуска на мишената до информация — каза Доминика. Направо можеше да чуе собствения си пулс.

— Ние сме оценили неговия допуск — каза Семьонов. Тонът му подсказваше, че Доминика не трябва да се занимава със сложните детайли на операцията. — Мишената си струва труда. Това, което остава, е да определим подхода към него — каза той, гледайки офицера, седнал от едната му страна.

— Опасявам се, че това не е съвсем вярно — каза Доминика. Главите на всички се надигнаха, за да я погледнат. Какво беше това? Що за поведение? От дипломантка на академията? От лястовичка? Очите им се извъртяха към Семьонов в очакване на реакцията му. Очертаваше се интересен развой.

Той се прегърби отпуснато над масата с ръце пред себе си. Днес излъчваше бледожълто сияние. Този човек не можеше да търпи никакво противоречие. Очите му бяха зачервени и воднисти, сивата му коса бе провиснала на главата му.

— Вие сте тук, другарко — каза той, — за да помогнете в сближаването с французина. Въпросите за допуска му, за манипулирането му и получаваната информация ще бъдат отговорност на офицерите в този отдел. — Той се наведе напред и се втренчи в Доминика. Главите се завъртяха отново към нея. Със сигурност това щеше да бъде краят на дискусията.

Доминика стискаше здраво ръце върху папките с делото пред нея, за да не се разтреперят.

— Извинете, че ви противореча, другарю — каза Доминика, повтаряйки като ехо думата, превърнала се в анахронизъм. — Но аз бях определена да участвам в тази операция като оперативен офицер. Очаквам да бъда включена във всички фази на разработката.

— Оперативен офицер, казвате? — подсмихна се Семьонов. — Дипломантка на „Гората“?

— Да — каза Доминика.

— Кога завършихте? — попита той.

— С последния курс — отговори Доминика.

— А след това? — Семьонов погледна в очакване хората около масата.

— Специализирано обучение.

— Какъв вид специализирано обучение?

Тя беше подготвена за това. Семьонов много добре знаеше къде е била. И се опитваше да я унижи.

— Посещавах базов курс в Кон-института — каза Доминика, стискайки устни. Тя нямаше да отстъпи пред тези личинки, тези червеи. Едновременно с това прокле мислено и чичо си Ваня.

— А, да, Школата за лястовички — каза Семьонов. — И това именно е причината да сте тук. Да участвате във вкарването на мишената Делон в капан.

Един от мъжете на масата не успя съвсем да потисне мазната си гадна усмивка.

— Съжалявам, полковник — каза Доминика. — Аз бях назначена в този отдел като пълноправен член на екипа.

— Разбирам — каза той. — Прочетохте ли папката на Делон?

— И двата тома — отговори тя.

— Похвално! — каза той. — Какви предварителни наблюдения имате за документацията по провеждане на разработката и нейната стойност?

Към тавана се стелеше пушек, а стаята потъна в тишина. Доминика погледна оценяващите я лица.

Тя преглътна.

— Проблемът с допуска му е сериозен. Мишената Делон в качеството си на търговски служител на средно ниво няма нужния достъп до класифицирани материали, който да е достатъчен, за да оправдае една политически деликатна чернота, черна операция.

— И какво знаете вие за изнудването? — каза спокойно Семьонов, дори леко развеселен. — Току-що излязла от академията, а?

— Самият Делон не си струва усилията — повтори Доминика.

— Има много аналитици в отдел Р, които няма да се съгласят с вас — каза Семьонов с по-твърд тон. — Делон има достъп до търговски данни от Франция и от Европейския съюз. Бюджетни числа. Програми. Инвестиционни стратегии, енергийни политики. Бихте ли изхвърлили такава информация?

Доминика поклати глава.

— Делон не знае нищо, което някой от нашите източници на ниско ниво в което и да е от френските ни търговски представителства в Париж да не може да ни предостави директно. Сигурно този начин ще бъде по-ефикасен за обслужване на общите изисквания?

Семьонов се облегна назад на стола си с озлобена физиономия.

— Вие очевидно сте научили доста много в академията. Значи предлагате отделът да не ратифицира операцията? Да се оттеглим и да не предприемаме нищо срещу мишената Делон?

— Казвам само, че потенциалният риск от компрометиране на западен дипломат в Москва не е оправдан от неговия нисък потенциал като източник.

— Върнете се и прочетете отново досието, ефрейтор — каза Семьонов. — И елате отново, когато имате да добавите нещо конструктивно.

Всички зяпаха в Доминика, докато тя се изправи, взе папките и тръгна през стаята към вратата. Държеше гърба си изправен и се фокусира върху дръжката. Затвори вратата, за да заглуши мърморенето и кискането.

На следващата сутрин, когато пристигна на празното си бюро, Доминика откри простичък бял плик. Тя внимателно го отвори с нокътя на палеца и разгъна единствения лист хартия. Там, написан с пурпурно мастило с класически почерк, имаше само един ред:

Делон има дъщеря. Следвай инстинкта си.

К.

На следващия ден те отново се събраха около масата, отрупана със снимки и доклади от постоянното наблюдение. Пепелниците преливаха. Доминика отиде до мястото си в края на конферентната маса. Мъжете я игнорираха. Те преглеждаха профила на Делон, замърсено в дим упражнение, провеждано с липса на интерес и с едно око към часовника на стената. От тях не се излъчваше никакъв основен цвят. Те преглеждаха навиците и моделите му на поведение така, както бяха описани от екипите, и спореха за местата, където биха могли да организират контакта. Отегчен, както обикновено, Семьонов погледна към Доминика.

— Е, ефрейтор, имате ли някакви идеи за контактни точки? Ако приемем, че сте преосмислили вашите предишни възражения срещу операцията?

Доминика се постара да звучи уверено.

— Препрочетох делото, полковник — каза тя, — и все още съм убедена, че този мъж не е сериозна мишена. — Главите около масата този път не се вдигнаха; мъжете държаха очите си забити върху документите пред тях. Тази ласточка, тази лястовичка няма да изкара дълго в Пети, а може би и в службата.

— Оставате на това мнение, така ли? Колко интересно — каза Семьонов. — Значи да го оттеглим, това ли е вашата препоръка?

— Не съм казала нищо подобно — отговори Доминика. — Убедена съм, че ние действително трябва да го следим като мишена и да използваме самотата му. — Тя отвори корицата на папката пред себе си. — Но основната мишена, крайната цел на операцията, не би трябвало да е той.

— Какви глупости говорите? — каза Семьонов.

— То вече е в досието. Направих малко допълнителни проучвания — каза Доминика.

Семьонов погледна около масата, после отново към Доминика.

— Разработката вече е щателно проучена…

— И открих, че мосю Делон има дъщеря — прекъсна го Доминика.

— И съпруга в Париж, знаем всичко това!

— И че дъщеря му работи във френското министерство на отбраната.

— Малко вероятно — ядоса се Семьонов. — Цялото семейство бе проучено. Парижката резидентура провери всички местни архиви и регистри.

— Тогава явно са пропуснали нещо. Тя е на двадесет и пет години, неомъжена и живее с майка си. Името й е Сесил — каза Доминика.

— Това е абсурд — тросна се Семьонов.

— Тя е спомената само веднъж в записките. Проверих чуждестранните директории в библиотеката на отдел Р — продължи Доминика, прелиствайки страниците в папката. — Сесил Денис Делон е в регистъра Рю Сен-Доминик. А именно централният регистър на министерството на отбраната. — Доминика се вгледа в лицата край масата, зяпнали в нея. — Което означава, доколкото мога да заключа, че тя има достъп до класифицираните бюлетини на отбраната, разпространявани ежедневно в правителството. Тя е един от координаторите в плановия отдел на френската армия. Вероятно разпространява и съхранява доклади за френския военен бюджет, военната им готовност и човешките им ресурси.

— Засега това са само предположения — каза Семьонов.

— Ние не знаем къде съхраняват ядрените си тайни французите, но не бих се изненадала…

— Няма нужда от празни разсъждения — каза Семьонов. Жълтата мъгла около главата му се сгъсти и потъмня. Доминика знаеше, че е ядосан, разочарован, но и пресметлив, знаеше и че нейното открито предизвикателство и непокорство са достатъчни, за да я изхвърлят от службата.

В стаята се възцари мъртва тишина. Допотопните съветски инстинкти на Семьонов бяха задействани, бюрократът в него пресмяташе. Мислите му в един миг се задвижиха в руслото на традиционния КГБ функционер: тази малка царевна с голяма фамилия прави, така че да изглеждам тъп и некомпетентен. Как мога да извлека полза от нейната работа? Ако тази манекенка е права, наградата ще бъде голяма, но все пак има и рискове. Операция, чиято мишена е министерството на отбраната на Франция, ще трябва да получи одобрение директно от върха.

— Ако това е вярно — каза той, — значи ще има допълнителни ползи.

Той го каза така, сякаш бе знаел всичко от самото начало, и тръсна пепелта си в пепелника.

Тя четеше в мазния му влажен ум като в отворена книга.

— Съгласна съм с вас, полковник. Това е реалният потенциал на Делон, заради това си струва да бъде следен, заради това си струва да рискуваме и да го вербуваме.

Семьонов поклати глава.

— Дъщерята е в Париж, на две хиляди и петстотин километра.

— Не е толкова далеч — усмихна се Доминика. — Ще видим. — Семьонов се разтревожи от тази усмивка. — Разбира се, ще трябва да разработим по-детайлизиран профил на отношенията между бащата и дъщерята.

— Разбира се, благодаря ви, ефрейтор — каза Семьонов. Още няколко минути и тя ще превземе целия Пети отдел. Добре, помисли си той, тя ще свърши подготвителната работа, щом толкова много й се иска. Докато операцията се развиваше, той щеше да се погрижи тя да се озове по гръб с крака във въздуха, с работещи камери.

— Много добре, ефрейтор, тъй като вие открихте този интересен детайл, искам да очертаете вашите идеи за контакта с мишената Делон — каза той на Доминика.

— С ваше позволение, полковник, аз вече съм начертала план за инсцениране на първия контакт — каза тя.

— Ясно…

Офицерите от Пети отдел отместиха назад столовете си и смачкаха недопушените цигари в пепелниците. Исусе, клюките за тази Лястовичка бяха ограничени до сините очи, до това как изпълва униформената си пола и до размера на бюста й. Никой не беше споменавал нищо за нейните яйца, нейните топки. Те се изнизаха, оставяйки Доминика да събере документите, разпилени по масата, новото момиче, оставено да разчиства стаята. Нямаше нищо против това. Тя подреди документите, струпа ги върху папките със завитите връхчета на досието на Делон и излезе от конферентната зала, затваряйки вратата зад себе си.

 

 

На „Арбат“, на булевард „Никитский“ № 12, имаше малък ресторант, който се казваше „Жан Жак“. Беше нещо като френска бирария, шумен, задимен, изпълнен с винен аромат на cassoulets^[1], яхния и задушено. Масите с бели покривки бяха наредени гъсто от край до край върху черно-белия теракотен под, а виенските столове бяха натъпкани почти един в друг. Стените бяха покрити с бутилки вино в рафтове, стигащи до тавана, а извитият бар бе заобиколен с високи столове. „Жан Жак“ винаги беше пълен с московчани. По обед, ако някой беше сам, трябваше да споделя масата си с непознат.

В един дъждовен вторник по пладне „Жан Жак“ беше още по-пълен от обикновено. Клиентите стояха вътре до предната врата или дори под брезентовия навес отвън, чакащи да се освободи някое място. Глъчката беше оглушителна, цигареният дим висеше на тежки облаци. Сервитьорите сновяха между масите, отваряйки бутилки, носейки подноси. След петнадесет минути чакане показаха на Симон Делон от френското посолство в Москва една двойна маса в ъгъла на помещението. На другото място седеше млад мъж, довършващ дълбока купа дижонска яхния със зеленчуци и месо. Той топеше черен хляб в соса. Когато Делон седна, младият мъж едва го погледна.

Делон харесваше този ресторант въпреки тълпата и шума, защото му напомняше за Париж. Дори беше още по-хубаво, руската практика да се настаняват заедно непознати обикновено създаваше възможност да седне до страхотна студентка или до атрактивна продавачка. Понякога те дори му се усмихваха, сякаш бяха заедно. Най-малкото поне така изглеждаше от разстояние.

Делон си поръча чаша бяло вино и започна да разглежда менюто. Младият мъж, седящ срещу него, плати сметката си, избърса устата си и взе якето си от облегалката на стола. Делон вдигна поглед и видя, че към масата му върви зашеметяваща тъмнокоса жена с леденосини очи. Той затаи дъх. Жената наистина седна на току-що освободеното от младия мъж място! Косата й беше вдигната нагоре, а под яката й имаше един-единствен наниз перли. Под лекия дъждобран носеше бежова сатенена риза над тъмношоколадова пола, с кафяв колан от крокодилска кожа. Делон отпи яка глътка от виното си, докато зяпаше как ризата се движи по тялото на жената. Тя извади малки правоъгълни очила за четене от чантичката си, също от крокодилска кожа. Сложи ги на върха на носа и зачете менюто. Усети, че я гледа, и вдигна очи. Той се скри в паника зад менюто си. Още един поглед и видя елегантните пръсти, хванали папката, извивката на шията, миглите над тези страхотни рентгенови очи. Тя отново го погледна.

— Извините, нещо не е наред ли? — попита Доминика на руски.

Делон се отърси и преглътна смутено.

Той изглеждаше на около петдесет, с кафява коса като слама, сресана настрани върху голямата му глава, балансираща върху тънък врат, стърчащ от тесни смъкнати рамене. Малки черни очи, остър нос и издута уста, над която имаше тънки мустаци, довършващи мишия ефект. Единият връх на яката му леко стърчеше от синьо-черния костюм, а възелът на вратовръзката му беше малък и неравен. Доминика устоя на импулса да подпъхне яката и да оправи вратовръзката му. Знаеше рождената му дата, какъв аспирин държи в шкафчето над мивката в банята си, цвета на чаршафите на самотното му легло. Е, помисли си тя, той определено изглежда като търговско аташе.

Делон почти не я поглеждаше в очите. Доминика почувства усилието, което прави, за да й отговори. Когато накрая го направи, думите му бяха в най-бледото синьо, не по-различно от онзи цвят на метличина, който бе характеризирал Аня в Школата за лястовички. Той си пое дъх и Доминика зачака. Тя вече знаеше, че подходът й към него е бил правилен, плановете й се осъществяваха.

— Моля да ме извинете — каза той на английски. — Съжалявам, но не говоря руски. Вие говорите ли английски?

— Да, разбира се — каза Доминика на английски.

— Et français? — попита Делон.

— Oui — отговори тя.

— Чудесно! Нямах намерение да ви зяпам — запелтечи той на френски. — Просто си мислех какъв късмет е, че ви настаниха тук. Дълго ли чакахте?

— Не много дълго — каза Доминика, оглеждайки се из ресторанта и към предната врата. — Във всеки случай, изглежда, че тълпата понамаля.

— Е, аз съм доволен, че получихте място — каза Делон, чудейки се какво друго да каже.

Доминика кимна и погледна обратно в менюто. Късметът нямаше нищо общо с настаняването на Доминика точно на това място в ъгъла на помещението. Всеки клиент в „Жан Жак“ през този ден беше офицер от СВР.

 

 

Втората случайна среща в „Жан Жак“ й даде повод да се представи с псевдонима Надя на приличащия на кукумявка дребен дипломат. Още един сблъсък на тротоара пред бирарията няколко дни по-късно някак си му вдъхна достатъчно кураж, за да й предложи да обядват заедно. След това те опитаха един друг ресторант за обяд. Делон беше мъчително срамежлив, с много добри изтънчени маниери. Пиеше умерено, говореше неуверено за себе си и скришом си бършеше челото, докато наблюдаваше как Доминика разсеяно отмята кичур коса зад ухото си. По време на тези контакти резервираността му започна да отслабва, докато небесносинята му аура се усилваше. Точно това търсеше тя.

Делон бе приел без подозрение легендата, че Надя е учител по чужди езици в „Лайден и Денц“ на улица „Грузинская“. Той си наложи да не реагира, когато тя заговори за отчуждения си съпруг, геолог, работещ на изток в друга часова зона, и имитира учтив интерес, когато тя бегло спомена за малкия си апартамент, чийто единствен плюс беше, че не го споделя с никой друг. А всъщност мислите му запрепускаха.

Семьонов искаше да се движат по-бързо, настояваше Доминика да примами дребния човечец в леглото, за да го компрометират. Доминика се съпротивляваше, печелеше време, шикалкавеше, стигна до границите на неподчинението. Тя знаеше, че Семьонов възнамерява да я използва като лястовичка, че неговата представа за вербуване спира до операции от сорта на секс капаните и че той не оценява благоприятните перспективи на разработката. Тя го убеждаваше усилено, че е необходим период на внимателно разработване на Делон, двойно по-важен заради потенциала на дъщеря му като изумително голям източник. Той трябваше да бъде оплетен бавно. Семьонов сдържаше избухливостта си, докато тази гърдеста възпитаничка на академията го поучаваше, докладваше напредък и предлагаше следващите стъпки.

Това беше класическа разработка в продължение на няколко седмици. Доминика водеше Делон през стадиите на беглото познанство до комфортното приятелство, наблюдавайки как се отпуска с нея, как предпазливо става по-фамилиарен, как крие своята нарастваща страст към нея. Тя предусещаше неговите желания, подтикваше ги, намекваше колко се е привързала към него. Той не можеше да повярва. Французинът беше зашеметен от нея, но Доминика знаеше, че е прекалено стеснителен и че се страхува дори да се притисне към нея. Нямаше да може да бъде вербуван, ако се почувстваше измамен или бъдеше компрометиран, реши тя. Вербуването би трябвало да дойде въз основа на приятелство, на нарастващата влюбеност на Делон и накрая — на невъзможността да й откаже каквото и да било.

Срещаха се веднъж седмично, после два пъти, после започнаха да се виждат през уикендите за разходки из града, за посещения на музеи. По взаимно негласно съгласие се държаха дискретно. В крайна сметка и двамата бяха семейни. Говореха за неговото семейство, за безгрижното му детство в Бретан, за родителите му. Доминика трябваше да бъде деликатна. Делон беше костенурка, която веднага щеше да си прибере главата под черупката, ако се стреснеше.

С времето той заговори колебливо за лишения си от любов брак. Съпругата му беше няколко години по-възрастна от него и те се бяха оженили след кратко ухажване. Делон каза на Доминика, че жена му била твърдо решена да направи нещо от него, имала грандомански идеи за постове и титли, насърчена от влиянието на своето собствено семейство. Когато открила колко е плах, затворен и мек, тя бе обърнала гръб на брака им. Поддържала приличие, разбира се, но нямала нищо против раздялата, налагаща се заради дипломатическото му назначение. Неговото положение във външно министерство зависело от нея.

Делон обожаваше Сесил, единствената им дъщеря. На една нейна снимка се виждаше слаба, тъмнокоса млада жена с деликатна усмивка. Много приличаше на Делон, срамежлива, неуверена и резервирана. С нарастващата фамилиарност и доверие той най-накрая разкри пред Доминика, че дъщеря му работи в министерството на отбраната. Разбира се, беше безкрайно горд с ранната й кариера, която бе уредена от съпругата му и влиятелния му тъст. Делон говореше с топло чувство за надеждите, които хранеше за дъщеря си. Добър брак, голяма кариера, удобен живот. Това, че той искаше да говори за Сесил, беше повратен момент в разработката.

Един следобед, над ръба на малката си чашка черно кафе в кафенето, Доминика попита Делон дали се тревожи за бъдещето, дали не се притеснява, че съпругата му може да го изостави, че дъщеря му би могла да срещне погрешния мъж и да попадне в капана на меланхоличен живот като неговия собствен. Делон я погледна — обекта на нарастващата му любов — и за първи път може би усети лекото копринено докосване на ръкавицата на СВР по бузата си. Сигнал за опасност. Но той игнорира тръпката, объркан от сините й очи, бухналата й коса и бе скандализиран да признае сам на себе си — от хоризонталните райета на жарсената блуза, която очертаваше извивката на гърдите й. Но те все още продължаваха непорочното си приятелство. Екскурзиите завършваха с неловко довиждане, поруменели ръкостискания със зачервени лица и веднъж, бързешком — с ароматна целувка по бузата, от която главата му се замая.

— Какво чакаш? — беснееше Семьонов. — Ние сме тук, за да хванем този робкий француз, това бъзливо франсе, а не да му пишем автобиографията.

— Не е моментът да проявяваме глупост — каза му Доминика, разбирайки, че извършва ужасно нарушение на дисциплината. — Оставете ме аз да се оправям с това и ще вербуваме не само французина, но и дъщеря му — помоли тя.

Семьонов кипеше, пулсиращата жълта мъгла около него ту избледняваше, ту се усилваше. Тя беше сигурна, че той лицемереше, планираше някаква коварна подлост, но продължаваше да го тормози както със споровете си, така и физически, когато заставаше плътно до него. Делон вече почти бе влязъл в капана. Той беше готов да захапе кукичката, сигурна беше в това. Искаше да започне да шпионира за нея, но просто още не го знаеше. Тя си спомни една фраза от своите стари инструктори пенсионери от оперативния курс.

— Не се тревожете, другарю — каза Доминика. — Тази свёкла, това цвекло, е почти сварено. — Тя се почувства като ветеран, като повтори тази фраза.

— Виж — каза Семьонов, насочвайки пръст към нея, — забрави тези тъпи стари шегички и приключи успешно с мишената. Престани да ни пилееш времето. — Но дори когато се караше, той усещаше нюансите, които Доминика вгражда в тази операция, тънките неща, които той знаеше, че са му неподвластни, и именно поради това изобщо не му допадаха.

 

 

Най-накрая Доминика покани Делон в така наречения неин апартамент в северната част на Москва, близо до Белоруската гара, недалеч от езиковото училище, в което се предполагаше, че преподава. Беше малко двустайно жилище с хол и кухня, с отделена със завеса мивка и миниатюрна баня. Килимът беше износен, тапетите — осеяни с балончета и избледнели от времето. Очуканият чайник на газовата печка с един котлон беше твърде стар, за да засвири. Малко и мрачно жилище, но московски апартамент, който не бе споделен с роднини или колеги, все още беше неописуем лукс.

Друг неоценен — за Делон — аспект беше, че стените, таваните и контактите бяха пълни с лещи и микрофони. Апартаментите от двете страни, отгоре и отдолу, бяха все контролирани от СВР жилища. Енергията от този блок с апартаментни можеше да вдигне във въздуха самолет Ту-95. Понякога късно през нощта човек можеше да чуе как в мазето бръмчат трансформаторите.

— Симон, имам нужда от помощта ти — каза Доминика, отваряйки вратата на апартамента си. С букетче сини цветя в ръка и с бутилка вино под мишница, Делон веднага придоби разтревожен вид. Това беше третото му посещение в апартамента на Надя и предишните визити се бяха ограничили до целомъдрено слушане на записи, пиене на вино и разговори. Доминика вкара малко паника в гласа си и поклати глава.

— Приех един временен ангажимент като преводач от френски на руски за индустриалния търговски панаир в Москва следващия месец. За да изкарам малко допълнителни пари. Какво си мислех? Та аз изобщо не съм наясно с терминологията в сферата на индустрията, енергетиката, търговията на нито един от двата езика.

Делон се усмихна. Доминика забеляза как синята му аура засия с увереност и любов. Те седнаха на малкия диван в миниатюрния хол. Той знаеше всичко за панаира, това му беше работата. Най-малко шестима техници от СВР зад стените наблюдаваха и записваха сцената.

— Това ли е всичко? — каза той. — За един месец мога да те науча на всички френски думи, които ще ти трябват. — Той я погали по ръката. — Не се тревожи.

Доминика се наведе към него, взе лицето му в ръце и залепи голяма водевилна целувка на устните му. Тя беше пресметнала внимателно времето и естеството на целувката. По̀казна и момичешка целувка може би, но все пак това беше първият път, в който Делон почувства устните на Доминика.

— Не се тревожи — повтори той с разтреперан глас. Усещаше вкуса на червилото й. Сините му думи сега бяха еднакво оцветени и тъмни. Той се бе решил.

Доминика винаги бе проявявала интерес към службата и задълженията му като дипломат и Делон бе свикнал да й описва работата си, доволен, че някой проявява интерес. Сега вече и той можеше да направи нещо за нея и на следващата вечер дойде в апартамента на Надя направо от посолството, носейки куфарчето си, от което извади доклад от двадесет страници от търговския отдел за инвестиционните предизвикателства и възможности в Русия. Започна да й го чете. Думата секретно беше отпечатана в началото и в края на всяка страница.

После дойдоха още уроци и още документни. Когато не можеше да донесе оригинали или да ги копира, правеше сносни снимки на документите с телефона си. Те работеха с неговите технически речници на френски и с нейните на руски. Както подобаваше на един езиков учител, Доминика усъвършенстваше бързо речника си и той виждаше с гордостта на учител, че тя по еднакъв начин усвоява теми, свързани и с международната търговия, и с енергетиката. Делон стискаше челюсти, убеден, че ще я обучи и ще я направи експерт.

И проумя, че наистина я обича.

За да разреши проблема с напускането на посолството вечер с документи, за да може Доминика да учи, той започна да й прави копия, стъпка не толкова важна за СВР от гледна точка на информацията — вградените камери в тавана над масата можеха да фокусират и най-малката запетайка, — но като акт на извършване на престъпление, необратима стъпка отвъд, прекрачваща правилата на сигурността на посолството. Доминика знаеше, че той вече е неин. За Делон измислицата „изучаване на терминологията“ премина в измислицата „обучаване на Надя“ и накрая се превърна в непреодолимо обожание към нея — бе готов да направи всичко, което тя поиска. Тази мотивация беше по-силна от всякакви пари, които тя би могла да му предложи, по-силна от всяка заплаха с шантаж при подмамване в спалнята. Дори да осъзнаеше, че си има работа с руското разузнаване, никога нямаше да го признае.

Семьонов наблюдаваше прогреса й и свика ново съвещание, на което се развилня показно, настоявайки да върви напред и да спи с дребния французин.

— Давайте напред тогава и вие го вкарайте в леглото — каза Доминика на Семьонов и на мъжете около масата. — Кой от вас иска да го изчука?

Стаята утихна.

Доминика се опита да бъде малко по-мека.

— Вижте — каза тя. — Следващата стъпка е извънредно деликатна.

Тя трябваше да подтикне Делон да се съгласи да се свърже с дъщеря си и внимателно да я помоли да му подава секретна информация от сферата на отбраната. Беше като да дърпаш конци на марионетка, която на свой ред е свързана с друга марионетка. Щом веднъж дъщеря му пресечеше линията, Делон щеше да подсигури продължаването на нейното сътрудничество.

— Веднъж само документите от френското министерство на отбраната да потекат, вербовката ще е приключила — каза Доминика.

Семьонов слушаше кисело, но не беше убеден. Планът беше прекалено засукан. Тази дилетантка беше толкова непокорна. Той реши да изчака още малко. Убеди се в правилността на своя план след още един разговор в коридора с генерал Корчной. Ветеранът, опитният шпионин, каза, че е абсолютно съгласен с необходимостта от придвижване напред с вербуването и изказа съчувствието си към Семьонов, когато чу за твърдоглавото поведение на Доминика.

— Тези млади офицери! — каза Корчной. — Разкажи ми повече за нея.

 

 

По ирония стеснителният Делон бе този, който форсира графика. Една вечер, както си седяха с Доминика на дивана и преглеждаха един нов търговски документ със средно ниво на конфиденциалност, той импулсивно се протегна и взе ръцете й в своите. После се наведе и нежно я целуна. Може би интимността от съвместната им работа накрая го бе победила, може би инстинктивното усещане, че бавно го засмукват във фунията на шпионажа, го бе направило фаталист. Каквото и да го бе събудило, Доминика отвърна на целувката му нежно, като същевременно трескаво пресмяташе. Те бяха в критичната точка на операцията. Сексът с него точно сега би могъл да застраши прехода. И обратното — би могъл да циментира нейния контрол върху него. Доминика си помисли за лъщящите увиснали гуши и шкембета на мъжете в горещата малка стаичка от другата страна на стената.

Сякаш доловил нейната нерешителност, устните на Делон се поколебаха, очите му рязко се отвориха. В най-малко вероятния момент той щеше да спре. Аурата около главата му пламтеше, накалена до бяло, като нажежена. В този миг Доминика разбра, че може да продължи напред и че те трябва да станат любовници. Тя щеше да го подведе и да му помогне да я съблазни.

Усети леко съжаление при стигането до този етап. Той беше толкова доверчив и мил — каква разлика от играта с Устинов! А сега тя вече имаше подготовка на лястовичка и спомените от обучението и заучените правила започнаха да изникват безконтролно в ума й.

Доминика сложи ръка зад главата му и притисна устните си по-плътно в неговите (№ 13. Недвусмислен сигнал за сексуално желание) и пое треперещо дъх (№ 4. Стимулирай страстна реакция чрез проявяване на страст). Той се отдръпна и я погледна с разширени очи. Доминика погали бузата му и после, взирайки се в очите му, постави ръката му на гърдите си. Така можеше да почувства как бие сърцето й и тя притисна ръката му още по-страстно към себе си (№ 55. Проявявай похотлива несдържаност, за да изглежда автентична половата възбуда). Тя потрепери. Делон все още се взираше в нея с неподвижна ръка.

— Надя — прошепна той.

Със затворени очи Доминика потри бузата си в неговата и доближи устата си до ухото му (№ 23. Осигури слухова мотивация, за да пришпориш желанието).

— Симон, baise-moi^[2] — прошепна тя. Двамата станаха и препъвайки се, влязоха в малката тъмна спалня, която всъщност беше осветена по-ярко от московския футболен стадион „Динамо“, но с невидими инфрачервени светлини. Доминика свали полата си, смъкна блузата си, но запази ниско изрязания си сутиен на място (№ 27. Използвай контраст между голота и дрехи, за да стимулираш сетивата) и наблюдаваше как смешно подскача Делон, за да излезе от панталоните си, докато тя прокарваше ръка по бедрата си (№ 51. Автостимулиране, за да генерираш феромони).

Той беше като чифтосваща се гургулица, пърхащ, перест, лек и безтегловен, докато лежеше върху тялото й. Зарови нежно лице между гърдите й, а тя едва го усети, но изви гърба си, разтвори крака (№ 49. Генерирай динамично напрежение до крайна степен, за да ускориш нервната реакция) и се фокусира за миг в отвора на полилея на тавана. Главата му се вдигна от гърдите й, за да я погледне отново, и тя срещна очите му, а той въздъхна и запърха по-енергично върху нея. Доминика затвори очи (№ 46. Блокирай разсейвания, които дерайлират ответната реакция). И тя изрече името му отново и отново, усети как през тялото му се надига трепет и му помогна (№ 9. Действай с вагиналния мускул), а той промълви: Nadia, je t’aime.^[3]

Тя прокара пръсти по врата му и прошепна: Любов моя. Разбра какво става, когато вратата на спалнята експлодира навътре и една оранжева крушка в полилея на тавана, за по-добър контраст за дигиталните камери, изпълни стаята със светлина и трима мъже нахлуха вътре при тях. Якичките на ризите им бяха мокри, очите им грееха като на прасета в гора с трюфели. Те бяха наблюдавали от съседния апартамент и миризмата на потните им ризи и на едноседмичните им чорапи изпълни стаята. В мига, в който вратата се отвори, Доминика седна в леглото, притисна ужасения, свиващ се Делон към себе си и започна да крещи на руски да се разкарат. Тя разбра, че Семьонов е разбил нейната внимателно разработена вербовка на парченца. Той не можеше да чака, трябваше да действа съгласно своя некадърен сценарий. Това беше удар срещу нея. Сега си плащаше за своето нагло поведение на конферентната маса, за неуважителните й прекъсвания. Спомни си как се опита да говори като едно от онези стари момчета. „Това цвекло вече е почти сварено“ — беше му казала тя. Е, тези стари момчета тук й показаха кой командва парада.

Те откъснаха Делон от нея, издърпаха го от леглото и го натикаха гол в хола. Бутнаха го на дивана и му хвърлиха смачканите панталони. Той гледаше нагоре към тромавите едри мъже и нищичко не разбираше. Доминика продължаваше да ги ругае от леглото, като същевременно събра чаршафа от него, за да се покрие, и се изправи на крака. Тя беше почти ослепяла от ярост, ушите й бучаха, усещаше стягане в тялото, в гърлото, в главата. Тя беше твърдо решена да ги изтика от стаята и да овладее ситуацията. Преди да успее да стане, третият мъж я сграбчи за китката, издърпа я от леглото и я бутна в хола. Когато Делон видя как я малтретират, понечи да стане, но другите двама го натиснаха надолу. Мъжът обърна Доминика, за да го погледне, и я зашлеви по бузата.

— Шалава, сука! — изплю той и я бутна на пода. Сценарий или не, Доминика изгледа копелето, което я нарече уличница и кучка, и прецени разстоянието до очите му.

Стана на крака и остави чаршафа да падне на пода. Всички очи в стаята се приковаха в тялото й, гърдите й се повдигаха, краката й бяха в готовност. Вдигна светкавично стъпалото си във финт и мъжът от СВР се приведе, за да се защити. Тя бързо се протегна и заби ноктите на палеца и показалеца на ръката си в септума между ноздрите му, стисна силно и го дръпна към себе си (номер от килиите за мъчения, измислен от НКВД през тридесетте години на миналия век). Дръпна рязко главата на виещия главорез, който не беше в състояние да се съпротивлява, наведе го надолу към малката масичка в стаята — отрупана с търговски документи от френското посолство, — удари в ъгъла й бузата му, преобърна масичката заедно с документите и свали мъжа на пода. Той не помръдна. От дивана Делон гледаше и не можеше да повярва.

Цялата сцена трая по-малко от десет секунди. Един от другите офицери от СВР сграбчи Доминика, измъкна я от апартамента, повлече я с лице надолу по коридора и я напъха в друга стая.

— Махни си ръцете от мен — каза тя. Вратата се захлопна в лицето й. Мъжът изчезна. От дъното на стаята долетя глас.

— Ефектно представление, ефрейтор, силен завършек на една дискретна разузнавателна операция. — Доминика се обърна и видя Семьонов, седнал на дивана пред два монитора. Единият екран показваше апартамента, единия мъж, сгърчен в безчувствена купчина на пода, и другия, надвесен над Делон, който все още държеше панталоните си в ръце, с лице към него, вдигнато като за молитва. Вторият екран показваше запис на Доминика и Делон в леглото. Със спрян звук сексът между тях изглеждаше клиничен, безстрастен, сценичен. Тя не му обърна внимание.

Стисна чаршафа около себе си с една ръка, а с пръстите на другата опипа пулсиращата си буза.

— Жопа! Задник! Щяхме да получим всичко! — изкрещя тя.

Семьонов не отговори. Очите му шареха между двата монитора.

— Той щеше да вербува дъщеря си заради мен — фучеше тя. Семьонов не се обърна да я погледне, но измърмори:

— Така или иначе ще го направи. — Той насочи дистанционното и от единия монитор, който предаваше на живо, се чу звук. Двамата служители на СВР сега крещяха на Делон, който седеше неподвижен на дивана. Доминика направи още една стъпка с босите си крака в стаята към Семьонов, обмисляйки най-сериозно дали да не забие нокътя на палеца си в окото му.

— Не ви ли е ясно, че той няма да се поддаде на шантаж? Не е достатъчно храбър. Наистина ли си мислите, че…

Семьонов се обърна към нея, докато си палеше цигара. Очите му пламтяха в жълто.

— Ако не сработи, тогава ще можем да го запишем като провал във вашето досие — каза той. — Не можете вие да решавате, никога не сте могли — добави той, усмихвайки й се. — И тази служба не е ваша лична територия.

Той се обърна към немия монитор. Доминика мрачно наблюдаваше себе си, обвила крака около талията на Делон.

— Какъв е смисълът да се върти отново този филм от спалнята, другарю? — попита тя Семьонов.

Той не отговори, само издуха дима от цигарата си към тавана.

— С оглед на факта, че Серов ви удари, няма да повдигна обвинение срещу вас за това, което му направихте. — Той посочи към другия монитор и към Серов, все още лежащ в безсъзнание на пода. — Ама и темперамент имате! Така ли е, Ласточка? Това ще бъде сериозен актив в напъпващата ви кариера.

Той отново се усмихна и кимна към вратата на преходната стая.

— Там има дрехи, ако желаете да се преоблечете, ефрейтор. Ако, разбира се, не предпочетете да стоите гола цяла нощ.

Доминика отиде в стаята и бързо нахлузи безформен комбинезон, пластмасов колан и чифт черни обувки с връзки. Униформата на съвременната съветска жена през петдесетте години.

 

 

Доминика никога повече не видя Делон. Историята излезе наяве на части. Един информатор на СВР, работещ в канцеларията на френското посолство, докладва, че Делон е поискал среща с посланика на следващата сутрин. Признал си за „недекларирана интимна връзка с една рускиня“. Малкият човек бе показал доста голям кураж и бе описал броя и естеството на търговските документи, които бе споделил с нея, копирал или компрометирал по някакъв друг начин. Резидентът на DGSE^[4] телеграфира в централата в Париж, както и в отдела за контраразузнаване към Директората за вътрешна сигурност. Явно е имало многозначително поклащане на глави. Красива жена, quoi faire? Какво можеш да направиш?

Германците биха го обявили за shuldhaft, виновен, и щяха да му дадат три години. Американците щяха да обявят клетия мухльо за жертва на секс шпионаж и да го осъдят на осем години. В Русия такъв предател, изменник щеше да бъде ликвидиран. Френските следователи стигнаха до суровото заключение négligent — небрежност. Делон бе изпратен у дома по бързата процедура — извън досег — и назначен на пост без допуск до класифицирана информация за осемнадесет месеца. Беше близо до дъщеря си и отново в Париж. Голямото му наказание беше, че трябва отново да живее в елегантната величествена къща на съпругата си в Шестнадесети район единствено със спомените — в безсънните ранни утрини — за един мрачен малък московски апартамент и две кобалтовосини очи.

Телешката дижонска яхния в „Жан Жак“

Подправете и оваляйте в брашно кубчета телешко и запържете добре. Извадете месото. Задушете нарязани на малки кубчета бекон, лук, домати, моркови и картофи, докато омекнат. Добавете мащерка. Върнете месото в тенджерата, залейте с телешки бульон колкото да ги покрие и варете, докато месото стане крехко. Добавете дижонска горчица и малко сметана, кипнете отново и сервирайте.