Джейсън Матюс
Червената лястовица (7)

7

Нейт Наш пристигна на летището в Хелзинки след двучасов полет. Модерната аерогара беше блестяща и добре осветена. Също както в „Шереметиево“, и тук имаше светещи реклами на парфюми, часовници и екскурзии. Магазини, заредени с дамско бельо, с деликатеси и списания, се простираха чак до терминала. Но тук липсваше застоялата миризма на сготвено зеле, на розова есенция и мокра влажна вълна. Вместо това се усещаше, че някъде пекат канелени пръчици. Нейт си взе единствения куфар, мина през митническата проверка и се насочи към стоянката за таксита отвън, но не забеляза ниския мъж в простичък тъмен костюм, който го наблюдаваше в залата за пристигащи пътници. Този човек каза нещо кратко в телефонната си слушалка и се извърна. След тридесет минути, на деветстотин километра на изток, Ваня Егоров вече знаеше, че Наш е пристигнал във Финландия. Играта можеше да започне.

На следващата сутрин Нейт отиде в кабинета на Том Форсайт, шефа на бюрото в Хелзинки. Помещението беше малко, но удобно, с един-единствен морски пейзаж, висящ над бюрото му, и малък диван на отсрещната стена. Снимка в рамка на платноход в гладък като стъкло океан стоеше на масичка до дивана, а до нея имаше още една снимка в рамка, на която очевидно младият Форсайт беше на руля. Върху единствения прозорец имаше спуснати транспаранти.

Форсайт беше висок и слаб, в края на четиридесетте, с оредяваща посивяла коса и твърда брадичка. Напрегнати кафяви очи гледаха към Нейт над стъклените лунички на очилата му. Форсайт се усмихна, хвърли сноп документи в чекмеджето и излезе иззад бюрото, за да му стисне ръката. Ръкостискането му беше здраво и сдържано.

— Нейт Наш — каза той с мек глас. — Добре дошъл в отдела. — Той му даде знак с ръка да седне на кожения стол пред бюрото.

— Благодаря ви.

— В апартамент ли си? Къде те настани посолството? — попита Форсайт.

Жилищният отдел на посолството тази сутрин го бе разквартирувал в удобен двустаен апартамент в Круунунхака. Нейт бе останал очарован, когато отвори двойните врата на малкия балкон с гледка към яхтеното пристанище, фериботния терминал и морето отзад, и го каза на Форсайт.

— Районът е хубав, а и бързо ще стигаш пеша до работата — каза Форсайт. — Бих искал да направим едно кратко съвещание, ти, аз и Марти Гейбъл, за да придобием представа с какво да се захванем. — Гейбъл беше заместник-шеф на бюрото, с когото Нейт все още не се бе срещнал. — Имаме няколко добри разработки, но има още какво да се направи.

— Забрави за вътрешни мишени, финландците са ни съюзници и с тях всичко е наред — продължи Форсайт. — Марти и аз сме свръзката, така че не трябва да се тревожиш за вътрешното обслужване. Ще минем през всички едностранни възможности, които разработваме.

Обичайните араби — „Хизбула“, „Хамас“, палестинци, — всички си имат представители в града. Може би ще е хитър ход да се доближим до тях, затова помисли за вербуване на агенти. Иранци, сирийци, китайци. Малки посолства. Те се чувстват в безопасност тук, в неутрална Скандинавия. Персийците може би търсят ембаргово оборудване. Провери ги по цялата верига — каза Форсайт, накланяйки се назад в стола си.

— Искам да се захвана за нещо по-голямо — каза Нейт. — Трябва да направя сериозен удар след това, което ми се случи в Москва.

Наистина, помисли си Форсайт. Той виждаше тревогата зад очите му, решителността в челюстите му. Нейт седеше с изправен гръб на стола си.

— Това е чудесно, Нейт — каза Форсайт, — но всяко вербуване, стига да е продуктивно, е добро вербуване. И голямата риба се хваща с голямо търпение, с разработване на цялата верига, чрез генериране на десетки перспективни контакти.

— Знам това, шефе — бързо каза Нейт. — Но не мога да си позволя лукса да стоя търпеливо и да чакам. Този Гондорф ме е взел на мушката. Ако не бяхте вие, щях вече да съм се върнал в Руската оперативна дирекция пред компютъра и да цъкам с мишката. Още не съм ви казал колко съм ви благодарен за това, че ме поканихте тук.

Форсайт бе изчел личното досие на Нейт, изпратено до бюрото, когато бе одобрено назначението му в съседната държава. Нямаше много млади оперативни офицери с такъв почти перфектен руски. Отлични оценки през цялото обучение във „Фермата“ и последващо обучение в „забранената зона“ за Москва на изкуството на оперативната работа под постоянно вражеско наблюдение. Досието съдържаше също така положителна оценка за представянето на Нейт в Русия, особено в провеждането на една деликатна поверителна разузнавателна разработка — без никакви детайли.

Но сега Форсайт виждаше един объркан млад оперативен работник да се гърчи и терзае пред него. С желание да докаже нещо. Не е на добре да се правиш на кутсузлия, като винаги се целиш на най-голямото, и то със затворени очи.

— Не искам да се тревожиш заради Москва. Говорих с някои хора в централата. Нямаш проблеми. — Той видя как лицето на Нейт реагира при мисълта за кариерата и досието му. — И искам да ме чуеш — каза Форсайт и замълча, докато не привлече цялото внимание на Нейт. — Искам да работиш умно, да прилагаш най-добрите конспиративни техники, без да претупваш нещата. Всички ние искаме големи разработки — по дяволите, ти действаш по една такава сега, — но аз няма да приема половинчати операции. Ясно? — Форсайт погледна твърдо Нейт. — Ясно? — повтори той.

— Да, сър! — отговори Нейт. Той схвана посланието, но си каза, че ще намери агенти, няма да допусне да изгори като оперативен офицер. Няма да се прибере у дома. Проблесна му един шантав компилиран образ — на самия него в кънтри клуба в Ричмънд, седнал срещу Сю Ан или Минди, с издути, все едно ухапани от пчели устни, с изрусени кичури в косите, вдигнати на високи кокове, докато братята му удрят леко голф топките по тартановата настилка на мини голф игрището. Мамка му, не!

— Окей — каза Форсайт. — Намери си бюрото. То е в първия кабинет нататък по коридора. Излез оттук и иди да намериш Гейбъл — добави той и посегна към входящите писма.

 

 

Марти Гейбъл, заместник-шефът на бюрото, седеше до своя терминал в друг малък кабинет през една врата от кабинета на Форсайт, опитвайки се да измисли как да напише грама до централата, без да използва думата „минетчия“. По-възрастен от Форсайт, Гейбъл беше към края на петдесетте, едър, с широки рамене, с бяла коса, подстригана на четка, сини очи и стоманен трегер за нос. Челото му беше загоряло и червендалесто, обветреното лице на човек, който не си седи много-много у дома. Кокалестите му мургави ръце висяха неподвижно над клавиатурата. Мразеше да пише грами, мразеше да чука с два пръста по клавишите, мразеше бюрокрацията. Той си беше улично момче. Нейт застана на входа на кабинета му. Помещението беше съвсем голо, неукрасено, с изключение на една държавна картина на Вашингтонския монумент на стената. Работният му плот беше празен. Преди Нейт да почука любезно на рамката на вратата, Гейбъл се завъртя на стола си и го изгледа смръщено.

— Ти ли си новият? Каш? — извика Гейбъл. Акцентът му беше някъде от Ръст Белт^[1].

— Наш. Нейт Наш — каза Нейт, докато вървеше към бюрото. Гейбъл остана седнал, но протегна огромната си като тиган ръка. Нейт се стегна за неизбежното трошащо костите ръкостискане.

— Не си бързал много-много да се добереш дотук. Завербува ли някого на път от летището? — Гейбъл се разсмя. — Не? Е, ще има време след обяда — добави той. — Хайде да вървим.

Като излизаха от офиса на бюрото, Гейбъл пъхна голямата си като на ротвайлер глава в няколко кабинета по коридора, за да провери какво правят другите оперативни работници. Всички стаи бяха празни.

— Добре — каза Гейбъл, — всички задници са на улицата. — Шибаният свят такъв, какъвто трябва да бъде.

Гейбъл отведе Нейт на обяд в мърляв турски ресторант в малка заснежена уличка до железопътната гара. В изпълнената с пара единствена стая за хранене имаше шест маси, шубер за подаване на храната от кухнята и портрет на Ататюрк на стената. Хората в кухнята крещяха, но когато Гейбъл отиде до шубера и потропа с ръце, шумът спря. Слабичък мургав мъж с черни мустаци и престилка разтвори мънистената завеса и излезе от кухнята. Той прегърна за кратко Гейбъл и бе представен като Тарик, собственика. Турчинът стисна вяло ръката на Нейт, без да го погледне в очите. Отидоха до една ъглова маса и Гейбъл издърпа стола, на който искаше да седне Нейт, с гръб към стената, с поглед към вратата. Той самият седна с гръб към другата стена. После поръча на турски два адана кебапа, две бири и салата.

— Надявам се, че харесваш пикантната храна — попита Гейбъл. — Тази малка дупка се слави с най-добрата турска кухня в града. Тук има много имигранти от Турция. — Гейбъл погледна към кухнята, после се наведе напред. — Заковах Тарик преди около година като поддържащ агент, нали знаеш, да взима пощата, да плаща наема за тайни квартири, да си държи ухото до земята. Неколкостотин на месец и той е щастлив. Ако имаме нужда, можем да черпим информация от тяхната общност в Хелзинки. — Гейбъл се изпъна, когато храната дойде, два дълги кебапа, наръсени с червен пипер, изпечени до тъмнокафяво. Отдолу имаше голяма плоска питка, намазана със стопено масло. От едната страна на чинията имаше купчинка със салата от суров лук, подправен с тъмночервен сумак^[2] и лимон. Тарик тропна две изпотени бутилки бира, измърмори „афиет олсун“ — да ви е сладко — и се оттегли.

Гейбъл започна да нагъва още преди Нейт да хване вилицата си. Той поглъщаше лакомо храната, като същевременно говореше и размахваше големите си лапи из въздуха.

— Не е зле, а? — каза той за кебапа с пълна уста. Надигна бирата си и изгълта половината шише. Челюстите му се вкопчваха в храната като газела, минаваща надолу по хранопровода на крокодил. Без предисловие или притеснение той попита Нейт какво, по дяволите, се е случило в Москва между него и онзи задник Гондорф.

Нейт почувства как тревогите му отново пламват и съкрушено му обясни накратко, с няколко изречения.

Гейбъл насочи вилицата си към него.

— Слушай, запомни две неща за този шибан бизнес. Никога няма да израснеш като оперативен работник, ако не се провалиш, и то здравата, поне веднъж. И ще бъдеш преценяван по постиженията ти, по резултатите, които реализираш, и по това как предпазваш агентите си. Нищо друго няма значение. — Другата половина от бутилката изчезна и Гейбъл си поръча втора. — О, има и още нещо — каза той. — Гондорф е надут малоумник. Не се притеснявай за него.

Гейбъл свърши порцията си, преди Нейт да е изял и половината от своята.

— Ти провалял ли си се някога в кариерата си? — попита го Нейт.

— Майтапиш ли се? — каза Гейбъл, облягайки се назад в стола си. — Толкова често съм бил в лайната, че си бях наел горния етаж на кенефите. По този начин се озовах и тук. След последния разбит влак Форсайт ми спаси задника.

 

 

Кариерата на Гейбъл бе преминала предимно в обикаляне на разни дупки — в страни от Третия свят, в Африка и в Азия. Някои оперативни офицери правят кариера, размотавайки се из ресторанти, хотелски стаи и тротоарни кафенета в Париж. Светът на Гейбъл бяха нощните срещи по пусти мръсни пътища в покрити с червен прах джипове „Лендровър“. Той записваше тайни в пропит от пот тефтер, докато седеше с агенти, вкиснати от страх, караше ги да се концентрират, караше ги да се придържат към шибаната тема. Те седяха в жегата с пърпорещ двигател, с вдигнати прозорци, наблюдавайки как главите на мамбите разделят върховете на високата трева покрай двете страни на колата. Нейт бе чувал, че Гейбъл е легенда. Той беше лоялен към източниците си, после към приятелите си, после към ЦРУ. В този ред. Нямаше нещо, което да не е видял, и знаеше кое е важното. Гейбъл се облегна назад, отпи от бирата си и започна да говори. Последното му назначение беше в Истанбул, огромен шибан град, добри операции, град на порока, насилието и безразсъдството, истински Додж Сити^[3]. Говореше прилично турски, знаеше къде да отиде, с кого да се срещне. Доста бързо вербува един член на РПК, Работническата партия на Кюрдистан, мракобесническа сепаратистка терористична групировка от Източна Турция. Те оставяха бомби в куфарчета в правителствени сгради или във ваксаджийски сандъчета из базара, или в хартиени торби в кофите за боклук на площад „Таксим“.

Веднъж Гейбъл влезе в такси, карано от едно кюрдско хлапе, на двадесет-двадесет и една години. Изглеждаше схватлив, шофираше добре. Слушай, трябва да си държиш очите отворени на четири през цялото време! Беше надушил нещо по интуиция, затова бе казал на хлапето да спре пред един ресторант и го покани да хапне с него, онова кюрдско хлапе. Наложи му се да гледа свирепо гадния турчин, докато онзи не сведе поглед зад тезгяха, всички мразеха кюрдите, наричаха ги „планински турци“.

Хлапето ядеше така, сякаш беше умряло от глад. Говориха за семейството му. Гейбъл надуши РПК, затова нае таксито да го вози за цяла седмица насам-натам. Предчувствието даде резултат. Хлапето се оказа член на местна клетка, но не беше възприело терористичните фъшкии. Малко уважение, петстотин евро на месец, ето ти една хубава малка вербовка. И всичко това, защото Гейбъл си бе държал очите дяволски отворени в едно такси. Не забравяй това.

Хлапето започна с безполезни боклуци, но Гейбъл го сложи в ред — това се наричаше водене на агент поради някаква шибана причина — и те се фокусираха върху лидерите на клетката, как получават заповедите си, как пътуват куриерите. Не беше лошо, но Гейбъл продължи да притиска хлапето и те започнаха да получават местоположенията на складовете на РПК, където се съхраняваше семтексът^[4] или каквото там използваха, нитролит, пристигащ от Полша. После то започна да му предава и имената на тези, които правеха бомбите.

Вървеше добре и той трябваше да охлажда ентусиазма на турската национална полиция, защото те искаха да приключат с тях, „да ги заловят мъртви“, както се изразяваха. Шефът на бюрото в Анкара беше щастлив и тузарите в централата поклащаха одобрително глави. После Гейбъл стана по-самонадеян и изпусна положението.

Урок за Нейт — никога не изпускай положението от контрол. Младият кюрд живееше в „Тепебашъ“, скапан квартал надолу по хълма под „Пера“, стария европейски район. Гейбъл обикновено се срещаше с хлапето в таксито и се возеха из града, без да спират, винаги нощем, винаги в движение. Наруши правилата и посети хлапето в дома му, за да се запознае със семейството. В неговата къща. Хлапето го бе поканило, щеше да го обиди, ако откажеше, трябва да отчиташ културните особености, проклети да са. Освен това Гейбъл всъщност искаше да види къде живее агентът му. Слушай, винаги трябва да си наясно къде живеят агентите ти, не знаеш дали няма да ти се наложи да ги измъкваш оттам някоя нощ.

Улицата беше стръмна, от двете й страни имаше олющени дървени къщи, построени на калкан, една до друга, с повехнало великолепие, тесни стъпала, двойни предни врати, странични прозорци с гравирани стъкла, всичките изпочупени и заковани с дъски. Бившият европейски квартал, сега затрупан с боклук и миришещ на канал. В Истанбул привикваш към миризмата на канализация, всъщност дори започва да ти мирише някак приятно. Но както и да е, вече се мръкваше и в къщите палеха лампите. Вечерното повикване за молитва току-що бе свършило.

Гейбъл бе слязъл по хълма с потиснато настроение. Очертаваше се един неловък половин час на стеснителност, сведени очи и безкрайни чаши чай. Мамка му, част от работата. Докато приближаваше, чу писък. Предната врата на къщата на агента му беше отворена. Нещо не беше наред. Мамка му, не беше на добро, съседите скоро щяха да се струпат. Гейбъл си помисли, че само след две минути ще настане истински цирк. Започна да се изтегля назад. Вече бе доста тъмно и никой не можеше да го забележи.

Но имаше сериозен проблем — на предната врата двама души влачеха агента на Гейбъл за мишниците. Съпругата на хлапето беше слабичка, мургава, с бадемови очи, от южните склонове на планините Таурус, с разкъсана тениска, боса. Тя стоеше непосредствено зад тях, пищеше и удряше мъжете. Едно малко детенце на около две годинки седеше до вратата съвсем голичко и плачеше. Онези двама гадняри бяха не по-едри от агента му, но той не се съпротивляваше може би защото един от гаднярите държеше пистолет.

Исусе, хлапето си имаше проблем с РПК. Може би харчеше повече пари, може би се е похвалил с новия си приятел чужденец. Слушай, понякога нещата се скапват буквално за миг. Ти трябва да ги предпазваш, понякога трябва да го направиш за тях. РПК използва средновековни методи, когато се разправя със сънародници, за които мислят, че са предатели.

Гейбъл би могъл да се измъкне. Но като видя момиченцето на вратата — сладко малко същество със сополиво носле, — си помисли: Майната му! Качи се на първото стъпало на къщата и се усмихна на гаднярите. Те спряха и пуснаха хлапето, което падна на задника си на горното стъпало. Малката му женичка спря да пищи и погледна Гейбъл, какъв огромен ябанджи, чужденец, с такива големи пестници! Вече се бяха насъбрали дузина съседи, всичките до един кюрди. Шибаният квартал беше мъртвешки тих, нито звук. Надолу, по средата на улицата, течеше вода. Гаднярът с пистолета изкрещя нещо на кюрдски, прозвуча така, сякаш кантарен топуз падна в корито за пране.

Голямата уста започна да размахва пистолета, насочвайки го ту към хлапето, ту към съпругата му, размахваше го като показалец. Хлапето щеше да е сто процента мъртво, ако Гейбъл не направеше нещо. Майната му така или иначе, тъй като това беше абсолютно, ама абсолютно прецакан край на разработката, хлапето трябваше да се измъкне от Турция, ако искаше да остане живо. Копелето от РПК тръгна надолу по стълбището и продължи да крещи по Гейбъл. Той игнорира малките му святкащи очета и се фокусира върху пистолета. Малки гадни кокалчета, побелели от стискането, знаеш как става, за три секунди. Дулото започна да се приближава.

Гейбъл винаги носеше Hi-Power^[5] в кобура си „Бианки“ отзад на кръста. Извади браунинга и застреля кюрда, па-па-па! Наричат го Мозамбик, двоен изстрел в центъра на тялото, трети изстрел в челото, предполагам, че е бил измислен в Мозамбик или нещо подобно. Очите на гадняра останаха отворени, той мигом се свлече долу. Черепът му се плъзна и удари стъпалата. Пистолетът му заподскача зад него, Гейбъл го вдигна, хвърли го и той изтрака в решетката на канализацията, може би милионният пистолет в турските канали. Изпразнените гилзи на Гейбъл още не бяха докоснали земята, а съседите вече бягаха като шибани катерички, тичаха във всички посоки надолу и нагоре по хълма и захлопваха кепенците зад себе.

Кюрдското хлапе прегърна жена си. Чудеше се дали то осъзнава, че новият му живот е започнал точно тогава? Може би, но съпругата му вероятно го осъзнаваше, тя изглеждаше интелигентна. Зърната й се показваха през разкъсаната тениска. Гейбъл изгледа другия тип от РПК, който май бе видял Исус или Мохамед и вдигна ръце пред себе си, с длани навън, слезе по стъпалата и избяга по улицата в тъмнината.

Гейбъл даде на хлапето пет бона, за да се покрие, не можа да измъкне повече от централата. Не знае къде са сега, може би в Германия или Франция. Пет кюрдски хлапета, учещи немски. Когато те станат на двадесет, синът на Нейт може да ги намери и да ги вербува. Дяволски шантава работа. Окей, сега поуката от цялата тази дълга шибана история.

След това имаше същински апокалипсис, не те майтапя, каза Гейбъл. Първо консулството и генералният консул, с тънкия си гласец, като от музикална кутия, после посолството в Анкара, после целият комплект вилици и ножове в Държавния департамент. Дипломат, замесен в стрелба с фатален изход, те бяха много разстроени, голям рев падна. Сериозни последици. Трябваше да напусне Истанбул. Турската национална полиция ми даде плакет и прощален обяд; те бяха възхитени. Турските ченгета обичат точната стрелба. Но всички останали бяха страшно ядосани, а официалното разследване на ЦРУ дори не бе започнало. Гейбъл се мота около месец със службата за сигурност в централата. След четиридесет часа разговор те постановиха „недостатъчна конспиративност“. Шефът на бюрото в Анкара не върна Гейбъл обратно, беше прекалено взривоопасен политически, звучи също като Гондорф, нали? Много задници ще има в кариерата ти. Перспективите на Гейбъл за задгранични операции бяха приключили за неопределено бъдеше, както изглеждаше, и той бе забит в кабинка метър на метър в турския отдел в централата, за да слуша как една двадесет и три годишна новачка от другата страна на преградата разказва по външната линия на приятелката си, че ще събере кураж да направи фелацио на гаджето си този уикенд. Нито един от младите служители не носеше часовник, мамка му, те гледаха времето на шибаните си телефончета или таблети, или каквото там ги наричаха.

Гейбъл не чувстваше самосъжаление, такава беше оперативната работа. Всичко това му се случи наистина, но той беше от правилната страна. Слушай, най-важното нещо е твоят агент, неговата безопасност, спасяването на живота му. Това е единственото важно нещо.

Долу-горе по същото време Форсайт току-що бе приключил с една своя издънка, но бе отскочил отново и се бе приземил в Хелзинки. Чул, че Гейбъл се е издънил — това не беше нещо ново, — и го изиска като свой заместник, също като в старото време, само че няма такова нещо като доброто старо време, това е мит. Възторжените типове в централата бяха щастливи да пуснат Гейбъл да отиде във Финландия като зам.-шеф на бюрото там, никой друг не искаше тази длъжност, а всички искаха да се отърват от него, защото оказваше лошо влияние върху околните.

— И ето ни тук, трима издънили се шпиони на бойното поле, опериращи близо до шибания Полярен кръг. И двамата с теб си пием биричката в тази евтина турска гостилница. — Гейбъл свърши бирата и извика: Хесап!

Когато Тарик излезе от кухнята, Гейбъл кимна към Нейт. „Той плаща.“

Нейт се разсмя.

— Чакай малко — каза той. — Какво имаш предвид, че и Форсайт се е издънил? Какво му се е случило? — Нейт измъкна няколко евро и ги подаде на Тарик. — Задръж рестото.

Тарик се усмихна тъничко, кимна на Гейбъл и се оттегли в кухнята.

— Оля се с бакшиша, новобранец! — каза Гейбъл. — Не ги свиквай да им плащаш повече. Дръж ги гладни. — Гейбъл стана и наметна палтото си.

— Глупости — каза Нейт. — Ти си платил на онзи млад кюрд пет бона, за да го измъкнеш от Истанбул, но дори и ти си знаел, че той е изгорял и вече е безполезен. Не е трябвало да му плащаш, за да дреме.

Нейт погледна Гейбъл, докато завиха от уличката и излязоха пред железопътната гара. Гейбъл избягваше да го гледа и Нейт разбра, че той е нещо много по-различно от обикновен корав тип. Но не възнамеряваше в близко време да изпитва търпението му.

Въздухът беше студен и Нейт вдигна яката на палтото си.

— Не ми отговори за Форсайт — каза Нейт. — Каква е неговата история?

Гейбъл игнорира въпроса и продължи да върви по тротоара.

— Знаеш ли къде е руското посолство? — попита Гейбъл. — Китай, Иран, Сирия? Трябва да си в състояние да се качиш в кола и да караш право до някое от тях. Един ден може да ти се наложи да спасяваш някое клето копеле оттам. Давам ти седмица да ги откриеш.

— Добре, окей, няма проблем. Но кажи за Форсайт де! Какво се е случило?

Нейт трябваше да подскача около пешеходците по заснежения тротоар, докато Гейбъл грубо си проправяше път през следобедната тълпа. Стигнаха до един ъгъл и изчакаха да пресекат. Нейт видя някакво кафене на отсрещната страна на улицата.

— Чашка бързо кафе? Хайде, аз черпя. Гейбъл погледна косо към Нейт и кимна.

На чаша кафе и един малък коняк Гейбъл разказа историята. Форсайт се смяташе за един от най-страхотните шефове на бюра в службата. При издигането си, през двадесет и пет годишната си кариера, той си бе изградил блестяща репутация. Като млад офицер бе вербувал първия агент от Северна Корея. Преди Стената да падне, Форсайт действаше като водещ агент на един полски полковник, който му бе донесъл пълните военни планове на Южното командване на Варшавския договор. Няколко години по-късно завербува грузинския министър на отбраната, който в замяна на швейцарска банкова сметка уреди да докарат един танк Т-80 с новата динамична защита в три часа сутринта на глинестия бряг на Батуми, до рампата на тежкотоварен десантен кораб, нает от ЦРУ от румънците.

Докато се издигаше, Форсайт се доказа като един от висшите ръководители, които си вършеха работата докрай и знаеха каква е играта. Оперативните офицери го обичаха. Посланиците идваха при него за съвет. Костюмарите от седмия етаж в централата му вярваха и на четиридесет и седем години той беше награден с най-примамливия пост — шеф на бюрото в Рим. Първата година на Форсайт там беше, както трябваше и да се очаква, солиден успех.

Това, което никой не очакваше, беше, че при посещението на конгресна делегация в Рим политически изпеченият Том Форсайт ще каже на високомерната асистентка на един сенатор да млъкне и да слуша, вместо да приказва по време на брифинга на бюрото. Тя поставила под въпрос „уместността“ на една спорна операция на римското бюро. Освен това тази двадесет и три годишна специализантка по политология в „Йейл“ с двадесетмесечен опит на Хълма лично бе критикувала мениджмънта на Форсайт по въпросната разработка, казвайки, че според нея „приложената конспиративна техника, с една дума, е недостатъчна“. Това бе изтръгнало от обикновено флегматичния Форсайт загадъчното „я иди си го начукай“, което дни по-късно доведе до съобщение от централата, че сенаторът се е оплакал, че римският мандат на Форсайт е прекратен и че той е освободен по основателни причини.

След обичайната забележка за порицание в досието на Форсайт Седмият етаж тихичко му предложи поста на ръководещ бюрото в Хелзинки. Предложението беше направено, за да се демонстрира на Конгреса, че централата симпатизира на реакцията на Форсайт срещу нелепия контрол, натрапен на трудолюбивите оперативни работници по време на шопинг екскурзиите на конгресната делегация, маскирани като проучвателни пътувания. Но идеята да предложат Хелзинки на Форсайт беше неискрена и добре изчислена, защото никой не мислеше, че той ще приеме. Бюрото беше шест пъти по-малко от това в Рим, в може би най-маловажната от четирите някак си заспали скандинавски страни, беше си пост за много по-млад служител. Те очакваха Форсайт да отклони, да намери място да се паркира и да напусне след две години, когато станеше на възраст за пенсия.

— Приемайки назначението, той фактически каза на Седмия етаж да вървят да си го начукат — заключи Гейбъл. — Половин година по-късно ме изиска за свой заместник, а вчера пристигна ти. Не че си издънка! — Гейбъл се засмя. — Просто си известен като такъв.

Гейбъл видя лицето на Нейт, блуждаещия поглед. Окей, каза си той, това хлапе се изяжда отвътре. Беше го виждал и преди, талантлив оперативен работник, прекалено уплашен за репутацията и бъдещето си, за да бъде в състояние да се отпусне и да остави нещата да отшумят. Онзи шубелия Гондорф, който бе объркал хлапето, трябваше да се срамува от себе си. И сега той и Форсайт трябваше да накарат Наш да мисли трезво. Той си отбеляза да поговори с шефа. Последното нещо, от което бюрото се нуждаеше, беше оперативен работник, който не знае точния момент, в който трябва да започне вербуването.

Адана кебап при Дарик

Направете пюре от червени чушки, люти чушлета, сол и зехтин. Добавете пюрето към смляно агнешко месо с нарязан лук, чесън, магданоз, масло, кориандър, кимион, червен пипер, зехтин, сол и чер пипер. Омесете и оформете плоски кебапчета. Печете, докато коричката почти се овъгли. Сервирайте със запечен на скара арабски хляб, с тънко нарязан червен лук, поръсен с лимон и сумак.