Джейсън Матюс
Червената лястовица (6)

6

Доминика влезе в академията за външно разузнаване (АВР) на СВР скоро след погребението на баща си. След Студената война школата бе преименува няколко пъти: от Висше разузнавателно училище на институт „Червено знаме“, а после на АВР, но ветераните я наричаха простичко Школа № 101. Дълги години главният кампус се намираше на север от Москва, близо до село Челобитево. По времето, в което стана АВР, училището беше модернизирано, учебната програма — реорганизирана, а критериите за прием — либерализирани. Кампусът бе преместен на една поляна, разчистена в гъстата гора на изток от града, на двадесет и петия километър по магистрала „Горки“. Затова наричаха АВР „Двадесет и пети километър“ или просто „Гората“. През първите седмици, уморена и развълнувана, Доминика, единствената жена в академията, заедно с още дузина нови състуденти, пътуваше с раздрънкани автобуси ПАЗ до най-различни места около Москва и предградията й. Минаваха през плъзгащи се метални врати в анонимни оградени пространства, регистрирани като лаборатории, изследователски центрове или младежки пионерски лагери. Дните се запълваха с лекции за историята на службата, на Русия, на Студената война и на Съветския съюз.

В миналото главното качество, което бе нужно за приемане в бившия КГБ, беше верността към комунистическата партия. Съвременната служба за външно разузнаване изискваше от своите студенти всеотдайна преданост към Руската федерация и посвещаване на каузата за предпазването й от външни и вътрешни врагове.

По време на първия срок на въвеждащото обучение студентите бяха оценявани не само по дарбите си, а също и по това, което в старото КГБ се наричаше „политическа благонадеждност“. Доминика се изявяваше отлично в дискусиите в клас и в писмените задачи. Но в нея се долавяше лека независима жилка, нетърпение спрямо утвърдените формулировки и авторитетните мнения. Инструкторът беше написал, че кадет Егорова се поколебава за секунда, преди да отговори на въпроса, сякаш обмисля дали да отговори, после неизбежно отговаря отлично.

Доминика знаеше какво искаха да чуят те. Лозунгите в учебниците и на черната дъска бяха като калейдоскоп от цветове и беше много лесно да бъдат категоризирани и запомнени. Догми за дълг, лоялност и защита на страната. Тя беше кандидат за член на руския елит, Меча и Щита на вчерашния ден, Глобуса и Звездата на днешния^[1]. Нейният младежки идеологически плам някога бе ужасил свободомислещия й баща. Сега тя го разбираше и вече не приемаше тотално тази идеология.

Начало на втория учебен срок. Класът се бе преместил за постоянно на 25-и километър, група от дълги ниски постройки с битумни керемиди, обградени от борови и брезови горички. Широки тревни площи разделяха сградите, а зад тях чакълени пътеки водеха до спортните игрища. Кампусът беше на километър от четирилентовото Горковское шоссе, скрит от висока дървена ограда, боядисана в зелено, за да се слива с дърветата. Покрай тази „горска ограда“, на три километра по-нататък в гората, минаваха две допълнителни телени огради, между които свободно тичаха овчарски кучета. Те се виждаха от прозорците на малките класни стаи, а от спалните в двуетажните бараки студентите можеха да ги чуят как лаят посред нощ.

Тя беше единствената жена в общежитието и й бяха дали самостоятелна стая в края на коридора, но все пак трябваше да споделя тоалетната и душовете с дванадесет мъже, което означаваше, че й се налагаше да използва по-тихите и свободни моменти рано сутрин и късно вечер. Повечето от състудентите й бяха безобидни, привилегировани синове на важни фамилии, млади мъже с връзки в Думата, във въоръжените сили или в Кремъл. Някои бяха умни, много умни, а някои — не. Малцина храбреци, свикнали да получават всичко, което искат, виждайки този силует зад завесата на душа, бяха готови да рискуват всичко за едното чукане.

Късно през една нощ тя се пресегна да вземе хавлията си от кукичката отвън пред душовата кабинка в общата баня. Нямаше я. И тогава един от състудентите й, с пясъчна коса и доста як, от Новосибирск, пристъпи в кабинката, притисна се в нея и сложи ръце върху талията й. Тя усети, че и той е гол, докато притискаше лицето й в стената зад душа и отри муцуната си в мократа й коса отзад. Шепнеше нещо, което тя не можеше да разбере, а и не можеше да види цвета му. Притисна се по-силно в нея и едната му ръка се надигна от кръста й нагоре към гърдите. Докато я стискаше, тя се почуди дали може да чуе пулса й, дали може до усети дишането й. Бузата й бе притисната в белите плочки на кабинката и тя почувства как те се променят, като призми, увиснали на слънчева светлина, видя как стават тъмночервени.

Острата десетсантиметрова ръкохватка на кранчето за студената вода открай време си беше хлабава и Доминика я размърда напред-назад, докато остана в ръката й. Обърна се, плъзгава и задъхана, застана с лице към него и гърдите й се притиснаха в гръдния му кош. Стоять, чакай, чакай секунда, каза тя през стиснато гърло. Той се усмихваше, когато Доминика вкара острия връх на ръкохватката в лявото му око направо до шарнира и бълвочно-зеленият му, ужасен, болезнен писък се разля по нея, докато той се плъзгаше надолу по стената, стискайки лицето си с ръце.

— Стоять — каза тя отново, гледайки надолу към него. — Помолих те да изчакаш секунда.

„Опит за изнасилване и оправдана самоотбрана“ беше тайната присъда на съвета на АВР и Новосибирск се сдоби с едноок автобусен кондуктор, а съветът препоръча Доминика да бъде отстранена от обучение в академията. Тя им каза, че не е направила нищо, с което да предизвика инцидента, и комисията — една жена и двама мъже — я изгледаха от горе до долу със строги физиономии. Те отново щяха да й го причинят. Балетното училище, Устинов, сега и АВР! Тя каза на комисията, че ще подаде официално оплакване. На кого ли щеше да се оплаче? Но слухът за инцидента стигна до Ясеново и заместник-директор Егоров руга толкова грозно по телефона, че ако Доминика беше там, би могла да види как от слушалката тече кафява меласа. Казаха й, че е взето решение да й се даде още един шанс, на пробационен статус. От този момент останалите от класа я игнорираха, избягваха я и кликушата се разхождаше между сградите в гората, с невероятно изправен гръб, с дълги елегантни крачки, с едва забележимо накуцване в походката.

 

 

Началото на третия учебен срок в АВР. Те се нижеха един след друг в класни стаи с пластмасови столове, със звукоизолиращи плочи по стените и тромаво клюмнали прожектори, окачени на тавана. Между двойните прозорци имаше купчини мъртви мухи. Дойде ред на лекциите по световна икономика, енергия и политика, Третия свят, международните отношения и „глобалните проблеми“. И Америка. Тя вече не се споменаваше като Главния враг, но Съединените щати оставаха техният главен конкурент. Русия трябваше да направи всичко по силите си, за да поддържа паритета на суперсилите. Лекциите по тази тема бяха особено важни.

Американците ги приемаха като нещо незначително, те игнорираха Русия, те се опитваха да манипулират Русия. Вашингтон се бе намесил в последните избори, слава Богу, безрезултатно. Америка подкрепяше руски дисиденти и насърчаваше разрушително поведение в този деликатен период на руската реконструкция. Американските въоръжени сили застрашаваха суверенитета на Русия от Балтика до Японско море. Последната им политика на „рестартиране“ беше обида, нищо не трябваше да се рестартира. Просто Русия заслужаваше респект, Родината заслужаваше респект. Е, ако като офицер в СВР Доминика някога срещнеше американец, щеше да му покаже, че Русия заслужава респект.

Но по ирония самата Америка беше в упадък, казваха лекторите, нямаше ги вече свърхмогъщите Съединени щати. Прекомерно изтощена от войните, бореща се за икономическо оцеляване, така наречената родина на равенството сега бе разкъсвана от класовата борба и от отровните политики на конфликтни идеологии. И глупавите американци не осъзнаваха, че много скоро ще се нуждаят от Русия, за да спрат галопиращия Китай, щяха да се нуждаят от Русия като съюзник в една бъдеща война.

Но ако американците изберяха да се противопоставят на Русия, мислейки, че тя е слаба и немощна, щяха да бъдат изненадани. Един студент в класа не се съгласи. Той изказа мнението, че вчерашните понятия „Изток и Запад“ са остарели. Освен това Русия бе загубила Студената война, приемете го. В стаята настана затишие. После един друг студент се изправи със святкащи очи.

— Русия със сигурност не е загубила Студената война — каза той. — Тя изобщо не е свършила.

Доминика наблюдаваше алените думи, издигащи се към тавана. Хубави думи, силни думи. Интересно. Студената война изобщо не е свършила.

 

 

Не след дълго Доминика бе отделена от класа. Тя нямаше нужда от езиково обучение, защото сама би могла да бъде учител по разговорен английски или френски. Нито пък имаше нужда да следва официалната учебна програма. Инструкторите бяха забелязали потенциала й, бяха уведомили ръководителите на АВР, които на свой ред се бяха обадили в Ясеново, за да поискат разрешението на центъра да допуснат Доминика Егорова — племенница на първия заместник-директор — до практическата или оперативна фаза на обучението. Тя щеше да бъде едва ли не единственият кандидат от женски пол, обучен от СВР като оперуполномоченный, оперативен работник. Отговорът не закъсня. Одобрението от центъра вече бе гарантирано.

Тя бе допусната до оперативно обучение — до Истинския Меч, до Играта — и щеше да бъде въведена в специалната фаза, последния подготвителен стадий, преди да може да се отдаде на служба на Родината си. Времето минаваше, без да го усеща. Сезоните сякаш се сменяха, без да ги осъзнава. Уроци, лекции, лаборатории, изпити, всичко минаваше в някакъв замайващ галоп. Започна с нелепи теми. Саботаж, експлозиви, инфилтриране, първи уроци за това как е беснял Сталин, когато Вермахтът е обсадил Москва. После дойдоха по-практическите уроци и те я накараха да поработи здравата. Създаваше си легенди, зашифрование, прикритие за придвижване, маршрути за установяване на опашки по улицата. Откриваше тайни квартири, предаваше секретни съобщения, намираше места за срещи, явки, провеждаше встречки, срещи с агенти, планираше тактики за вербуване. Упражняваше се в дегизирането и в дигиталните комуникации, на сигнали и тайници. Паметта й за детайлите и за усвояването на уроците ги изумяваше.

Инструкторите в курса по бойни изкуства останаха впечатлени от нейната сила и равновесие. Бяха малко притеснени от енергичността й и от факта, че не искаше да остане и миг на татамито, след като я хвърлеха долу. Всички бяха чували историята от „Гората“, и ококорените мъже от класа наблюдаваха ръцете и коленете й и пазеха своите мудя^[2], когато влизаха в спаринг с нея. Тя виждаше лицата им, виждаше зеления дъх на неодобрението и страха им, докато пъшкаха и сумтяха в гимнастическия салон. Никой не я доближаваше доброволно.

Практическото обучение продължи. Водеха я в центъра на Москва, на улиците, които използваха като жива класна стая, за да упражнява правилата на конспиративните техники, научени в мрачните стаи край Ясеново. Уличните инструктори бяха пенсионеры, стари шпиони, някои на по седемдесет години, пенсионирани преди десетилетия. Трудно им беше да остават в крак с нея, докато упражненията набираха скорост. Наблюдаваха как изпъкналите й прасци на балерина правят дълги крачки по блестящите московски тротоари. Лекото издайническо накуцване от раненото й стъпало, сега вече оправено, беше трогателно. Тя беше силно мотивирана, твърдо решена да се представи по най-добрия начин. Лицето й блестеше от изпотяване, потта оставяше тъмни петна по ризата й между гърдите и по ребрата й.

Цветовете й помагаха на улицата. Сините и зелените от екипите в радиоколите и в бусовете от наблюдението й даваха възможност да забележи присъствието им сред тълпите по широките булеварди. Завърташе екипите по проследяването около самите тях, подбирайки точния момент за тайно предаване на пакетчета или микрофилми със светкавично, незабележимо докосване в претъпканите платформи на метрото, срещаше се с мними агенти в мръсни стълбища посред нощ, контролираше срещите, четеше намеренията им. Възрастните мъже ще си изтриват изпотените лица и ще мърморят: фанатичка, а тя ще им се изсмее, с коса, вързана стегнато на върха на главата, с изправени рамене, четейки тихомълком цветовете на тяхното бездиханно одобрение. Хайде, стари динозаври. Грубоватите старчоци тайничко си я обичаха и тя го знаеше.

Тези престарели инструктори трябваше да я обучават на това какви ще бъдат условията в чужбина, какво може да я очаква на улицата и как да оперира в чужди столици. Глупост, мислеше си Доминика, каква тъпотия беше, че тези старчоци, които за последно са били зад граница, когато Л. Брежнев е наредил войските да нахлуят в Афганистан, й казваха какво да очаква по улиците на днешните Лондон, Ню Йорк или Пекин. Тя имаше нахалството да отбележи тази нелепост пред координатора на курса, който й каза да си затваря устата и докладва коментара й до горните инстанции. Лицето й пламна, когато той й заговори по такъв начин, но се извърна, проклинайки себе си. Учеше се.

 

 

Докато я оценяваха, Доминика започна и курс по психология на събирането на информация, психика на източниците, разбиране на човешката мотивация и идентифициране на уязвимите места. Един инструктор, четиридесетгодишен психолог от центъра на СВР, на име Михаил, наричаше това „отваряне на човешкия плик“. Доминика беше единствената му ученичка. Той я развеждаше из Москва и двамата наблюдаваха хората и реакциите им. Тя не му каза за цветовете, които виждаше, майка й отдавна я бе заклела никога да не го споменава.

— И как, за Бога, разбра това за него? — попита я веднъж Михаил, когато Доминика прошепна, че мъжът, който седи на близката пейка в парка, чака жена.

— Просто така изглежда — отговори тя, но изобщо не му обясни, че страстният пурпур, разцъфнал около мъжа, затрептя, когато жената се появи зад ъгъла. Михаил се засмя и я погледна с изумление, когато се оказа, че е права.

Докато Доминика се фокусираше върху практически сесии, рафинираната й интуиция й казваше, че тя има някакво въздействие върху Михаил. Макар в началото да се представяше като строг инструктор от отдел Т, тя го улавяше да гледа косата й или да хвърля крадливи погледи към тялото й. Броеше наум моментите, в които той се изхитряше да се блъсне в нея, да я докосне по рамото, да постави ръката си отзад на кръста й, докато влизат през някоя врата. Той излъчваше желание — тъмноалена мъгла блуждаеше около главата и раменете му. Тя знаеше как харесва чая си, кога се нуждае от очилата си, за да прочете менюто, усещаше силата на пулса му, когато се притискаше в нея в метрото. Виждаше как Михаил поглежда крадешком нелакираните й нокти или наблюдава как поклаща обувката си до масичката в кафенето.

Щеше да е ужасно рисковано да спи с него. Той беше инструктор, и при това психолог, натоварен с оценяването на нейната самоличност и пригодност за операции. И все пак тя знаеше, че той няма да каже нищо, разбираше, че го владее по някакъв необясним начин, и сексът с него — тежко нарушение по време на обучение — щеше да бъде остра тръпка, нещо много повече от физическо удоволствие.

А удоволствието беше наистина голямо. Една сутрин след улична тренировка те се озоваха в апартамента на Михаил, който той споделяше с родителите и брат си, но точно в този момент всички бяха на работа. Кувертюрата на леглото му беше на пода, бедрата й трепереха, раменете и се люлееха, косата й обрамчваше лицето й, докато го яздеше, тръпки преминаваха през гръбнака й чак до пръстите на краката, особено в счупения й някога крак. Доминика знаеше какво иска, тайната й същност беше неглижирана напоследък. Тя го държеше в капан — кой върху кого беше набучен? — и се клатеше силно надолу-нагоре, взимайки това, от което се нуждаеше, макар все още да беше неопитна. После щеше да има време и за нежности, и за гукане, и за въздишки. Точно сега очите й бяха полузатворени и тя се концентрираше върху прерастването на нарастващия натиск, по-силно, по-силно — поворачивайся^[3], хайде! — във внезапен разтърсващ изблик, който я накара да се превие надве, прекалено чувствено, за да продължи, прекалено сладко, за да спре. Зрението й се проясни и тя отметна косата от лицето си, докато вторичните трусове свиваха в спазми бедрата и пръстите на краката й. Михаил лежеше под нея с широко отворени очи, мълчалив страничен наблюдател, несигурен на какво беше станал свидетел току-що. След това, докато тя запарваше чай, той продължи да й хвърля ко̀си погледи. Нахлузила пуловер, седнала на кухненската маса, Доминика го гледаше открито и психологът в Михаил веднага разбра, че сексът нямаше нищо общо с него. Той също така знаеше, че няма никога да каже нищичко за случилото се. И че никога няма да го направят отново. В известно отношение Михаил се почувства облекчен.

 

 

Курсът по оперативно обучение вървеше към своя край, последният стадий от трите етапа на подготовката бе почти завършен. Изтощените пенсионери, които обучаваха Доминика, отдавна й бяха дали прякора Мушка, бенка, но тази дума означаваше също и мерник на оръжие, през който се вижда мишената. Завършвайки оценките си, те похвалиха нейния упорит дух, отбелязаха интелекта и ума й, както и понякога необяснимата й интуиция на улицата. Лоялността и отдадеността й на Русия не подлежаха на съмнение. Един или двама пенсионери отбелязаха, че е припряна. Можеше да стане и заядлива; беше нужно да развие по-голяма гъвкавост в подхода за вербуване. Само едно изкопаемо написа, че въпреки изключителното й представяне той е убеден, че й липсва истински патриотичен плам. Природният й независим дух накрая щеше да измести нейната преданост. Това беше усещане, впечатление; той не можеше да даде никакъв конкретен пример. Коментарът бе отхвърлен като плод на помътения ум на стар глупак. Във всеки случай Доминика никога не видя нито една от оценките си.

Всичко, което оставаше, беше практическият изпит на терен, използване на техники, шлифоване на конспиративните й умения. Последно упражнение, тест и последен изпит. Тя почти беше успяла. Преди всичко това обаче да се случи и за ужас на нейните инструктори, Доминика изчезна от курса: беше призована незабавно в центъра, „необходима за специална задача“. Това беше всичко, което им казаха.

 

 

Наредиха й да се яви в една стая в другия край на четвъртия етаж в Ясеново, близо до портретите на директорите. Тя почука на простата махагонова врата и влезе вътре. Озова се в малка трапезария без прозорци, с дървена ламперия, постлана с виненочервен килим. Полираното дърво и античните бюфети блестяха на вграденото осветление. Чичо Ваня седеше в края на една маса за хранене, постлана със снежнобяла покривка, подредена с порцелан „Виноградов“. Кристалните чаши искряха на светлината. Той се изправи от стола си, когато Доминика влезе, и тръгна по дължината на масата, за да я приветства със здрава прегръдка около раменете.

— Дипломантката се прибра у дома. — Той сияеше, хванал ръката й над лакътя. — Отличничката на класа, отлично представяне и на улицата, знам всичко! — Той я хвана под ръка и тръгна с нея през стаята.

От другата страна на масата имаше още един мъж, който седеше тихо и пушеше цигара. Изглеждаше на около петдесет години, с голям, нашарен с червени вени четиристен за нос. Очите му бяха мътни и воднисти, зъбите — развалени и с петна. Той седеше отпуснато, с обичайната небрежна властност, наточена на бръснарския каиш на десетилетията, прекарани в съветския чиновнически апарат. Вратовръзката му висеше накриво, костюмът му бе в избелял кафяв цвят, който напомняше отлив на брега и пасваше на газообразния кафяв балон, който го обграждаше, докато си седеше. Но не цветът — черното, сивото, кафявото без съмнение бяха проблем, а бледността на цвета и начинът, по който го обвиваше в мек фокус, я притесниха. Той е блуждающий, без определена посока, блуждаещ, помисли си Доминика, не може да му се вярва.

Доминика седна срещу него, посрещайки с немигащи очи неговия оценяващ втренчен поглед. Ваня се настани на своето място начело на масата, скръстил престорено скромно ръце пред себе си. За разлика от бившия съветски апаратчик срещу нея, Ваня, както обикновено, бе облечен в елегантен перленосив костюм, синкава риза с колосана яка и морскосиня вратовръзка с миниатюрни бели точици. На петлицата си носеше малка червена лентичка с небесносиня звезда — За заслуги перед Отчеством, За заслуги към Отечеството, орден за забележителния му принос в отбраната на Родината. Той си запали цигара с изтритата от честа употреба сребърна запалка и я затвори с щракване.

— Това е полковник Семьонов — каза Ваня, кимвайки към отпуснатия мъж на стола. — Той е началник на Пети отдел. — Семьонов не каза нищо, само се наведе напред и изтръска пепелта в медния пепелник, поставен до чинията му. — Открихме уникална оперативна възможност — продължи Ваня. — На Пети отдел бе възложена отговорността по осъществяването й. — Доминика погледна безизразно от Ваня към Семьонов. — Посъветвах полковника, че ти си изключително подходяща да асистираш в тази операция, още повече, след като си завършила обучението си в академията с такъв отличен успех. Затова исках двамата да се запознаете.

Какви са тези глупости? — помисли си Доминика.

— Благодаря, генерале — каза тя. Въздържа се да го нарече чичо в присъствието на старши офицера. — Все още имам две седмици, за да завърша. Има финални изпити и последно заключително оценяване. Аз…

— Твоето финално оценяване приключи — прекъсна я Ваня. — Няма нужда да се връщаш в академията. Всъщност искам да започнеш допълнително обучение — като подготовка за тази оперативна задача със Семьонов. — Ваня смачка цигарата си в идентичния пепелник, поставен от неговата страна.

— Може ли да попитам за естеството на задачата, генерале? — каза Доминика. Тя изгледа двете невъзмутими лица срещу себе си. И двамата бяха твърде хитри, за да издадат нещо с поглед, но и двамата не знаеха какво друго може да вижда Доминика. Балоните, ореолите, които се издуваха край главите им.

— Засега е достатъчно да ти кажа, че става дума за потенциално много важен случай, конспирация от много деликатен и чувствителен характер — каза Ваня.

— А естеството на допълнителното обучение? — попита Доминика. Тя сдържаше гласа си спокоен и уважителен. Вратата в единия край на стаята се отвори и влезе един дежурен, носещ сребърна тава с капак, поставена на голям поднос.

— Обядът пристигна — каза Ваня. — Нека поговорим за проекта, след като се нахраним.

Сервитьорът вдигна капака и започна да сервира вдигащи пара голубцы, големи четвъртити рула от кисело зеле, запечени до кафяво, залети с обилен гъст сос от доматено пюре и квасена сметана.

— Най-доброто от руската кухня — каза Ваня и наля червено вино в чашата на Доминика от сребърен декантер.

Ето ти шарада: наскоро тренираните й оперативни сензори забръмчаха. Тя нямаше апетит за такава тежка храна.

Отегчителният обяд се проточи половин час. През цялото време Семьонов произнесе три думи, макар да продължаваше да зяпа Доминика през масата. Имаше определено отегчено изражение, което подсказваше, че никак не му се иска да е в стаята. Когато привърши с яденето, избърса устата си със салфетката и се отблъсна от масата.

— С ваше позволение, генерале — каза той. Отправи още един оценяващ поглед към Доминика, кимна по посока на Егоров и излезе от стаята.

— Да пийнем чай в моя кабинет — каза Ваня, отмествайки назад стола си. — Там ще ни е по-комфортно.

Доминика седна предпазливо, с изпънат гръб на дивана в кабинета на Ваня, през прозореца се виждаше гората на Ясеново. Беше облечена в бяла блуза и черна пола, с коса, вдигната нагоре, неофициалната униформа на академията. На масата пред тях бяха поставени две стъклени чаши с димящ чай във великолепни антични подстаканники^[4] „Колчугино“.

— Баща ти щеше да се гордее с теб — каза Ваня, отпивайки внимателно.

— Благодаря ти — каза Доминика, чакайки.

— Поздравявам те за постиженията ти и за влизането ти в службата.

— Обучението беше предизвикателство, но то беше всичко, на което бих могла да се надявам — каза Доминика. — Готова съм да започна работа. — Това беше вярно. Тя искаше колкото може по-скоро да се озове на предната линия.

— Винаги е чест да служиш на страната си — каза той, попипвайки розетката на ордена на петлицата си. — Няма по-голяма чест от тази. — Той гледаше внимателно племенницата си. — Тази операция с Пети отдел, тя не е нещо, което се случва всеки ден, особено на наскоро завършили.

Той отпи от чая си.

— Нямам търпение да науча повече — каза Доминика.

Гласът му стана по-тънък и сериозен. Доминика не казваше нищо, чакаше го да продължи. Тя не можеше с точност да види, да определи думите му, те бяха замъглени и бледи.

— Естествено, полковник Семьонов изрази загриженост, че твоята неопитност в оперативната дейност — въпреки отличното ти представяне в обучението — би могла да се окаже пречка. Аз го уверих, че моята племенница — той остави думата да подскаже, че е упражнил влиянието си — е идеалният избор. Той, разбира се, бързо осъзна логиката в това да използваме теб, особено в светлината на допълнителното обучение, което предложих.

Доминика чакаше. На какво обучение щяха да я подложат?

Технически средства? Език? Какви учебни предмети? Ваня си запали цигара и издуха дима към тавана.

— Ти си записана в специализирания курс в Кон-института.

Доминика се насили да остане спокойна, безизразна, със студеното усещане за физически удар, който започна в стомаха и се разпространи по гърба й. Хората шушукаха за този институт по време на обучението: бившата Държавна школа № 4, по-известна като Школата за лястовички, където мъже и жени биваха обучавани в изкуството на шпионското съблазняване. Ти ме изпращаш на училище за курви, помисли си тя.

— Това ли е институтът, който наричат Школата за лястовички? — попита тя, контролирайки треперенето на гласа си. — Чичо, аз мислех, че ще вляза в службите като офицер, че ще бъда назначена в някой от отделите и ще започна разузнавателна работа. Това е обучение за проститутки, не за оперативни офицери.

Доминика чувстваше, че се задушава. Ваня я погледна безразлично.

— Трябва да погледнеш на този момент от положителната му страна. Това обучение ще ти разкрие други възможности, когато започнеш да провеждаш твои собствени операции в бъдеще. — Той се облегна назад.

— А операцията срещу онзи дипломат? Имаш предвид тя да бъде половая западня, секс капан, така ли? — Тя беше чела за мръсни секс операции, докато беше в академията.

— Мишената е застенчивый, срамежлив и скромен. Ние оценяваме уязвимите му места от доста месеци. Полковник Семьонов е съгласен, че той е податлив.

Доминика се скова.

— Полковникът знае какво искаш да направя, знае ли за Школата за лястовички? — Тя поклати глава. — Той направо ме зяпаше през масата. Все едно ми беше отворил устата, за да ми провери зъбите.

Ваня я прекъсна. Гласът му сега беше малко изострен.

— Аз съм сигурен, че остана много впечатлен, а той е офицер ветеран. А и всички операции са уникални посвоему. Няма окончателно решение как точно ще се процедира. Но въпреки всичко това е огромна възможност за теб, Доминика.

— Не мога да го направя — каза Доминика. — След предишната операция, след начина, по който тя свърши, ми трябваха месеци, за да забравя Устинов…

— Защо повдигаш този въпрос? Не помниш ли, че ти казах да забравиш този епизод и никога да не го споменаваш? — каза Ваня. — Настоявам за пълно подчинение в това отношение.

— Не съм промълвила и дума — рязко му отвърна Доминика. — Просто, ако има още една подобна операция, по-добре да…

— По-добре да? Ти си възпитаница на академията, а вече и младши офицер в службата. Ще се подчиняваш на заповеди, ще приемаш задачите, които ти се възлагат, и ще изпълняваш дълга си. Ще браниш Родината.

— Аз съм се посветила на служба на Русия — каза Доминика. — Просто възразявам да бъда използвана в подобен род операции… Има хора, които работят редовно по такива, чувала съм за тях. Защо не използвате някой от тях?

Ваня се намръщи.

— Престани да дрънкаш. Нито дума повече. Не притежаваш усета, за да разбереш какво ти предлагам. Ти мислиш за себе си, за детинските си грижи. Като офицер в СВР ти нямаш право на предпочитания, нямаш право на избор. Изпълняваш това, което ти се каже, с достойнство, по най-добрия възможен начин. Ако избереш да не приемеш, да позволиш на безумните си предразсъдъци да дерайлират кариерата ти, преди да е започнала, кажи ми веднага. Ще бъдеш освободена от службата, досието ти ще бъде закрито, ще ти се отнеме заплатата, ще ти се отнемат и привилегиите — всичките.

Колко пъти ще използваш майка ми, за да ме шантажираш, помисли си Доминика. С какво друго още можеха да я принудят да служи с чест?

Ваня видя как раменете й се прегърбиха.

— Добре тогава — каза тя, надигайки се, — с твое позволение, може ли да си вървя?

Доминика се изправи и тръгна покрай панорамния прозорец към вратата. Слънцето огря косата й, очертавайки класическия и профил. Ваня наблюдаваше как върви по килима — накуцваше ли леко? — и как спря за кратко до вратата, за да се обърне и да го погледне. По скалпа му премина тръпка, когато видя сините очи, горещи и немигащи, като триони, като скалпели, фиксирани върху лицето му в три тревожни секунди. Блестящи, като очи на вълк, застанал току зад светлините на дачата. Той никога не бе виждал такъв поглед в живота си. Преди да успее да каже нещо, тя бе изчезнала като кликуша в гората Красний бор.

Голубци в СВР

Бланширайте зелеви листа. Запържете ориз. Задушете накълцан лук, моркови, обелени и смлени домати, докато омекнат, и добавете към ориза. Накрая сложете телешка кайма. Завийте във всеки зелев лист по две супени лежици от сместа, за да оформите големи четвъртити сарми. Запержете ги в масло, докато добият кафяв цвят, после ги варете един час в бульон, доматен сос и дафинови листа. Сервирайте с гъст сос и квасена сметана.