Джейсън Матюс
Червената лястовица (38)

38

Ваня Егоров работи до късно в кабинета си. Небето бе променило цвета си от розово към пурпурно, после до черно, но всичко, което той забелязваше, беше плоският монитор, показващ безкрайни материали от гръцките телевизионни канали, „Евровизия“, ВВС, Sky, американската CNN за инцидента в Атина.

Атинската резидентура бе потвърдила, че мъртвият мъж е Сергей Маторин. Ваня усети как стомахът му се надигна, когато резидентът го информира, че гърците — необяснимо — вече са кремирали тялото, правейки съдебната аутопсия невъзможна. Необяснимо, хайде де! — помисли си Ваня. ЦРУ владееше гърците, и то от години.

Но това не беше важно, не и в момента. Ваня знаеше, че някой друг е възложил мократа поръчка в Атина и е изпратил едноокия психопат в Гърция. Не директорът, не и неговите колеги от ФСБ. Не дори и джуджето Зюганов. Само едно име бе възможно. Сякаш прочел мислите му, високочестотният телефон завибрира и накара Егоров да подскочи в стола си. Познатият глас прозвуча брутално, стържещ и дрезгав, но дяволски спокоен.

— Операцията в Атина беше позор — каза Путин.

Дали пак беше по чорапи, помисли си Егоров. Без риза?

— Да, господин президент — мрачно каза Ваня. Нямаше смисъл да се оправдава, не той я е оторизирал. Путин го знаеше.

— Аз изрично подчертах, че не трябва да има активни мероприятия.

— Да, господин президент, ще разследвам…

— Оставете — каза гласът. — Очаквах по-голям успех от вас. Загубата на сенатора е колосална. Къртицата във вашата служба все още е активна. Какво правите, за да заловите този предател? Ако беше устоял на чудовищните си импулси, помисли си Егоров, можехме вече да сме го сгащили.

— Както знаете, господин президент, аз изпратих опитен служител да разработва американския водещ офицер. Надявах се на важна информация…

— Да, вашата племенница. И къде е тя сега?

Ето го, идва, най-лошото.

— Тя е в неизвестност в Гърция. Мълчание от другата страна.

— Каква е вероятността да е мъртва? — попита накрая Путин.

Недей да звучиш толкова обнадеждаващо, помисли си Ваня.

— Очакваме вест — каза Егоров. Отново дълго мълчание.

Доминика беше по-голяма заплаха за президента дори от шпионския провал във Вашингтон, дори от къртицата в службата.

— Тя трябва да се прибере у дома — каза Путин. — Погрижете се за безопасността й.

Което означаваше погрижете се тя никога, никога да не говори за интригата Устинов и за акцията, каквото и да ви струва, каквото и да е. Линията замлъкна.

Доминика бе изчезнала, ако не беше мъртва, тогава вероятно се укриваше. Как би могла да се скрие сама в гръцката столица беше мистерия. Неговата малка лястовичка явно е доста находчива, помисли си той. На монитора се появиха нови репортажи от кордона на сиво-белите гръцки полицейски бусове около руското посолство в Психико. Гърците смятаха, че е възможно руската бегълка да потърси убежище в консулството.

Новините включваха и данни за друг мъж, но те не знаеха името на Наш. Дали Доминика бе измъкнала нещо от него? Дали пък от ЦРУ не я бяха убили? Дали са я заловили? Ако е жива, той трябваше да я върне обратно. Спасението, избавлението би могло да е възможно.

Телефонът на бюрото му издрънча, беше външната линия, следователно нищо важно.

— Какво има? — сопна се той.

Адютантът му Димитрий беше на линията.

— Външен разговор, прехвърлен от дежурния офицер — каза той.

— Каква е тази глупост? — изрева Егоров.

— Разговор от чужбина — отвърна Димитрий. — Установили са, че е от Гърция.

Егоров почувства как кожата на главата му настръхва.

— Свържи ме — каза той.

По линията долетя гласът на Доминика.

— Чичо? Чичо? Чуваш ли ме?

— Да, здравей, дете мое. Къде си?

— Не мога да говоря дълго. Тук е много трудно. — Тя звучеше уморена, но не и паникьосана.

— Можеш ли да ми кажеш къде си? Ще изпратя някой да те прибере.

— Чичо, трябва да ти кажа, че моят приятел, онзи, младият, започна да говори. Осъществих доста голям напредък. Както се надяваше, че ще направя. Но твоят човек, този дявол, за малко не ни уби.

— Какво се случи? — попита Егоров.

— Те се сбиха. И моят приятел избяга, не знам къде е сега.

— Младият американец е победил обучен спецназ? — Егоров искаше да разбере.

— Ни, чичо. Аз го убих. Иначе той щеше да ме убие. От другата страна на линията настана мълчание.

Божичко, Исусе, помисли си Егоров, какъв демон. Как е успяла да ликвидира Маторин? Ръката, с която държеше слушалката, се навлажни.

— Разбирам. Какво ти каза твоят приятел?

— Да. Нещо странно. Той се хвалеше, че американците току-що са хванали един от нашите шпиони, жена, и подчерта, че е много високопоставена. Казах, че не му вярвам.

Можеш да му вярваш, можеш, помисли си Егоров.

— Каза ми, че вие сте се опитали да подведете американците, като сте пуснали мухата, че шпионинът е болен и неспособен да работи.

Егоров бе на път да запищи в слушалката, да каже на малката идиотка да продължава. Усещаше собствения си пулс в слушалката.

— Това е много интересно. Каза ли още нещо?

— Само, че шпионинът всъщност не е претърпял очна операция, че това е била фалшива следа и че американците са я схванали. Моят приятел изглеждаше доста горд от залавянето на шпионката — каза Доминика.

Е, сега няма да са толкова доволни, когато загубят техния собствен шпионин, помисли си Егоров.

Корчной.

— Нещо друго?

Корчной.

— Нищо, чичо. Разговорът ни би могъл да продължи, ако не ни прекъснат.

— Да, разбира се. Веднага трябва да се махнем от тази линия. Къде си? Ще изпратя някого за теб. Трябва да стоиш далеч от хорските погледи.

— Останах при един мъж, с когото се запознах, непознат, в неговия апартамент. Той обеща да не ме предаде, ако съм мила с него. Нали това е, на което ти се ме обучил?

Егоров пропусна иронията в гласа й.

— Можеш ли да останеш там още един ден? От неговия телефон ли се обаждаш?

— Мисля, че мога да остана. Но трябва да излизам навън, за да говоря. Мъжът няма телефон, само мобилен, а не ми се иска да го използвам, за да се обаждам точно на теб. На отсрещната страна на улицата има будка. Обаждам се оттам, с телефонна карта.

Тя му даде името на улицата и номера на сградата в работническия квартал Патисия, на север от площад „Омония“.

— Бъди при будката утре точно по обед — каза Егоров. — Ще дойде кола де те вземе. Шофьорът ще спомене моето име. Ще те приберем у дома. Междувременно стой далеч от улицата.

Той прекъсна връзката.

Ако успееха да я върнат, помисли си Егоров, той щеше да се спаси. Щеше да я покрие с медали, щом сгащеха Корчной. Първо, телеграма до онзи дурак, онзи глупак в Атина, за да види дали тези тъпаци биха могли да спасят офицер, когото преследват по петите, после заповед за двадесет и четири часово наблюдение над Корчной. Без вдигане на тревога, без предупреждения, за да не допуснат американците да го измъкнат.

Докато настройваше тялото си на цирков тежкоатлет за чакането, той започна да мисли за своя стар колега, който го бе предал и помогнал на американците да открият Лебед.

— Дай ми Зюганов — извика той на Димитрий.

 

 

В края на следващия работен ден в Ясеново пристигна грама от атинската резидентура. В нея се описваше сцената, при която двама офицери от СВР бяха влезли в квартала Патисия, за да отидат до будката и да вземат Доминика. Те съобщаваха, че около будката имало струпани не по-малко от шест гръцки полицейски коли и двадесет полицаи в бели каски и бронежилетки. Било пълен хаос, хората от СВР не успели дори да се приближат, но видели две жени в полицейски униформи да качват окована в белезници жена в полицейски бус. Те описваха арестуваната като „чернокоса и слаба“, нищо конкретно, но най-вероятно беше Доминика. Тя беше в ръцете им. Не минаха и две минути от пристигането на телеграмата на бюрото му, и високочестотният телефон започва да вибрира с кошмарния си звук.

 

 

Беше след полунощ и извивката на Москва река, виждаща се от дневната на генерал Корчной, приличаше на черна лента между светлините на Строгино. Жилищните блокове от другата страна на реката бяха по-нови от сградите от тази страна. Строителните кранове все още се извисяваха над недовършените постройки. Марбъл си направи любимата вечеря от салца с аншоа, хлебни кубчета и лимон. След като почисти, си занесе чаша коняк в дневната, погледна часовника и отиде до библиотеката, която опасваше стената. Плъзна малък нож в сглобката на върха на библиотеката, завъртя острието, за да освободи двете резета, вдълбани в дървото. Горната част се отвори на скритите си панти като капак на ковчег, откривайки плитка кухина.

Корчной бръкна в кухината и измъкна оттам три сиви метални кутии, увити в чист плат. Първите две бяха с размер на цигарена кутия, третата бе по-плоска и по-широка. Той свърза краищата на двете малки кутии, напасвайки релсичките им. След това ги свърза с по-плоската кутия — миниатюрна клавиатура на кирилица, чрез малка букса. Стилусът беше в страничен клипс. С него Корчной натисна два вдлъбнати бутона и светнаха три миниатюрни LED лампички. Първата беше индикаторът на батерията и захранването. Зелен, давай. Втората показваше дали интегралната антена на горния компонент има връзка със сателита. Зелено, силен сигнал. Последната лампичка показваше дали трансмисионният обмен, рукопожатие, ръкостискането, свъзката е осъществена. Жълто, в очакване.

Корчной използваше стилуса, за да натиска клавишите и да състави рутинното съобщение. Той пишеше без прекъсване, елиминирайки интервали и препинателни знаци, шифрова икономия, научена с годините, докато пишеше секретни писма на ръка. Липсваха му осезателният процес на саморъчното писане, допирът с хартията, подготвянето на мастилото, лекият натиск, докато изписваше главните букви.

Работеше седнал в креслото си, с лампа за четене над рамото, стар човек, излязъл сякаш от платно на Вермеер, превит над работата си. В стаята цареше пълна тишина. След като състави съобщението и го подписа с „нико“, индикатор за „не действам под принуда“, Корчной натисна трансмитерния бутон и започна да наблюдава жълтата светлина. Съобщението му се извиси към небесата със супер високочестотен изблик в радиовълната с честота K^[1], подмина сателита, докосвайки сензорите му. Складираният вече отговор бе активиран и се върна с отслабения сигнал в Q честота^[2] за три секунди. Москва спеше, прозорците на „Лубянка“ бяха тъмни, а Корчной се бе протегнал нагоре, за да докосне пръсти с Главния враг. Лампичката намигна в зелено. Ръкостискане. Успешен контакт.

Корчной разви един кабел от вдлъбнатина в клавиатурата и го пъхна във входния жак в задната част на малък цветен телевизор, който бе получил от офицер от ЦРУ в среднощна среща „багажник до багажник“ преди три години на шосе М10. Устройството бе модифицирано от ЦРУ. Корчной го включи и избра предварително запаметен канал. Три удара по клавиатурата със стилуса и снежнобелият екран почерня, изпиука веднъж, после отново почерня, показвайки две думи със светъл шрифт — Сообщение: никто. Съобщение: никой. Интервалът липсваше — ето това беше истинското съобщение, сигналният огън: играта започна.

Корчной изключи телевизора, нави жицата и я прибра в гнездото й, изключи захранването и разглоби комуникационното съоръжение. Уви отделните компоненти в плата и ги върна в скривалището, после го затвори и заключи капака. Върна се в стола си, сложи книгата на коленете си и отпи от коняка. Протегна се, изключи лампата за четене и остана да седи в тъмнината на апартамента, гледайки към градските светлини в черната река, сигурен, че СВР е видяло и записало всичко, което той бе направил в последните тридесет минути.

 

 

От август до октомври 1962 година КГБ бе организирало пълно наблюдение над полковник Олег Пенковски от ГРУ, включително над апартамента му, гледащ към Москва река. Навремето полковникът предаваше огромни количества информация за съветските балистични ракети. Офицерите от екипа по проследяването от ФСБ, които след повече от петдесет години наблюдаваха генерал Корчной, бяха твърде млади, за да помнят тази разработка от Студената война, но средствата, които използваха, за да съберат доказателства за мишената си, бяха почти същите, както и на техните предшественици.

Отвъд реката, от апартамент в частично завършен небостъргач, три наблюдаващи екипа използваха гигантски флотски бинокли, за да гледат как Корчной ориентира ковкома си по азимут на тридесет градуса, за да се свърже със сателита. От апартамента над неговия наблюдателите на Корчной бяха пробили в тавана на трите стаи дупки, снабдени с лещи тип рибешко око и микрофони, свързани с дигитални записващи устройства. Те гледаха как Корчной извади устройството от библиотечното скривалище, сглоби компонентите и написа съобщението на клавиатурата. Нямаха перспектива, от която да прочетат написаното на екрана на телевизора му, затова наведоха дистанционната видеокамера, поставена на радиоуправляем минисамолет от фибростъкло, надолу, за да запишат думите през прозореца на дневната. За разлика от случая „Пенковски“, не им бяха нужни три месеца. Вече имаха достатъчно доказателства.

Полунощ. В другия край на града още един екип проверяваше кабинета на Корчной в Американския отдел на втория етаж в Ясеново. Освен физическото претърсване на бюрото, шкафа и контейнерите техниците щателно взимаха тампонни натривки от множество повърхности: клавиатура, ръкохватки на чекмеджета, плота на бюрото, папки, заключващи дръжки, чаена чаша и захарница. На следващата сутрин Зюганов донесе лабораторния доклад на Егоров и той нетърпеливо го изтръгна от ръцете му: Отчита се метка в малки количества в топката на вратата и в десния ръб на подложката на бюрото. Анализ: съединение 234, номер 18. Гостоприемник: Наш, Н. Американско посолство.

 

 

Когато Корчной се върна у дома от Ясеново след работа, ранният полуздрач просветваше над дърветата покрай реката. Краката му тежаха като олово, гърдите го стягаха, докато вървеше по издигнатата крайбрежна пътека от спирката на метрото. Сградата беше тиха, с изключение на мърморенето на телевизорите зад вратите, а в коридора тегнеше миризма на готвено. В мига, в който Марбъл отвори вратата на апартамента си, разбра, че са го хванали. Ключът винаги заяждаше, той обикновено трябваше да го поразмърда, за да отключи, но тази нощ влезе като масло в патрона. Бяха напръскали графит в ключалката, за да я смажат.

Вътре в апартамента му имаше петима мъже, застанали в полукръг около входната врата. Груби сухи лица, квадратни челюсти и жестоки очи, нахъсани. Облечени в джинси, анцузи и кожени якета, те се струпаха като рояк върху стария мъж в мига, в който вратата се отвори. Той беше достатъчно мъдър, за да не се съпротивлява, но те го сграбчиха за краката и ръцете и го вдигнаха от пода. Придвижиха се бързо и мълчаливо, един сложи ръка на гърлото му, други двама го хванаха за мишците. Те винаги те вдигат нагоре, помисли си, но къде ли ще избягам? Той не каза нищо, докато те напъхаха гумен тампон, който миришеше на канал, между задните зъби (за да не захапе капсулата цианкалий, моля ви се, другарю!), и го съблякоха по бельо, без да пускат и за миг някой от крайниците му (за да не използва оръжия, бутони или игли в дрехите, моля ви се, другарю!). Надянаха му анцуг не по мярка и го понесоха надолу по стълбището, минавайки покрай поне десет други техни колеги в кожени якета, застанали на площадките. Натъпкаха го отзад в тъмнозелен бус, но не пускаха нито ръцете, нито краката му. През тялото на Корчной премина болка, той губеше усещането си в мишците си, там, където го стискаха най-здраво. Това нямаше значение, помисли си той, подготвяйки се за следващата част. Знаеше какво предстои.

Пътуването с буса без прозорци беше дълго. Люлееха се силно, когато завиваха, друсаха се, когато минаваха върху коловози, и се накланяха, когато преминаваха по кръстовище с кръгово движение. Корчной знаеше накъде са се насочили, можеше да проследи маршрута им на запад през града. Когато вратите на буса се отвориха и го измъкнаха навън, той погледна нагоре. Помисли си, че трябва да хвърли един последен поглед към небето, нощното мастилено небе с оранжевото сияние на града, и пое дълбоко дъх, най-вероятно последния път, в който щеше да може да направи това. Докато го влачеха към малка врата, той се огледа бързо наоколо, за да се увери в това, което вече знаеше. Претрупаният вътрешен двор беше мръсен, покрит с боклуци, голите стени от неизмазани циментови блокове бяха увенчани с рошава решетка от бодлива тел, познатите стени в цвят охра на пететажната постройка с Y-образна форма, не можеха да бъдат сбъркани. Затворът Лефортово.

Корчной знаеше неизбежното: высшая мера, смъртна присъда. Знаеше и последната си спирка: братская могила, необозначен гроб. Единственият избор, който му оставаше, беше начинът, по който щеше да си отиде. Той вече бе решил да не ги улеснява, а това, по ирония, означаваше, че щеше да говори, но не точно това, което те искаха да чуят.

За да увеличи дискомфорта на следователите си, той им каза, че не е шпионирал срещу Русия, че всъщност е шпионирал за Русия, първо, за да се опълчи на съветската система, системата, която задушаваше народа си в продължение на петдесет години, а сега и за да попречи на плановете на онези подонки, днешните паразити в Кремъл. Той каза на мъжете със стоманени лица в стаята за разпити, че не изпитва никакво съжаление, че би го направил отново. Кариерата му на шпионин ги смая — та той беше офицер, генерал. Оценката на щетите щеше да отнеме години. Той ясно го виждаше в лицата им.

Беше му по-лесно да мисли за ареста и оттеглянето си, като знаеше, че бе дал ход на своето завещание. Той отбеляза с удовлетворение, че Доминика не бе спомената по време на нито един от разпитите, нито пък бе направена някаква инсинуация, че е под подозрение. Тя беше в безопасност.

Корчной отговаряше на въпросите им и им даваше пълен списък на информацията, която бе предоставял на американците в продължение на почти петнадесет години. Въпреки че напълно им сътрудничеше, Зюганов им каза да преминат към „физически средства“, някои от старите техники в автентичните подземия на „Лубянка“. Това беше удоволствието на Зюганов, може би малко възмездие, защото Корчной ги бе предал — гъвкави кедрови тресчици под ноктите, черно и сълзящо червено, дървени шпилове, забити между палците на краката, намаслено топче, притиснато в кухината зад меката част на ухото. В друга стая една лекарка, уролог, гледаше в лицето му, докато напъхваше жицата нагоре с още един милиметър.

Когато грубите действия изведнъж спряха и го оставиха в килията му за цял ден, Корчной предположи, че вероятно Ваня е наредил прекъсването. На следващия ден го въведоха в стаята за разпити, както през последните дни, за да се изправи пред поставеното на масата комуникационно оборудване от ЦРУ. Почакаха известно време, преди да влезе Ваня Егоров, който махна на офицера от охраната да излезе, и затвори врата зад него. Ваня обиколи бавно масата, без да поглежда Марбъл, опипвайки оборудването и батериите с лека усмивка.

— Обмислях за кратко варианта, че може да си ти, за кратко, преди няколко месеца — каза Ваня, палейки цигара, без да предлага на Корчной да си вземе. — Казах си, че е невъзможно, един от най-добрите ни хора, последният човек, който би могъл да се забърка в такава нелоялност към Русия.

Корчной не отговори и не помръдна ръце от скута си.

— Всички тези години, цялата ни работа заедно, кариерата на цял един живот, всичко — погубено толкова лесно — продължи Егоров. — Доверието, което ти оказвах, любовта.

— Става дума за теб, разбира се — каза Корчной. — Винаги е ставало дума само за теб, Ваня.

— Залупа, глупак! — каза Егоров, тръскайки пепелта си на пода. — Ти навреди ужасно на службата. Ти навреди на нашата страна, изостави Русия.

Той разиграва театър заради микрофоните, помисли си Корчной.

— Залупаться^[3] ще подхожда повече — каза Корчной. Ваня се дуеше и се правеше на голяма работа. — Какво искаш, Ваня? Защо си тук?

Вадя погледна за миг към Корчной, после — към оборудването на масата.

— Дойдох да ти кажа, че моята племенница, твоето протеже, Доминика, е тази, която изтръгна информацията, довела до твоя арест. Тя е герой, а ти си плодовый червь, гъсеница.

Ето това е — тяхната приемствена конспирация. Корчной отправи безмълвни поздравления към Бенфорд.

Ваня наблюдаваше лицето на Корчной, за да прецени реакцията му, и остана доволен, като видя, че старикът гледа надолу, явно беше сразен. Той си прибра цигарите и потропа на вратата на килията. Вървейки по циментовия коридор покрай стоманените врати, Ваня изчисляваше. Загубата на Лебед се компенсираше от ареста на Корчной. Доминика. Върни я обратно.

 

 

Мышиная возня^[4]. Преливане от пусто в празно. Техническите служители от отдел Т внимателно преместиха ковкома обратно в апартамента на Марбъл в жилищния блок в Строгино, за да осъществят излъчване от обичайните координати. Група мълчаливи мъже се струпаха на покрива, за да гледат над синьо-черната Москва река, за да натиснат SEND и да чакат за онова рукопожатие, ръкостискането, от сателита над Полярния кръг. Главните букви на подписа НИКО в излъченото съобщение от ковкома показаха на Бенфорд, че съобщението на Марбъл е писано от някой друг или от него самия, но по принуда. Какъвто и да бе случаят, това означаваше, че арестът му най-сетне е осъществен. Макар двамата с Марбъл да бяха преговаряли отново и отново плана, Бенфорд инстинктивно се отвращаваше при мисълта, че агентът му бе пожертвал себе си, и тихо жалеше за загубата му.

 

 

Мерцедесът му взе двадесет и петте мили по пустото Рубльово-Успенское шосе за петнадесет минути, но Ваня трябваше да чака в приемната сграда десет минути, за да дойде дежурната кола и да го закара през гората от черни ели и борове до неокласическия параден вход на Ново Огарьово. Ваня погледна часовника си. Почти полунощ, а той трепереше вътрешно от това късно привикване в уединената президентска дача на запад от Москва. Точно както ти-си-знаеш-кой, помисли си Ваня. Чичо Джо^[5] караше хората да чакат до три сутринта в преддверието, прекалено затоплено от бумтящата камина.

Но този път не беше както при Сталин. Егоров бе отведен надолу по извито стълбище в сутеренна фитнес зала, която се простираше по цялата широчина на сградата, пълна с уреди и щанги, блестящи под лампите на тавана. Егоров кисело отбеляза, че неговият шеф на КР, Алексей Зюганов, седи на стол до един гладиатор. Свидетел, помисли си Ваня, лош знак.

Президентът Путин беше без риза, неокосменият му гръден кош беше хлъзгав, вените на мишците му изпъкваха. Ръцете му стискаха ръкохватките на два найлонови ремъка, закачени за висока греда. Всерусийският президент дръпна ремъците и разпъвайки ръце като Христос на кръста, се наведе с лице напред, почти паралелно на дюшека, едно стъпало над пода. Треперейки от усилието, той се повдигна, събирайки ръце заедно, после се наведе, после отново се надигна. Тази малка улитка, този охлюв, Зюганов, за миг не сваляше очи от Путин. Въпрос на секунди, преди да оближе потта от гърдите на своя благодетел.

Путин продължи да се надига и навежда със съскащи вдишвания и издишвания, после спря в максимално разтежение, вдигна глава и погледна Егоров с очи с цвят на стар ледник. Неподвижен. Левитиращ. Още секунда — и отново нагоре.

— Искам я извън Гърция, обратно в Русия — каза Путин с тънък глас. Той избърса лице с хавлия, хвърли я със замах назад към Зюганов, който я хвана, объркан и смутен.

Путин се взря с очи, пробиващи дупки, в очите на Егоров — имаше този обезпокоителен навик да се представя като ясновидец, като учен. Някои вярваха, че президентът може да чете мисли.

— Работя чрез няколко контакта — каза Егоров. — Гърците са бесни.

Путин вдигна ръка.

— Гърците не са способни на подобна ярост, те са самомнителни малки птички — каза Путин. — Ние ще им покажем Кузкину мать^[6].

С други думи, той ще ги закопае, помисли си Егоров, веднага щом приключи с мен.

— Американците стоят зад гърците, те контролират всичко — каза Путин, отивайки до една лежанка със стоманени ръкохватки. — Те ще се опитат да насочат това в тяхна полза, да дискредитират Русия, да ме притеснят.

Ето го най-голямото прегрешение. Егоров се въздържа от отговор. Зюганов се гърчеше като шугав в стола си. Путин легна по гръб на пейката и започна да прави коремни преси, действайки с горните ръкохватки. Тежестите зад главата му се вдигаха и падаха, докато той помпаше.

— Егорова е герой — каза Путин. Дрънкащите плочи потропваха и отекваха в огромното помещение. — Не се интересувам от детайлите или от разликата между конспиративни грешки на улицата и бюрократичен гаф в Ясеново.

— Аз — дръннн.

— я искам — дрънннн.

— обратно — дръннн.

— тук.

Дръннн!

Ваня Егоров чуваше дрънченето на тежестите в главата си, като помпа в трюма на Сатаната по целия път до Москва.

 

 

На задната седалка на отделна, не толкова луксозна кола, която също бързаше назад към Москва, Зюганов знаеше, че има малка възможност да циментира позицията си. Той прецени, че Егоров е на часове от уволнение, прочистване, може би вкарване в затвора. Путин не би го възстановил, независимо от резултата с Егорова. Имаше твърде много провали, твърде много грешки. Ако той, Зюганов, успееше да я измъкне, повишението и наградите щяха да завалят върху главата му. Той никога не би отгатнал, че ЦРУ ще му се обади, за да обсъди абсолютно същото нещо с него.

Салца с аншоа

Запечете хлебни кубчета, докато придобият „цвят на монашеско расо“. В отделен тиган сотирайте филета аншоа в зехтин, докато се превърнат в пюре, добавете лук на филийки и люспест червен пипер и продължете да запержвате, докато лукът покафенее. Сложете сварени отцедени спагети в тигана със салцата от аншоа и лук, добавете магданоз и лимонов сок и смесете добре. Поръсете с хлебните кубчета и сервирайте.