Джейсън Матюс
Червената лястовица (37)

37

Зюганов стискаше здраво слушалката на криптирания телефон. Устройството беше голямо колкото главата му.

— Разбира се, че ще се оглеждат за опашки — каза той. — Изобщо няма да си в състояние да ги следваш. Придържай се към първоначалния план. Подготви ли си материалите? Ще са ти необходими само петнадесет минути. Едно име, потвърждаваш го, после убийственият удар.

Зюганов се въртеше в стола си.

— Виж, не ти казвам да не я пощадиш, но името е по-важно от всичко, от всеки. Понял? Разбра ли? Чакам резултати. И си дръж устата затворена. Край.

 

 

Техният последен ден в Атина. Слънцето жареше още в девет сутринта, двамата се чувстваха уморени, неадекватни и отнесени. Вървяха от хотела надолу по „Пиндару“, спряха за портокалов фреш на площад „Колонаки“, седнаха рамо до рамо под една тента и изчакаха сервитьорът да им донесе пасти. Щяха да прекарат в движение целия ден, продължавайки да репетират какво ще докладва Доминика за контакта на центъра. Тя отхапа малко от сипкавия сладкиш и облиза пръстите си. Чувстваше се по-добре.

— Дали да не им кажа, че си ме насилил или че аз съм ти завързала очите и съм те заключила гол в гардероба?

Тя отчупи парченце от сладкиша и се опита да му го подаде в устата. Той извърна глава.

— Центърът вероятно ще разбере натъпкването на някого в гардероб — каза Нейт. Той се чувстваше хаплив, раздразнен и виновен и нямаше никакво търпение да води сутрешни следлюбовни разговори. Лицето на Доминика посърна при думите му. Тя постави кифличката в чинията.

— Ай, колко си бездушный — каза тя, обръщайки лице към него, безсърдечен, бездушен, но демоните на противоречието вече бяха забили ръцете си в Нейт — той разбираше чувствата си към нея, но разбираше и своя дълг, разбираше какво иска тя, но разбираше и какво може да й даде той, какво ЦРУ ще му позволи да даде, и това, че той бе оставил страстта си — о, да, това беше истинска страст, без съмнение — отново да вземе връх, отново, по дяволите, в деня, в който тя трябваше да се върне в Москва и да седне пред следователите, и ако не беше абсолютно перфектна, щеше да е по негова вина, защото предишната нощ не бе успял да й каже не. Романтични, непоправими руснаци. Тя искаше нещо романтично, но те и двамата бяха офицери разузнавачи и не би трябвало да допускат никакво разсейване. Той я погледна — последната му мисъл беше, че вероятно я обича, — но тя видя демоните, разчете пурпурния облак около раменете му и разбра, че връзката от предишната нощ е изчезнала.

Видя виновното му съжаление и избледнелия цвят около него. Нейните лични демони литнаха от пещерата като прилепи на залез-слънце и тя се превърна в Егорова, усещаща как гневът се надига, онази горячность, избухливостта, за която генерал Корчной я бе предупредил.

— Ще се върна в хотела да си взема душ и да се преоблека — каза тя и се изправи.

— Вето — отвърна той, превключвайки в стил водещ офицер. — Това е единственото място, където могат да те намерят — теб, нас. Бенфорд изрично каза…

— Господин Бенфорд може да мине и без душ и преобличане. Аз не мога. Ще ми отнеме само десет минути.

Нейт направи бързо изчисление. Да не се отделя от нея? Да я пусне и да се срещнат по-късно? Той бе видял лицето й, разпознаваше знаците. Беше му бясна, щеше да е най-добре да не я пуска сама, можеше да изчезне напук на него. Чудесен доклад щеше да подаде в Ленгли!

— Добре, десет минути — каза Нейт, хващайки я под ръка. Тя лекичко се измъкна.

Хотел „Гранд Бретан“ се издигаше в слънчевата светлина на площад „Синтагма“, с позлатени парапети и врата от ковано желязо, блестяща на ослепителната светлина. Когато се качиха горе, Нейт застана тромаво в огромната дневна с елегантни маси, столове, лампи и дебел мокет. Погледна в спалнята, докато Доминика изхлузваше роклята си — помнеше черния й сутиен и бикините, — тя се наведе, за да свали сандалите си, обръщайки се с лице към него, предизвикателен модел на бельо на фона на масивната копринена табла на леглото. Частичната й голота шибна сетивата му и тя го разбра, можеше да го прочете като книга. Направи една провокативна стъпка към него в дневната.

— Подлудявам ли те? — каза му, вдигайки ръце. Тя кипеше.

— Доминика, спри — изхриптя Нейт.

— Моля те, кажи ми? — притискайки чашките на сутиена си една в друга. — Обърквам ли те? Работи ли планът?

— Възхитително! Не мога и да си помисля, че бихте могли да изпълните дълга си по-добре, ефрейтор Егорова — каза Сергей Маторин, излизайки от дрешника между банята и спалнята. Той говореше руски, който звучеше като картер на камион, пълен с чакъл. Беше облечен в черно спортно яке, черна риза и клин и носеше мокасини. Метна небрежно затворена с цип чантичка и черна платнена кания на леглото и започна да съблича спортното си яке, без да сваля очи от Нейт. Черен.

Тишина, после електрически шок и никакво колебание, нито за секунда, докато лентите от черна дантела се метнаха върху Черния, ръцете й се сключиха около врата му, коляното й се вряза в слабините му. Нейт забеляза балетните мускули на краката й и как задните й части се свиха на възел, докато Черния грухтеше. Моторин избута брадичката й назад и я удари в гърлото, убийствен удар, тя падна на килима в дантеленото си бельо, дишайки на пресекулки.

Нейт имаше нужда от повече време, за да се добере дотам. Докато се приближаваше той си мислеше: някой ще трябва да бъде убит. Черния ги бе чул да си говорят и те бяха на разстояние един телефонен разговор от катастрофата. Нейт натисна раменете на нападателя, усети мирис на амоняк и блъсна тънкото му тяло срещу малкия шкаф в ъгъла. Старинната вещ изтрещя и се разцепи на трески. Двамата паднаха на пода и сякаш три камъка удариха лицето на Нейт отстрани, дум, дум, дум, о, мамка му, техниката на спецназа, с отворена ръка! Той хвана в ключ възлестата му ръка и го ритна зад коляното, Черния падна и се изтъркаля, но веднага щръкна отново с усмивка на уста. Нейт хвана парче от строшения шкаф и го хвърли по краката на Черния, после пристъпи напред, подуши отново амоняка и се сниши, замахна нагоре с долната част на дланта си, нагоре, към брадичката, опитвайки се да си припомни друга отдавнашна техника за ръкопашен бой. Черния се изтъркаля отново, посегна към леглото и смъкна шептящата кания на ножа, и ето, острието беше вдигнато и описваше малки кръгове. Настана време за отстъпление, защото Нейт нямаше никакво оръжие под ръка, нищо достатъчно дълго и достатъчно твърдо, за да се разправи с това копеле и със сребристото острие на иначе синкавата стомана.

Ударът в дихателната тръба не беше убил Доминика, черните дантелени бикини и черните дантелени чашки бяха там, държащи голяма синьо-бяла ваза, Мин, Лимож, Уеджууд, все едно. Разби я между плешките на Черния в дъжд от чирепи и той падна на колене, но се чу изсвистяване от светкавичен разрез и потече кръв, тънка линия по бедрото и диагонално по корема й, после тялото й стана червено и хлъзгаво, тя залитна назад и падна тежко на пода, гледайки краката си, единия мокър, другия сух. Пиринчената лампа се стори достатъчно добра и достатъчно тежка на Нейт, за да я хвърли, но Черния парира светкавично. Успя да го разкара от нея, но той се приближи с впечатляваща скорост, по-скоро се плъзна, и Нейт се озова в обхвата на острието и почувства студен въздух по ръката си и по корема си, където ризата му се бе разцепила, после горещата кръв започна да се стича надолу под колана и по десния му крак, като че ли се бе опикал. Ах, този дяволски нож. Нейт хвана брокатения стол като в цирк и другият ръкав на ризата му се сцепи, а горещата кръв се изля в дланта му. Върхът на острието се закачи в броката на стола, той пристъпи и се опита да усуче коляното на Черния с краката си, които вече губеха сила, лош знак, много лош, като червените му стъпки по килима и бакърената миризма на кръв във въздуха. Доминика ги гледаше през стаята, Маторин се движеше с лекота, замахвайки със своя нож хайбер, а Нейт залиташе настрани, с прогизнали дрехи, червени от гърдите надолу. Моя грешка, да се върна тук, идиотка такава, той ще се бори, докато умре, помисли си тя. Той се бие за мен и проблясъкът на осъзнаването, той наистина ме обича, той печели време за мен и онази горячность, онази ярост, я вдигна от пода, тя закуцука и вдигна черната чантичка. Търсеше оръжие, каквото и да е оръжие.

Черния дишаше леко през носа си и Нейт усети как нещо се разхлабва, когато острието мина по бицепса му, той го стисна и почувства как то се врязва в дланта и пръстите му като намокрен нож в торта. Черният стоеше и го гледаше, а Нейт се концентрира върху това да стегне отслабналите си колене, за да не падне. Този спецназ, този тип без съмнение предвкусваше следващия удар, помисли си Нейт, ето сега щеше да мушне нагоре, за да разпилее дългите му черва по мокета или да го удари отстрани по врата.

И тогава Свободата дойде на барикадата като излязла от платното на Дьолакроа, с една гръд извън сутиена, и заби червения и жълтия шприц в бутовете му. Инстинктивният му удар с юмрук назад я събори и главата й издумка силно в пода, но Черния започна да омеква и да диша тежко, стържещо, големи, тежки вдишвания, застанал на ръце и колене, с червената и жълтата опашка като закачени на магаре. Той запълзя напред с ножа, но се забавяше, пълзеше все по-бавно, люлеейки глава, с отровена диафрагма и череп, пълен с барбитурати. Здравото му око се извъртя в главата му, копитата му издумкаха по синьо-розовия мокет и смъртта дойде с гръм и трясък. И нека сериозно обмислим дали да не отрежем главата му, просто за по-сигурно, но ръката на Нейт беше под лявата гръд на Доминика и той се зарадва на ускореното й сърцебиене. Очите й бяха отворени и той понечи да положи главата си в мекотата, но си спомни нещо по-важно, не можеше да заспи точно сега, трябваше да се обади по телефона.

 

 

Доминика бе взела телефона от отслабналите пръсти на Нейт и каза на Браток къде са. Той я изслуша внимателно и докара един доверен фелдшер от посолството с комплект за първа помощ, който изчака на улицата в колата. Как Марти Гейбъл почисти и измъкна двамата от хотела беше истинско чудо — класата на Сайгон и Пном Пен. Чаршафите станаха превръзки, миришещото на оцет яке на Маторин бе закопчано до горе, косата на Доминика бе зализана назад. Гейбъл й даде знак да измъкне шприцовете от задника на Маторин, да сложи ножа хайбер в канията и да провери джобовете му. Сложи ръката на Нейт около врата си и го измъкна през служебния вход, след като каза на Доминика да заключи вратата и да остави ключа в сандъчето за цветя в коридора.

Те рухнаха на задната седалка на колата на Гейбъл като Бони и Клайд и ококореният фелдшер уви с ластични бинтове за спиране на кръвта гръдния кош, ръцете и бицепсите на Нейт и бедрото на Доминика, и залепи диагоналния разрез на стомаха й. Пулсът на Нейт беше отслабен от загубата на кръв, затова фелдшерът започна кръвопреливане, а Доминика люлееше главата му в скута си, без да говори, държейки торбичката с плазма високо, докато Гейбъл пердашеше през натовареното движение, ругаейки и удряйки волана.

Насочиха се по стръмните улички на Зографос под надвисналата планина Имитос и Гейбъл им помогна да се качат на последния етаж в тих гръцки жилищен блок, където бюрото държеше тайна квартира за непредвидени случаи. Сложиха Нейт в малката спалня и фелдшерът остана с него до пристигането на лекаря от посолството. И двамата бяха доверени лица, но Гейбъл настоя да си тръгнат веднага щом приключат, двадесет шева по крака на Доминика, три пъти повече за Нейт. Гейбъл я хвана за раменете и погледна над очилата си, но тя се измъкна от него и отиде в другата спалня, за да попие кръвта, и в съзнанието й проблесна налудничавата мисъл за Устинов — колко отдавна беше това? Започна да диша на пресекулки.

Гейбъл благодари на доктора и на фелдшера — те се чудеха какво замислят ченгетата, но знаеха, че трябва да си затварят устата, — изведе ги навън и внимателно затвори вратата. Доминика беше в стаята на Нейт и се вслушваше в дишането му, Гейбъл я изпъди навън. Тя не искаше супа, не искаше хляб, затвори вратата на стаята си, но след пет минути Гейбъл я чу как се промъква обратно в стаята на Нейт и я остави на мира. По-късно през нощта открехна вратата на спалнята и я чу да му говори, той все още не помръдваше, беше заспал от успокоителните, но цветът му се бе пооправил. И Дива седеше до леглото му и му говореше на руски. Каква огромна, отвратителна каша! Но, слава Богу, бяха оцелели. Форсайт се промъкна на следващия ден, след като се стъмни, със залепена козя брадичка и очила с метални рамки. Гръцките ченгета познаваха лицето му, а вече имаше полицейска хайка за младата рускиня от хотел „Гранд Бретан“, която бе оставила мъртъв мъж в стаята си. Снимката от паспорта на Доминика беше по всички телевизии и вестници. Там имало и друг мъж, тъмнокос западняк, може би американец. Гейбъл каза на Форсайт, че прилича на Фройд с тази брадичка, после го информира за сцената в хотела, кимайки към двете спални отзад. Форсайт седна и метна на масичката за кафе купчина вечерни вестници. Кървавият пир в „Гранд Бретан“ бе отразен в медиите с прекомерно крайни квалификации дори и за гръцките стандарти. Преводачите от бюрото бяха направили списък на заглавията:

Касапски заговор на КГБ разбунва спокойствието на Атина — в. „Катимерини“ (дясноцентристки)

Кланица от Студената война в хотел „Гранд Бретан“ — в.

„То Бима“ (центристки)

Руска красавица издирвана за секс убийство — в. „Елефтеротипия“ (лявоцентристки)

САЩ не зачитат гръцкото наследство и антики — в. „Ризоспастис“ (комунистически)

Убийца избира слабия сезон за петзвездна кланица — в. „Трибуна Шкиптаре“ (на албански език)

Стараеха да не вдигат много шум в кухнята, докато чакаха Доминика да излезе от спалнята. Половин час по-късно Форсайт отиде и леко почука на вратата й. Без да отваря, тя му каза, че не се чувства добре, не, нямала нужда от лекар, но искала да поспи. Форсайт се върна обратно в дневната.

— Не съм сигурен, но нещо не е наред, не е просто шок — каза той на Гейбъл.

Чу се леко раздвижване и Нейт се дотътри, най-сетне буден, опиращ се на стената, с оранжев бетадин^[1], показващ се около краищата на бинтовете и лейкопласта. Едната страна на лицето му беше пурпурна. Той се смъкна в едно кресло, с лице, мокро от напрягане и болка.

— Какво правите тук, бе хора? — изхриптя той. — Някакъв спешен случай ли има?

— Как се чувстваш? — попита го Гейбъл, игнорирайки иронията му. — Някакво замайване? Имаш ли апетит?

Нейт поклати глава и Форсайт внимателно започна да говори.

— Свързах се по зелената линия със Седмия етаж. Говорих поне пет пъти с посланика, който лично бе привикан от гръцкия външен министър два пъти. Цялата гръцка полиция търси рускиня, опитва се да идентифицира мъртвия тип, а руското посолство твърди, че няма представа какво се е случило. Гръцкото министерство на външните работи е близо до хотел „Гранд Бретан“ и телевизионните прожектори на площад „Синтагма“ светят нонстоп.

— Това им е най-хубавото на тайните операции — телевизионните прожектори — каза Гейбъл, гледайки Нейт.

— Всички в централата са бесни в различна степен, сериозно бесни и дяволски, яростно бесни — каза Форсайт. — Постоянно хвърчат обвинения: Защо не сме предвидили подобно действие от страна на СВР? Защо не сме се изтеглили от разработката? Защо Марбъл не е успял да ни предупреди за засадата? В голямата си част пълни лайна.

— Тази сутрин получих имейл от шефа за Европа. Този адмирал Нелсън предлага, че е дошло „време да сменим платната“ в разработката с Дива. Очевидно шефът на руската оперативна дирекция му е казал да си завре главата в задника. Пред директора. С всичко това можем да се справим. Но снощи се обади Бенфорд и попита дали неговата заповед да не се ходи в стаята на Доминика е била неясна. Той изпраща поздравите си. Да се обясни твоето изпълнение конкретно на него е нещо, с което ние — ти — може би няма да се справиш толкова лесно. Ще зависи от това доколко е склонен да ти съдере кожата от бой.

— Аз му дадох личната си препоръка да го направи — каза Гейбъл.

— И все пак има надежда. Бенфорд казва, че този инцидент е създал някаква мъничка възможност и е много развълнуван. Той пристига утре късно вечерта и дотогава иска ти да се покриеш. — Форсайт отиде до плъзгащата се стъклена врата на балкона и погледна през пролуката в спуснатите пердета. — Много е важно Доминика да остане скрита, за да продължава центърът да мисли най-лошото, че е духнала към ЦРУ, че техният заговор за засада на Нейт е провален. Имаме най-много два дни.

Гейбъл стана, мина през малкия коридор и почука на стаята на Доминика. Заговори й нежно през вратата и тя му каза да влезе. Те чуваха приглушения му баритон от дневната и след десет минути Гейбъл се върна и седна.

— Проблем — прошепна той. — Много е възбудена. Не е истерична, просто е бясна. Язвителна, злъчна. Този неин огнен нрав! Но този път е сериозно. — Нейт се напъна да стане от стола си. — Седни долу, мамка ти — извика Гейбъл. — До известна степен тя е толкова разстроена, защото за малко не е станала причина за смъртта ти. Първото нещо, за което попита, е как си ти.

— Тя ми спаси живота — каза Нейт. — Бях му в ръцете на този робот.

— Провери ли стаята, когато се качихте? — Нейт избягна погледа му. — Не мисля — отговори си Гейбъл. — Тя казва, че не иска да се връща, бълнува за бягство, за дезертиране. В шок е, чувства се предадена, а и краката я болят. Клетото дете, как ли ще изтърпи два дни с този посърнал тип тук.

Нейт не възнамеряваше да усложнява нещата, като им каже, че са се любили.

Форсайт се изправи.

— Марти, ти остани при Дива до пристигането на Бенфорд. Нейт, ще те вмъкнем тайно в бюрото утре. Искам да напишеш какво се е случило. Бенфорд ще иска пълен отчет.

Нейт кимна.

— За момента нека й дадем малко пространство — каза Форсайт. — Може да я загубим като агент. Вероятно няма да разберем, докато тя не премисли.

Форсайт си тръгна и Гейбъл се изправи, помота се из кухнята, върна се в дневната, каза, че отива до ъгъла да вземе бутилка вино, малко сирене и хляб.

— Стой далеч от балкона — каза той, тръгвайки към вратата. Извади пистолет от джоба на сакото си и го подхвърли на Нейт.

— PPK/S^[2] — каза Гейбъл. — Дамски пистолет. Донесох го за теб.

 

 

Доминика прекара по-голямата част от първата нощ в леглото, гледайки в тавана. После отиде в стаята на Нейт и седна до леглото му, наблюдавайки го как спи. Знаеше точно какво се бе случило. Чичо Ваня се бе уморил да я чака да измъкне информация за американската къртица и бе изпратил Маторин да разреши проблема, за да запази политическия си фланг. На него явно не му пукаше, че който и да се озове в една стая с Маторин, е изложен на смъртен риск. Дали е планирал Маторин да убие и нея? Не беше сигурна, но за момента щеше да приеме, че отговорът е да. Още едно предателство от Ваня и навозная куча, бунището на службата.

Тя бе казала на Браток, че не е сигурна в желанието си да продължи да шпионира. Беше извън Русия, на Запад, може би щеше да дезертира. Гейбъл я изслуша и меко й каза да направи това, което смята за най-добро. Аурата му беше наситено пурпурна, той нямаше причина да бъде толкова ведър, но тя бе доволна. Дойде и следващата вечер. Стана късно, сигналите на микровълновите комуникационни кули по хребета на Имитос бяха единствените проблясъци от светлина по тъмния масив на планината, над оранжевите улични лампи на Зографос и Папагу. Форсайт и Бенфорд седяха в столовете си, докато Доминика, в бански халат, лежеше на дивана, за да може да държи крака си в хоризонтално положение. Тя бе чула как Нейт напусна апартамента по-рано, но не излезе от стаята си, за да го види. Нейт бе изчезнал.

Бенфорд пристигна късно, настоявайки да отиде направо в тайната квартира. Той поиска да прочете отчета за атаката, каза, че дирекцията на медицинската служба иска шприцовете на СВР в следващата дипломатическа поща. В колата слушаше Форсайт и мърмореше, че бързината е от решаващо значение.

— Как се чувствате? — попита я той. — Можете ли да вървите? Тя стана и се разходи около дивана. Прокара пръсти по шевовете от страната на счупения й крак; този крак явно имаше много да пати.

— Извинете ме — каза Бенфорд. — Искам да знам дали можете да се движите, защото се налага да излезем на улицата. Трябва да се обадите в Москва. — Доминика потрепна, докато сядаше. Бенфорд сложи ръка на рамото й. — Не бързайте. Първо искам да говоря с вас. Доми, трябва да знам дали имате желание да продължите отношенията, които започнахме в Хелзинки. Трябва да знаем дали имате желание да се върнете в Москва и да работите там.

— А ако не искам? — попита тя. — Какво ще стане с мен?

Тя познаваше тези мъже, но нейното доверие в тях, във всеки от тях, бе намаляло. Те бяха професионалисти, те се нуждаеха от резултати, те се подчиняваха на организация, която всъщност беше Врагът. Бенфорд и Форсайт бяха окъпани в синьо, думите им се обагряха от него. Чувствителни, артистични, неискрени, те щяха да я разработват на слоеве, знаеше си го. Бъди внимателна.

— Това, което ще стане с вас, е, че ще ви отведа със самолет в Съединените щати, вие ще се срещнете с директора, който ще ви награди с медал и банкова сметка, с която ще можете да си купите къща в място по ваш избор — след оценка на сигурността, — в комфорта на която ще можете да четете за текущите събития в Русия и по света. Ще се освободите от живота на тайните, интригите, измамата и опасността.

Пулсиращо синьо от върха на главата му.

Бенфорд е толкова умен; срещала съм го само веднъж и все пак той ме познава, помисли си тя.

— А ако продължа да работя с вас, какво ще искате да правя?

— Ако сте вътре, бих помолил да проведете един телефонен разговор — каза Бенфорд — с вашия чичо.

Форсайт мълчеше и наблюдаваше от другия стол, стабилно синьо, тя можеше да му се довери, мъничко поне.

— А естеството на телефонния разговор? — попита Доминика, знаейки, че те могат да я преведат през девет реки, без да й дадат да пийне вода. — Какво искате да постигне този разговор?

— Форсайт ми разказа малко за борбата в хотела — каза Бенфорд. — И как сте спасили живота на Нейт. Искам да ви благодаря за това.

Той все още не бе отговорил на въпроса й.

— А разговорът с Москва? — попита тя.

— След цялата тази драма ние трябва да подсигурим пътя към вашето завръщане у дома. И да максимизираме шансовете да получите хубав пост в центъра, ако приемем, че се съгласите да продължите работа.

Бенфорд излъчваше сини пулсации срещу нея.

— Ако се върна, генерал Корчной ще се погрижи да получа добра позиция. Двамата с него сме силен екип.

— Разбира се, ние разчитаме на това — каза Бенфорд. — Но вие трябва да действате поотделно, да застанете в различни орбити. — Доминика кимна. — И ще дойде ден, когато вие ще трябва да продължите на неговото място. — Доминика кимна отново.

— Но за да стане възможно това, вие трябва да се свържете с Ясеново, да проведете спешен разговор. Вие сте разтревожена, изтощена, подкупили сте някого, ветеринар, аптекар, да зашие крака ви. В изтощението и гнева си нарушавате основното правило да не говорите открито по телефон. Убиецът спецназ от центъра за малко не ви е убил. Младият Наш за късмет е надделял. Важно е те да мислят, че Наш го е убил. Вие им звъните, докато бягате, полицията е по следите ви, американците са на път да ви хванат. И трябва да помолите скъпия си чичо Ваня да ви спаси.

— Разбирам — каза Доминика. — Господин Бенфорд, сигурен ли сте, че нямате нещо руско у вас?

— Мога да си представя, че имам — отвърна Бенфорд.

— Не бих се изненадала.

— Има и нещо друго, което трябва да направите — добави Бенфорд. — По време на разговора ние ще пръснем малко дезинформация, разбирате ли думата!

— Да, разбира се, дезинформация — отговори Доминика.

— Именно. Операцията срещу Наш експлодира в лицата им, но вие сте успели да измъкнете нещичко от него.

— Какво искате да кажа… с този обман, с тази измама? — попита Доминика.

— Вие сте имали спор за все още съществуващата Студена война, за все още съществуващото взаимно шпиониране. Нейт се е изпуснал, че важен руски шпионин току-що е заловен в Съединените щати, важна личност, ръководена активно от вашия център.

— Вярно ли е? — попита Доминика. Това сигурно е кризата при Ваня, помисли си тя. Той вероятно е в сериозно политическо затруднение.

— Напълно вярно и точно — каза Бенфорд. — Трябва да им съобщите, че Нейт ви е казал, че центърът се е опитал да отведе лова на къртицата в погрешна посока с подсказване, че шпионинът е претърпял очна операция. Фалшива следа.

Бенфорд замълча.

— Извинете ме, но каква е целта на това съобщение? — попита Доминика. Стори й се странно, но не можеше да разчете лицето на Бенфорд. Цветът му избледняваше.

— Доминика, тези детайли са важни. Ние искаме центърът да научи, че сме схванали измамата. Затова споменаването, че очната хирургия е фалшива улика, е от решаващо значение. Искаме центърът да мисли, че ти си свършила добра работа, искаме те да те спасят. Ясно ли е всичко?

— Да, но ще им кажа, че аз убих техния убиец — каза Доминика. — Аз. Защото той щеше да убие и двама ни. А сега Наш изчезна и това е грубая ошибка на моя чичо, груба грешка, негов провал, не мой.

— Браво! — каза Бенфорд. — Хитра тънкост.

Марбъл беше прав. Тя наистина беше голяма работа.

— Написах някои детайли за мястото, в което се криеш — каза Форсайт. — После може да излезем и да проведем разговора.

Те погледнаха бележките му, после Доминика отиде в спалнята да се преоблече, оставяйки Бенфорд и Форсайт насаме.

— Ако не й кажем, че тя ще дръпне спусъка срещу генерала, ще я разстроим много — каза Форсайт.

— Това е единственият начин — тросна се Бенфорд. — И на мен не ми харесва. Но тя не може да се колебае или да разбере за капана за канарчета.

— Но тя така или иначе ще го разбере. Ами ако се ядоса толкова много, че реши да прекрати? — попита Форсайт.

— Тогава това ще се превърне в провал от екстра класа. Надявам се тя да види нещата по нашия начин — каза Бенфорд. — Гръцките ченгета са подготвени, нали?

— Всичко е уредено. Тя ще бъде арестувана сутринта след разговора.

Гигантес — Гръцки печен боб

Задушете лук и чесън в зехтин. Добавете нарязани белени домати, телешки бульон и пащърнак и варете до сгъстяване. Добавете сварен боб гигант, разбъркайте добре и запечете на средна темперутура, докато вътрешността на боба омекне съвсем, а коричката му стане хрупкава, дори леко прегорена. Сервирайте със стайна температура.