Джейсън Матюс
Червената лястовица (35)

35

Законът за ДНК и пръстовите отпечатъци от 2005 година бе изготвен, представен и обсъден през въпросната година в сенатската юридическа комисия на Конгреса, но поради различни политически причини, несвързани с националната сигурност, бе отхвърлян двукратно и изваден от списъка на проектозаконите, подлежащи на разглеждане. Законопроектът имаше за цел създаването на национален архив на пръстови отпечатъци и ДНК за проверка на произход, криминални и имиграционни регистрации и идентификация на федерални служители на конфиденциални длъжности. Партийното ръководство в Сената по това време бе предложило на новоизлюпения сенатор Стефани Баучър в интерес на двупартийната учтивост тя да се включи в смесената група на демократи и републиканци в подкрепа на закона. Въпреки че тя лично се противопоставяше на идеята за национален архив за идентифицираща информация като на гнусно посегателство върху личния живот, Баучър прецени за себе си, че публичната й подкрепа на закона ще укрепи позициите й в националната сигурност и ще бъде от полза за много високотехнологични космически компании в нейния щат. Тя дори участва в излъчен по телевизията клип, в който законотворците се съгласиха да им вземат пръстови отпечатъци и образци от ДНК пред репортерите. Сенатор Баучър се усмихваше пред камерите, докато техниците взимаха секрет от вътрешната страна на бузата й, оставяйки оператора зад камерата да се чуди колко много отделни ДНК нуклеотиди могат да се намерят вътре в тази уста по всяко време.

Резултатът от този двупартиен театър отпреди почти десет години — отдавна забравен от нея и неизвестен на водещите й офицери от СВР — беше, че пръстовите отпечатъци на сенатор Баучър бяха в базата данни на ФБР. Когато частичните отпечатъци на десен палец и размазан показалец и среден пръст бяха свалени от класифицирания диск на „Патфайндър Сатълайт Корпорейшън“, взет от лабораторията на СВР в Москва, на автоматизирана система й отне около десет минути, за да идентифицира, че те принадлежат на Баучър.

През следващите дни Бенфорд и шефовете на контраразузнаването във ФБР се трупаха в заседателните зали от двете страни на Потомак не толкова да спорят за първенството в случая или да разискват по-фините моменти на пълното съдебно разследване на сенатора, колкото да решат как да не допуснат да изтекат детайли от разследването към медиите от Белия дом, от Националната комисия по сигурността, от полицията в Капитолия, от Сената на САЩ, от законодателното тяло на Калифорния, от Градския съвет на Лос Анджелис и от Асоциацията на производителите на стафиди в щата Калифорния.

— Последното нещо, от което се нуждаем, е сенатор Баучър да дезертира панически при руснаците — каза Чарлз, „Чаз“ Монтгомъри, шефът на отдела за национална сигурност на бюрото.

— Глупости — каза Бенфорд, събирайки картите след дългата сесия за обсъждане на наблюдението върху нея. — Изпращането на Баучър за вечни времена в Москва ще бъде по-хубаво, отколкото да детонираме неутронна бомба на Червения площад.

ЦРУ и ФБР формулираха тактическия си план за пълно покритие на улицата, на телефона, пощата и чувалите за боклук. Баучър не знаеше, но тя се бе превърнала в русокосата доячка, вървяща сама по сивото тресавище, и когато първият вой на хрътките дойде от мъглата, от блатистите оврази и над скалните тераси, вече беше твърде късно за бягство.

 

 

Калифорнийската къща на сенатор Баучър беше ниска, с плочест покрив в прериен стил, петстайно убежище на хълма на Мандевил Каньон Роуд в Брентууд, с изглед към Тихия океан от едната страна, и към светлините на Лос Анджелис от другата. Басейн с черно дъно, с широка павирана площадка в центъра на П-образната къща, се плискаше под замъглената слънчева светлина. Плъзгащите се стъклени врати на крилото на спалнята бяха отворени и оттам се носеше музика, мечтателна, изкусителна музика от К. Д. Ланг и неговата Miss Chatelaine.

Стефани Баучър лежеше върху чаршафите на огромното легло с импозантна пепеливочерно горна табла, внушаваща някаква скандинавска суровост. Наклонената черна дъска контрастираше с кремавите тонове на спалнята. Сенатор Баучър беше гола, една лента придържаше косата й стегнато опъната назад по главата. До нея лежеше мъж на половината на нейната възраст. На около двадесет и пет години, той играеше на една от онези резервни второстепенни позиции в „Доджърс“ или в „Енгълс“, Стефани не можеше да си спомни точно. Беше заспал гол, като абаносов роял, блестящ от утринна пот, с вълнисти мускули на гърба, подобни на камъни в речно корито. Лежеше по корем, с кръстосани в глезените крака.

Стефани бавно се придвижи към края на леглото, опитвайки се да не събуди този как-му-беше името. Беше не толкова въпрос на загриженост, колкото на нежелание да го възбужда за допълнителни напъни. Миналата нощ й беше достатъчно, цели часове, някои от тях показателно болезнени. Краката не бяха измислени да се огъват чак толкова, някои части на тялото бяха предназначени да се използват само в една посока. Но това беше единственият начин да полети, мислеше си тя, докато се плъзгаше от нейната страна на леглото със схванат гръб и сърбящ корем.

Огледа се в огледалото в банята и среса косата си. И видя лицето на майка си в малката баня на тяхната малка къща в Хермоза, отекла и отпусната, сядаща в леглото, споделяща цигара с някакъв мъж, понякога стар и дебел, понякога млад и кльощав, татуировки, мустаци, къси подстрижки или опашки, видя себе си как затваряше вратата и поглеждаше стенния часовник в кухнята и си пожелаваше веднъж, поне веднъж, нейният раболепен плашлив баща да си дойде от работа по-рано. След погребението и процеса Стефани погледна в едно друго огледало и си каза, че никой няма да й помогне, ако самата тя не си помогне. Именно затова се бе обадила на баща си да си дойде у дома в този последен следобед.

 

 

Сенатор Баучър седеше на един подплатен шезлонг до басейна и похапваше салата от скариди, подправена с кимион и копър. Беше си метнала бяло памучно горнище, за да спести на асистентката си неудобството да я гледа гола до кръста, докато работеха. Въпросната асистентка — коя ли поред? — нервна, петдесети размер, с изгризани нокти, на име Миси, седеше до маса, отрупана с документи. Избелелите кости на предишните секретарки от „екип Баучър“ покриваха земята от Вашингтон чак до Лос Анджелис. Миси й четеше от една папка, преглеждайки предстоящото калифорнийско разписание. Щеше да има две събития, на които тя щеше да произнесе речи, в Сан Диего и Сакраменто, посещение в „Патфайндър Сатълайт“ в Лос Анджелис за поверителен брифинг и благотворителен обяд в Сан Франциско. Трябваше да се върне във Вашингтон не по-късно от следващия вторник, за да присъства на гласуването на допълнителното финансиране за Пентагона. Баучър каза на Миси да й напомни да поръча изчерпателен преглед на секретния бюджет на ЦРУ. Тя щеше да начука доста неприятни неща в задника на ЦРУ през следващите няколко месеца.

Този образ подтикна Баучър да погледне над басейна към отворените врати на спалнята. Нейната еднодневка все още спеше, слава Богу. Тя щеше да прати шофьора си да го закара в Малибу или до стадиона, или…

Движение. И то доста голямо. Икономът водеше четирима мъже по площадката на басейна от главното крило на къщата. Тримата бяха с костюми и бели ризи с тъмни вратовръзки, обувки с връзки и тъмни очила, а единият от тях носеше куфарче. Четвъртият беше Нейт, тъмнокос и слаб. Той беше облечен в блейзър, с памучна риза, джинси и мокасини. Баучър ги гледаше как вървят по площадката. Умът й, претоварен и объркан, долови полъх на опасност. Които и да бяха тези бюрократи, тя щеше да им даде да разберат с кого си имат работа и да им покаже красноречиво, че е вбесена от това прекъсване. Но те не й дадоха възможност да вдигне пара.

— Сенатор Стефани Баучър — каза най-възрастният от тримата костюмари. — Аз съм специален агент Чарлз Монтгомъри от отдела за национална сигурност на ФБР. — Той отвори черен калъф, за да покаже картата си. Двамата му колеги направиха същото, но младият Таб Хънтър^[1] зад тях не помръдна. — Вие се арестувана за шпионаж като агент на чужда държава, в нарушение на глава 18, част 794 (а) и 704 (с) на Закона за шпионаж от 1917 г.

Баучър погледна мъжете, примигвайки срещу слънцето. Тя преднамерено не събра отпред горнището си и то увисна хлабаво на раменете й, разкривайки леко кривата на малките й гърди.

— Какво говорите? — попита тя. — Луди ли сте? Защо си мислите, че можеше да нахлувате в моя дом без уговорена среща?

Миси седеше мълчаливо до масата, гледайки ту към мъжете, ту към шефката си.

— Сенаторе, ще ви помоля да станете — каза агентът от ФБР. — Трябва да влезете в къщата и да се облечете.

Той започна да рецитира предупреждението „Миранда“^[2], като същевременно внимателно хвана Баучър за лакътя, за да я вдигне от шезлонга.

— Свалете си ръцете от мен — каза Баучър. — Аз съм сенатор. Вие, шибани копелета, току-що отхапахте повече, отколкото можете да сдъвчете. — Тя се обърна към дебеличката Миси, все още седяща неподвижно до масата. Момичето си припомняше как бе започнал денят (с половин час стонове и пъшкания от спалнята) и как продължи (с агентите от ФБР, арестуващи нейната шефка). И се почуди как ли ще завърши. — Миси, иди на телефона. Искам веднага да проведеш три разговора — каза Баучър.

Монтгомъри вежливо помагаше на сенатора да се изправи на крака.

— Веднага се обади на шибания министър на правосъдието, веднага! Не ме интересува къде е и какво прави, искам го на телефона. Второ, обади се на председателя на комисията по разузнаването, същата процедура, искам го на линията до пет минути. После се обади на адвоката ми и му кажи да дойде незабавно тук. — Баучър се обърна към мъжете от ФБР, застанали в полукръг около нея. — Вашият шеф в правосъдието ще ви набучи на колове, а адвокатът ми ще ви опече на жив огън.

Миси бързо събра документите си, но агентът на ФБР тихо каза:

— Съжалявам, но ще трябва да взема тези документи, мис.

Миси погледна веднъж агента, после шефката си и се втурна към къщата.

Агентите на ФБР поведоха Баучър по площадката към главното крило на къщата. В дневната тя се издърпа рязко от ръката на единия.

— Казах ви, гадняри такива, да си свалите ръцете от мен. Това е безобразие, вие нямате право да ме обвинявате. Къде са ви уликите, къде е доказателството!

Тя отиде сковано до дивана и седна. Сега вече в непоклатимата й самоувереност и арогантност имаше малка пукнатина. Тя искаше да спечели малко време и да даде възможност на адвоката си да дойде. Постоянното вайкане на Голов за сигурността — може би трябваше да му обърне повече внимание. Все пак ФБР не знаеше нищичко. Голов беше професионалист, нямаше начин да докажат каквото и да било. Не допусна възможността, че самата тя, Баучър, може да е компрометирала всичко.

— Чакам адвоката си — каза тя, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

— Сенаторе, ние се легитимирахме по надлежния начин като федерални офицери. Прочетохме ви правата. Разбирате ли тези права? — Баучър го изгледа зверски, отказвайки да отговори. — Ако не разбирате тези права, аз ще ви ги повторя. Ако ги разбирате, покажете го, и имайки предвид тези права, искате ли да разговаряте с нас сега?

Баучър съобрази, че печеленето на време и отлагането ще бъде в неин интерес. Разговорите с Вашингтон и с адвоката й скоро щяха да доведат до развихряне на истински екшън, който щеше да отеква месеци или дори години. Баучър си каза, че ако не са я хванали на местопрестъплението, не биха могли да докажат нищичко. Твърдения, погрешни заключения, необосновани асоциации. Тя знаеше всичко за този вид окопна война. Погледна към агентите от ФБР и каза:

— Няма да отговарям на нито един ваш въпрос.

Специален агент Монтгомъри щракна с пръсти и посегна към куфарчето си. Извади от него една папка и я остави на масичката за кафе пред Баучър. Тя я отвори и видя графика на класифицираните брифинги, на които бе присъствала в „Патфайндър Сатълайт Корпорейшън“ и извлечения от лични банкови сметки, съдържащи дузина необясними кешови депозити от неизвестен източник, всеки един точно по 9500 долара, общо над сто хиляди долара. Тя си спомни настояванията си да й превеждат „бели пари за черни дни“ и че Голов се опитваше да я разубеди. Инстинктите от Капитолийския хълм й казаха, че това все още е несъществено, един добър адвокат би могъл да внуши съмнения, объркване, да поддържа топката в движение. Баучър погледна предизвикателно Монтгомъри.

— Просто куп хартия. Не означава нищо.

— Сенаторе, моля погледнете последния документ в папката. — Баучър прелисти предпоследната страница в края на папката, брилянтно чиста черно-бяла снимка на диск с логото на „Патфайндър“, бял и поръсен с прах. — Получихме този диск с вашите отпечатъци от Москва.

Баучър не продумваше. Дневната беше тиха, от крилото на спалнята се носеше приглушена музика, албумът Out of Silence на Яни, с Джони Таш на клавира, любимият на Миси. Монтгомъри прочисти гърлото си и плъзна по масичката към Баучър документ от една страница, напечатан с единичен интервал. Най-отгоре имаше щамповано лого на ФБР.

— Какво е това?

— Ако сте разбрали правата си, когато ви ги обясних, това е документ за признаване на вина по обвинение за шпионаж. Ще го подпишете ли?

— Мислите, че ще подпиша документ за признаване на вина? — Баучър не можеше да усети, че памучното й горнище е увиснало и е съвсем отворено. Агентите на ФБР се опитваха да не гледат надолу в предната част на дрехата й.

— Вие не сте насилвана или принуждавана по никакъв начин да подпишете документа. Просто ви давам възможност — каза Монтгомъри.

Нерешителността определено не беше сред многото недостатъци на Стефани Баучър. Тя вярваше в себе си и винаги бе мислила, че заслужава — не, че й се дължи — успех, кариера, богатство и стил на живот, който харесваше. Ожесточението и алчният огън, който гореше в нея, отдавна бяха запалили фанатичната вяра, че тя няма да отстъпи на никого за нищо. Това означаваше да не позволи на тези ядачи на понички да я арестуват, това означаваше да не загуби силата, титлата и уважението на изборния си пост. Това означаваше да не отиде в затвора до живот. Тя нямаше да допусне това да се случи. Огледа лицата им.

— Добре, ще подпиша — изведнъж каза тя.

Агентите се спогледаха. Единият пристъпи напред и извади писалка от джоба си. Беше бял пластмасов „Скилкрафт“ с надпис ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ отстрани. Баучър погледна писалката и я бутна.

— Миси, донеси ми моята писалка от бюрото — каза тя. Миси беше свършила с лудото телефониране и сега дойде до дивана с черно-бежовия „Монблан“.

Баучър отвинти капачето, наведе се над листа и надраска нещо в долния край на документа.

— Това устройва ли ви? — попита тя. Монтгомъри го взе, погледна го и се усмихна.

— Не съм сигурен дали „Да го духаш“ ще бъде допуснато в съда. Ще го направим по начина, който предпочитате — каза меко той.

— Кой, по дяволите, е този тип? — попита тя, сочейки Нейт.

Настана миг на неловка тишина, докато всички глави се обърнаха към Нейт.

Когато изправените около дивана агенти се разсеяха, Баучър взе капачката на писалката, стисна перлата в края на клипса, измъкна медноцветената игла и я заби във вената на лявата си ръка. Нейт беше единственият, който я видя какво направи и скочи напред към дивана, избивайки писалката от ръката й.

Никой от присъстващите в дневната на Баучър дори не беше чувал за златната жилеща жаба, нито пък знаеха, че тази шестсантиметрова яркожълта листна обитателка живее единствено в дъждовните гори по тихоокеанското крайбрежие на Колумбия. Токсиколозите на ФБР, имащи под ръка материали от някои проучвания, биха могли да ги информират, че батрахотоксинът, секретиращ от кожата на малкото земноводно, е крайно смъртоносен за човека — невротоксин, който свива мускулите в контракция, причинява респираторна парализа и сърдечен удар. Химиците в Лаборатория 12 на КГБ, или Камерата, първи бяха изолирали батрахотоксин през 70-те години, след като бяха открили, че няма антидот за тази отрова и че токсичността на веществото, поставено на върха на игла за спринцовка, не губи силата си с времето.

Ефектът, наблюдаван при убождането на Баучър, беше не толкова научен и много по-драматичен. Тялото й се сгърчи в силна конвулсия, краката й неконтролирано щръкнаха напред, пръстите й се изопнаха, крайниците й се разтресоха неконтролирано. Баучър се просна върху дивана, главата й се отметна назад, жилите на врата й изпъкнаха, очите й се подбелиха. Нейт се метна отгоре й, за да спре тресящите се в конвулсии ръце. Пръстите й се извиха като хищни нокти, от устата й потекоха лиги. От парализирания й ларинкс не излизаше никакъв звук, а гръбнакът й се преви почти надве. Нейт взе брадичката й в шепата си и се опита да я съживи.

— По-добре недей, човече — каза Проктър, младият спецагент, гледайки пяната, която се събра по устните й. Мъжете в стаята стояха като вцепенени и се взираха в нея. Тя се сгърчи още два пъти и застина. Горнището й се свлече на една страна и откри гърдите й. Нейт се наведе и я покри.

— Исусе — каза Проктър, — мислите ли, че това е писалка от правителството на САЩ?

В ъгъла на стаята Миси цивреше. Сега вече беше разбрала как свършва този шантав ден.

Салата със скариди

Сварете обелени скариди, така че да останат крехки. Нарежете много на ситно праз, целина и маслини каламата, нарежете на кубчета бяло саламурено сирене и смесете с майонеза, зехтин, кимион, пресен копър и лимонов сок. Добавете сварените скариди, разбъркайте и охладете.