Джейсън Матюс
Червената лястовица (31)

31

Офицерите във вашингтонската резидентура запарваха чай, четяха вестници, гледаха CNN и RTR — „Планета“ и от време на време надничаха през щорите на прозореца, за последно вдигани през 1990 година. Телеграфният трафик — входящ и изходящ — беше спаднал. Уговорки за обеди идваха и си заминаваха, пропускаха се срещи, новите контакти се замразяваха. Провежданото през последните седмици наблюдение от страна на ФБР както с автомобили, така и с пеши патрули беше безпрецедентно, смазващо, задушаващо. След първия месец центърът бе наредил замразяване на всички оперативни действия до следващо нареждане и изиска резидентурата да изготви оценка на сигурността, за да обясни ситуацията. Но нямаше обяснения.

Дори и елегантният резидент Голов не бе имунизиран. Той установи, че персонално е подложен на автомобилно проследяване през двадесет от последните тридесет нощи, а отчаяно се нуждаеше да остане на чисто. Резервната дата за среща с Лебед наближаваше и той не можеше да си позволи да я пропусне за втори път. Никой не можеше да предвиди как ще реагира тя.

Онези десет вечери, през които нито Голов, нито неговият контранаблюдателен екип „Зета“ не успяха да доловят дори и най-слаб знак за проследяване, бяха, колкото и странно да беше, най-лошите. Нощи на неизвестност, на недостатъчна сигурност. Дали американците не прилагаха някакви нови техники, някаква нова технология? Дявол знаеше каква им беше стратегията. Но той трябваше да остане на чисто.

Трябваше да се направи всичко възможно, за да се предпази Лебед, но тя беше кошмар от гледна точка на безопасността. Продължаваше да отказва всички разумни предложения за подобряване на сигурността й — електронна комуникация, съобщения, дискретни хотелски срещи, предварително уговорени резервни дати за пропуснати срещи, — не приемаше нищо.

— Ако аз си залагам задника на срещата — беше казала тя на Голов, — ти също трябва да заложиш твоя проклет задник.

Невъзможна жена. Голов копнееше да предаде Лебед на някой агент под прикритие с по-нисък ранг, но Москва забрани, особено след компрометирането на агента в Ню Лондон.

И така, Голов се изправи пред една от класическите шпионски главоблъсканици — трябваше да се срещне със специален, особено деликатен източник в предварително уговорена вечер, на предварително уговорено място, без значение от условията на улицата. Немислимо беше да не успее. Тази вечер предстоеше следващата планирана среща с Лебед. Той трябваше да я проведе.

Този следобед Голов прегледа тактическия си обходен маршрут със своя „Зета“ екип. Голов им каза, че иска да насочи всяка опашка в димоход, в кюнец, да демаскира наблюдението и — нещо по-важно — да опита да направи пробив и изцяло да се измъкне от него. Те определиха кодов номер на криптираните радиостанции, чрез който щеше да се сигнализира дали „кюнецът“ е сработил. После още веднъж прегледаха маршрута.

Голов знаеше, че това е лудост. Само един толкова ценен източник като Лебед можеше да го накара да поеме такъв риск, но центърът беше много настоятелен. Трябваше да опита.

В ранния следобед той се качи в средната от осемте коли, които излязоха едновременно от вратите на посолството на Уисконсин авеню и потеглиха в различни посоки. Федералните от наблюдателния пост сигнализираха starburst, starburst, масово внезапно тръгване, предназначено да претовари проследяването и да остави няколко коли свободни. Сигналът starburst беше прихванат и от екип „Орион“ на ЦРУ. Те се интересуваха само от резидента и търпеливо се ослушваха да чуят как проследяващите ще извадят на светло Голов, който шофираше собствения си автомобил, блестящо черно БМВ пета серия, седан. Той тръгна по Уисконсин авеню, а екипът му „Зета“ вече се разгръщаше на запад от Уисконсин. Голов пресече Уестърн авеню, границата между окръг Вашингтон и щата Мериленд, и зави на юг, насочвайки се в лабиринта на Американския университетски парк, използвайки улиците на квартала, за да се движи на верев, пак обърна посоката, спря до бордюра и зачака. След петнадесет минути „Зета“ сигнализираха „Няма очевидни опашки“. Те бяха пропуснали двете неподвижни коли на „Орион“, които бяха паркирани в периферията на парка.

Голов отново се насочи на запад по улиците на жилищните квартали, докато екипът му се движеше по паралелни маршрути. Те не доловиха и най-лек полъх от познатото кръжащо движение на активното наблюдение на ФБР, защото нямаше такова.

„Зета“ екипът покриваше Голов, докато той пое на запад по Канал Роуд, и пресече Чейн Бридж, влизайки във Вирджиния. Това беше забелязано от неподвижната кола на екип „Орион“, спряна на пресечката на Аризона и Канал Роуд, единствения маршрут, по който река Потомак можеше да се пресече, за да се влезе във Вирджиния, между Джорджтаун и Белтуей. „Орион“ се изкушаваха да наводнят предградията на Вирджиния, но водачът им, шестдесет и пет годишен бивш инструктор по проследяване, на име Крамър, им каза да задържат. Вместо това той насочи три коли да се движат паралелно на оста на Голов по мерилендския бряг на река Потомак. Те се бяха движили на север по реката, предвиждайки маршрута. TrapDoor беше в действие.

Един от членовете на „Орион“ — жена, която гледаше внуците си през времето, в което не следеше офицери от СВР — стоеше на паркинга на Шлюз 10 на C&O Канал Нешънъл парк. Друга баба шофира четири мили до „Олд Енглър Ин“ на Макартър булевард, след което седна на една градинска маса на избледняващата светлина, поръча си шери и се опита да познае кои от двойките по съседните маси имат любовни афери.

Крамър насочи третия „Орион“ — този път пралеля — на още четири мили до селцето Потомак, където тя си поръча салата за ранна вечеря в „Хънтърс Ин“. Докато трите жени чакаха, те отбелязаха десетина регистрационни номера и дузина размотаващи се хора. Списъкът на възможностите нарастваше. Дали някой от тях чакаше черното БМВ? Двете останали коли на „Орион“ — този ден екипът беше малък — се разделиха. Едната покриваше горното протежение на Ривър Роуд на югоизток от Потомак, другата паркира при входа на C&O Канал Нешънъл парк, където американски предатели като Уолкър, Еймс, Полард и Пелтън през годините бяха измъквали безформени чували за боклук, натъпкани с руски пари, от загнили хралупи. Всички от „Орион“ седяха неподвижно и чакаха с изключени радиостанции, а очите им сканираха и проверяваха всичко наоколо, програмирани да уловят профила, проблясването, формата на черното БМВ. Ако Голов продължеше във Вирджиния, те губеха, ако се насочеше обратно към Мериленд, но далеч от Потомак, те губеха. Задоволяваха се с изчакване. Така работеше TrapDoor. Щеше да има и други дни, и други нощи. Всичко, което трябваше да направят, беше веднъж да отгатнат.

 

 

Оказа се, че загубиха. Голов прекоси обратно към Мериленд по шосе I-495, част от скоростното разклонение, което даде възможност на неговия „Зета“ екип да започне да се разполага по последната отсечка на маршрута, на димохода, на кюнеца, дългия, криволичещ Бийч Драйв, който минаваше през парк „Рок Крийк“, покрай коритото на малка рекичка, и отиваше на юг към Джорджтаун. Чувайки характерния накъсан интерферентен сигнал, означаващ „всичко е чисто“, Голов излезе от Бийч Драйв в основата на „Рок Крийк“ и паркира на Двадесет и втора улица в Уест Енд, оставяйки екип „Зета“ да продължи на юг. Ако ФБР бе успяло да постави чип на колата му — малко вероятно, тъй като тя никога не оставаше без наблюдение и се прочистваше ежеседмично, — федералните щяха да я намерят на една пресечка от „Риц Карлтън“, „Феърмонт“ и още петдесетина ресторанти по Кей Стрийт. И щяха да са добре дошли да проверят всичките. Той заключи колата и измина шест пресечки до познатия вход на „Табард Ин“. Вече беше тъмно и интериорът на хотела бе уютно осветен.

Още една лудост, да използваш едно и също място за среща два пъти поред. Поне беше изминал достатъчно голям период от време от последното рандеву. Голов влезе в хотела, мина покрай рецепцията през коридора и влезе в малката градина отзад. Този път Лебед бе пристигнала преди него. Тя седеше на маса, плътно допряна до градинската стена, и пушеше. Голов се подготви за неприятности. Лебед току-що бе дала знак на сервитьора да й донесе ново питие. Празната чаша от уискито стоеше на масата пред нея. Беше облечена в син костюм с червена блуза. Колието от син камък на шията й пасваше на сакото, а яркочервените нокти — на блузата. Русата й коса беше отметната назад от лицето й, което в дифузната светлина на лампичките по дърветата изглеждаше по-старо, сякаш направено от хартия.

— Как си, Стефани? — попита я Голов вместо поздрав. Той протегна ръка, но тя не се и помръдна, за да я поеме. Усмихна й се и седна. Сервитьорът пристигна с двоен скоч за сенатор Баучър. Голов, уморен и схванат от почти петте часа в колата, си поръча кампари със сода.

— Анатолий — каза Баучър с пародийна топлота, — чакам в тази тъпа градинка почти час. — Тя щракна малката си златна запалка няколко пъти, преди да успее да си запали цигарата.

— Съжалявам за това, Стефани — каза Голов, — но бях принуден да закъснея. Наложи ми се да пообиколя доста, иначе щях да докарам цялото Федерално бюро за разследване на нашето рандеву.

— Колко професионално от твоя страна!

— Бихме могли да организираме нещата много по-безопасно, ако ти размислиш относно няколко малки промени — каза Голов.

— Не започвай отново. Толкова е успокояващо да те слушам как ми говориш за сигурност, когато във Вашингтон се провежда широкомащабно издирване на високопоставен руски агент.

Баучър издуха дима от цигарата си във въздуха.

— Наистина ли? Ние нямаме основания да предполагаме, че твоят статут е компрометиран — каза Голов. — Ние сме почти сигурни, че нито ФБР, нито ЦРУ имат някаква представа за нашите отношения. Петима на тази планета знаят коя си ти и този списък включва и мен. Каква е тази работа за издирването на руски агент? Кажи ми някакви подробности, Стефани, моля те. Това е много важно.

Скалпът на Голов го сърбеше, лош знак.

— Радвам се, че си толкова уверен. Как тогава ще обясниш брифинга на закритата сесия, на която присъствах, за да слушам един от онези идиоти от ЦРУ? Звучеше така, сякаш имаха улики. Те търсят някого, някой, който страда от херпес — нали знаеш, Анатолий, онези болезнени червени лезии по кожата ти.

Тя отметна глава и довърши питието си, а ледените кубчета изтракаха по зъбите й.

— Стефани, ти нямаш херпес, нали? — попита Голов. Той щеше незабавно да предаде тази информация, още тази нощ.

Тя го погледна ядосано.

— Не в това е въпросът. Знаеш, че не мога да рискувам позицията си. Работила съм твърде дълго и твърде усилено, за да стигна дотук.

Голов се учуди, че колосалното й его може да тълкува тази смъртоносната игра като потенциално разрушаване на кариерата й. Беше ли наясно с опасностите, с последствията?

— Ето, точно затова настоявам да започнем да се срещаме в хотелски стаи.

— Ще го обмисля — каза Баучър. Тя оценяваше сервитьора, който й сервира третото питие, взирайки се в него, докато се отдалечаваше. — Но има и нещо друго — обяви тя с равен тон, такъв, какъвто използваше по време на конгресните изслушвания. — Ако вие, хора, допуснете грешка и федералните дойдат да чукат на моята врата, аз няма да отида в затвора. Няма да отида. Затова искам да ми дадеш нещо… окончателно. Нещо, което да мога да изпия.

Голов се облегна назад в стола си и отново се удиви. Споменаването на лова на къртицата я е извадило от равновесие и сега тя иска L-pill, смъртоносно хапче, щатски сенатор! Откъде го беше чула? Той се протегна напред, хвана леко двете й ръце в пръстите си и й заговори успокояващо.

— Стефани, това е най-удивителното нещо, което чувам от теб. Не е възможно да си сериозна. Ти говориш за древна история, за митове от Студената война. Няма такива неща.

— Мисля, че ме лъжеш, Анатолий — каза тя с тънка усмивка и измъкна ръцете си от неговите. — Или ще получа едно такова, или ще разтуря нашето „партньорство“, както ти го наричаш. Когато се срещнем следващия месец — ти ще бъдеш тук следващия месец навреме, нали, — ще очаквам страхотна малка кутийка за хапчета, направена от слонова кост или от седеф.

— Все още ми е трудно да го повярвам — каза Голов. — Ще се консултирам с Москва, но се съмнявам, че ще дадат позволение. Както си беше обичаят, сенатор Баучър изчака до края на срещата, за да бръкне в чантичката си и да плъзне черния диск по масата към Голов. Преди да го пъхне в джоба си, той видя логото на „Патфайндър“ върху него. Сенаторът със сигурност знаеше как се разиграва драма, помисли си Голов, докато я гледаше как излиза, поклащайки се, навън. Херпес.

 

 

Анатолий Голов седеше в люлеещ се стол в стил Ню Ингланд в една стая в „Табард Ин“. Малкото помещение имаше крещящо пурпурни стени, рамкирани постери на животни от френски цирк, пищен персийски килим и огромно легло с четири колони в ъгъла.

След последната си среща с Лебед нямаше отслабване на наблюдението над офицерите от резидентурата. Вместо да рискува с нов и дълъг тактически обходен маршрут, Голов бе получил одобрението на центъра да опита с „багажно измъкване“, за да остане на чисто. Сутринта в деня на срещата той легна в багажника на колата на икономическия съветник, дишайки чист кислород от малък контейнер през маска за лице. Вътре пътуваха три съпруги на служители на посолството, които, без изобщо да се оглеждат за опашки, отидоха до Friendshhip Heights в горната част на Уисконсин авеню. В изпълнение на дадените им инструкции закръглените дами паркираха в подземния гараж, заключиха колата и отидоха да пазаруват.

Една друга руска съпруга седеше в гаража и в продължение на петнадесет минути гледаше паркираната кола. Нямаше и следа от наблюдение, беше чисто. Тя просто отиде до колата с пазарските си торби в ръце, почука леко два пъти и отключи багажника, за да пусне омачкания и гневен Голов навън.

Той проклинаше разработката „Лебед“, проклинаше Москва, проклинаше службата, но беше чист, никой не го бе забелязал, никой не го бе проследил. Номерът с багажника бе сработил. Той напусна гаража и се отправи на юг, хващайки случайни автобуси, и от време навреме — някое такси. Избягваше системата на метрото с неговите вездесъщи камери. Стигна до кръговото движение „Дюпон“ и уби два часа в една книжарница и в малко бистро. На залез-слънце, в пиковия час, обиколи кръговото и пое на юг по Деветнадесета, по N стрийт и след четири пресечки стигна до „Табард Ин“. Никакъв знак за наблюдение. Беше облечен небрежно, за разнообразие и за да се слее с тълпата, с тъмно велурено яке в убит цвят над кафяв пуловер по врата, широки кадифени панталони и велурени маратонки. Слава Богу, обувките му поне бяха удобни. На влизане в хотела си сложи очила с тежки рамки, със стъкла без диоптри.

Сега Голов седеше в хотелската стая и довършваше чиния с егейски миди, запечени на скара с риган, козе сирене, лимон и зехтин, придружени с бутилка леденостудено вино „Тоскана Вернация“. Чувстваше се облекчен, защото бе успял без никакъв проблем да наеме стаята, използвайки фалшива американска шофьорска книжка и пътнически чекове. Бяха минали много години, откакто за последно бе наемал стаи под псевдоним — това бяха игри за млади хора, — и с удоволствие бе преживял отново напрегнатото, пресушаващо устата усещане. Въпреки чуждестранния му акцент и факта, че нямаше нито резервация, нито багаж, разсеяният чиновник зад гишето бе удовлетворен. Това беше изискан джентълмен. Показа му малката, но елегантна стая на втория етаж, където щяха да бъдат далеч от хорски погледи. Усамотяването беше от първостепенно значение, особено тази вечер, предвид това, което трябваше да й даде.

Той привърши вечерята си, отиде в банята, за да си наплиска лицето, погледна се в огледалото и отново прокле службата. Заключи вратата, слезе в малкото лоби и седна в леко плесенясал диван, тапициран със зелено сукно, срещу входната врата. Чакаше напрегнато, с непрочетено списание в скута.

Сенатор Баучър влезе в помещението така, сякаш й принадлежеше. Тя не видя седналия на дивана Голов — очилата с обикновени стъкла разваляха патрицианските му черти — и мина на половин метър от него. Прекоси залата, за да бъде забелязана, а не за да забележи кой друг е там. Голов мълчаливо я настигна в коридора и я поведе по тясното стълбище към втория етаж. Никой не ги видя. Голов отключи вратата и я пусна да влезе вътре. Сенаторът се огледа и се усмихна самодоволно.

— Анатолий, колко уютно! Винаги съм подозирала, че си романтик.

Голов игнорира коментара и предложи на Лебед чаша вино, което тя прие като заместител на скоча.

— Срещите на закрито засилват нашата безопасност, Стефани — каза Голов, — но следващия път трябва да изберем друг хотел. Аз настоявам за това, а също и Москва.

— Колко хубаво — за теб и за Москва — каза Лебед, протягайки чашата си за още вино. — Донесе ли ми моите… витамини? Кажи, че си ги донесъл, Анатолий, и ще ме направиш много щастлива.

Голов се сети за един свой агент в Източен Берлин, християнин маронит, който толкова навикна да иска пари и подаръци, преди да сподели информацията си, че ситуацията бе станала невъзможна. Накрая Голов бе наредил на екип „Вимпел“ от КГБ да потопи овързания му с тежести труп при Гълъбовите скали, където дълбочината беше към деветдесет метра. Той погледна към Лебед и се размечта.

— Имам положителни новини — каза Голов. Той си наля още една чаша вино и седна до нея на малкото кадифено канапе. Извади овална кутийка от джоба на якето си, постави я на масата и я отвори. Вътре имаше елегантна писалка в легло от млечносиня коприна. „Монблан Етоал“, с черно тяло и капачка в цвят слонова кост, с традиционната бяла звезда, инкрустирана на върха. В края на клипса имаше съвършена перла акоя^[1].

— Колко е красива — каза Баучър, посягайки към писалката.

Голов деликатно я хвана за китката, за да я спре и издърпа ръката й назад.

— Това е една красива писалка — каза Лебед. — Но аз поисках нещо друго, което да мога да изпия, поисках хапче!

— Няма хапчета — каза Голов малко безцеремонно. — Ние се съгласихме с твоето доста необикновено искане. Това е, което можем да ти дадем. — Той взе писалката и стисна перлата в пръстите си. — Трябва да стиснеш перлата здраво и да я дръпнеш лекичко…

Перлата изведнъж се освободи. Тя беше прикрепена за края на трисантиметрова игла, която се плъзна от каналче във вътрешната страна на клипса. Иглата имаше цвят на горена мед, сякаш е била държана над пламък. Голов плъзна обратно иглата в леглото й в клипса и върна перлата на мястото й.

— Какво е това? — попита Баучър. — Аз те помолих за нещо просто.

— Замълчи и ще ти обясня — отсече Голов. Той диво си фантазираше как отново изважда иглата и я забива във врата на Лебед. Овладя се и продължи: — Тази игла е покрита с естествена отрова. Достатъчно е само да нараниш кожата си, да се одраскаш където и да е и ще даде незабавен ефект. Десет секунди. — Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне. — Това е безкрайно по-ефективно от хапче. Моля те да забравиш това, което си виждала по филмите. — Той подаде писалката на Баучър. — Сега ти извади иглата — каза и още веднъж постави ръка на китката й — много бавно и внимателно.

Ръцете на Баучър трепереха малко, когато взе писалката, претегли я в ръката си и измъкна бавно и спокойно иглата от клипса. Малкото острие проблесна мрачно, заплахата му някак си се подсилваше от малката дължина. Баучър внимателно пъхна обратно иглата в леглото й и върна перлата на място. Обърна се към Голов поусмирена.

— Благодаря ти, Анатолий.

После закачи клипса на монблана между копчетата от вътрешната страна на блузата си и изпи на един дъх остатъка от виното си.

Сериозността на момента вече бе отминала, очите й блуждаеха из стаята и се спряха на леглото с четирите пилона, а после на Голов.

— Не си ли заинтригуван поне мъничко? — попита тя за негов безмерен ужас.

Средиземноморските миди на Голов

Смесете риган, лимонов сок, хлебни трохи, зехтин и надробено саламурено сирене с масло със стайна температура и хомогенизирайте. Оформете го на руло и охладете. Поставете по едно кръгче от това масло в отворените черупки на мидите, подредени върху легло от кашерна сол. Печете, докато маслото се стопи, една или две минути. Изстискайте лимонов сок върху мидите.