Джейсън Матюс
Червената лястовица (26)

26

Московското лято дойде, тя усещаше топлината на слънцето по лицето си. Доминика бе започнала да работи по „специалния проект“ в Американския отдел под ръководството на генерал Корчной. Скоро след трансфера й генералът я дръпна настрани и й каза, че те двамата — генералът и Доминика — ще предприемат оперативно пътуване. Каза още, че са поканени в кабинета на първия заместник-директор, за да го обсъдят.

Доминика знаеше, че мами генерала, използвайки операцията като прикритие да пътува в чужбина, за да може да възстанови контактите си с американците. Тя го харесваше и уважаваше — той беше изключителен професионалист и много й помагаше, и си мислеше, че сега се възползва от един свестен човек, точно както от нея се бяха възползвали други. Мръсотията на помийната яма бе започнала да прилепва и по нейния задник. Но нямаше какво да се направи, казваше си понякога. Щеше да се наложи да предаде доверието му.

Отново горе при чичо Ваня? Тя щеше да го гледа в лицето и да се наслаждава. Тайната й не бе разкрита от палачите в Лефортово. Доминика Егорова беше вражеско проникване на ЦРУ в СВР и никой от тях не го знаеше. Тя бе манипулирала чичо Ваня да я върне в разработката срещу Нейт. Сега щеше да докладва за бърз успех, да урежда повече контакти, повече задгранични пътувания. Таен агент, реактивиран.

Каква беше тази треска в тялото й? Американците я разбираха. Те веднага бяха разпознали жаждата й да има своя тайна заради силата, която тя й даваше. Пурпурният облак на Нейт и пурпурният облак на Браток, и лазурното хало на Форсайт, всичките — наситени, безценни, те я познаваха по-добре от нейните сънародници.

Тя не знаеше точно какви са чувствата й към Нейт. Мислите за него, докато беше в затвора, й помогнаха да оцелее в килерите в краищата на затворническите коридори. Тя се опитваше да не мисли за тяхната единствена нощ и се чудеше дали той си мисли за нея. Нейт се бе отнасял с нея предимно като с източник, като със стока. Дали изобщо някога я беше възприемал като жена? Дали го беше грижа за нея, за Доминика?

Трябваше да ги види — всичките, но най-вече Нейт. Изпращане на съобщение до тях от Москва би било ужасен риск. Отдел К почти със сигурност ще я наблюдава периодично, ще я проверява. Винаги правят така с реабилитираните. Но с оглед на скорошното задгранично пътуване тя би могла да изчака.

Стана време да се качват горе. Издигаха се в мълчание с асансьора. Тя харесваше белокосия шпионин до себе си, тясното пространство се изпълваше с неговия наситено пурпурен дух, успокояващ, стабилен. Знаеше, че отдолу, под бащинската усмивка, се крие оперативен талант, остър интелект, непоколебим патриотизъм. Как е могъл такъв свестен мислещ човек да издържи толкова дълго в службата? Откъде черпеше тази сила? Доминика не хранеше илюзии, че този стар професионалист няма да забележи дори и най-малката погрешна стъпка от нейна страна. Трябваше да бъде особено внимателна с него.

Тръгнаха заедно по постлания с килим коридор, който Доминика до болка познаваше, покрай галерията, обградена с ретушираните портрети на бившите директори. Сивите кардинали се взираха в нея, докато ги подминаваше. Този път се измъкна. Но ние ще те наблюдаваме, казваха й те, а очите им неотклонно я следваха.

Корчной се взря внимателно в лицето й, когато пристигнаха в директорския кабинет, и отвори вратата. Той вече беше наясно с емоциите й и усети, че е настръхнала. Как да обуздаеш това? — мислеше си той. Те влязоха в кабинета, където Ваня вече ги очакваше, безцеремонен, нагъл, плуващ в канареножълто, неговия грозен амбициозен цвят, на фона на прозореца. Сърдечно потупване по рамото на Корчной, медено „добре дошла“ на племенницата си. Доминика знаеше, че колкото повече мед излее, с толкова повече оцет ще напълни устата й.

Сега по въпроса за работата. Мишената все още е американецът, офицерът от ЦРУ на име Наш, който знаеше името на предателя. Доминика трябва да успее, защото моментът е от решаващо значение. Генералът и Доминика сигурно биха се изненадали, ако разберяха, че мълчаливите им мисли по време на това отвратително неискрено представление бяха напълно идентични. Хвастун. Самохвалко, фукльо, ментърджия.

Генерал Корчной заговори тихо, сериозно. Този проект ще изисква ефрейтор Егорова да прави периодични задгранични пътувания. Има ли някакъв проблем с това с оглед нейното скорошно — и крайно печално — разследване? Чичо Ваня разпери ръце в благословия. Не, разбира се, не. Всичко ще бъде оставено в твоите умели ръце. Да стигне до американеца, да се поднови контактът, това е целта. Погрижи се да бъде направено изрядно. Ваня й намигна.

Те вървяха по обратния път по широкия коридор на долния етаж, Корчной говореше спокойно, правейки списъци, насочвайки я да започне да попълва досието с детайли, разписания, маневри. Доминика видя, че той е доволен и съвсем не е подозрителен или притеснен. И защо трябваше да бъде? Доминика беше перфектното протеже. Щеше да й е трудно да го предаде, но беше необходимо. Така трябваше да бъде и толкова.

Срещу тях в коридора, покрай отсрещната стена, вървеше екзекуторът от отдел Ф, Сергей Маторин. Той, изглежда, не я позна. Зрението на Доминика започна да се замъглява. Тя усети страх, после надигащ се гняв, който я изпълни и накара да измери разстоянието между пръстите си и неговите очи. Можеше ли генералът да усети кълбестия облак на нейната ненавист? Не виждаше ли пътечката от кървави стъпки или черния саван, който се издуваше около Маторин! Не можеше ли да чуе звука от стърженето на косата, която тътреше зад себе си? Млечнобялото око на Маторин я подмина и той продължи нататък по коридора. Докато вървеше, се притискаше в стената като скат, плуващ по пясъчното дъно на океана, оставяйки гъст първичен черен дим като кръв във вода. Доминика погледна зад него и потръпна при вида на оредялата коса на задната част на черепа му и на празните му пръсти, които се свиваха и разпускаха в очакване да стиснат ножа.

 

 

Осем часът. Дъждовна нощ. Гумите на колата, с която возеха Ваня Егоров, думкаха по хлъзгавите павета. Влязоха през вратата „Боровицкая“, в западния ъгъл на Кремъл, минаха покрай „Гран палас“ и Архангелската катедрала, покрай сграда Четиринадесет до зейналия безлюден Ивановски площад. Служебният му мерцедес намали, докато минаваше през тясната врата към вътрешния двор на жълто-кафявата постройка на Сената, и спря под мъждиво осветения покрив на навеса над вратата. Последният път, когато дойде тук, беше, за да получи втората си звезда. Тази нощ той трябваше да докаже, че заслужава да я запази.

Един адютант почука веднъж, отвори вратата и отстъпи встрани. Кабинетът на президента беше сравнително малък и облицован с разкошна ламперия. Един зелен мраморен моливник беше единственият предмет на плота на бюрото му. Лампите на стените бяха наведени надолу. Президентът беше в тъмен костюм и бяла риза, без вратовръзка. Егоров се опита да не забелязва, че Путин е по чорапи, а обувките му бяха избутани под стола. Президентът седеше до малка инкрустирана масичка пред бюрото си, с ръце, сключени в скута. Никакви документи, никакви кабели, никаква телевизия. Егоров седна до малката масичка.

— Добър вече, господин президент — каза той. Лицето на Путин обикновено беше безизразна маска, но тази вечер личеше, че е уморен.

— Генерал Егоров — каза Путин, погледна ръчния си часовник, после фиксира електрическите си очи в лицето на Ваня. Започвайте. И бъдете кратък.

Егоров нагоди гласа си.

— Комуникационният наръчник, придобит от американците, продължава да бъде богат източник на изключително важни данни и кибервъзможности в бъдеще. — Путин кимна веднъж. Сините му очи не мигваха.

— Нашият специален източник във Вашингтон, Лебед, доставя изчерпателна техническа информация за американските космически военни ракети. Космические войски, космическите ни военновъздушни сили, оценяват информацията като отлична. Моят резидент във Вашингтон…

— Имате предвид моя резидент — каза Путин.

— Разбира се, вашият резидент, генерал Голов, ръководи Лебед с максимално внимание — каза Егоров, напомняйки си да внимава с президента, особено когато се намира в подобно разположение на духа.

Адютантът почука и внесе поднос с вдигащ пара чай в деликатни филигранни подстаканники, със сребърни лъжички, опрени хоризонтално върху ръбовете на стъклените чаши, с бучка захар във всяка лъжичка. Подносът бе поставен на близката конферентна маса в ъгъла на стаята до сребърна табличка с мадлени. И чаят, и сладките бяха извън досег и останаха недокоснати.

— Продължавайте — каза Путин, след като адютантът излезе.

— Ние упорито търсим къртицата, ръководена от ЦРУ, която вероятно е в нашата служба. Просто е въпрос на време да го демаскираме.

— Много е важно да го направите — каза Путин. — Има още доказателства, че чужденците, американците, действат, за да подриват нашето правителство.

— Да, господин президент. Двойно по-важно е, защото къртицата застрашава и сигурността на наши източници…

— Като Лебед — каза Путин. — Не бива да й се случи нищо, нищо компрометирующее, никакви вътрешни фалове, никакви провали. Егоров отбеляза с интерес, че президентът знае пола на Лебед. И знаеше, че той никога не го е споменавал пред него.

— Ние идентифицирахме офицера в ЦРУ, който ръководи къртицата. Аз започвам операция срещу него, за да научим името на агента му.

— Чудесно — каза Путин, който бе бивш офицер от КГБ, — но вие не се нуждаете от моето одобрение за провеждане на подобна операция.

— Това е сложна конспирация — каза Егоров, кръжейки около темата. — Възнамерявам да изпратя един от нашите офицери да се сближи с американеца и да го компрометира. Искам името на агента му.

Маската на Путин се промени леко, дали от дискомфорт или от удоволствие, Егоров не можеше да разбере.

— Искам дискретност и умереност. Няма да извиня физическо посегателство над този офицер от ЦРУ. Подобни неща не се правят между конкурентни служби. Последствията могат да бъдат неуправляеми. — Гласът на президента беше кадифен, кобрата разперваше качулката си. Порцелановият часовник „Фаберже“ на страничната масичка иззвъня, беше станало осем и половина. Чаят в другия край на стаята изстиваше.

— Разбира се. Аз ще взема всички предпазни мерки, господин президент. Освен моето ръководство един друг старши офицер надзирава оперативните действия срещу американеца.

— А младият офицер… — жена, правилно, нали? — напоследък бе реабилитирана в разследване на контраразузнаването?

— Да, господин президент — каза Егоров, гледайки в направените сякаш от пастет устни, докато се движеха.

— И правилно ли си спомням, че тази млада жена е ваша племенница? — Той гледаше Егоров право в очите. — Дъщеря на покойния ви брат?

— Семейството е най-добрата сигурност — каза неуверено Егоров. Това беше шоу, демонстрация на всезнание, на сила, предназначена да шокира и после да налага благоговейно подчинение. Както някога беше правил Сталин. — Тя ще следва моите заповеди.

— Нека се сближи с американеца, но аз няма да одобря активни мероприятия. Това не подлежи на коментар. — Путин очевидно знаеше дискутираните опции.

— Както желаете, господин президент — каза Егоров.

Девет минути по-късно стъпките на Егоров кънтяха по голямото стълбище, докато бързаше към чакащата го кола. Той се свлече на задната седалка, размишлявайки за катастрофите, които дебнеха в устрема на амбицията. Докато мерцедесът му профуча под арката „Боровицкая“, Ваня не видя една друга служебна кола, не толкова помпозна, насочваща се към сградата на Сената, която той току-що бе напуснал. В нея пътуваше неговият шеф на контраразузнаването, дребосъкът Алексей Зюганов.

Кремълски мадлени

Направете пандишпаново тесто. Добавете щипка сол към няколко яйца и бийте, докато се сгъсти, после добавете постепенно захар и ванилова есенция. Добавете брашно и лешников крем, за да получите гъсто тесто. Изсипете в намазани с олио и набрашнени форми за мадлени и печете на средна температура, докато краищата станат златистокафяви. Извадете от формите и охладете върху решетка.