Джейсън Матюс
Червената лястовица (23)

23

Марбъл беше твърде специален източник, за да бъде поканен в бюрото в Ню Йорк. От ROD заобиколиха местния началник на нюйоркското бюро, сприхав късокрак мазник, известен единствено със способността си да потупва гърбове и да си проси билети за мачовете в града. Той беше изключен и оставен в пълно неведение. Марбъл щеше да се срещне с Нейт през нощта, след като приключеше срещата му в ООН.

Москва, Хелзинки, Ню Йорк. Те започваха оттам, откъдето бяха спрели, никога нямаше време първо да затоплиш старите отношения с вътрешните агенти, просто започваш да говориш. Нейт седеше с Марбъл в малък апартамент в хотел „Мидтаун“. Бюро, два стола, отзад — спалня, палтата им на леглото. Беше среднощ и далечният шум на алеята „Франклин Рузвелт“ долиташе през прозореца. Имаше две включени лампи и те бяха придърпали столовете си до малка масичка.

Марбъл стискаше сърдечно ръката на Нейт, а той наля чаша вода от една гарафа със свободната си ръка и му я предложи.

— Добре изглеждаш — каза той, ей така, за да даде тласък на разговора. На един бюфет встрани имаше поднос със сандвичи, малко салата и шишенце с оцет. Те не бяха докоснали храната.

Марбъл се усмихна и сви рамене.

— Работата напредва — каза той. — В центъра докладваме успехи, за да си доставяме удоволствие един на друг. Играем си на мишиная возня^[1], преливаме от пусто в празно, за да създаваме впечатление, че работим. Малко неща наистина си струват усилията. — Той пусна ръката на Нейт, облегна се назад, пийна глътка вода и погледна часовника си. — Имаме само половин час тази вечер. Вероятно ще бъда свободен след две вечери. Има обаче някои интересни развития. Нека ти ги кажа. Мисля, че отдел S има шпионин в САЩ. Ръководи се от Ню Йорк, но аз предполагам, че оперира в Ню Ингланд, защото има срещи, които се провеждат в Бостън. Аз не би трябвало за знам нищо за операцията, но те просто дойдоха при мен за съвет относно локациите на срещите. Операцията е добре изпипана, шпионинът действа активно от няколко години, пет, предполагам.

— Има ли някакви други детайли, по които да го идентифицираме? — попита Нейт.

— Никакви. Но има нещо друго, което може би има връзка. Просто предположение — каза Марбъл. — Започнал е нов информационен поток. ГРУ е много заинтересовано. Някой вътре в балистичната ви подводничарска програма.

— Нов поток? Какъв тип информация? Какво предполагаш за източника?

— Изглежда е някой, участващ в поддръжката. Има информация за ремонт на стари съдове. Клас „Посейдон“… не, „Трайдънт“. Част от информацията е много плътна.

— Плътна. Имаш предвид детайлна? — попита Нейт.

— Да. Прочетох резюмето. Съдейки по него, източникът е вътре в програмата. — Марбъл пийна още една глътка вода. — Но има нещо странно. Като началник на Американския отдел аз не съм уведомен за никакъв активен източник в моята сфера, който да снася военна информация. Съдейки по техния интерес, ГРУ също не ръководи източника. Информацията е нова и за тях.

— Това какво ти говори? — попита Нейт. Марбъл започна да отмята на пръсти.

— Има нов поток информация. Аз не съм уведомен за какъвто и да е регистриран източник, който да обяснява този поток. Шпионинът съществува. Затова мисля, че може би този шпионин, управляван от отдел S, би могъл да е подводничарският източник — каза Марбъл.

— Докладите току-що започват, но ти казваш, че има вероятност шпионинът да е тук, в нашата страна, от пет години — каза Нейт.

— Именно — отговори Марбъл. — За пет години той е действал внимателно, изградил си е легендата и накрая е получил допуск. И сега започва активно да предава информация. Би била перфектната комбинация, невидима и добре позиционирана къртица, назначена на важен пост — каза Марбъл.

Нейт кимна, пишейки в малко тефтерче.

— А нещо за „директорската разработка“, която спомена в Хелзинки? — попита Нейт. — Има ли някакво развитие?

— Нищо. Знам колко е важно, затова се ослушвам и оглеждам всеки ден. Има едно нещо, което трябва да се каже. Един ден бях в кабинета на директора, седях в задната част на стаята. Егоров дойде и каза на директора: „Има нещо ново от Лебед.“ Той не знаеше, че аз слушам.

— Swan?

— Да, лебед, swan.

— Псевдоним на къртицата?

— Именно — каза Марбъл.

— Нещо друго? Някакви други следи?

— Точно това, което ти казах. Лебед трябва да е на много висок пост в нечие правителство, за да бъде ръководен по отделна директорска разработка. Няма никакви индикации, поне в моя отдел, за подобна операция. Никакви протоколи от проведени срещи на водещи офицери, никакви оперативни грами.

— Ти какво мислиш? — попита Нейт. — Какво е заключението ти?

Марбъл отпи още глътка вода.

— Моето заключение, дорогой друг, скъпи приятелю, е, че това не би била директорска разработка, ако не е във Вашингтон, вътре във вашето правителство.

— Ти мислиш, че Лебед е тук, у нас? — Марбъл кимна. — Как можем да го разкрием?

Марбъл вдигна рамене.

— Ще удвоя усилията си, за да го открия. Междувременно ти можеш да се поогледаш около резидент Голов във Вашингтон.

Той има статута, за да се среща с някой висш служител. А той е бритва, остър като бръснач, в оперативната работа.

Той стана и отиде до прозореца, за да погледне към улицата.

— Толкова много игри — каза той на града долу, — толкова много опасности. Ще се радвам да видя края на всичко това.

— Като говорим за опасности — каза Нейт, — какъв е твоят статус? В безопасност ли си? Какво правят те, за да разкрият тяхното изтичане? Нейт избягваше да употребява думата крот, къртица, с всичките й конотации.

— Ще трябва да оставя това за следващата среща — каза Марбъл, поглеждайки часовника си. — Няма нищо тревожно, може да почака.

Марбъл се обърна, отиде до леглото и си облече палтото. Нейт оправи извитата яка на възрастния човек, потупа го по рамото. Вече не трябваше да се тревожат за метка, за тази следа. Марбъл го погледна сърдечно.

— Можем да обсъдим най-увлекателната тема — мен — след два дни. Конференцията свършва по обед. Можем да вечеряме и да говорим цяла нощ. — Той погледна отново през прозореца. — Обичам този град. Бих искал един ден да живея тук.

— И един ден ще живееш тук — каза Нейт, мислейки си, че е малко вероятно Марбъл да получи позволение да се премести тук. Всичко зависеше от естеството на пенсионирането му и най-вече дали ще доживее до пенсия. Марбъл отиде до вратата, хванал Нейт под ръка. Нейт отчаяно искаше да го попита дали не е чул нещо — каквото и да е — за Доминика, но не можеше. Поради стриктния правилник за разделението той никога не бе казвал на Марбъл за вербуването на Доминика, нито за мисията й да демаскира къртицата чрез Нейт. Агентите просто не знаеха за другите агенти.

Вместо това Нейт каза:

— Чухме, че Ваня Егоров бил повишен наскоро.

— Ваня е безнадежден — каза Марбъл. — Познавам го от двадесет години. Той иска да управлява службата, но все още няма достатъчно подкрепа в Кремъл от, знаеш от кого. Трябва му оперативен успех, за да угоди на онзи оборотень, неговия господар върколак. Ако се справи добре с Лебед, може би това ще му помогне, но той има нужда от нещо друго, нещо драматично.

— Като например? — попита Нейт.

— Да хване мен — каза Марбъл със смях. — Не му пожелавам успех.

Марбъл стисна топло ръката на Нейт. Той имаше нещо наум, Нейт го усещаше.

— Има ли нещо друго?

— Имам молба, едно съобщение, което искам да предадеш — каза Марбъл.

— Разбира се.

— Бих искал да говоря с Бенфорд. Та ако има време, да прескочи до Ню Йорк след два дни. Трябва да обсъдя нещо с него. — Марбъл гледаше Нейт в очите.

— Искаш ли аз да му предам съобщението? — попита Нейт.

— Нейт, не искам да се чувстваш засегнат, но аз трябва да говоря лично с Бенфорд. Разбираш ли? — Марбъл гледаше внимателно лицето на Нейт, но не видя нищо друго, освен привързаност и уважение.

— Разбира се, ще го направя, дядя — каза Нейт. — Той ще бъде тук.

Марбъл отвори вратата. Нейт видя инстинктивния, незабележим трепет.

— Спокойной ночи — каза той.

— Выспаться — пожела му Нейт. — Да се наспиш добре.

 

 

Промяна на хотела по настояване на Бенфорд, Нейт, чакащ, за да съобщи номера на стаята на Марбъл в хотел „Браянт парк“, в бившата централа на „Америкън Радиейтър Къмпани“, с базалтовата облицовка и позлатени парапети, окъпани в млечните светлини на рампата на фона на нощното сияние на града. Мечешка прегръдка на вратата, не се бяха виждали четири или пет години. Те седнаха, а радиаторът бръмчеше и звукът от клаксоните на такситата в Манхатън долиташе през стъклото на прозореца откъм Уест Фортийт. Бутилка коняк, наполовина пълна, и две пълни чаши, които се напълваха отново веднага щом се изпразнеха. Те не бяха точно стари приятели, но Бенфорд бе работил с Марбъл в продължение на четиринадесет години. Веднъж годишно четеше досието, наблюдаваше как набъбва като плувен басейн, пълнен от градински маркуч, надебеляло от доклади за контакти, описващи безценни външни срещи всяка година, два пъти годишно, в Париж или Джакарта, или Ню Делхи.

Досието на Марбъл беше здравата измачкана от прелистване хроника в дванадесет тома на живота на агента, смъртта на съпругата му, скръбта на вдовеца, неочакваните пътувания на Запад, припрените уговорки за среща. ЦРУ му беше дало медали, общо три, и ги бяха взели обратно, скътани за по-нататък. Благодарствени ноти от водещи офицери, шефове и директори и невероятни атестати, хвалещи Марбъл за „опазването на демокрацията по света“. Проблемите, възникващи през годините, се решаваха, големи и малки, и депозитите в пенсионерската сметка с жълтите тънки хартийки от банковите разпечатки маркираха всяка шестмесечна глава на неговата одисея.

Досието обхващаше историята на шефовете на руския отдел на ЦРУ, някои от които бяха чудесни, а някои не чак толкова и дори си присвояваха успехите на Марбъл. То също така документираше генеалогията на директорите на ЦРУ, някои бивши адмирали или генерали, които безучастно носеха униформите и лентичките за медалите си сред шпионите в сградата, построена от Алън Дълес, и които от време на време носеха зашеметяващата информация на Марбъл в Белия дом, представяйки я като несъмнен плод на техните усилия. В досието имаше и списък на имена на млади мъже и жени, водещите офицери на Марбъл, оперативните работници от снежните улици и наплютите от мухи фоайета и кънтящи стълбища, всички те бяха минали и заминали, някои нагоре, други не.

Бенфорд имаше обичай да чете досието ежегодно, през цялото време, търсейки знаци за конспиративна пролука, ослушвайки се за проскърцване на дървояд в дървенията. Беше цинично, но той се оглеждаше за отстъпление, за спад на качеството на информацията, за съвпадаща загуба на допуск. Нямаше никакви индикации за тревога. Марбъл беше най-добрата руска вербовка на ЦРУ не само защото бе оцелял толкова дълго, а защото продължаваше да става все по-добър.

— Натаниъл каза ли ти какво съм му съобщил? — попита Марбъл.

— Да — каза Бенфорд. — Ще имаме много работа.

— Шпионинът, подводничарският въпрос, директорската разработка, този Лебед?

— Прочетох резюмето тази сутрин — каза Бенфорд.

— Съжалявам, че го казвам, но краят на Студената война не намали стремежа на нашите лидери да причиняват злини. В много отношения е по-лесно да се разберат старите съветски типове. — Марбъл наля още две чашки коняк, вдигна своята и отпи.

Бенфорд сви рамене.

— Ние вероятно бяхме не по-малко гадни. Освен това, ако бяхме спрели, всички щяхме да останем без работа.

— И точно за това искам да си поговорим с теб — каза Марбъл.

 

 

— Володя, да не би да ми казваш, че искаш да спреш? — попита Бенфорд. — Има ли някаква причина за избирането на този момент?

— Бенфорд, не ме разбирай погрешно. Аз не искам да спирам. Когато дойде моментът, много бих искал да се пенсионирам спокойно, да се преместя в Америка и да ти позволя да ми купиш апартамент в този град.

— Ще имаш всичко това и дори повече. Кажи ми какво си мислиш?

— Все още предстои да разберем колко дълго мога да продължа да работя с вас и какво ще е естеството на моето пенсиониране, дали доброволно или кинетично, принудително — каза Марбъл. Бенфорд си помисли, че никога не е чувал агент да споменава възможността за своя арест или екзекуция като „принудително пенсиониране“. Марбъл продължи: — Едно нещо е сигурно. Имам две или три години, оставащи в нормалния курс на кариерата ми с оглед аспирациите на Ваня Егоров и общата посока на службата.

— Все пак би могъл да станеш заместник-директор — убедено каза Бенфорд. — Ти си уважаван в Ясеново, имаш приятели в Думата.

Марбъл отпи още глътка коняк.

— Искаш ме в хамута за още десет години, а? Сред политиците? Бенфорд, аз мисля, че ние сме закадочные друзя, сърдечни приятели. Не, приятелю, моето време изтича. И с известно самохвалство мога да кажа, че когато спра да работя и информацията спре, ще се почувства известна загуба?

— Вярно е — каза Бенфорд. — Никаква фалшива скромност не е нужна. Това ще бъде огромна загуба. Ти не можеш да бъдеш заместен.

— И тогава ще има диви крясъци на тревога от твоите господари, призиви за възстановяване на информацията, обмисляне на погрешни кандидати, необмислено впускане за вербуване.

— Тачен обичай, той поддържа хора като мен млади — каза Бенфорд. — Володя, накъде биеш? Нямам търпение да чуя това, което ние наричаме „развръзката“.

— Предлагам да поставя мой приемник, заместник, който да продължи работата.

Бенфорд беше видял твърде много през годините, за да бъде изненадан, но неволно се наведе напред.

— Володя, моите уважения, но да не би да ми казваш, че имаш протеже? Някой, който знае, че работим заедно? — Той си помисли за миг за водещото изречение на меморандума, с който щеше да документира това.

— Не, тя все още няма идея за нашата съвместна работа. Това ще дойде с времето, когато я обуча и подготвя.

— Тя? — попита Бенфорд. — Ти предлагаш да бъдеш заместен, ти, генерал в СВР, с тридесетгодишен опит начело на Американския отдел, заместен с жена? Не че имам възражения срещу пола, но в центъра ви няма жени на висши постове. Знам само за една жена, която е била в колегиума в последните тридесет години. Има младши офицери, администраторки, чиновнички, поддържащ персонал. Какъв допуск ще има тя?

— Успокой се, Бенфорд, такава личност съществува.

— Моля те, кажи!

— Доминика Егорова, племенницата на Ваня Егоров — каза Марбъл.

— Не говориш сериозно — каза Бенфорд с безизразно лице, с немигащи очи, със стабилни ръце, наливащи по още един коняк. Мълниеносни мисли святкаха една след друга в ума му. Исусе, Господи Боже мой, тя е жива! Двамата ни агенти са се запознали. Те работят заедно. Моля те, Боже, да не са си споделяли тайните, докато са похапвали борш в столовата. Младият Наш ще има много работа! И накрая последната гореща светкавица. Това може и да сработи, по дяволите!

— Кажи ми защо? — попита Бенфорд с безмерен скептицизъм. — Моля те, Володя, преди конякът да свърши и да започна да изтрезнявам.

Марбъл потупа малката масичка с показалеца си.

— Бенфорд, искам да си отвориш ушите. Това е перфектна конспирация, такава добра възможност, каквато никога не сте имали в историята на вашата служба. — Той потупваше масата при всеки важен елемент, който искаше да подчертае. — Тя е перфектното решение на нашия проблем. Обмислил съм го много внимателно. Фамилното име й дава известни привилегии, поне докато Ваня не се пенсионира или не бъде премахнат, но дотогава тя ще бъде вече напред по свой самостоятелен път. Възпитаничка е на академията за външно разузнаване и завърши с отличие. Интелигентна е и има дух. — Гледайки надолу, Бенфорд въртеше столчето на чашата в ръцете си. Марбъл разбираше какво си мисли той.

— И ти, и аз знаем, че само добрата характеристика не е достатъчна — продължи той. — Но тя има мотивация, цяла планина от негодувание. Баща й умря, беше изхвърлена от академията по танци и балет, тази свиня чичо й я използва в елиминирането на един съперник на Путин. Изтъргува мълчанието й за място в академията, но после се отметна и я прати в Школата за лястовички. Вероятно знаеш какво е това.

Бенфорд кимна.

— А после я прати в Хелзинки, предполагам, знаеш, че е била там. После оперативен провал, не по нейна вина, но имаше проблем и те я върнаха обратно, и я изтезаваха и разпитваха два месеца. В Лефортово, можеш да си го представиш, досущ както в старите времена. Мога да те уверя, че тя скоро няма да им го прости.

И съм запазил най-доброто за накрая — продължи Марбъл, облягайки се на стола си. — Знам какво мислиш, че перспективите й за кариера като жена са съмнителни, че тя е на най-ниското стъпало на стълбицата, че никога, никога няма да е в състояние да получи никакъв допуск. Предлагам да ускоря кариерата й, да подсигуря успеха й и никога няма да й се наложи да седне дори в един генералски скут, включително и в моя.

— Разбирам — каза Бенфорд. — И как ще постигнеш това — да я катапултираш в звездния небосклон?

— Ваня Егоров е обсебен от почти сигурното усещане, че в службата има къртица. — Марбъл се посочи и се засмя. — Той всъщност изпрати Доминика в Хелзинки, за да се сближи с Натаниъл, за да открие някакви улики или име, нещо за това кой е шпионинът. Знаеше ли, че Натаниъл е бил обект на разработка в Хелзинки?

Лицето на Бенфорд остана безизразно. Марбъл продължи:

— Плановете на Ваня бяха забавени от разследването за нейната благонадеждност, но тя излезе чиста и, честно, това изпитание, този епизод в Лефортово, й придава повече лоск, повече блясък.

Само руснак може да мисли така — каза си Бенфорд.

— Взех я в моя отдел — каза Марбъл, — за да й дам основа. Ваня неформално ме помоли да подновим операцията, използвайки Доминика срещу Нейт, и това ще я утвърди като мой близък подчинен. Ние ще изберем най-добрия момент, ти и аз, Бенфорд, после ще направим младата Егорова героиня, звезда в службата, кариерата й ще бъде осигурена и няма да й бъде отказано никакво повишение.

— Развръзката, Володя! — каза Бенфорд. — Става късно. Как смяташ да я направиш героиня?

— Много просто — каза Марбъл. — Доминика ще открие, че аз съм къртицата, шпионинът, и ще ме предаде.

 

 

Те искаха шум, навалица и по-голямо разстояние от ООН, далеч от другите руснаци, във Вилидж, на Западна четвърта улица. Това беше последната нощ на Марбъл. Ресторантът беше с червен навес, няколко стъпала под нивото на улицата, с рисунки на танцьорки по стените и оградени с високи дървени панели сепарета, които ги скриваха добре и им позволяваха да разговарят. Бенфорд накара Марбъл да си поръча pasta con le sarde, пикантно блюдо по рецепта от Палермо, с finocchio, шафран, pinoli и стафиди. Те седяха рамо до рамо на масата, за да могат да се чуват.

Бенфорд беше възбуден, говореше като картечница, дори се чувстваше малко уплашен. Той бе обмислял предложението на Марбъл два дни от всеки ъгъл и откъдето и да го погледнеше, му се струваше ужасно, невъзможно, прекомерно. Нещата не бяха толкова отчайващи, а ако се налагаше да понесат прекъсване на информационния поток, тогава нека бъде така, такава е природата на нещата. Но да планираш да предадеш себе си просто за да създадеш приемник, това не може да се случи, каза той. Марбъл пък отговори, че, разбира се, това би могло да се случи, то трябваше да се случи.

— Ако ме хванат — кой знае как ще завърши ловът на къртицата? — всичко ще спре на мига, безвъзвратно и непоправимо. Ние не можем да позволим нещата да се провалят и ако се съмняваш, тогава помисли за безличния шпионин, пълзящ вътре в подводницата, помисли и кой е Лебед, изпращащ информация до Ясеново от Фоги Ботъм^[2], от Капитол Хил или от Белия дом. Не можем да си позволим да чакаме.

И Бенфорд, останал без аргументи и пространство за маневриране, каза, че няма гаранции, че Доминика ще получи нужната подкрепа и че жестът на Марбъл може да отиде нахалост.

— Не бъди такъв шутник, шегуваш ли се? — каза Марбъл. — Млад офицер, жена в руската служба от новата епоха, служба, петимна за място в новото хилядолетие, с такъв контраразузнавателен удар — та те ще я направят полковник за един ден!

Бенфорд го изгледа и поръча още две грапи^[3].

— Виж, Бенфорд, ако ти кажа, че имам рак и ми дават половин година живот, това по-убедително ли ще бъде за теб?

— Ти имаш рак? — попита Бенфорд.

— Не — отговори Марбъл.

— Е, сега кой е шутник, шегаджията? — попита Бенфорд. Той стигна до последната си карта и каза малко патетично: — Ами твоето оттегляне в Ню Йорк?

Марбъл се усмихна и каза, че никога всъщност не е очаквал, че това ще стане, че наистина не би могло да свърши така, после постави ръка на рамото на Бенфорд и добави:

— Нека да играем така, стъпка по стъпка, за да видим как ще се развият нещата.

— При едно условие — капитулира Бенфорд. — Няма да казваш на никого — дори и на Наш, — докато не сме сигурни.

— Две условия — каза Марбъл. — Няма да казваме и на Егорова. И те продължиха да си пийват грапа, докато гласовете на среднощната навалица се вихреха край тях, осигурявайки им пълна конспиративност.

Pasta con le sarde

Сотирайте в зехтин ситно нарязан лук, стръкчета копър, шафран, светли стафиди и кедрови ядки. На дъното на същата тенджера задушете изчистени филета от сардини и аншоа. Добавете малко бяло вино, подправки, покрийте и оставете да покъкри, за да се смесят ароматите на подправките. Сервирайте с паста от рода на букатини или перчиатели.