Джейсън Матюс
Червената лястовица (11)

11

Нейт седеше в офиса на бюрото и зяпаше през летвичките на венецианските щори на прозореца. Разсеяно удряше въженцето на щорите и пластмасовата дръжка чукаше в стената и отскачаше назад, клик-клик-клик. Предишната вечер имаше още един прием по случай национален празник в нечие посолство. Няколкото визитни картички на бюрото му нямаха никаква стойност, а между плешките му имаше възел.

Помисли си за плуване и си спомни за Доминика. Той я беше изучавал внимателно, бяха излизали няколко пъти, но все още мислеше, че разработката върви наникъде. Тя беше вярваща, предана, без никакви съмнения, без никакви уязвими места. Той си прахосваше времето. Пластмасовият край на въженцето чукаше в стената. Картичките на бюрото му се подиграваха. Един-единствен лист хартия — последната му грама за контакта с Доминика — лежеше в металната кошница на бюрото му.

Гейбъл пъхна глава в кабинета му.

— Исусе, шибания затворник от Зенда^[1] — каза той. — Защо не си на улицата? Заведи някого на обяд.

— Скапах се снощи — каза Ней, зяпайки през прозореца. — Четири национални празника само за тази седмица.

— Поклони се, Хамлет, и аз ще ти дам една перла на мъдростта. Има някакъв перверзен елемент в този гаден HUMINT^[2], с който се занимаваме. Понякога, колкото повече се опитваш да намериш мишени, да започнеш разработка, толкова повече те се отдалечават от теб. Нетърпението, агресията — в твоя случай отчаянието — се усещат във въздуха като мирис на сяра, никой не иска да говори с теб, никой не иска да обядва с теб. Сяра във вятъра. Ти миришеш на развалени яйца.

— Не ти следя мисълта — каза Нейт. Гейбъл се наведе още по-близо.

— Ти си развил страхова невроза от действие, от начина, по който ще се представиш — провлечено каза той. — Колкото по-дълго се взираш в чепа си, толкова по-мек ще става той. Продължавай да опитваш, но отпусни малко педала на газта.

— Благодаря за картинния образ — каза Нейт, — но аз съм от доста време тук и все още нямам нищо, което да покажа.

— Спри или аз ще се разплача — каза Гейбъл. — Единствените типове, на които трябва да се харесаш, сме аз и шефът на това бюро, а ние не се оплакваме… все още. Имаш време, затова продължавай.

Гейбъл вдигна грамата от бюрото на Нейт.

— Освен това тази руска сладуранка е злато, което са̀мо чака да бъде изкопано. Започни да я разработваш, за Бога! Имам идея как можем да раздухаме въздуха под полата й за по-добра гледка.

 

 

Гейбъл предложи да пратят малък наблюдаващ екип след Егорова, за да получат представа какво прави тя в Хелзинки. Поставянето на опашка след нея се стори на Нейт просто излишно. Той се опитваше да обясни на Форсайт и на Гейбъл, че Егорова е мишена на ниско ниво, обикновен административен служител без допуск до сериозна информация. Наблюдението и щеше да е чиста загуба на време.

— Хайде да не спорим повече — каза Гейбъл. — С други думи, млъквай, по дяволите!

Форсайт вдигна ръка.

— Нейт, тъй като ти си действащият оперативен работник по случая „Егорова“, защо ти да не ръководиш екипа, докато я следи? Полезен опит, а и ще можеш да дадеш някакъв принос. Те са една интересна стара двойка. И двамата са фанатици на тема конспирация, много са опитни в занаята.

Страхотно, помисли си Нейт. Гейбъл беше направил предложение за проследяване, за да даде старт на операцията, а Форсайт го назначи да ръководи екипа, за да го фокусира върху разработката. Форсайт и Гейбъл работеха добре заедно, истински професионалисти, знаеха как да мотивират служителите си.

Гейбъл плъзна една папка към него, предизвиквайки го с поглед да каже нещо.

— Тук е досието на Арчи и Вероника. — Той замълча за миг. — Тези двамата са легенди. Работят още от шестдесетте. И са действали в някои доста горещи операции през годините, включително и по вербуването на Голицин^[3]. Предай им привет от мен.

Двадесет и четири часа по-късно, след двучасов автомобилен тактически обход, който го отведе за час на север по Е75, после на запад по второстепенни шосета до Туулуса и обратно в града, Нейт паркира колата си в обществен паркинг на гара Пасла и навлезе в Ланси-Пасила, район с многоетажни сгради. Намери лесно скромния жилищен блок на четири етажа от тухли и стъкло, със затворени ъглести балкони. Натисна бутона на домофона с надпис Райконен, вратата избръмча и той влезе. Позвъни на звънеца на апартамента на четвъртия етаж.

— Влезте — каза възрастната жена, която отвори вратата. Енергична. На около седемдесет. Вероника. Лицето й беше тясно и аристократично, с прав нос и твърда уста, подсказващо, че на младини сигурно е била доста красива. Леденосините й очи все още бяха поразителни, кожата й — розова, говореща за добро здраве. Гъстата й бяла коса бе вдигната на кок, от който стърчеше молив. Носеше вълнени панталони и лек пуловер. На врата й висяха очила за четене, а на пода до един стол имаше купчина вестници и списания.

— С нетърпение чакахме да се запознаем с теб — каза тя. — Аз съм Яана. — Жената стисна ръката на Нейт и здраво я разтърси. Излъчваше виталност и енергия. Ръкостискането й, очите й, начинът, по който стоеше.

— Искаш ли чаша чай? Колко е часът? — Тя погледна ръчния си часовник, който носеше с циферблата отдолу на китката, класически знак за уличен наблюдаващ, помисли се Нейт. — Достатъчно късно е, за да помислим за нещо по-силно — каза Яана. — Може ли да ти предложа шнапс? — Всичко това бе изречено във вихъра на движения, жестове, усмивки, намигащи очи.

— Марти Гейбъл ви изпраща поздрави — каза Нейт.

— Колко любезно от страна на Марти — усмихна се Яана, разчиствайки малко пространство върху тънещата в безпорядък ниска масичка. — Той е много мил. Късметлия си, че ти е началник. — Тя сновеше напред-назад между стаята и кухнята, донесе чаши и неясна бистра течност в овална бутилка, която правеше синджир по гърлото. Шнапсът. — Виждали сме някои доста странни шефове през годините — каза тя, — и от двете страни. Разбира се, руснаците неизменно бяха по-лоши, противни дръвници, опитващи се да оцелеят в тяхната противна система, да са живи и здрави! Те определено ни осигуриха интересни изживявания.

Яана Райконен наля две чаши шнапс, вдигна своята в скандинавски тост, гледайки го в очите, докато отпиваше първата си глътка. Дневната беше малка и комфортна, претрупана с мебели и книжни лавици, обточващи лакираната дървена ламперия на стените. Цялата къща ухаеше на растителен сапун.

— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Нейт. — Надявах се да се запозная и с него.

— Няма да се забави — отговори Яана. — Беше на улицата, за да наблюдава твоето пристигане. — Тя вдигна рамене. — Боя се, че това ни е станало навик.

Нейт се изсмя на себе си. Той беше карал два часа, за да се увери, че няма опашка, и бе пропуснал старика, висящ около собствения си блок. Ето затова работят от толкова дълго, помисли си той.

В този момент в ключалката издрънча ключ, входната врата се отвори и Маркус Райконен влезе в стаята. Арчи. Той водеше кафяв дакел на верижка, който след като подуши за кратко Нейт, дотопурка до леглото си и се пльосна в него. Казваше се Руди. Маркус беше висок над метър и деветдесет и много широк в раменете. Имаше бистри сини очи под рунтави вежди. Отстрани на врата му, под острата линия на челюстта, се открояваха мускулести възли. Движеше се леко и атлетично. Оплешивяваше и носеше остатъка от косата си, подстригана на четка. Ръкостискането му беше много крепко. Носеше тъмносин анцуг с черни маратонки. Отляво на гръдта му имаше малко финландско знаме.

— През улицата в двора? — попита Нейт. — Пейката до стъпалата?

— Добре! — каза Маркус. — Не мислех, че си забелязал. — Усмихна и вдигна чаша с шнапс. — За твое здраве! — каза той и пресуши чашата, гледайки Нейт в очите.

Нейт си спомни обобщеното досие на двамата. Арчи и Вероника бяха сърцето на екипа за едностранно наблюдение на бюрото в Хелзинки от почти четиридесет години. И двамата бяха вече пенсионери. Арчи бе работил като следовател във финландската данъчна администрация, а Вероника — като библиотекарка. Те бяха ефективни просто защо комбинираха промяната на външността си на улицата с инстинкта за това какво ще направи заекът в следващия момент. Разбира се, те познаваха Хелзинки и неговото метро на пръсти и бяха пораснали заедно с града. Упорити, дискретни, с търпение и с перспективата на цял един живот, те можеха да работят по дадена мишена с месеци, без да ги усетят. Техният стил на покритие беше това, което Гейбъл нарече „по-скоро женска ласка, отколкото докторско докосване“.

Нейт и Райконен оформиха разписанието за наблюдението над Доминика, която щяха да покриват нередовно, но във внимателно подбрано време — вечер след работа, по уикендите, — когато беше вероятно да се случи нещо интересно.

Нейт наблюдаваше работата им от дистанция. Плетени шапки, ръкавици с един пръст и парки единия ден, бизнес костюми и чадъри на следващия. Велосипеди със звънчета и Руди на каишката. Незабележимо малко сиво волво или моторен скутер с кошница. Понякога вървяха заедно, хванали ръце, друг път поотделно. Един ден Яана бе последвала Доминика в един магазин, използвайки инвалидна проходилка. Арчи и Вероника правеха всичко — диагонално наблюдение зад гърба, статично, отпред, отзад, кръстосано, паралелно, жабешко — сменяйки се последователно един след друг.

Нейт се срещна отново с тях в апартамента им след първите две седмици. Те бяха направили снимки. Маркус обобщи резултата. Докладът му беше ясен и прецизен. Яана от време на време го прекъсваше с някои забележки.

— Преди всичко — каза Маркус — ние сме доста сигурни, че до този момент тя не е забелязала или заподозряла, че е под наблюдение. — Той вдигна рамене. — Млада е, но видяхме, че е доста веща на улицата. Не прибягва до обичайните трикове и се придвижва умело, използва предимствата на заобикалящата я среда. Бих казал, че е значително над средното ниво на улицата.

— Тя вече си познава маршрута. Забелязахме я да използва специфична конспиративна техника само веднъж — каза Маркус, гледайки Яана. — Чакаше на мецанина в хотел „Торни“, който е срещу плувната зала „Иржонкату“, за да наблюдава идването ти. Изчака няколко минути, после влезе.

— Маркус не е съгласен с мен — каза Яана, — но аз мисля, че тя не е оперативен работник. Не ръководи агенти и не е включена в оперативната поддръжка на резидентурата. Тя няма никаква конкретна работа.

— Разбира се, че има конкретна работа — каза Маркус. — Просто все още не сме я открили. Чакай да мине малко време.

— Едно нещо е сигурно — продължи Яана, все едно не беше чула Маркус. — Тя е самотна. От посолството отива право в своя малък апартамент. Купува си продукти за един човек. Разхожда се сама през уикендите.

— А забелязахте ли някакъв знак за опашка след нея? — попита Нейт. — Има ли някой от резидентурата, който да я наблюдава?

— Мислим, че няма подобно нещо — каза Маркус. — Чиста е. Ще продължим да търсим някакви индикации дали не я наблюдават.

— Аз ще имам още срещи с нея — каза Нейт. — Трябва да ми помогнете за покриването на някои от тях извън плувната зала.

Маркус кимна.

— Като я опознаеш малко повече, ще стане интересно. Особено това, което ще прави веднага след срещите с теб. Това е моментът, когато те винаги тичат към телефона или на рандеву със служител от посолството. Доколкото е възможно, уведоми ни за плановете си. Ако искаш, ние можем да ти предложим някои места за среща с нея.

— Едно последно нещо — каза Яана, наливайки си нова чашка шнапс. — Ако ме извиниш, тя изглежда хубав човек, мило момиче е. Има нужда от приятел.

Маркус вдигна вежди и погледна първо към нея, а после към Нейт.

 

 

Нейт прегледа докладите на Арчи и Вероника с Гейбъл.

— Добре, дръж я под око, особено ако има някой от посолството, който я покрива — каза Гейбъл. — Ако видиш, че има гръб, тогава е възможно да е оперативна, възможно е дори да разработва теб.

— Не, и за милион години, не! — каза Нейт. — Няма начин.

— Радвам се, че си толкова сигурен. Все пак заеми се с нея, и то сериозно. И помни — бързай бавно.

Нейт си постави за цел да се вижда с Доминика поне веднъж седмично извън басейна. Той претърси града, за да намери места, на които да се срещат, без да ги видят. Срещаха се след работа в барове в сутерени, на кафе в съботните сутрини, на обед в неделните дни в отдалечени ресторантчета. Настаняваше я в стол с гръб към залата. Из цял Хелзинки имаше руснаци от посолството и Нейт искаше да избегне възможността да ги забележат. Създавай приятелство, остани потаен, пристигайте винаги поотделно, тръгвайте поотделно. Стой далеч от телефони, сменяй моделите, изграждай връзка. Загуба на време.

Доминика прилагаше свои собствени конспиративни техники. Тя проверяваше дали не я следят, докато вървеше през града към срещата им. Финландците се зазяпваха в красивото тъмнокосо момиче, вървящо нагоре по ескалатора, пързалящо се по заснежена алея или напускащо магазина през задния вход, без да знаят, че тя търси опашка или че наблюдава през улицата, докато Нейт пристига в тяхното кафене, че брои глави, гледа лица, отбелязва шапки и палта.

Те започваха да се опознават. При последните няколко срещи бяха разговаряли, и то истински, естествена еволюция след толкова време, прекарано заедно. Доминика оценяваше Нейт като честен, естествен, интелигентен. Той не беше некультурный. Беше… ами, просто беше американец. Неговите коментари за живота му в Москва бяха уклончиви и, разбира се, че такива би трябвало да бъдат — той криеше факта, че е бил водещ агент на руска къртица. На Доминика не й пукаше особено от коментарите му за Русия, макар да знаеше, че и тя самата чувства нещата почти по същия начин. Хайде да започваме, казваше си тя. Трябваше да прекарва повече време с него, да продължи да се концентрира върху навиците и стереотипите му. Трябваше да определи кога той действа оперативно.

Доминика усещаше напрежение. Ако скоро не се стигнеше до пробив, при положение че центърът и Волонтов постоянно я притискаха, дали не трябваше да обмисли физически подход? Нельзя! Не трябва! В никакъв случай! Той беше привлекателен, откритостта и хуморът му бяха очарователни. Но забравӰ за това!

Колко срещи бяха имали вече? Нейт предвкусваше момента, в който отново щеше да види Доминика, но не беше убеден, че би могъл да я убеди в каквото и да било. Тя беше неподатлива. Сблъсъкът със стотици преследващи коли в Москва не бе успял да го обърка, но се притесняваше как да определи какво ще я мотивира. Ако тя имаше оперативна легенда, Нейт не бе успял да я идентифицира. Изглеждаше така, сякаш бе дошла в Хелзинки просто да натрупа опит, а това не се връзваше. Връзката със СВР беше важна, аспект, който би могъл да я превърне в полезна мишена за вербуване. Скоро трябваше да се справи с тази ситуация или Форсайт щеше да стане нетърпелив, а Гейбъл щеше да му срита задника.

Имаше и нещо друго. Той можеше да гледа лицето й с часове. Исусе, чуй се само! Концентрирай се върху развитието, върху оценката, върху това, което може да я мотивира да действа по определен начин. Те вече разговаряха по-спокойно дори и когато бяха в несъгласие. Тя се разгорещяваше и ставаше дребнава, когато той засегнеше Русия, ясно го виждаше, но също така имаше и чувството, че неохотно се съгласява с него на моменти. Тя не вярваше изцяло на пропагандата. Може би това бе начало? Може би не.

Той се погледна в огледалото и си среса косата. Тази неделя я бе поканил на обяд в малък битов ресторант в Пихлажисто, община на пресечката на метрото на североизток от града. Доминика се бе съгласила да се срещнат там. Преди няколко седмици Арчи го бе предложил като отдалечено и закътано местенце. „Там няма да се натъкнем на никакви руски приятелчета — каза той. — Един от нас ще я наблюдава във влака, другият ще покрива теб.“

Нейт навлече импрегнирано яке над пуловера и кадифените си джинси. Носеше обувки с дълбоки грайфери. Напусна апартамента и тръгна по стъпаловидния маршрут на пометените улици на Круунунхака, после покрай замръзналия бряг, а после пое по истинския си маршрут, след като се убеди, че е съвсем чист. В другата част на града Доминика също се гледаше в огледалото, отворила широко сините си очи. Не използваше парфюм, но среса косата си за десети път с талисмана от костенуркова черупка. Беше готова да излезе от апартамента и да вземе метрото. Хвърли кос поглед през прозореца към улицата отдолу. Чакаше с нетърпение да разговаря с него, да се препират и всеки път да научава малко повече.

Носеше поло пуловер и жакет от туид над вълнени панталони, за да й е топло, и ниски удобни обувки. Завърза един шал около главата си като някоя стара бабушка, някоя бабка, излезе от апартамента и заключи вратата. Слезе долу в сутерена на блока и мина през мазетата и през парното помещение. Малък коридор я отведе до прозорец с дебела метална решетка, поставен високо в стената, нещо, което Доминика бе открила преди няколко седмици. Изглежда, някога тук е имало улей за сипване на въглища, отдавна неизползван. Беше й отнело почти час да откърти заключената с катинар решетка преди две седмици. Тези проклети неща не са лесни, особено при положение че имаш само един импровизиран шперц, направен от фуркет. Доминика натрупа кашони, качи се и се провря през прозореца. Страхотен старт за среща, каза си тя, мислейки за това, че ще го види отново.

Затвори решетката и пристъпи по алеята, вглеждайки се в закритите с пердета прозорци. Нищо. Тръгна тихо по алеята, промъкна се между един паркиран пикап и метален контейнер за смет, прекачи се през ниска тухлена стена и излезе на градската улица. Вече беше на една пресечка от нейния блок. Яката на палтото й бе вдигната и шалът скриваше чертите й. Тръгна небрежно към следващата пресечка на запад, проверявайки за повтарящи се лица, като пресичаше улицата и се оглеждаше и в двете посоки. Влезе в комплекса „Кампи“, мина през търговския център, спря до една книжарница, огледа се за опашки, после се насочи към входа на метрото. Застана неподвижно на бавно слизащия ескалатор, възползвайки се от рефлекторните прожектори по модните постери на стените. Никакви силуети. Доминика беше на половината път до платформата, когато една слаба възрастна дама, облечена в дъждобран и широка шапка, стъпи на върха на ескалатора и се спусна надолу след нея. Тя държеше букет цветя, увити в зелена хартия, и мрежеста чанта с две ябълки. Вероника се надяваше един ден да може да поговори с това мило момиче, да й да каже колко предсказуема е била, като е използвала търговския център и неговата метростанция, толкова близо до нейния апартамент.

Инструкторът по проследяване на Нейт отпреди сто мрачни години се казваше Джей, бивш физик, който имаше брада като на Ван Дайк, дълга жълтеникавочервена коса и изглеждаше, е, ами, почти като Ван Дайк. Избий си го от главата, не се прави на герой — беше му казал той. — Ако забележиш опашка, нощта ти е приключила, веднага спираш! — Той бе начертал една хоризонтална линия на черната дъска. — Твоят тактически контролен обход трябва да измъкне на светло опашките, които не виждаш. Целта му е никой да не бъде пропуснат. Всяко проследяване си има повратна точка — каза той, зачертавайки хоризонталната линия с вертикална черта. — Това е моментът, в който лошите момчета трябва да избират дали да останат незабелязани, или да те изпуснат от поглед. — Той изтри ръце от тебеширения прах. — Ако можеш да ги принудиш да се покажат, без да разбиеш сърцата им, ти си успял. Но само за тази нощ. После трябва да започнеш всичко отначало.

Мамка им на техните разбити сърца, мислеше си Нейт. Ако го следяха, трябваше да се издадат. Той се шмугна надолу по дигата близо до железопътното депо зад централната гара, покачи се през телената ограда и се отклони от трафика, докато пресичаше шосе Е12. Чудеше се как ли ще бъде облечена. Пътьом Нейт би могъл да потърси Арчи, но само щеше да си загуби времето. Възрастният човек беше като призрак на улицата, протоплазма, дим около сух лед. Арчи препокриваше Нейт, търсейки повтарящи се лица, използвайки времето и разстоянието. Забрави за палта, забрави за шапки. Арчи гледаше начина, по който хората вървят, техните движения, линията на раменете им, формата на ушите и носа им. Неща, които преследвачите не могат да променят в движение. И обувки. Те никога не си сменят обувките.

Три часа след като изкачи половината Хелзинки и след като видя Арчи — най-накрая — с туристически сак в дясната ръка (чист си!), Нейт беше уверен, че няма опашка. Скромният провинциален ресторант беше собственост на едно афганско семейство. Нейт влезе в малката варосана зала, декорирана с килими по стените, с цветни възглавници на столовете. На всяка маса имаше свещ. Чуваше се тиха музика, идваща от дигитално радио, поставено на полицата. Залата беше празна, имаше една-единствена двойка млади финландци на ъглова маса. От кухнята се носеше великолепен аромат на пикантни подправки и задушено агнешко. Нейт се настани на ъглова маса с лице към предния прозорец. След две минути Арчи и Вероника минаха под ръка покрай същия прозорец, гледайки право напред. Вероника перна носа си с пръст. Сигнал „всичко е чисто“. Арчи мислеше, че жестът е идиотски, но тя бе непоправима. Той я изгледа и извъртя очи, после двамата изчезнаха.

След минута Доминика се вмъкна през вратата, видя Нейт и тръгна към масата. Хладна, уверена, спокойна. Той дръпна стола й, но тя свали палтото си сама, когато се опита да й помогне. Пристигнаха две чаши с вино. Коляното на Нейт пулсираше, беше го ударил в стълба на една телена ограда преди час. Лявата му ръка беше одраскана след плъзгането по дигата при железопътно депо. Доминика пък си бе скъсала ръкава на жакета при рамото, беше го закачила на ръба на боклукчийския контейнер. Вълнените й чорапи и обувките бяха мокри. Беше стъпила в дълбока до глезените кишава локва докато пресичаше улицата, след като слезе от влака в Пихлажисто.

— Радвам се, че успя да намериш ресторанта — каза Нейт. — Малко е затънтено, но един приятел ми каза, че храната е превъзходна. — Той погледна светлината по косите й. — Надявам се, че не е било твърде далече за теб.

— Пътуването беше леко, във влака нямаше почти никой — каза Доминика.

Само ако знаеше, помисли си Нейт.

— Надявам се ресторантът да ти хареса. Опитвала ли си някога афганска храна?

— Не, но в Москва има няколко афгански ресторанта. Казват, че са добри.

Аурата му беше наситена и съвършена и Доминика си спомни за баща си.

— Защото, разбираш ли, малко се притесних, като те поканих в афгански ресторант, притесних се да не помислиш, че съм провокативен — каза Нейт с усмивка. Той искаше да скъси дистанцията, да я накара да се отпусне.

— Не мисля, че си провокативен. Ти си американец, ти просто не можеш да се сдържиш. Започвам да те разбирам малко по малко.

Тя потопи парче от плоския хляб в малка купичка с хумус^[4], наръсен със зехтин.

— Стига да можеш да ми простиш, че съм американец… — каза Нейт.

— Прощавам ти — отговори Доминика, гледайки право в него.

Усмивка Мона Лиза и още един залък хляб.

— Тогава съм щастлив — каза Нейт, облегнат на лакти, взирайки се в нея. — Ами ти, ти щастлива ли си?

— Що за странен въпрос! — каза Доминика.

— Не, не точно сега, имам предвид дали изобщо си щастлива, в живота.

— Да — отговори му тя.

— Просто понякога изглеждаш толкова сериозна… дори тъжна. Знам, че баща ти е починал преди няколко години, знам, че сте били близки.

Доминика беше споменала за баща си. Преглътна — не искаше да говори за това и изобщо за себе си.

— Баща ми беше прекрасен човек, университетски професор, щедър и добър.

— Какво мислеше той за промените в Русия? Доволен ли беше от изчезването на Съветския съюз?

— Да, разбира се, както и всички ние, имам предвид, радваше се на промените. Той беше руски патриот. — Тя отпи още глътка вино и сви мокрите си пръсти в обувките. — Ами ти, Неит? — Тя нямаше да го остави да обсеби разговора. — Какъв е твоят баща? Каза ми, че имаш голямо семейство, но какъв човек е баща ти? Близки ли сте?

Нейт си пое дъх. Те сновяха насам-натам, търгувайки въпрос за въпрос.

Преди седмица Нейт беше доверил на Гейбъл, че работата с това руско момиче не върви наникъде. Тя беше твърде стегната, твърде предпазлива и той не беше направил никакъв пробив в нейната броня.

— Ама ти к’во очакваш? — каза му Гейбъл. — Искаш да я отстреляш веднага ли? Тя е млада и нервна, малка руска откачалка. А и няма такива дяволски чувствителни и услужливи супервайзъри, каквито имаш ти!

Нейт за първи път видя, че Гейбъл има на стената лаоски календар от 1971 година.

— Хвърли й малко кокали, покажи малко нежност. Само недей да се лигавиш с нея, просто се постарай да я отпуснеш.

— Баща ми е адвокат — каза Нейт. — Много успял адвокат, има своя собствена фирма. Влиятелен е в света на правото и на политиката. Близък е с двамата ми по-големи братя, те работят при него. Адвокатската фирма е основана от семейството ми преди четири поколения.

Близък с по-големите му братя, помисли си тя и подкара направо към въпроса.

— А ти защо не работиш във вашата фирма с баща ти? Би могъл да станеш богат. Не е ли това, което искат всички американци — да бъдат богати?

— Откъде си получила това впечатление? Не знам, предполагам, че винаги съм искал да бъда самостоятелен, независим. Дипломацията ме привличаше, а освен това обичам да пътувам. Затова реших първо да опитам нещо друго.

— Но баща ти не беше ли разочарован, че не си последвал братята си? — попита Доминика.

— Сигурно да, така предполагам — отговори Нейт. — Но може би бягах от това хората вечно да ми казват какво да правя. Знаеш ли какво имам предвид?

Зад клепачите на Доминика проблеснаха образи. Балетът, Устинов, Школата за лястовички, чичо Ваня.

— Но достатъчно ли е просто да избягаш от семейството си?

Не трябва ли да направиш нещо конкретно?

Тя реши, че ще го притисне.

— Начинът, по който бих го описал, не е точно бягство — каза Нейт, леко жегнат. — Аз имам кариера, давам своя принос за страната си. — Той видя лицето на Гондорф да се носи над масата.

— Разбира се — каза Доминика. — Но как точно даваш този принос? — тя отпи още глътка вино.

— По много начини.

— Дай ми един пример — каза тя.

Добре, например аз съм водещ агент на най-добрия източник на ЦРУ, проникване на най-високо ниво във вашите закостенели монолитни служби, за да спрем завинаги световните злостни планове на Руската федерация и на вашия президент върколак, помисли си той.

— Напоследък свърших доста важна икономическа работа във връзка с експорта на дървен материал от Финландия.

— Звучи интересно — каза Доминика, примигвайки към него. — Мислех, че ще започнеш да говориш за световния мир.

Нейт я изгледа. Пурпурната мантия около главата и раменете му запламтя.

— Бих го направил, ако мислех, че руснаците знаят що е то световен мир. — Той се огледа в малкото помещение. — С Афганистан и всичко останало.

Доминика отпи още глътка вино.

— Следващия път аз ще те заведа в един виетнамски ресторант, който знам — каза тя.

Те седяха и се гледаха един друг, и никой не искаше да отклони поглед.

Какво, по дяволите, става? — помисли си Нейт. Май му беше влязла мъничко под кожата. Спомни си какво мислеше Вероника — че Доминика всъщност няма никаква конкретна работа. А дали не разработваше него самия? Сините й очи го гледаха неотклонно над масата.

— Добре, добре — каза Доминика, четейки мислите му. — Но недей постоянно да подценяваш Русия, ние заслужаваме някакво уважение.

Много интересно, помисли си Нейт.

— Ще си спомняме това като нашата първа битка — каза й той.

Доминика отхапа парченце от плоския хляб.

— Както казвате вие, аз ще лелея този спомен.

Храната им пристигна. Доминика си бе поръчала гъста агнешка яхния с леща, която вдигаше пара в голяма купа. Нейт си бе избрал боурани, тъмни карамелизирани парчета тиква в месен сос с кисело мляко. Беше вкусно и той даде на Доминика да опита. Свършиха виното и си поръчаха кафе.

— Следващия път аз ще платя сметката — каза Доминика. Трябва да отидем до Суоменлина, преди да е станало твърде топло и пренаселено.

— Ще оставя ти да уредиш всичко — каза той, а тя кимна, гледайки го през миглите си.

— Знаещ ли, Нейт — каза Доминика, — мисля, че ти си честен, забавен и мил. Приятно ми е, че имам приятел като теб. — Нейт се мобилизира за това, което би могло да последва. — Надявам се и ти да гледаш на мен като на приятел.

Тя вече иска да бъдем приятели, помисли си той.

— Разбира се, че и аз те смятам за приятел.

— Въпреки че съм от Русия?

— Особено защото си от Русия.

Те седяха в гаснещата дневна светлина, гледайки се един друг, и всеки си мислеше накъде върви тази работа и докъде би могъл да докара другия. Четиридесет и пет минути по-късно стояха на платформата на метрото, беше надземна станция. Притъмняваше, стана по-студено, но не толкова, че да замръзнат. Нейт не й предложи да я закара до града, а и във всеки случай тя нямаше да приеме. Той не смяташе да рискува някой от руското посолство да зърне Доминика в колата му с дипломатически номер.

Стъклената муцуна на дебелата мотриса се показа, влакът изфуча в станцията и забави. На платформата нямаше никой друг и осветените отвътре вагони бяха празни.

— Благодаря ти за чудесния следобед — каза Доминика, обръщайки се към него.

Очите им се срещнаха и тя стисна ръката му — истински СВР гладиатор. Той реши да я подложи на малък тест, затова задържа ръката й, наведе се напред и я целуна по бузата. Колко очарователно, каза си тя, но в своята, макар и кратка кариера, тя беше видяла малко повечко. Сигналната свирка звънна и тя влезе във вагона, без да се усмихва, с леко накуцване, и се обърна, за да му махне, докато вратата се затваряше със съскане.

Влакът набра скорост и Нейт видя пред забързаните прозорци една стара дама в пухкава парка, седнала в съседния вагон, с кошничка с плетка в скута си. Влакът се носеше толкова бързо, че Нейт едва успя да види как Вероника перва носа си отстрани. Платформата беше съвсем празна, как бе успяла да се качи на влака?

По време на пътуването си обратно към града и Доминика, и Нейт би трябвало да систематизират впечатленията си, да си припомнят всички детайли и да съставят наум утрешните си доклади за осъществения контакт. Но нито единият от двамата не го правеше. Вместо това Нейт си спомни усещането на бузата и под устните си и как тя пристъпи във влака през отворената врата, с леко замятане в походката, а Доминика си мислеше за ръцете му, едната ожулена и кървяща, и как бе примигнал от изненада, последвана от възхищение, когато беше използвала виетнамския ресторант, за да го предизвика.

Каддо боурани — афганска тиква

Обелете и нарежете на едри парчета тиква и я поръсете обилно със захар, след това покрийте и печете на средна температура, докато омекне и се карамелизира. Сервирайте полята с гъст месен сос, приготвен от запържена телешка кайма, лук на кубчета, чесън, доматено пюре и вода. Гарнирайте с изцедено кисело мляко, подправено с копър и смлян чесън.