Джейсън Матюс
Червената лястовица (5)

5

След убийството на Устинов чичо Ваня привика Доминика в Ясеново. Ескортираха я до директорския асансьор в главната квартира на СВР. Вътре висеше емблемата на службата, звезда с глобус. Доминика все още имаше бакърен вкус в устата си, все още чувстваше плъзгавото усещане на кръвта на Устинов по тялото си. Цяла седмица се бореше да надмогне повтарящия се ужас, опитваше се да спи, съпротивляваше се на натрапчивия импулс да обели кожата от гърдите и корема си. Кошмарът бе избледнял, но тя се чувстваше зле, бе депресирана и бясна заради начина, по който я бяха използвали. После чичо Ваня я повика.

Тя никога не бе ходила в Ясеново, в централата на СВР, камо ли пък на четвъртия директорски етаж. Там цареше мъртвешка тишина и от затворените врати, които се виждаха по коридора, не се чуваше нито звук. Поведоха я покрай редица ретуширани портрети — всеки един дискретно осветен — на бивши директори на КГБ, подредени по едната страна на дългия, постлан с червен килим коридор, водещ от асансьора до директорския кабинет: Андропов, Федорчук, Чебриков, Крючков. Берлин, Унгария, Чехословакия, Афганистан. На отсрещната стена висяха портретите на новото ръководство на СВР: Примаков, Трубников, Лебедев, Фрадков. Чечня, Грузия, Украйна^[1]. Дали всички те бяха в рая? Или в ада? Очите на старите момчета я следваха, докато вървеше по коридора.

Вдясно беше внушителната врата на кабинета на директора. Вляво идентична врата водеше към кабинета на първия заместник-директор. Именно нея посочиха на Доминика. Чичо Ваня седеше зад голямо бюро от полирано, светло байцвано дърво. Тежко стъкло покриваше горната част на бюрото. С изключение на червената кожена поставка пред него то беше празно. Редица бели телефони клечаха на шкафа зад бюрото. В дъното на обширния кабинет, постлан с килим в тъмносиньо, имаше удобен диван и кресла, разположени до три панорамни прозореца, от които се откриваше великолепна гледка към боровата гора. Беше ярък зимен ден и слънчевата светлина струеше в кабинета.

Ваня махна на Доминика да седне. Взря се внимателно в нея. Тя носеше тъмносиня пола и колосана бяла риза, препасана през кръста с тънък черен колан. Изглеждаше красива както винаги, но имаше тъмни кръгове под очите и бе забележимо бледа. Използването й по проблема „Устинов“ беше блестящо хрумване. Жалко, че това изживяване за нея бе малко… екстремно. Просто беше лош късмет, че спешната заповед от Кремъл за уреждането на бъркотиите, създавани от Устинов, съвпадна с нейното напускане на балетното училище и със смъртта на баща й.

Нито един от двамата не продумваше. Според доклада тя се бе държала похвално, беше омаяла напълно Устинов — до такава степен, че да освободи охранителния си отряд, благодарение на което Маторин получи възможност да стигне до мишената. Макар да не бе получила истеричен пристъп, той разбираше, че всичко това е доста грубичко за нея. Маторин беше малко множко за новак. Но тя щеше да го преодолее.

— Доминика, поздравявам те за твоето отлично представяне в неотдавнашната операция — каза Ваня. Той гледаше спокойно племенницата си иззад бюрото. — Знам, че сигурно ти е било трудно, просто истински шок. — Той се наведе напред. — Свърши вече, можеш да забравиш неприятностите. Разбира се, не е нужно да ти споменавам за твоя дълг, за твоята отговорност никога и пред никого да не споменаваш случилото се.

Майка й я беше предупредила да бъде изключително внимателна с него, но тя беше наранена. Със стегнато гърло Доминика гледаше жълтата мъгла около чичо си. Гласът й трепереше.

— Казваш „неприятности“? Та аз гледах как един мъж умира на три сантиметра от лицето ми. Ние бяхме голи, той беше върху мен, както много добре знаеш. Бях покрита с кръв, косата ми се сплъсти от нея. Все още усещам миризмата й. — Тя видя очите на чичо си и се притесни. Бъди внимателна, помисли си тя, под повърхността има поток от гняв. Гласът й отново омекна. — Само една малка услуга, проста работа, каза ти. — Тя се усмихна. — Трябва наистина да е направил нещо голямо, за да го убиете.

Що за безочие? Ваня нямаше намерение да обсъжда политиката, нито отровния нарцисизъм на Путин, нито пък необходимостта Устинов да бъде превърнат в пример и поука за другите кулаци^[2]. Не, той бе повикал племенницата си по две причини. Искаше да определи психическото й състояние, да прецени дали може да си държи устата затворена, дали е в състояние да остави инцидента зад гърба си и да се възстанови от травмата. И в зависимост от отговора на първия въпрос щеше да обмисли две други опции.

Ако Доминика станеше от стола си и откажеше да го изслуша, тя нямаше да напусне сградата на централата жива. Маторин щеше да разреши проблема. Доминика може и да не го осъзнаваше, но тя бе станала свидетел на политическо убийство, което враговете на Путин с огромно удоволствие биха оповестили пред света. Ако това се случеше, той, Егоров, щеше да бъде бита карта. Точно сега определени държавни органи маскираха смъртта на Устинов като поръчково убийство от бизнес конкуренти. Всеки знаеше истината — това се очакваше. Но ако неговата двадесет и пет годишна племенница с очи, сини като емайл на „Фаберже“, и със сутиен размер 95С се изтъпанеше и разкажеше какво е видяла и от каква гледна точка, опозиционната преса никога нямаше да замлъкне.

Ако все пак видеше, че може да бъде контролирана, той би могъл да предприеме две стъпки, за да подсигури нейната дискретност. Неговото политическо благополучие зависеше от бъдещото й добро поведение. Той вече бе решил, че ще си го подсигури, като я вкара на работа в службата под перманентния надзор и строгата дисциплина на центъра. Нямаше да има никакви трудности да го направи. Работа в регистъра, в архива. Идеална възможност да я контролират. Ще могат да я държат отговорна, да я ангажират в обучение, в изучаване на процедури и правила. Ще могат да я държат под око. В зависимост от постиженията й — той не очакваше много — биха могли да й дадат чиновническа работа в някой от отделите като украшение пред кабинета на някой генерал. По-късно може би щяха да я назначат в чужбина и тя да потъне в някоя резидентура в Африка или в Латинска Америка. След пет години — по това време директорското място вече щеше да е негово — би могла да бъде освободена по някаква причина и изритана.

Ваня заговори меко:

— Племеннице, твой дълг е да бъдеш винаги лоялна, да даваш всичко от себе си, за да служиш на страната си. Дискретността ти не подлежи на въпрос. Безусловно! Възможно ли е това да се превърне в проблем помежду ни?

Ето точно това беше моментът, в който щеше да се реши следващата част от нейния живот. Обичайната жълта аура около главата на Ваня тъмнееше, сякаш бе наситена с кръв, а тембърът на гласа му звучеше променен, някак по-остър. В един телепатичен проблясък Доминика го осъзна, спомняйки си шепота на майка си. Заледенеть, помисли си тя, налагайки си да се овладее. Вледени се! Тя погледна към чичо си, от когото бе започнала да се отвращава, а също и да се страхува.

Очите им се срещнаха.

— Можеш да разчиташ на моята дискретност — глухо отговори тя.

— Знаех си, че мога — каза Ваня. Тя беше умно момиче, той бе видял инстинктите й в действие, и очевидно беше разумна. Сега да поставим бучка захар на чаената лъжичка. — И защото се представи толкова добре, аз имам едно предложение за теб. — Той се облегна назад в стола си и запали нова цигара. — Предлагам ти стартова позиция като член на персонала на службата. Искам да се присъединиш към мен и нашата работа тук.

Доминика се насили да остане безизразна и изпита удовлетворение, като наблюдаваше как очите на Ваня претърсват лицето й, за да намерят някаква реакция.

— В службата? — каза тя. — Никога не съм мислила за това.

— Точно сега за теб това ще бъде добра възможност. Стабилна работа, ще натрупаш трудов стаж. Ако влезеш в службата, аз ще мога да гарантирам, че майка ти ще запази апартамента си. Освен това какво друго би могла да правиш? Да си потърсиш работа като… каква, като инструктор по танци ли?

Доминика си отбеляза наум точката на ризата на чичо си Ваня, в която с удоволствие би забила молива, лежащ на бюрото му. Тя сведе очи и си наложи да говори спокойно.

— За мен ще бъде важно да помогна на мама — каза тя. Ваня направи един жест в смисъл на „разбира се“. — Ще бъде странно да работя тук.

— Не чак толкова странно — каза Ваня. — А и ще можем да работим заедно. — Думите се носеха под главата му и променяха цвета си на слънчевата светлина.

Разбира се, помисли си Доминика, вербуваният служител ще работи всеки ден в тясно сътрудничество със заместник-директора.

— Какви задължения ще ми бъдат възложени? — попита Доминика. Тя бе достатъчно наясно с нещата, за да отгатне отговора.

— Ще трябва да започнеш от начално ниво, разбира се — каза Ваня. — Но всички длъжности в службата удовлетворяват основните нужди. Документация, проучвания, архиви. Разузнавателната организация оцелява или се проваля в зависимост от това как се поддържа информацията.

Разбира се, те искаха да я заровят в третото подземие.

— Не съм сигурна, че знам нещо за тези дейности — каза Доминика. — Не мисля, че ще се справя добре.

Ваня скри раздразнението си. Той наистина имаше само две възможности с тази Венера Милоска. Или Маторин щеше да ги отърве от нея още преди обед, или той можеше да я вкара в службата, под пълен контрол. Нямаше средно положение. Не можеше да бъде оставена да се мотае из Москва с нарастващо негодувание и най-вероятно, мислейки за разплата. Сука. Кучка!

— Сигурен съм, че ще се научиш бързо. Това е много важна работа — каза Ваня. Сега беше принуден да се опитва да убеди тази тъпа глупачка.

— Всъщност мисля, че бих имала интерес към друга част на службата — каза Доминика. Ваня се втренчи иззад бюрото си в нея, сключил ръце, без да помръдва. Тя все още седеше с изправен гръб, с вирната глава, наранена. Ваня не казваше нищо, чакаше. — Бих искала да бъда приета на обучение в академията за външно разузнаване.

— Академията, АВР? — бавно изрече Ваня. — Ти искаш да работиш като офицер разузнавач? В службата?

— Да, мисля, че ще се справя добре — каза Доминика. — Ти сам каза, че съм се представила удовлетворително в случая с Устинов, при спечелването на доверието му.

Споменаването на Устинов улучи целта. Ваня си запали трета цигара — за толкова кратко време. Като не се броят жените с обслужващи функции, имаше само две, или може би най-много три жени в Първо главно управление на старото КГБ, и една от тях беше стара властна вещица в президиума. Никоя жена никога не бе допускана до висшата школа на старото КГБ или до института „Андропов“, или до настоящата АВР. Единствените жени, въвличани в операции на терен, бяха вербуваните съпруги на офицерите резиденти, и ласточките, обучените „лястовички“, които съблазняваха набелязаните за вербуване мишени.

В следващите тридесет секунди Ваня Егоров направи мълниеносно изчисление. Като студентка в АВР племенницата му щеше да бъде дори под още по-строг контрол. Поведението й, действията й и физическото й местонахождение в обозримото бъдеше щяха да са под постоянен мониторинг. Физически щеше да бъде извън Москва за дълъг период от време. Ако се отклонеше и изкушеше да си отвори устата, щеше да попадне под дисциплинарната юрисдикция на службата. Уволнението й, или дори вкарването й в затвора, щеше да бъде просто въпрос на едно драсване с писалката.

В по-широк аспект той би могъл да натрупа известни политически дивиденти от придвижването на името й като кандидат за академията. Щеше да се покаже като истински далновиден и благороден заместник-директор, който за първи път е избрал жена — атлетична, образована, свободно владееща няколко езика — за официално обучение в модерното СВР. Шефовете в Кремъл щяха да забележат изгодите от гледна точка на пиара.

През бюрото Доминика виждаше как лицето му следва изчисленията му. Сега щяха да дойдат неохотното съгласие и неизбежните строги предупреждения.

— Искаш доста много — каза Ваня. — Има приемни изпити, висок бал, много висок процент на неприети кандидати, после дълго обучение, при това доста сурово. — Той се завъртя в стола си, за да погледне през панорамния прозорец, докато продължаваше да обмисля и преценява искането й. Но вече явно бе променил мнението си. — Готова ли си да се посветиш на този път? — попита той.

Доминика кимна. Не беше абсолютно сигурна, разбира се. Но щеше да бъде предизвикателство и именно това я привличаше. Освен това тя беше лоялна, обичаше страната си, знаеше, че иска да се присъедини към една от водещите организации в Русия и дори да даде своя принос. Убийството на Устинов я бе отвратило, но също така в рамките само на една вечер й показа, че тя може да се справя със секретна работа и че има и ума, и куража, и силата на духа.

А имаше и нещо друго, тя го знаеше, нещо не съвсем определено, нещо натрупващо се в гърдите й. Те я бяха използвали. Сега тя искаше да се вклини в техния свят, на тези домовладелцы, тези господари, които злоупотребяваха със системата и с народа. Тя се чудеше какво ли би помислил баща й за това.

— Ще го обмисля — каза Ваня, обръщайки се, за да я погледне отново. — Ако реша да предложа името ти и ако бъдеш избрана, твоето представяне в АВР ще се отрази пряко върху мен и върху цялото семейство. Осъзнаваш го, нали?

Колко мило! Неговата загриженост за нея и за семейството не му бе попречила да я хвърли на Устинов.

Тя за малко не каза: Естествено, че няма да забравя опазването на репутацията ти, но потисна гнева си и вместо това отново кимна, вече още по-сигурна, че иска да влезе в академията. Ваня се изправи.

— Защо не слезеш долу да обядваш? Още този следобед ще ти кажа решението си.

Той трябваше да го обсъди с директора (деликатно убеждаване), а директорът по обучението щеше да бъде заставен да го направи (какво удоволствие!). Но мястото на Доминика щеше да бъде подсигурено и работата щеше да бъде свършена, а неговият проблем с нея щеше да бъде решен. Щом тя излезе, Ваня вдигна слушалката и заговори отсечено.

Ескортираха я по коридора до асансьора. Всичките бивши директори сякаш леко се подсмихваха. Доминика влезе в обширната столова и си поръча котлет по киевски и бутилка минерална вода. Помещението беше умерено пълно и трябваше да си потърси свободно място. Откри една маса с две жени на средна възраст, седнали в единия край. Те изгледаха красивото младо момиче с посетителски бадж и с уморени очи, но не казаха нищо. Доминика започна да се храни. Пилето беше леко оваляно в галета, панирано до златистокафяво и много вкусно. От завитото на руло филе излизаха капчици масло, усещаше се наситен вкус на чесън и естрагон. Котлетът изведнъж се превърна в гърлото на Устинов, а маслото и естрагонът — в отровен червен живачен сулфид. Тя остави ножа и вилицата с треперещи ръце. Затвори очи и се опита да пребори гаденето. Двете жени на масата гледаха в нея. Това не беше нещо, което се вижда всеки ден. Те не знаеха колко прави са всъщност.

Доминика вдигна очи и видя черна вихрушка. Сергей Маторин седеше на масата срещу нейната, надвесен над една купа, и наливаше супа в устата си. Гледаше я втренчено, докато ядеше, мъртвото му око не мигаше, като вълк, който чака и наблюдава дори и когато пие вода от потока.

Пиле по киевски в столовата на СВР

Смесете масло с чесън, естрагон, лимонов сок и магданоз и след това охладете добре. Начукайте пилешки гърди на тънки като вафлена кора шницели. Увийте начукания котлет плътно около бучка масло с размер на палец и завържете с канап. Изпържете до златистокафяво.