Джейсън Матюс
Червената лястовица (36)

36

Ваня Егоров седеше зад бюрото в затъмнения си кабинет. Щорите на огромните панорамни прозорци бяха спуснати, цигарата му гореше недокосната в пепелника. Той гледаше беззвучната картина на плоския телевизионен екран върху шкафа от едната страна на бюрото му — новинарски блок от Америка съобщаваше за едно събитие. Репортер от Лос Анджелис с руса коса и дебели устни стоеше пред обвита в бръшлян врата на обградена с дървета улица. Зад него беше монтирано лицето на сенатор Стефани Баучър, служебна снимка отпреди няколко години. Надписът в долната част на екрана гласеше: „Калифорнийски сенатор почина на четиридесет и пет години, вероятно от инфаркт“.

Лебед. Най-важният източник на руското разузнаване през последните пет години. Мъртва. Инфаркт! Глупости. Вероятно бе използвала писалката, която Голов бе поискал и за която Егоров бе дал личното си одобрение. Това беше кошмар. Кой би могъл да предположи, че американците толкова бързо ще открият, че тя е къртицата? И кой би могъл да предвиди, че след Студената война, в тази епоха на агенти знаменитости и шпиони политици, ще се разиграе толкова драстичен, толкова насилствен — толкова съветски — завършек на разработката „Лебед“. Егоров си каза, че има съвсем ограничена възможност за изкупление. Ръководената от ЦРУ къртица бе виновна за тази скъпоструваща загуба. Ако успееше да го демаскира, щеше да спаси кожата си.

В момента имаше само две опции — шефът на техническия, Насаренко, участващ в капана за канарчета, и водачът на изменника, офицерът от ЦРУ Наш. Егоров насочи дистанционното, за да смени канала. На екрана се появи ясна цветна снимка на Насаренко. Всяка секунда от многочасовия му разпит в килиите на Бутирка беше филмирана и Егоров бе дошъл до същото мнение като Зюганов — че този вечно потрепващ в нервни спазми технически специалист не е способен да действа като вътрешен агент на ЦРУ. Записите показваха побоища, предизвикани от дрога истерии, Зюганов, наведен над жертвата си, облечен в някаква военна рубашка. Хич и не питай, помисли си Ваня.

Известна част от записа бе маркирана и Егоров превключи напред. Насаренко вцепенено признаваше, че е разговарял за смазващия обем на работата си с шефа на Американския отдел генерал Владимир Корчной. Той предложил да му изпрати двама от неговите аналитици, за да облекчат натоварването му. Насаренко му бе показал един от дисковете по време на разговора. Не, след разговора той не бе преброил дисковете. И все пак преброяването им при разследването показа, че един диск липсва, не беше на мястото си. Не, абсурдно беше да помислиш, че Корчной би могъл да вземе диска. Невъзможно.

Невъзможно? — помисли си Егоров.

Той познаваше Володя Корчной от почти двадесет и пет години, още от академията. Корчной се бе доказал като превъзходен оперативен офицер, умел, храбър, хитър, човек, който на теория би могъл да бъде отличен таен агент на ЦРУ и да оцелее в опасностите. Още повече че задграничните му назначения биха могли да му предоставят много възможности за връзка с американците. Невъзможно, помисли си отново Ваня. Насаренко от месеци дрънкаше несвързано, още имена, още хленчещи обяснения, още печелене на време. Егоров би могъл да спомене идеята за Корчной пред Зюганов, но сега нямаше време. Американецът Наш беше ключът. Неговата племенница вече беше готова да отпътува за Гърция. Щяха да видят как ще се обърнат нещата.

 

 

Доминика се дивеше на бялата светлина в атинския въздух. Слънцето в Рим беше златисто и по-меко. Егейската светлина те смазваше. Сградите я отразяваха, черните пътища блещукаха под нея. Градският трафик — таксита, камиони и моторни скутери — се лееше като течна маса по „Василисис Софияс“, за да се раздели като вълни срещу пилон около площад „Синтагма“ и сградата на парламента и да се отцеди по малките улички към Плака. Доминика напусна хотела и тръгна надолу по хълма през жуженето на улица „Ерму“, покрай магазините с двуетажни витрини с изложени осветителни тела, спортни сакове и кожени палта. Манекени с яки от бели лисици се взираха в нея и й сигнализираха с килнатите си глави. Бъди нащрек, казваха те.

Доминика проучваше сериозно улицата, прекосяваше между пресечките, влизаше във входовете, използваше огледалата в магазините за дрехи и за слънчеви очила, за да категоризира различните елементи край себе си. Нисък, тъмен, без ръкави, мустаци, прашни гумени сандали, стрелкащи се тъмни очи. Тя усети мирис на печени пукащи кестени, чу острото дрънкане на латерна на ъгъла. Оглеждай се за чуждестранно лице, сини очи, славянски скули. Оглеждай се за кафяв цвят, жълт, зелен, сигнали за опасност, измама или стрес.

Доминика беше облечена в синя памучна рокля с квадратно деколте и с черни сандали. Носеше малка черна чанта плик и кръгли слънчеви очила с черни рамки. На лявата китка имаше евтин ръчен часовник с черен циферблат и проста каишка. Косата й беше вдигната, за да й е по-хладно в предобедната жега, синеока рускиня, провеждаща контранаблюдателен тактически обход преди среща с представител на противника.

Доминика сви от „Ерму“ в странична уличка, минаваща покрай малки витрини, с изложени религиозни предмети, златни брокатени раса, епитрахили и митри. Сребърни кръстове висяха на тежки верижки и се въртяха бавно зад стъклата. Тя беше сама в страничната уличка, беше сама и след един, два, три завоя. Пред нея беше византийската църква „Капникарея“, потънала в средата на улица „Ерму“, тухлена, с тесни като амбразури прозорци и скатести керемидени покриви. Доминика пресече улицата, слезе по петте стъпала до нивото, на което е била улицата през 1050 г. преди Христа, и влезе в църквата.

Вътре в тясното пространство цареше сумрак. Фреските и иконите по сводовете на тавана бяха напукани и с петна от вода, паякообразните гръцки букви й се сториха бледочервени, излинели сякаш от пушека на свещите и тамяна, горели тук с векове. До вратата имаше сандъче с пясък с дълги оранжеви вощеници, някои наклонени една към друга. Доминика си взе свещ от сложената наблизо купчина и я запали от пламъка на една от свещите, горящи в сандъчето.

Още преди да успее да я забие в пясъка, се появи една ръка и доближи фитил до пламъка на нейната вощеница. Доминика вдигна поглед и видя Нейт, застанал близо зад нея. Изражението на лицето му беше иронично-шеговито, а пурпурният ореол му придаваше вид на византийски светец от олюпените фрески. Той постави пръст на устните си, кимна с глава и се измъкна от вратата. Доминика изчака малко, заби свещта в пясъка, обърна се и излезе в бялата слънчева светлина и градската шумотевица. Нейт седеше на отсрещната страна на улицата и Доминика отиде при него. Беше много благоприличен, истински делови човек, оперативен офицер, провеждащ среща със своя агент. Доминика си спомни интимните им моменти в Рим предишния път и по-рано, в Хелзинки. Те бяха любовници извън шпионирането, нещо живо, страстно и истинско.

За Нейт споменът за това беше доста по-комплициран. Той бе спал с агента си, рискувайки собствената си кариера, но и нейната сигурност, огромна грешка. Беше предупреден от Форсайт и от Гейбъл, хора, които уважаваше, и все пак отново прави любов с нея в Рим, неспособен да спре, при това с невероятно интуитивния Бенфорд в съседната стая. Нещо в него бе умряло, когато я бяха отзовали в Москва, и той обвиняваше себе си за всичко, което тя е трябвало да изтърпи. Сега трябваше да изпълняват обща мисия, а на горната й устна имаше капчици и той искаше да се протегне и да я докосне.

Доминика също го разбра с яснотата на синестет. Тя стоеше до него, без да му подава ръка, наблюдавайки очите му и пурпура във въздуха край него. Знаеше, че той иска тя да бъде негов агент, негов източник, но те бяха повече от това. Той не помръдваше, затова тя реши да се държи професионално. Постояха там, под палещата слънчева светлина, за секунда, после Доминика каза: „Ще вървим ли?“ — и го последва, когато той се обърна и тръгна по улицата.

Криволичеха по тесни улички в сърцето на Плака, завивайки наляво, после надясно по привидно безцелен маршрут, такъв, който би трябвало да изкара на светло всяка опашка в лабиринта на късите пасажи, вътрешните дворчета и малките открити площадчета, оградени с магазинчета. От тях се чуваше музика, жълти сюнгери, нанизани на връвчици, закриваха входовете, във въздуха се носеше лютив аромат на тамян и сандалово дърво. Нейт автоматично поглеждаше крадешком над рамото на Доминика, а тя незабележимо хвърляше погледи покрай ухото му, за да провери другата страна на улицата. Той улавяше очите й и тя поклащаше леко глава. Нищо, което да мога да забележа. Той кимаше в съгласие.

Докато се здрачаваше, те вървяха бавно около Платея Филомосон, оградена със столове, тенти, чадъри и кръстосани гирлянди от електрически крушки. От кухните на ресторантите се чуваше тракане на чинии. Нейт отведе Доминика зад ъгъла, до една избеляла зелена врата. На малката табелка до вратата пишеше „Таверна Ксинос“. Седнаха на маса в ъгъла на покрита с чакъл градина и си поръчаха тарамо^[1], салата от цвеклови листа и папуцакя, патладжан, пълнен с агнешка кайма, канела, домати и бешамел, запечен до златистокафяво.

Доближили глави, те си говореха тихо за сценария, който Доминика трябваше да разиграе при връщането си в Москва. Договориха се тя да докладва в центъра, че е успяла да го съблазни, и в този миг той отклони за миг погледа си. Щеше да докладва, че той е започнал да говори за работата си, хитрата малка Лястовичка полека-лека подвеждаше своята мишена. Имаха два дни, за да създадат легендата, далеч от хотелската й стая, оглеждайки се дали не са под наблюдение. Нямаше да има никакви контакти с бюрото.

— Никога няма да познаеш кой е в Атина — каза Нейт, пълнейки чашата на Доминика с рицина от очукана алуминиева кана. — Форсайт пристигна преди два месеца. Сега той е шеф на тукашното бюро.

Доминика се усмихна.

— А Браток? И той ли е с него? — попита тя. Чудеше се дали те знаят за тяхната тайна афера.

— Гейбъл? Да. Двамата са неразделни — каза Нейт. Разговорът замря. Те се гледаха мълчаливо. Въздухът натежа, сякаш притисна главите им. Нейт погледна Доминика и зрението му се замъгли.

— Имаме два дни — каза той. — Важно е да осъществим сценария. Трябва да запълним тези дни.

— Трябва да проведем реални разговори, трябва реално да изречем нещата, които да докладвам на центъра. Всичко трябва да бъде, как го казвате, подлинно?

— Автентично — каза Нейт. — Трябва да изглеждаме автентични.

— За мен е важно да преживея детайлите сега, за да мога да ги докладвам при завръщането си — отвърна тя, припомняйки си разпитите в Лефортово.

След това не остана кой знае какво за казване, а двамата бяха натежали като олово от лъжата, от отричането на тяхната страст. Пурпурният му облак изобщо не се промени, сякаш не изживяваше никакъв конфликт.

Те отново тръгнаха да се разхождат, обикаляйки периферията на Плака по тесните стръмни странични улички, опасващи стените на Акропола. Изкачиха се по тясно стълбище с гърнета с цветя на всяко стъпало. На върха Доминика сложи ръка на рамото му, за да го спре. Застанаха в сенките, гледайки надолу, ослушвайки се за стъпки в нощта. Беше тихо и Доминика свали ръката си.

— Решаващият момент — прошепна Нейт. — Да се разделим, да отидем в хотелите си и да се срещнем утре рано?

Тя нямаше намерение да го улеснява.

— Ами ако стаята ми се наблюдава? Очаква се да ме поканиш в твоя хотел, а от мен се очаква да приема.

Нейт се бореше с усещането, че се плъзга неудържимо в ледена вода.

— В интерес на автентичността, на легендата така ще бъде правилно. Автентично.

Те се погледнаха.

— Ще вървим ли? — попита Нейт.

— Както искаш — каза тя.

 

 

Сергей Маторин стоеше гол пред огромното огледало в стаята си в хотел „Кинг Джордж“ на площад „Синтагма“. Той знаеше, че Доминика се е настанила в съседния „Гранд Бретан“. И двата хотела бяха стари, като ювелирни кутии, в елегантния стил на Стария свят сред дисхармонията на големия град. Маторин не поглеждаше тялото си, насечено от белези, останали от войната в Афганистан, нито пък трапчинката в дясното рамо, където бе ранен, докато водеше своя „Алфа“ отряд в щурм през базара в Газни. Концентрираше се върху модела на движенията си в забавен каданс: напади, блокове, завъртания, ключове. Аполон, изпълняващ тай чи, докато шумът на вечерния трафик бучеше под прозореца му. Наведе се в кръста, после се изправи и пое дълбоко дъх. Млечното му око стоеше неподвижно в гнездото си.

Обърна се, вдигна малкия си пътнически куфар и го метна на леглото. Завъртя четирите винта в металната рамка, за да отключи цилиндричното скривалище, монтирано от техническия отдел, и измъкна оттам шестдесетсантиметровия нож хайбер, с нежно извитата му дръжка. Застана отново пред огледалото и направи пълна бойна тренировка, удари, напади, париране и сечене. Ножът свистеше, докато замахваше в бекхенд.

Тялото му заблестя от напрягането. Седна на стола Луи XIV и потта му лекьоса бледосиния брокат. Взе голям керамичен пепелник с герба на „Кинг Джордж“ и го обърна с дъното нагоре, после започна да точи острието на ножа си по неглазираната керамична основа — от дръжката до върха, от дръжката до върха. Метрономното стържене на стоманата по керамиката изпълни стаята и заглуши звука от улицата. След малко, удовлетворен от убийственото острие, Маторин остави ножа и измъкна закопчан с цип плик от куфара си с думата инсулин, отпечатана върху изкуствената кожа. Изтръска отвътре два дебели епидермални шприца, подобни на писалки, единия жълт, другия червен, полеви спринцовки, предназначени за инжектиране в стегнати мускули или бутове. Жълтият шприц съдържаше SP-117, барбитурат, създаден в отдел S. Той щеше да бъде за въпросите. Червеният, от Лаборатория 12, съдържаше една стотна от милиграма панкурониум, който щеше да парализира диафрагмата за секунди. Това щеше да е за после. Двете писалки на спецназа, златната и червената.

 

 

Те взеха такси и пътуваха в мълчание до хотела на Нейт, „Свети Георги Ликабетски“, сгушен сред боровете на хълма Ликабет. От извисяващия се балкон се виждаше Партенонът и равното протежение на градските светлини, примигващи чак до хоризонта, черната лента на морето и високата скала в пристанището, на която Егей бе чакал за кораба с бели платна^[2]. Доминика надникна в банята, включи осветлението, после го изключи. Оставиха лампите изключени, външната светлина от хотелската фасада беше достатъчна. Нейт крачеше в тъмната стая, а Доминика го гледаше, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Ако преразглеждаш плана ни — каза тя, — аз мога да докладвам, че посещението ми в твоята стая е продължило само четири минути и да им кажа, че… твоята… страст… е била някак, как го казвате вие, укороченная, кратка — попита Доминика.

— Кратка — каза Нейт. Вратът му запламтя при подигравката.

— Да — каза тя, отиде до балконска врата и погледна навън. — Читателите в Ясеново ще бъдат възхитени от клюката, че офицерите от ЦРУ не издържат дълго. Твоето мъжество ще се прочуе в централата ни.

— Винаги съм обичал руския хумор — каза Нейт. — Жалко, че се среща толкова рядко. Но в интерес на опазването на нашата оперативна легенда мисля, че трябва да останеш през цялата нощ. В интерес на нашата оперативна легенда, помисли си Доминика.

— Много добре, тогава аз ще спя на дивана, а ти ще спиш в спалнята и ще държиш вратата затворена.

Нейт остана сериозен и прозаичен.

— Ще ти донеса възглавница и одеяло — каза той. — Утре ще имаме дълъг ден, който ще прекараме в безделие.

Доминика не смъкна роклята си, докато Нейт не отиде в спалнята и не затвори вратата. Още една луна, помисли си горчиво тя, светеща през отворената балконска врата. Тя понечи да стане и да дръпне газените завеси, но спря и легна обратно, оставяйки лунната светлина да я облива и рисува със сребърните си лъчи.

Беше й писнало да бъде използвана като дръжка на помпа от всички тях, от власти, наследниците на бившия Съветски съюз, генерал Корчной, американците, Нейт, които й обясняваха какво е целесъобразно, указвайки какво трябва да се направи. Как е могъл Корчной да върши това толкова дълго? Колко дълго би могла да издържи тя? Ослуша се за Нейт в спалнята зад вратата. Имаше нужда да получи нещо повече от всички тях. Беше се изморила от непризнаването на чувствата си пред себе си.

Около три сутринта Нейт долови, че вратата на стаята му се отваря. Дифузната оранжева светлина от уличните лампи проникваше през прозрачните завеси. Той обърна леко глава и видя как силуетът на Доминика — това непогрешимо накуцване в грациозната й походка — се движи през спалнята към прозореца. Тя дръпна завесите, първо от едната страна, после от другата, и застана, осветена на фона на стъклената врата, а после я плъзна и отвори. Нощният въздух развя завесите, метна ги от двете й страни и ги уви по лицето и тялото й. Тя тръгна към него, завесите се разделиха, и застана до леглото му. Нейт се облегна на лакът.

— Добре ли си? Нещо не е наред ли? — попита той.

Тя не отговори, остана неподвижна, гледайки надолу в лицето му. Оперативният офицер в него веднага се зачуди дали не е чула нещо, някакъв шум на вратата. Трябваше ли спешно да се измъкват от хотела? Той бе проверил задната стълба по-рано вечерта. Доминика все още не отговаряше и Нейт седна и се протегна, за да хване нежно ръката й в своята.

— Доми, какво има? Какво става? Тя зашепна.

— Когато правихме любов, ти докладва ли на твоята централа?

— За какво говориш? — попита Нейт.

— В Хелзинки и в Рим, когато се любихме, ти каза ли на твоите началници?

— Това, което направихме, беше против правилата, беше непрофесионално, беше моя грешка, ние рискувахме твоята сигурност и операцията.

Тя стоеше мълчаливо, гледайки надолу към него. Мина още една секунда, преди да заговори.

— Операцията — каза тя. — Имаш предвид, че рискувахме продължаването на събирането на разведката, на разузнавателната информация.

— Виж — каза Нейт, — това, което направихме, беше лудост както професионално, така и персонално. Ние за малко не те загубихме. Мислих за това през цялото време. И все още мисля.

— Разбира се, ти мислиш за разработката, за Доминика, националния ресурс.

— За какво говориш? Какво искаш да ти кажа? — попита Нейт.

— Искам да почувствам, че понякога оставяме операцията настрани, че сме само ти и аз. — Гърдите се надигаха в сутиена й. Той стана и я взе в обятията си. В ума му се бореха желанието да овладее излизащата от контрол ситуация и надигащата се страст към нея. Той помириса косите й, почувства тялото й. Ти ще се подхлъзнеш и трети път, нали, мистър оперативен офицер? — помисли си той.

— Доминика — каза Нейт и приливът в ушите му започна, старият сигнал за опасност.

— Ще нарушиш ли отново твоите правила? — попита тя, виждайки пурпурната му лъст, която освети тъмната стая.

— Доминика… — каза Нейт, взирайки се в очите й. Миглите й уловиха светлината от прозореца. Той видя лицето на Форсайт, носещо се във въздуха над главата му, ужасено, страховито, немигащо. Желаеше я повече от силата си да й устои, по-страстно, отколкото дори можеше да си помисли.

— Искам да оскверниш твоите правила… с мен… не с твоя агент, с мен — каза Доминика. — Искам да оскверниш мен.

Дантелата на сутиена й прошумоля, докато тя го разкопчаваше. Те паднаха на леглото, тя легна по корем и издърпа Нейт върху себе си, тежък и горещ, устните му се впиха във врата й, пръстите му се преплетоха с нейните. Тя стисна здраво ръката му. Той се размърда тромаво, тя го подразни, възбуждаше го, той хвана в капан бедрата й с краката си и дъхът й се изостри. Тя простена: трахни меня, пляскай ме, и се пресегна назад, за да го докосне, докато той шепнеше в ухото й:

— Още колко правила ще ме принудиш да наруша?

Тя го изгледа безмълвно, за да види дали не й се присмива.

— Трябва ли да наруша пет правила, десет?

Той доближи устата си до ухото й и започна бавно да брои до десет, съчетавайки цифрите с ритъма на бедрата си.

— Один… два… три…

Тя трепереше, но с различна честота от преди.

— Четыре… пять… шесть…

Тя разпери ръце и стисна в юмруци чаршафа.

— Семь… восемь… девять…

С пръсти като нокти тя уви чаршафа около китките си.

— Десять, десет — каза Нейт и все още горещо заклещен в нея, се надигна над блестящия й гръбнак и изведнъж нежната линия на гърба и ханша й се изви в арка и тя зарови лице в матрака, останала без дъх.

Лъч лунна светлина се вмъкна в стаята и те го наблюдаваха, докато лежаха един до друг. Нейт се наведе, хвана брадичката й в ръка и я целуна по устните. Тя нежно отмести ръката му.

— Ако кажеш нещо не на място — каза му Доминика, — ще пъхна нокътя на палеца си в дясното ти око и ще те метна през парапета на балкона.

— Нямам никакви съмнения, че можеш да го направиш — отвърна Нейт, излягайки се на възглавницата.

— Да, Неит — каза Доминика, — и ако имам нужда от още, твоята малка лястовичка отново ще те съблазни в леглото.

— Окей, окей, нямах това предвид. Може ли да поспим няколко часа? Ще останеш ли мирна поне за малко?

— Конечно, разбира се, добрите агенти винаги спазват инструкциите — каза Доминика.

Папуцаки в „Таверна Ксинос“

(Пълнени патладжани)

Запържете агнешка кайма с накълцан лук и нарязани на кубчета обелени домати в зехтин. Подправете хубаво, охладете и добавете настъргано сирене, магданоз, накиснат във вода стар хляб и едно яйце. Разполовете патладжаните по дължина и задушете в олио, докато омекнат. Издълбайте ги, но запазете сърцевината и напълнете вдлъбнатините с месната смес. Поставете ги в дъното на тавичката върху издълбаната накълцана сърцевина и малко вода, залейте ги със сос бешамел, напръскайте със зехтин и запечете до златистокафяво. Сервирайте със стайна температура.