Джейсън Матюс
Червената лястовица (32)

32

Рим представляваше море от червеникавокафяви покриви и меко сияещ мрамор под вечното слънце. Пчелното жужене на моторините, движещи се под остър наклон в трафика, управлявани от момичета с гарвановочерни коси и обувки от крокодилска кожа с токчета, изпълваше въздуха. Генерал Корчной го вдишваше дълбоко. Това беше неговият стар оперативен терен и той не го беше забравил. Обядваха в позападнал, но все още елегантен ресторант. Доминика никога не беше чувала за spaghetti alla bottarga, но купата с паста, блестяща от зехтин и посипана със златист bottarga di muggine, хайвер от сив барбун, я докара до захлас. Тя поглеждаше към Корчной, а той кимаше доволен. Нямаше нищо общо с руския хайвер, помисли си тя.

Седяха в таверната „Фори Империале“, две малки стаички с маси с покривки и пастелни фрески по белите варосани стени и под от полирани черни и бели плочки. Ресторантът беше по средата на „Виа Мадона дей Монти“, тясна старинна уличка, потънала в постоянните сенки на допиращите се една в друга жилищни сгради, с пекарни и дърводелски ателиета на долните етажи, с въздух, изпълнен с аромат на печен хляб и талаш.

На следващия ден Доминика трябваше да се свърже с шефа на бюрото на ЦРУ, да остави съобщението си и номера на предплатения си телефон.

Корчной внимателно я наблюдаваше преди и след контакта — твърда като скала и спокойна — и остана доволен. Тя се чувстваше стимулирана на улицата, бузите й пламтяха, големите й очи отразяваха плисъка на десетките фонтани на делфини.

Генералът едностранно промени оперативния план, щом се отдалечиха от Москва. Той настоя в началото да установят контакт с американците дискретно, на улицата, а после да използват наетата от ЦРУ квартира за разговори.

— Прости ми, но не вярвам нито на чичо ти, нито на този Зюганов — каза й той, докато се разхождаха след обяда. Вървяха бавно покрай Форума, по облия паваж санпиетрини^[1], после тръгнаха нагоре по тясна алея, оглеждайки се за опашки. Пуснаха по едно евро в тенекиена кутия и слязоха в затвора „Мамертин“, представяйки си как Свети Петър е бил спуснат в тъмницата през дупка, изсечена в скалата на Капитолийския хълм. Затворът подейства разтърсващо на руските им души и те бързо го напуснаха, за да се върнат обратно под слънчевите лъчи.

Докато се разхождаха, изкачвайки се по различни стълбища през китни квартали, те използваха времето спрямо разстоянието, за да се уверят, че не ги следят. Корчной говореше, понякога я спираше, за да постави ръка на рамото й. Той описваше живота, работата за ЦРУ в Русия незабелязано, вътре в службата. Те седнаха на пейка близо до някакъв обелиск, похапваха скрежина, гъсто айскафе, и крадешком хвърляха погледи на часовниците си, на пешеходците, на паркираните коли, докато Корчной й разказваше, че шпионинът трябва да разбира разликата между риск и безразсъдство и за оценяването — но не непременно приемането — на насоките от водещия офицер от ЦРУ.

— Това е твоят живот — каза й той. — Накрая ти решаваш какво да направиш и как да го направиш.

Римската светлина я освобождаваше и Доминика разказа на генерала по-подробно за Хелзинки, за действията си, за това как се е чувствала със своята тайна, за сладостния лед, каза тя, гледайки фунийката замразено еспресо в ръката си. Говореше пестеливо за Нейт, защото не знаеше какво бе чувствал той към нея или какво чувстваше самата тя. Дали първо я е видял като агент, а после като мимолетна любовница? Беше много трудно и Корчной го видя, разбра го.

Генералът говореше за въздържане, за пресмятане, за търпение, светата троица, благодарение на която бе успял да оцелее четиринадесет години като източник на ЦРУ. Беше останало неизказано, че ще работят „заедно“, но те не се и опитваха да дефинират тяхното бъдещо партньорство. Знаеха, че агентите рядко шпионират в тандем. Корчной не беше споменал и дума за идеята си за „приемственост“ или за ролята на Доминика като най-очевиден наследник.

Другото, за което не говориха — и може би нямаше и да говорят, — беше Русия и отношението им към тяхната страна. Това беше блатист терен на предателство и измяна и те оставиха тази щекотлива тема — това щеше да дойде по-късно. Точно сега те имаха достатъчно време, за да завършат тактическия си обход и да се отправят към мястото, на което щяха да се срещнат с Главния враг.

 

 

Марбъл бе информирал Ленгли по сателитния приемник, че свързването на Доминика с шефа на бюрото в Рим ще бъде сигналът за тяхното пристигане в града. Това щеше да сложи началото на организирането на срещата в рамките на двадесет и четири часа, по ирония в отдавна неактивното място във вила „Боргезе“, което Марбъл помнеше от преди петнадесет години. Той беше предал и една кратка фраза: „Тя премина, вече е наша“, за да загатне на Бенфорд, че Доминика всъщност е завербувана от него. Най-необичайната ситуация! Двама агенти, знаещи един за друг, един и същ водещ и цялата разработка, ръководена от луд учен, шеф на контраразузнаването, две преследвани къртици — и на това отгоре трябваше да изберат къде да вечерят. Това беше Рим в крайна сметка, помисли си Марбъл.

Евтиният телефон на Доминика завибрира, докато вървяха по едно стълбище към северния край на стените на Аврелий, улавяйки оттук-оттам гледката на синьо-зелените дървета, керемидите в бисквитен цвят и златните куполи. Корчной отговори на италиански, слуша десетина секунди, после рязко затвори капачето на телефона.

— Те са на мястото. Искаш ли да се разходим из парка? Вървяха в жегата на римския следобед и влязоха през Порта Пинчиана във вила „Боргезе“. Корчной носеше лек сив костюм с тъмна риза, отворена на врата, а Доминика — морскосиня пола и риза на розови и сини райета. Беше вдигнала косата си нагоре заради горещината. Двамата заедно приличаха на баща и дъщеря, благоденстващи римляни, отиващи вероятно да посетят музея в центъра на парка. Корчной видя колко е развълнувана и нервна, как святкаха сините й очи. Но той видя също и как тя хвърля незабелязано светкавични погледи наоколо, проверявайки дали ги следят, каталогизирайки случайните минувачи.

Разбира се, Корчной познаваше парка. Бяха го назначили в римската резидентура като младши офицер. Той се срещаше тук с агентите си, оставяше пакетчета за източниците си в заровени тайници, а младата му съпруга го покриваше. Преди цял един живот. Сега той и Доминика вървяха по широката чакълена алея, изпъстрена от слънчева светлина, проникваща през клоните на чинарите. Той я преведе покрай водните огледала и спря до фонтана „Кавали Марини“, с морските коне, крепящи купата на шадравана, с вдигнати копита във форма на разцъфнали лалета. Заобиколиха покрай хиподрума на площад „Сиена“ и поеха по „Виале дел Ларго“. Корчной не видя никакви повтарящи се лица, никакви индикации, че ги следят, колкото и да криволичеха по тактическия контролен маршрут. Две минути до мястото. Той по-скоро чувстваше, отколкото виждаше, че Доминика се изнервя и се стяга. Корчной я хвана под ръка и й разказа един виц:

Един уплашен човечец отишъл в КГБ. Говорещият ми папагал изчезна, казал той. Това не е наш случай, казали от КГБ, идете в криминалната полиция. Разбира се, знам, че трябва да отида в криминалната полиция. Тук съм да заявя, че не съм съгласен с този папагал.

Доминика изпръхтя и закри носа си с ръка. Корчной я наблюдаваше и разбра, че инстинктът му не го подвел. Тя щеше да бъде неговият заместник. Щеше да се справи. Бенфорд ще го осъзнае само след десет минути, прекарани с нея.

Те доближаваха малко изкуствено езеро с класически йонийски храм на Ескулап, издигнат на островче в средата. Тя проследи погледа на Корчной и видя нисък омачкан мъж, седнал на пейка на брега на езерцето.

— Бенфорд — каза Корчной. — Ще го поздравя. Той кимна с глава по посока на островчето. — Продължи да вървиш около езерото — нареди й той. — Има мостче, свързващо острова и брега.

Той отиде до пейката. Доминика видя, че мъжът се изправи и се ръкува с Корчной, после двамата седнаха.

Тя започна да върви около малкото езеро, без да усеща краката си. Сърцето й думкаше, чуваше се как преглъща. Какво ще му каже? Че й е липсвал? Глупая. Глупачка. Бъди професионалистка. Тук не сте само вие двамата. Има и други присъстващи и това е първият ден от остатъка на твоя живот като шпионин. Бъди професионалистка.

Под една върба видя тъмна фигура, застанала на малко стоманено мостче точно на върха на изящната му извивка. Тя позна тялото му, начина, по който се държеше, облегнат на парапета, силуета му в сянката. Видя и аурата около главата му, по-тъмна, отколкото помнеше, но това можеше да е и от сянката на дървото. Той се размърда и тръгна, а стъпките му отекнаха по стоманата на моста.

Ресите от върбата плаваха по неподвижната вода. Тя тръгна към него и му подаде ръка.

— Здравствуй — каза му Доминика. Здрасти. Тя стоеше неподвижно, очаквайки да се гмурне в аурата му, а той да игнорира протегнатата й ръка й да я вземе в обятията си.

— Доминика — каза Нейт, — как си? — Той протегна ръката си, а тя я пое, чувствайки ръкостискането, припомняйки си всичко, всичко. — Тревожехме се за теб, мина много време без никаква вест. — Пурпурен и пламтящ, както го помнеше.

Тя се освободи от ръката му.

— Добре съм — каза му. — Работя с генерала.

Сега поне това беше излязло на светло — тайната, която бе търсила.

Той не искаше да говори за Марбъл с нея, защото правилата на стриктното разделение не му позволяваха. Той си бе повтарял какво ще й каже, когато се срещнат: че е мислил за нея всеки ден и че тя означава толкова много за него, но че всичко се е объркало и…

— Радвам се, че си на свобода — каза той. — Имаме да си говорим за много неща. — Той чуваше магарешките си думи, думи на водещ агент от средна класа. Още малко и щеше да направи обзор на разписанието на агентурните срещи с нея.

Доминика виждаше вътрешната му борба — аурата му пулсираше, сякаш робуваше на сърдечния му пулс. Те се гледаха безмълвно и Доминика се стегна, защото знаеше, че ще обвие ръце около врата му, ако той не помръдне първи в следващите три секунди.

Те чуха тихо щракане с пръсти и Нейт вдигна глава. Бенфорд им махаше. Двамата с Корчной бяха станали. Бенфорд посочи напред и тръгна. Нейт даде знак с ръка, че е разбрал, после тръгна след двамата с Доминика до себе си.

 

 

Четиримата седнаха в елегантната дневна на апартамента на Бенфорд в хотел „Алдрованди“ на отсрещната страна на парка. Приглушени землисти тонове, ваза с цветя, ослепително бял мраморен под. Тюркоазен плувен басейн в градината долу, скрит зад високи кипариси. През отворените прозорци нахлуваше ветрец и увиваше тънките бели завеси в нежни спирали. Бутилка вино стоеше неотворена в кошничка върху бюфета.

Те седяха в кресла около масичката за кафе, завесите се вдигаха и падаха. Бенфорд бе обсъждал — и все още обсъждаше — доста необикновената ситуация с Марбъл и Доминика.

— Това е прекомерно — каза той. — Най-лошата възможна ситуация от гледна точка на сигурността. Ще трябва незабавно да направим нещо, за да овладеем положението.

— Отлична идея — каза Марбъл. — Бенфорд, бих искал да говоря с теб по същата тема насаме. Опасявам се, че поне за момента ще бъде най-добре Доминика да не е в стаята. И макар да оценявам факта, че Натаниъл е отговорен за мен като мой оперативен офицер, сигурен съм, че той не би имал нищо против да излезе с нея, за да й прави компания.

Двамата напуснаха стаята и Марбъл се обърна към Бенфорд, който тъкмо си палеше цигара.

— Тя е млада и пламенна, но е много умна — каза Марбъл. — Откакто я преместих в моя отдел, тя ме наблюдаваше, не говореше, оценяваше ме. Виждах колко е твърда и решителна. Накарах я сама да си признае, че е била вербувана в Хелзинки. Подозирах го. Щеше ли да ми кажеш някога?

Бенфорд сви рамене.

— И й казах за себе си по заобиколен начин, но тя веднага схвана. Говорихме си много. За риска, за опасността, за работата — за проникването в центъра. Тя слушаше, без да й мигне окото, без да трепне. Доста удовлетворително — каза Марбъл.

— Това е много успокоително — сухо отвърна Бенфорд. — Аз все още мисля, че като млада жена във вашата служба тя ще среща препятствия в кариерата си. Ще минат години, преди да получи важен пост, ако изобщо някога се случи.

— Познаваш играта не по-зле от мен, Бенфорд — каза Марбъл. — Тези, които започват от нулата и израстват, са най-добрите, най-сигурните. Тя е идеалният случай.

— А ще бъде ли в състояние да те предаде? Ще може ли?

— Ще го направи, ако не осъзнава какво върши. А и така ще изглежда много по-убедителна. Шокът й ще бъде истински. Във всеки случай тя ще следва инструкциите ми. Сигурен съм, че ще го направи.

— Това е абсурдно — каза Бенфорд, — сега ние се нуждаем от теб повече от всякога. Да планираме да те загубим преждевременно…

Той смачка цигарата си в кристалния пепелник. Марбъл поклати глава.

— Не може да изчислим момента. Няма как да разбера колко близо са до разкриването ми. Ваня се е активизирал. Освен ловушка для канареек…

— Превод, моля — каза Бенфорд.

— Освен капана за канарчета, който залага, Бог знае още какво друго мътят двамата със Зюганов.

— Смисълът? — попита Бенфорд.

— Смисълът е, че аз може да имам много време или почти никакво. От решаващо значение е Доминика да бъде подготвена колкото е възможно по-скоро. Ако ме хванат, преди тя да успее да ме предаде, губим всичко.

— Извини ме, но това са си чисти „лайна“ — каза Бенфорд.

— Престани да се оплакваш, приятелю. Ние правим нещо нечувано в нашата игра. Заменяме — какво? — година или две от моята информация срещу поставянето на нов шпионин, с потенциал да работи двадесет-двадесет и пет години. Това е вдъхновяващо.

Бенфорд поклати глава.

— Не за това си работил през всичките тези години, излагайки се на риск и опасност. Заслужаваш пенсиониране, награди.

— Моята награда ще бъде да оставя нещата на мястото им, да продължа да работя чрез нея. За нас остава — за мен и за теб — да изберем точния момент — каза Марбъл.

— Това римско пътешествие може би не е точното време — каза Бенфорд, запалвайки нова цигара. — Ние не искаме да чакаме твърде дълго, но аз предпочитам да изчакам достатъчно, поне докато установя дали са клъвнали стръвта, която заложих.

— Ще ми кажеш ли? — попита Марбъл.

— Съобщих, че американската къртица страда от херпес.

Това, което Егоров е казал на Насаренко.

— Горкият Насаренко. Може ли да попитам кого си нахранил с това канарско просо?

— Петнадесетте членове на комисията по разузнаване, служители в Пентагона, на още няколко сътрудници в Белия дом — каза Бенфорд. Достатъчно малка група, която можем да проверим, ако получим отзвук от капана за канарчета.

— Всего доброго, приятелю — каза Марбъл. — Пожелавам ти късмет. Аз ще си държа очите отворени на четири и ще подам сигнал, в случай че клетият Насаренко скочи от прозореца.

— Ще ни бъде от голяма полза — каза Бенфорд, — ако можеш да си държиш очите отворени и за всякакви други следи…

— Имам нещо предвид, но по-късно — каза Марбъл.

 

 

Нейт и Доминика седяха в стаята му и си говореха тихичко. Той се държеше равнодушно, но не можеше да я заблуди, защото тя виждаше интензивността на аурата му. Още веднъж повтори, че са се тревожили за нея, че всички са чакали някаква вест и че всички са били много облекчени, когато генерал Корчной е съобщил, че тя е в безопасност. Той се обвиняваше за това, което се бе случило, за отзоваването й в Москва. Но сега, когато можеха да възобновят взаимоотношенията си, щяха отново да работят заедно. Доминика си помисли, че й звучи досущ като оперативен водещ офицер, какъвто всъщност си беше. Той се тревожел, после бил облекчен. Что за диво! Удивително!

Нейт се чуваше как дрънка празнословия. Даваше си сметка за двамата мъже в съседната стая, даваше си сметка за неловкостта на момента, знаеше, че не трябва да губи контрол. Запъна се и спря да говори, когато видя лицето й. Тя беше елегантна, зашеметяваща, изпълнена с достойнство. Той помнеше това изражение, извивката на устата й — явно започваше да се ядосва. След безкрайните месеци, прекарани в раздяла, не знаейки дали не е мъртва, я беше разгневил още в първия час, в който бяха отново заедно.

И сега какво? — мислеше си тя. Те бяха разделени, а тя си беше изградила очаквания, но нещата очевидно щяха да бъдат различни. Те не можеха да се върнат в опияняващите дни в Хелзинки, когато тя се измъкваше от резидентурата на Волонтов с отмъкнати документи под пуловера. Дългите следобеди в малката, окъпана в слънце тайна квартира, готвенето на малката печка бяха минало. А също и малката, огрявана от луната спалня.

Тя беше глупава фантазёрка, объркана мечтателка. Добре тогава, можеше да бъде и супер делова, но не възнамеряваше да го улеснява. Разказа му с най-брутални думи за отзоваването си в Москва, за подземията на Лефортово, за безкрайните дни на разпити, за ударите и насинените устни и за шкафовете в краищата на коридорите, които скърцаха, докато я напъхваха в тях.

Лицето му посивя, когато му каза, че е пазила образа му в ума си и че това й е помогнало да оцелее, че го е водила до себе си по коридорите и във всяка следваща стая. Нейт не реагира, но тя го видя в очите му, видя, че пурпурната мъгла зад него е наситена с емоция. Смутен и объркан, той стана от стола си.

Отиде до шкафа в другия край на стаята и започна да налива вино. Доминика се изправи и се приближи до него. Ръката му трепереше, докато пълнеше чашите. Не можеше да я погледне. Знаеше, че ако в този момент се докоснат, той ще бъде загубен. Обърна се към нея. Погледна косата й, устните й, бездънната дълбочина на синия й взор. Очите му казваха, не, не бива, но гърлото му се стегна, стомахът го заболя и той взе лицето й в ръцете си и я целуна, припомняйки си вкуса й.

Целуваха се лудо, сякаш щеше да дойде някой, който щеше да ги откъсне един от друг. Доминика го сграбчи за врата и го поведе с гръб назад към малкия мраморен балкон в угасващата светлина. Между върховете на кипарисите, чернеещи на фона на небето, се стрелкаха гълъби. Тя го избута до парапета на балкона и те безмълвно, непохватно разкопчаха токата на колана му, тя повдигна роклята си и застана на палци, с лице към него, като евтина петминутна проститутка в алеите на „Копеевский Переулок“. Стисна кованото желязо с побелели кокалчета на ръцете, вдигна единия си крак и опря обувката си на парапета. Притисна силно устата си в неговата и стенанието й проникна в гърлото му чак до корема му. Тялото й се тресеше, тя се пусна от парапета и обви ръце около врата му, за да се задържи. Цялото това клатене, треперене и люлеене на малкото балконче стресна гълъбите и те започнаха да пикират и да се разпиляват между върховете на кипарисите.

Прилепването им един в друг беше така сладко, така естествено и логично, малкото балконче стана целият свят за Доминика, а Нейт — единственото същество в него, докато прокарваше устни по устата й. Ръцете му здраво стискаха талията й, а краката й започнаха да треперят конвулсивно. Душенка, прошепна тя в ухото му и гълъбите се разхвърчаха в нощното небе.

В следващите две минути те не можеха да помръднат, после Доминика пое дрезгаво дъх през целувката му и се измъкна от прегръдката му, приглаждайки полата си. Той натъпка измъкната си риза в панталоните. Влязоха обратно вътре. Нейт включи лампата и й подаде чаша вино. Те седнаха един до друг, гледайки право напред, без да продумат. Краката на Доминика още трепереха и тя усещаше как сърцето й пулсира в главата. Стори й се, че Нейт се кани да каже нещо, но точно тогава Бенфорд влезе в стаята, за да ги вземе за вечеря.

 

 

Сергей Маторин, екзекуторът от отдел F на СВР, седеше на малка масичка на тротоара пред „Харис бар“ на върха на улица „Венето“. Оттук можеше да вижда входа на хотела на Егорова при улица „Порта Пинчиана“ и чакаше да зърне или нея, или Корчной, и най-вече фигурата на младия американец. Неспокойният му, скачащ като катерица мозък бе съхранил лицето му, преди да напусне Москва. Отсега нататък би трябвало да има някаква активност, помисли си той. Усещаше тежест в гърдите, а устата му бе пресъхнала.

Изкушаваше се да проникне в хотелската стая на Егорова, да изчака в тъмнината, в ъгъла, обгърнат в собствената си винено-амонячна телесна смрад, но му бяха дадени стриктни инструкции, директно от шефа Зюганов, абсолютно секретни. Никакви ненужни действия, изчакваш благоприятната възможност, никакви грешки. Маторин трябваше да се задоволи с това да седи и да чака.

Мярна няколко млади жени, изкачващи се нагоре по ескалатора от метрото на галерия „Боргезе“, но ги игнорира в полза на последната си фантазия за група афгански жени и деца, скрити зад измазаните с кал каменни стени на една кошара на върха на хълма, по време на офанзива в Парван. Докато гранатите на ГП-25 летяха в лениви дъги и ги обграждаха, писъците на жените се смесваха с приятните трясъци на експлозиите, докато накрая те замлъкнаха. Дрезгав клаксон на минаваща по улица „Венето“ кола го изтръгна от бляна му и на Маторин му стана безкрайно неприятно от това.

Spaghetti alla bottarga във „Фори Империал“

Сотирайте чесън в зехтин до златист цвят, после го махнете от тигана. Добавете масло и лъжица намачкана bottarga di muggine — хайвер от барбун, но не го препържвайте, защото може да загорчи. Добавете паста ал денте (крехка, но твърда) в зехтина и ги разбъркайте с подхвърляне на тигана, за да се покрият спагетите равномерно. Махнете от котлона, добавете още масло и втора лъжица ботарга. Поръсете с прясно накълцан магданоз.