Джейсън Матюс
Червената лястовица (29)

29

Бенфорд седеше в полутъмния си кабинет, а спешната грама от ковкома бе в единствения видим квадрат сред хаоса на бюрото му. Той бе прочел криптираното съобщение на Марбъл два пъти и чуваше гласа му, докато четеше думите, виждаше го как пести ограничения брой букви, допустими в компресирана трансмисия. Изкрещя на секретарката си да доведе незабавно Нейт и Алис. Докато чакаше, прочете отново съобщението.

Едно: Лебед определено в САЩ. В. каза материалът на Лебед е най-добрият от 50-те. Възм. да работи в столицата. Вероятен водещ Голов. Насаренко твърди свръхнатовареност, дискове и технически данни.

Две: В. залага капан. Насаренко каза големият източник има херпес. На мен каза възстановяване очна операция. Възможни други варианти.

Три: В. подновява оп. с/у НН. Аз назначен да ръководя племенницата на В. в моя отдел, насочена срещу НН.

Четири: Очаквай пътуване Рим, съвпадащо с конференция EBES. Ще съобщя кога. нико.

Очите на Бенфорд се спряха на малката буква „н“ в подписа нико, което на прост език означаваше индикация за „никаква принуда“, а по-конкретно подсказваше, че Марбъл не е съставял съобщението сред кръг от мъже, стоящи около него, един от които да държи малкото пръстче на лявата му ръка близо до точката на счупване, докато пише каквото те искат.

Лебед е къртица в правителството на САЩ. Играта започва. Това, че случаят се смяташе за най-добрата разработка на руснаците от години, предполагаше, че информацията на Лебед е изключителна както по качество, така и по количество. За Бенфорд това означаваше, че Съединените щати имат гигантско изтичане на информация. Когато Алис пъхна глава през вратата, той й каза, че я назначава да работи по един-единствен проект, считано от настоящия момент.

— Аз работя по проблем с двоен агент в Бразилия — каза безцеремонно Алис. Тя не се боеше да противоречи на Бенфорд.

— Тази глупост може да почака — каза той, без да вдига поглед от бюрото си. — Искам да зарежеш всичко и да съставиш списък. Това няма да прилича на нищо, което си правила досега.

— Хайде, казвай. — Алис се огледа бегло за място, на което да седне. Не откри такова и остана права пред бюрото на Бенфорд.

— Това ще бъде малко необичайно, но е точно по твоята част, Алис — каза Бенфорд и вдигна поглед. — Искам да ми направиш списък топ десет. Искам да набележиш десетте най-големи тайни в правителството на САЩ. Може да са военни, политически, вътрешни, киберпроблеми, банкови, космически, енергийни, ислям, ако ще да е татуировката на задника на Пат Бенетър, не ме интересува…

— На чий задник? — попита Алис.

— Пат Бенетър, поп певеца — отбранително каза Бенфорд. — Започни с Пентагона и най-горещите им SAP^[1], военни тайни, това е, което най-много вълнува Русия. Открий кои проекти смятат за най-свръхчувствителни в министерството на отбраната. Дългосрочни. Скъпи. Стратегически. Накарай заместник-директора ни по военните дела да се свърже по телефона с министъра на отбраната, ако се наложи. Любезно ги помолете да си размърдат задниците, и то по-бързичко. После, когато разберем какво смятат за перлите в короната, ще започнем да преглеждаме списъците на лицата с достъп до тях.

Алис тръгна към вратата точно в мига, в който Нейт влезе. Докато се промъкваха един покрай друг, Алис се обърна към него.

— Знаеш ли кой е Пат Бенетър? — попита го тя.

— Никога не съм го чувал — отговори й Нейт, разчисти няколко папки от малък стол и седна на него.

— Забрави — каза Бенфорд. — Благодаря ти, Алис, веднага се заеми със задачата.

После се обърна към Нейт и му подаде копието от съобщението на Марбъл. Видя как бузите на Нейт се зачервиха, когато прочете за Доминика. Препрочете съобщението, сякаш така щеше да изстиска повече информация от пестеливите редове. Погледна към Бенфорд.

— Тя е жива.

— Не само че Дива е жива, а явно е успяла да се измъкне от изстисквачката — каза Бенфорд. — И чичо й е проявил неописуемо добрия усет да я назначи при Марбъл. — Бенфорд се замисли отново за плана на Марбъл за оставяне на приемник.

— Мислиш ли, че тя ще дойде с Марбъл в Рим? — попита Нейт.

— Предлагам да си вземеш студен душ — провлечено му отговори Бенфорд. — Може би никога няма да й вярват напълно или обратното — може да е напълно реабилитирана. Точно сега ние трябва да извлечем всички предимства от факта, че агент, вербуван от теб — Дива — и подробно проверен в скорошно разследване на контраразузнаването, е назначен от нищо неподозиращия им център да те съблазни, с цел да измъкне името на висшия офицер в СВР, когото ти ръководиш — Марбъл, който по съвпадение е новият шеф на Дива и който ще я насочва в нейната операция по кастрирането ти — теб, нейния водещ офицер. — Бенфорд погледна към Нейт измежду кулите близнаци от вестници и папки с досиета, средновековен алхимик, който бе забутал някъде философския си камък.

— Харесват ти тези фъшкии, нали? — попита го Нейт.

— Очаквам от теб да се справиш с тази двойственост. Ако не си в състояние, трябва веднага да напуснеш. — Бенфорд го изгледа кръвнишки. — Е, как смяташ да процедираш? — попита го той, подхвърляйки му кокал.

Нейт пое дъх и се опита да изчисти ума си от Доминика.

— Съобщението ни казва, че те все още нямат улики за Марбъл и за идентичността му?

— И как стигна до това заключение? — попита Бенфорд.

— Егоров подхвърля различни варианти за Лебед пред ръководители на различните отдели. Изглежда е отчаян.

— Какво друго? — попита Бенфорд.

— Ако Егоров храни висшите си служители с бариева каша, това предполага, че очаква резултати и се надява един от вариантите да стигне обратно до него.

— И? — продължи да пита Бенфорд.

— И това предполага, че той има някого в правителството на САЩ, който е на позиция, в която да чуе варианта и да докладва обратно. В разузнавателната общност. Лебед?

— Би могло — каза Бенфорд. — И кое е другото интересно в съобщението, което би ни помогнало да направим нещо с разкриването на Лебед?

Нейт погледна надолу към грамата, после отново нагоре към Бенфорд.

— Дай ми жокер — помоли Нейт.

— Насаренко.

Нейт отново погледна съобщението. И изведнъж вдигна поглед.

— Ние знаем варианта, предаден на Насаренко — каза той. — Значи ще разпространим този вариант внимателно, отбелязвайки на кого го пробутваме. Ако съдбата на Насаренко изведнъж се промени, ще имаме отправна точка и определен списък от хора.

— И бариевата каша на Ваня Егоров ще се окаже бариева клизма — каза Бенфорд. — При всичко това не забравяй, че той е нетърпелив и отчаян. Ти предлагаш на Егоров кратък път да реши единствения проблем, който ще го задържи далеч от гилотината. Той ще се концентрира върху теб.

Нейт отново се замисли за Доминика. Бенфорд го схвана по изражението му и изпъшка театрално.

— С риск да те разочаровам предлагам да спрем да се занимаваме с теб — каза Бенфорд. — Изчисти си ума и ми кажи какво ще правиш по непосредствения проблем с Лебед. Ако Марбъл е прав, разработката се ръководи тук, във Вашингтон, от самия резидент.

— Ако Голов лично ръководи Лебед, то това е слабото им място — каза Нейт. — Струва ми се, че трябва да обмислим поставянето на резидента под наблюдение.

— Колко умно! Но как ще разработваме Голов? Какво конкретно смяташ да направиш? — попита Бенфорд, подтиквайки Нейт напред.

— Ще го държим гладен в продължение на месец. Ще го следим от много близо, ще го блокираме. Виж, само недей да побесняваш, но би трябвало да вкараме и федералните в това. Ако ще си играем с Голов в центъра на Вашингтон, ФБР трябва да бъде включено. Момчетата от FCI, задграничното им контраразузнаване, са най-добрите истински ловци на шпиони и знаят как да се справят на улицата. Страхотен наблюдаващ екип. Предлагам тотално покритие, те ще вдигнат толкова шум, че Голов ще направи дузина провали при дузина опити. Той няма да има възможност да се среща с Лебед. Центърът ще започне да се изнервя. Голов ще започне да се поти. Те ще се побъркат от това, че губят контакт с агента си. И ние можем само да гадаем какъв ефект ще има това върху Лебед.

— Добре — каза Бенфорд, — значи ще го изнервиш. Но той все пак е твърде печен, за да направи грешка на улицата. И освен това ще има покритие, екип за контранаблюдение.

— Няма проблем — каза Нейт. — През една тъмна и бурна нощ ще го оставим без покритие. Той ще види, че е чист, контранаблюдаващият му екип ще го увери, че е така, и той ще вземе решение за провеждане на среща. А ние пък имаме екип „Орион“, който ще тича пред него и ще залага TrapDoor^[2]. Тогава може би ще успеем да зърнем нервния Лебед, крачещ към уличния ъгъл, или да вземем регистрационните табели на паркирана неправилно кола. И ще продължим да опитваме, докато успеем.

Бенфорд кимна одобрително. Хлапето беше действало от другата страна, взирайки се в дулата на ФСБ по гадните улици на Москва. Бенфорд знаеше какви бяха уязвимите места на агента и какво ужасяваше неговия водач. Той със задоволство отбеляза, че Нейт напредваше.

 

 

Бенфорд буквално притежаваше „Орион“, пазеше го далеч от хорски погледи и не го даваше назаем на никого. Кой ли би ги искал, застарял екип по проследяване от пенсионирани оперативни офицери? Тромави коли, черни чорапи и сандали, орнитоложки бинокли. Личният състав на екипа беше променлив, разрастваше се или се свиваше в зависимост от лични графици, посещения на внуци, часове при доктори. Но именно самата природа на „Орион“ — бавни, търпеливи, внимателни — ги правеше толкова ефективни. Беше невъзможно да ги предизвикаш с провокативна контраманеври. Те наблюдаваха, чакаха, появяваха се и изчезваха. Те се отнасяха ласкаво с мишените си, душеха деликатно, прииждаха и се отдръпваха като прилив. Но никога не спираха да вървят след теб.

Освен това използваха и TrapDoor. Само определен тип наблюдаващ екип може да направи такъв капан, различен вид покритие, философия, представляваща разликата между куче, преследващо кола, и котка, дебнеща птичка. Те го бяха правили много пъти. Бяха го изпипали до съвършенство — восъчен молив^[3] по ламинирани карти, общия водещ вектор, подсказан от заека, който в крайна сметка не е нищо друго, освен човек. Независимо от завоите и извивките, обръщанията и лабиринтите трябва да знаем къде отива, къде се насочва.

Бяха довели федерални експерти по проследяване, за да наблюдават „Орион“, искаха да обучат и други екипи, които да постигат същите резултати, искаха да поставят етикет на тяхната черна магия. Пророческо покритие, базирано на профилни анализи, ето това написаха. Изпреварващо разгръщане, определено от маршрута на движение, балансирано от смекчаването на приемливия риск, ето това написаха.

Чисти глупости, казаха от „Орион“. Ставаше дума за развитие на усета, правене на предположения, използване на шанса. Федералните мигаха срещу тях. Помислете за това по този начин, каза един шестдесет и осем годишен член на екипа, който в по-ранната си кариера бе следил телефонната комуникация на ГРУ от Берлинския тунел^[4]. Ние сме амеби. Нали знаете, протоплазма, гъвкава, мека, разтягаща се напред от двете страни, разливаща се по краищата. Експертите учтиво се усмихваха. Как, по дяволите, да опишеш това в оперативен наръчник?

По време на улични демонстрации експертите търсеха орионците на обичайните за проследяващ екип позиции. Нямаше ги. Това не е покритие, мишената беше оставена без наблюдение, къде е екипът? Но когато заекът пристигаше на място, орионците чакаха, паркирани в квартала, в парка, на кръстовищата, чакаха толкова тихо, че никой не ги бе забелязал. Смахнати идеи, алхимия, казаха федералните, много благодарим. И оставиха „Орион“ на Бенфорд.

И така, те започнаха да следят Голов. Започна и оценяването. Доста изискан джентълмен, при все това прото-комуняга, хитър и невъзмутим. Започваме да го опознаваме, каза Бенфорд, и имайте предвид контранаблюдаващия екип, който го покрива. Дръжте го хлабаво, наблюдавайте, останете невидими.

— Е — реши Бенфорд накрая, — време е да извадим мистър Голов от строя за известно време.

На следващата сутрин ФБР бяха пред посолството на Руската федерация на Уисконсин авеню и седяха отпуснато в техните „Краун Виктория“, с тъмни очила „Окулис“, с физиономии „Действай!“ на лицата и двеста и петдесет коня под капаците.

 

 

Закритите заседания на комисията по разузнаване за обсъждане на „въпроси на разузнаването“ се провеждаха в зала 216 в офис сградата Харт Сенат на Конститюшън авеню. Обозначена с ХС — за Харт Сенат — в конгресните директории, сградата представляваше девететажна черна кула от стъкло и мрамор и нямаше нищо общо с по-елегантния неокласически Дирксен и Ръсел. Бенфорд пристигна сам, прекоси извисяващото се лоби в преддверието и тръгна по стълбите за втория етаж. Като стигна до зала 216, влезе във външния кабинет, регистрира се при охраната зад гишето и предаде мобилния си телефон. Пристъпи през отворената стоманеносива сводеста врата в залата на комисията. Беше подранил за заседанието и тя беше празна, с изключение на секретарите, разпределящи папки навсякъде по повдигнатите дъбови банки. Разбира се, че банките щяха да са повдигнати, помисли си Бенфорд. Сенаторите обичат да гледат отвисоко на свидетелите.

Зад облицованите с мрамор и дърво стени, тавани и подове на залата на комисията имаше невидима решетка от медни проводници, по които течеше променлив ток. Благодарение на тази решетка, щом веднъж резетата на сводестата врата щракнеха в медните шарнири около касата й, никакъв сигнал не можеше да проникне вътре или да излезе навън.

През 80-те години на XX в. в опит за подслушване на строго секретно изслушване на комисията по разузнаването руснаците бяха организирали операция за поставяне на записващо оборудване в залата, което да бъде извадено по-късно, проста техника, която да обезсили електронния целомъдрен колан. Дръзкият план бе осуетен от един разсилен, който откри устройството, залепено зад стол в галерията за публиката по време на едно от редките открити заседания на комисията, и го предаде на полицията на Капитолия^[5], която на свой ред веднага го предаде на ФБР. Вместо да го сменят и да захранват с години Съветите с дезинформация, помисли си Бенфорд, оглеждайки се из залата, във ФБР ликуваха от „чуждестранната находка“ — подслушвателно устройство, инсталирано от врага! — и стъпкаха рекордера на парченца под токовете си. Каква пропиляна възможност!

Бенфорд беше единственият, седнал на свидетелската маса. Един секретар постави малка картичка с името му пред него. По настояване на членовете Бенфорд даваше брифинг по въпросите на контраразузнаването на всеки три месеца пред комисията на заседание, на което бе позволено да присъстват само петнадесет членове на комисията. Сенаторите, привикнали секретарите да им бъдат под ръка, неохотно се съгласиха с изискването да не бъдат допускани никакви служители в залата, което означаваше, че ще се водят малко бележки, ако не и никакви.

Членовете рядко пропускаха тримесечните брифинги по контраразузнаването на Бенфорд, които по принцип се смятаха за най-лаконичните и информативни презентации в цялата разузнавателна общност. С изключение на един-единствен член на комисията всички се отнасяха към него с респект. Само сенатор Стефани Баучър от Калифорния, изглежда, таеше силна неприязън към представителите на разузнавателната общност и особено към тези от ЦРУ. Докато членовете се нижеха в залата, Баучър изгледа отвисоко Бенфорд с видимо презрение. Той я игнорира и си записа нещо в полето на доклада. Членовете на комисията седнаха, служителите от персонала се изнизаха навън и вратата се захлопна. Със затварянето й една малка зелена лампичка светна над нея. Председателят каза просто: „Мистър Бенфорд“, за да даде знак, че може да започва.

Бенфорд бързо очерта развитието в една китайска киберразработка на Западното крайбрежие, но насочи членовете на комисията към COD, компютърния оперативен отдел в ЦРУ, за по-детайлна информация. След това премина към специалната разработка, при която ЦРУ и ФБР бяха разкрили офицери в DGSE, френската разузнавателна служба, обслужващи тайна пощенска кутия в Ню Йорк. Бе подготвен съвместен брифинг с Френската регионална оперативна група на ФБР (ФРОГ) за френските действия на територията на САЩ. Бенфорд отгърна страницата на доклада си.

— Сенатори, ЦРУ заедно с военноморския флот на САЩ и съответния подизпълнител приключиха предварителната оценка на щетите, нанесени от руския шпионин в Ню Лондон, Кънектикът. — Бенфорд погледна в бележките си. — Докато Пентагонът все още подготвя доклада за дългосрочните последици от проникването във флотската програма, първоначалните заключения са, че руснаците не са получили достатъчно техническа информация, за да нарушат материално оперативната жизнеспособност на платформата…

— Извинете ме, мистър Бенфорд — каза сенатор Баучър. Колегите й усетиха надвисналата атака и се приготвиха за удара. — Защо използвате „платформа“, когато можете просто да кажете подводница, говорейки за това?

— Значи подводница, благодаря ви, сенаторе — каза Бенфорд. Той чакаше допълнение. Баучър накратко оспори старомодните възможности на щатските подводници в сравнение с класа „Долгорукий“ на балистичните съдове, които сега се появяваха в руския флот. Тази е доста компетентна, помисли си Бенфорд.

Сенаторът се отклони отново.

— Но не бихте ли казали, че всъщност реалният контрарарузнавателен проблем, реалният поучителен момент, излязъл наяве в Ню Лондон, е, че нито американското разузнаване, нито правоохранителните органи са притежавали достатъчно ум, за да разкрият, да локализират и да задържат руския шпионин, опериращ в Съединените щати от почти половин десетилетие? Още повече че той се е внедрил в програмата с очевидна лекота въпреки предохранителните мерки и проверки.

Сенатор Баучър потупваше с молива си по бележника пред нея.

— След Студената война, сенаторе, класическото използване на шпиони е изключителна рядкост. Дори и руснаците признават, че това е скъп и неефикасен начин за събиране на информация — каза Бенфорд. Той по никакъв начин нямаше да спомене, че те вече са приключили с този шпионин.

— Изобщо не питах за това, мистър Бенфорд. Внимавайте малко повече. Питах коя агенция по ваше мнение е по-некомпетентна — ЦРУ или ФБР?

— Нямам мнение по въпроса, сенаторе — каза Бенфорд. — В периода след аферата в Ню Лондон за съжаление се оказа, че има много по-голяма риба, която трябва да заловим.

— И що за риба е това? — попита Баучър.

— Имаме индикации, че руснаците ръководят отделен източник, който им дава информация. Някой с много висок допуск. Ние току-що започваме, все още няма нищо потвърдено — каза Бенфорд.

— Спрете с това усукване — сопна се Баучър. — За какво говорите?

Бенфорд звучно си пое дъх. Той затвори папката с доклада и скръсти ръце върху корицата й. Погледна към герба на Сената на стената над главите на членовете на комисията.

— Разполагаме с фрагментарна информация, че има проникване на най-високо ниво в правителството на САЩ, с изключително висок достъп до класифицирани данни от сферата на националната сигурност, което понастоящем се ръководи от СВР.

— Колко близо сте до идентифициране на изтичането? — попита един сенатор от Флорида.

— Не знаем кой, кого или къде — каза Баучър. — Проверяваме всяка възможност.

— Звучи така, сякаш нямате и най-малка идея — каза Баучър.

— Сенаторе, тези разследвания изискват време — намеси се един неин колега от Ню Йорк.

Баучър се изсмя.

— Даа, знам аз за тези разследвания. Стотици хора се поддържат заети и източват заплати, но явно никой не хваща никого.

Бенфорд остави членовете на комисията да си поговорят за малко помежду си, преди отново да издигне глас.

— Докато се опитваме да извлечем повече информация, получихме и още една непотвърдена информация, че въпросният субект може би страда от заболяване, което временно го изважда от строя — някакъв херпес. Може би ще ни бъде полезно по-късно, когато стесним търсенето си и започнем кръстосана проверка.

— Всичко това е абсолютно неубедително — каза Баучър, обръщайки се към подиума. — Ако колегите ми от комисията нямат възражения, моля да ме извините, защото имам среща в друга комисия. — Тя се обърна към Бенфорд: — За днес ми стига.

Баучър се надигна от седалката си, събра класифицираните си папки и отиде до вратата. Другите сенатори зашумяха с листовете си и замълчаха, докато тя отвори масивната врата, за да напусне стаята.

Бенфорд не вдигна глава. Готово! Петнадесет от тях бяха чули „херпес“. Два дни по-рано тримата заместник-министри на отбраната на брифинг в Пентагона бяха чули същото, а след три дни — и специалният асистент на президента и старшият директор по отбраната, по време на брифинг за подбор на персонал за NSC.

Докато затваряше куфарчето си в празната зала на комисията, Бенфорд си представи ликуващите лица в Кремъл и си помисли: Искахте капан за канарчета, другари. Ето ви капан за канарчета.

 

 

Генерал Корчной бе повикан в обезопасената „чиста“ заседателна зала на директора на четвъртия етаж в Ясеново от адютанта на Ваня Егоров. Димитрий му се обади в момента, в който влезе в кабинета си, още преди да успее да закачи палтото си в гардероба и да седне да прегледа сутрешния график. Звучеше спешно. Генералът погледна с копнеж покритата чиния със сирники, топли палачинки със сирене и квасена сметана, които секретарката му бе оставила и които планираше да хапне, докато четеше. Щяха да изстинат и да станат жилави, преди да успее да се върне. Докато напускаше кабинета си, той нави една палачинка на руло и я натъпка в устата си.

Откак бе открил, че Ваня играе игрички и залага капани за канарчета, търсейки къртицата на ЦРУ в СВР, двойственият живот на Корчной се усложни и премина от познатото досега базово ниво на опасност към надвиснал ужас. Четиринадесет години бе живял под постоянно напрежение. Беше се научил да се приспособява към него, но имаше разлика между това да шпионираш незабелязан и да бъдеш преследван.

Всяка сутрин, докато минаваше през главния портал на централата, той изобщо не бе сигурен дали няма да бъде приветстван от каменните лица на офицерите от охраната, които щяха да го избутат от преддверието в някоя странична стая. Всеки път, когато телефонът на бюрото му звъннеше, не знаеше дали това не е повикване в някоя стая без прозорци, пълна с намръщени лица. Всяка екскурзия през уикенда беше потенциална засада, целяща да го арестуват на горист провинциален път или в самотна дача.

Корчной слезе от асансьора и тръгна покрай портретите. Здрасти, стари моржове, мислеше си той, хванахте ли ме вече? Влезе в директорската заседателна зала и видя Ваня Егоров, седнал на ъгъла на масата, да се смее на нещо, което бе казал шефът на отдел КР Алексей Зюганов. Този малък домовой, този малък гоблин, който тъпче парцали в устите на затворниците, преди да ги застреля в челото, защото виковете им за милост му досаждат, помисли си Корчной. Зюганов гледаше към генерала, докато той вървеше през залата към тях.

Голямата мраморна глава на Егоров блестеше, ризата му беше свежо изпрана и колосана. Той прегърна стария си приятел и му махна да сяда.

— Исках да се срещнем в тази стая, Володя, защото тук могат да включат прожекционен апарат. Тъй като сега ти ръководиш операцията, аз искам да ти покажа някои допълнителни материали. — Той вдигна дистанционното и натисна копчето. На стената се появи зърниста снимка на Натаниъл Наш, с ръце в джобовете на палтото, свит от студа, вървящ по нещо, което приличаше на московска улица. — Ти не познаваш този мъж, но той е служителят от ЦРУ Наш, водещият офицер на предателя. Беше назначен в Москва за по-малко от две години и напусна приблизително преди осемнадесет месеца.

Корчной най-напред се запита дали снимката от проследяването не е направена, докато се е връщал от някоя от техните срещи. После се зачуди дали всичко това не е просто една саркастична драма, за да захапе стръвта. Щяха ли да се отворят с трясък вратите на заседателната зала, за да пуснат хората от охраната? Дали Егоров беше толкова непочтен и неискрен, дали бе склонен да го измъчва по този начин? Не, каза си Корчной, няма нищо. Това е твоят живот, вдишвай го, заобиколи бездната, остани хладнокръвен.

— Този Наш е много ловък. С изключение на една неразбория, при която за малко не се провали, така и не можахме да установим дори и една стъпка от действията му.

Егоров спря, за да си запали цигара, и предложи пакета и на другите. Корчной отбелязваше думите, които явно потвърждаваха, че е в безопасност. Освен ако всичко това не беше сложна маневра на Егоров за отвличане на вниманието.

— Аз лично съм убеден, че предателят е в службата — каза Егоров, докато Зюганов гледаше безстрастно в образа на Наш на екрана.

Играят ли си с мен? — помисли си Корчной. Зюганов спокойно би могъл да е толкова зъл и подъл.

— Това, което казвате за службата, е предположение — избъбри Зюганов. — Едно нещо е сигурно. Американците няма да поемат такъв изключителен риск за срещи в Москва, за да ръководят източник на ниско равнище.

Кажи нещо, бъди непринуден.

— Ако и двамата сте прави, братлета — каза Корчной, — и ако той е голяма риба, и е в службата, то тогава краткият списък на кандидатите ще включва директора и теб, Ваня, дванадесетте ръководители на отдели, включително Льоша и мен.

Корчной видя киселите им физиономии. Какво правеше той!

Това беше въодушевяващо безумие.

— Това, разбира се, не означава, че не би могъл да е вашият специален асистент или секретарка, или шифровчик, или стотици други служители с индиректен достъп до папките с грамите, до документите на шефовете си и до недискретни разговори в преддверията и столовата. Чиновниците в архива виждат повече класифицирани документи на ден от нас тримата, взети заедно, за цяла седмица. — Корчной схвана по изражението на Зюганов, че той вече е пресметнал всичко това. Още хора за разпит.

Марбъл реши да спре дотук. Твърде много анализи, твърде много клишета.

Егоров смачка цигарата си.

— Ти си абсолютно прав, Володя. Има прекалено много възможности. Ние ще хванем тази сволочь, този гад, само ако получим достоверни вътрешни улики или ако хванем него или водача му на улицата. Тези две опции могат да отнемат месеци, дори години. Затова нашата трета възможност е и единствената.

— Оговоренно, съгласен, твоята племенница е най-добрият ни шанс — каза Корчной. Тази сцена беше невъобразима, невероятна, невъзможна. Потисна надигащия се налудничав кикот. Той обсъждаше как да открият шпионина, как да го изкарат от скривалището му, как да го „осветят“, как да го заловят.

Зюганов се въртеше в стола си, краката му не докосваха килима.

— А ако племенницата ви не успее в разумен срок? Може би трябва да обмислим други средства.

Егоров бързо се обърна към него:

— Категорично не. Получил съм инструкции от най-високо ниво. Никакви „активни мероприятия“ в тази операция. Ясно ли е? Зюганов се повъртя още малко с бегла усмивка на лицето си.

— Ти си прав — каза Корчной. — В историята на нашето учреждение, в историята на следвоенните разузнавателни операции никое разузнаване никога не е нанасяло преднамерено физическа вреда на офицер от противникова служба. Никога не се е правило. Това би създало истински хаос.

Зюганов продължаваше да се върти.

— Спокойно, Володя. Ако искаме да опитаме с по-груби методи, аз ще говоря с отдел F, не ти — каза Егоров със смях. Корчной видя, че десният клепач на Зюганов потрепва. — Не, аз искам елегантна операция, нюансирана, интелигентна, която ще даде бързи резултати и ще остави Главния враг да се чуди какво ги е ударило, да се чуди как така са загубили своя специален източник, да се диви на уменията и хитростта на СВР.

Палачинки сирники на Марбъл

Направете гладко лепкаво тесто от козе сирене, яйца, захар, сол и брашно. Охладете го. Оформете малки топчета от тестото, оваляйте в брашно и ги разточете на дискове. Изпържете в стопено масло на средна температура, докато добият златист цвят. Сервирайте с квасена сметана, хайвер, пушена риба или конфитюр.