Джейсън Матюс
Червената лястовица (25)

25

Въпреки прекрасното лятно време Ню Лондон беше мрачен и унил, оставил в миналото търговския си и културен разцвет, който бе приключил през шестдесетте години на XIX в., когато бяха изчезнали китоловните флотилии. Някога гъмжащите брегове на река Темза, която по време на Втората световна война бе приемала сивите корабни корпуси, плаващи в три редици, гора от мачти, антени и комини, поклащащи се леко от прилива, сега представляваше леко солен лунен пейзаж от накланящи се, омазани в мазут, пристани и проядени от ръжда складове с порутени покриви. Двуи триетажни дъсчени къщи, предимно двуфамилни сгради, покриваха хълмовете над реката. Покривите, с насмолена черна хартия, бяха отделени един от друг на разстояние колкото две разперени ръце и между балконите на вторите етажи висяха въжета за простиране на пране. Огради от телени мрежи на височина до кръста и увиснали врати, наядени от соления въздух, маркираха миниатюрните предни дворчета и буренясалите задни градинки.

Отвъд реката, в Гротън, корабостроителницата на „Илектрик Боут“ се простираше на няколко мили по речния бряг, цял град от кранове, стълбове пара и сводести фабрични покриви. От време на време от обърнатия към морето край на масивен понтонен сух док, самият той с размери на круизен кораб, се виждаше огромна матовочерна атомна подводница с форма на пура. Седемте перки на витлото й бяха увити в дебела пластмаса, скрити от руските шпионски сателити.

Нейт не знаеше какво да очаква. Наложи се да вземат влак — Бенфорд не шофираше — и стояха на платформата като двама български свинари, дошли в София за уикенда, а не като ловци на къртици, търсещи обучен от центъра шпионин. Не беше ясно дали Бенфорд беше стиснат или луд, или просто оперативно заблуден, но озадачаващо настояваше да споделят една мансардна стая в „Куин Елизабет“, хотел с легло и закуска, скърцаща викторианска постройка по средата на горист хълм. И постоянното ходене — casing, така го наричаше, обикаляне за събиране на доказателства, — пет, шест, дванадесет часа на ден, през които чудатото, свръхинтелигентно какаду говореше на Нейт за ОГПУ и за НКВД, и за Петорката от Кеймбридж^[1], учебникарски пример от историята на Студената война.

Ден първи: бродеха нагоре-надолу по хълма, сутринта нагоре, следобед надолу, оглеждайки къщите, колите, паркирани покрай бордюрите, плевелите, избуяли от тротоара, и дантелените завеси на фасадните прозорци. Търсеха евентуални места за сигнали, тайници, близо до паркове, география, която би могла да помага на шпионина. Не откриха нищо.

Ден втори: минаваха покрай къщата на Сантини в различни часове, за да отбележат позициите на щорите на прозорците й и да видят дали празното гърне от здравец на предните стъпала не е преместено, което би могло да бъде някакъв предупредителен сигнал. Бяха особено внимателни през нощта, когато минаха само веднъж покрай тъмната къща, в която мъждукаше една-единствена лампа зад щорите на горния етаж. Дали седеше в тъмното, гледайки улицата? Дали нямаше друг апартамент, нает под псевдоним, за срещи с водещия й агент? Не откриха нищо.

Ден трети: небрежно попитаха за нея в западнало семейно магазинче на ъгъла. Никой не я познаваше, никой не се интересуваше от нея. Как ли изглеждаме, по дяволите, помисли си Нейт, този контраразузнавателен мистик със своя млад спътник, и се опита да се пошегува, но Бенфорд го сряза, че ако не внимава, ще го изпрати у дома.

— За кое да внимавам? — попита Нейт, докато се разтакаваха и си губеха времето в шибания Ню Лондон, Кънектикът. Не откриха нищо.

Работеха по периферията, дискретно. Бенфорд бе твърдо решен да държи тази работа извън обхвата на пистолетите и значките на ФБР.

— Ако тя е обучен от центъра шпионин, ще надуши проблем много преди някой да спре пред къщата й. И ще избяга за деветдесет секунди, след като види или чуе нещо, което няма да й хареса. Такова е тяхното обучение.

Трябваше да направят това сами.

Ден четвърти: повториха всичко отново. Тази нощ се разрази лятна гръмотевична буря, разтърси дърветата, размести капаците на мансардната им стая, токът спря и долу засвири радио на батерии. Нейт се събуди от блясъка на поредната светкавица и видя Бенфорд, седнал в стол до прозореца, взиращ се в бурята, наистина зловещо. Той виждаше лицата на дванадесетте руски агенти, които ЦРУ загуби за една-единствена година, през 1985, Годината на шпионина, всичките — жертви на Еймс и Хансен^[2], жертви на необяснимо предателство, което бе изпратило всички тях в бълващите жупел доменни пещи на Съветския съюз.

Храненето с Бенфорд също представляваше истинско изпитание, живо предизвикателство. Не беше просто разговор в стила на количките, дето се блъскат по лунапарковете, това включваше още и лигавници, лют сос, трошачки за стриди, оценяване на мидената яхния — прекалено гъста, прекалено много картофи, прекалено рядка, недостатъчно пясък, има нужда от минимално количество песъчинки — и обсъждане на разликите между треската и хека и какво има и какво няма в кухнята на Ню Ингланд.

— Няма чесън. Никога. Това е правило, което не може да се нарушава — каза Бенфорд, ловецът на къртици.

С почти нищо съществено, с което да продължат напред, в четвъртък вечерта, вечеряйки, Бенфорд обяви, че е време да осъществят влизане в дома на Дженифър Сантини на следващата сутрин.

— Влизане? — каза Нейт през масата. Те вечеряха в „Бълкли Хаус“ на Банк Стрийт, близо до пристанището. — Бенфорд, какво имате предвид под „влизане“?

Бенфорд режеше едно много голямо първокачествено ребро, с обърната настрани глава, за да може да среже по-добре месото. Нейт остави ножа и вилицата си.

— Успокой се — дъвчейки, каза Бенфорд. — Под „влизане“ имам предвид незаконно проникване и влизане в частно жилище на невинен по презумпция американски гражданин, срещу когото няма никакви доказателства за нарушения, от двама неоторизирани офицери на Централното разузнавателно управление, които по случайност понастоящем са ангажирани в несъгласувано и следователно незаконно контраразунавателно разследване, което на местна почва е от компетенциите на Федералното бюро за разследване, както постановява Указ 12333. — Бенфорд погледна надолу в чинията си и обилно поля телешкото си с още малко хрянов сос. — Това е, което имам предвид — каза той и добави: — Този хрянов сос е великолепен.

 

 

Ден пети: тиха петъчна сутрин. Те чакаха до десет часа и влязоха гологлави и с голи ръце през малката врата в задната част на двора на двуетажната къща на Сантини. Прозорците на къщите от другата страна на улицата бяха празни. Задният двор беше занемарен. Ръждясало корито за пране лежеше обърнато с дъното нагоре върху голата земя до килната барака. Бенфорд се качи по дървените стъпала и опита задната врата. Беше затворена и той надникна през пъстрите басмени завески. Нямаше никой.

— Можете ли да разбиете бравата? — попита Нейт, застанал зад взиращия се през завесите Бенфорд.

— Бъди сериозен — каза Бенфорд. Той все още имаше осемпистов магнетофон вкъщи.

— Дали да не счупим прозореца?

— Не. Втория етаж — каза Бенфорд и извади връзката на едната си обувката си, после отиде до гумения кабел на електрозахранването отстрани на къщата и завърза хлабаво връзката за него, оставяйки малка висяща примка. — Пруски възел — каза Бенфорд и показа на Нейт как да вкара в примката единия си крак и да се приплъзва нагоре с придърпване, държейки се за кабела, докато успее да достигне незаключения прозорец на втория етаж.

Къде, по дяволите, е научил това? — помисли си Нейт, докато му подаваше сигнал, че вече е вътре.

Стаята на горния етаж беше празна неизползвана спалня. Нейт отиде до вратата и погледна надолу в къщата. Подсвирна, за да провери дали няма куче, но не чу никакво раздвижване. Представяше си, че една руска шпионка би трябвало да има доберман или ротвайлер, мълчаливо охраняващ къщата й.

Промъкна се тихо надолу по дървеното стълбище с дебел махагонов парапет, който проскърцваше, докато слизаше. Мина на пръсти през кухнята в стил петдесетте, която миришеше на брашно, зърна и масла, отключи задната врата и пусна Бенфорд вътре.

— Мястото изглежда празно — каза Нейт. Двамата обиколиха мълчаливо стаите на долния етаж. Усещането за риск от незаконното проникване в чужд имот ги обгърна. Къщата миришеше на фитнес клуб. Мехлеми и прашни радиатори, никакво движение в застоялия въздух, някак неуместно за яркия летен ден.

Къщата имаше две предни стаи, трапезария и хол, с прозорци, гледащи към улицата. Навсякъде имаше пъстри кретонени завеси. Тънка паякообразна слънчева светлина изпъстряше протритите килими, постлани по дървените подове с тъмни петна. Мебелите бяха тежки, тъмни, кожени, отрупани с дантелени покривчици — истински плетени покривчици — по облегалките за ръцете, гърба на креслата и по дивана. Полицата над опушената камина беше украсена с бакелитови халби и статуетки — халба с морски капитан, халба с испанска девойка с мантиля. Ръжен от ковано желязо стърчеше до огнището. Устата на Бенфорд се движеше, сякаш броеше мебелите.

— Трябва да е опразнила половината португалски антикварни магазини във Фал Ривър за тази украса.

До хола имаше малък кабинет с бюро и ниска библиотека, натъпкана със списания и вестници. На бюрото имаше малка купчинка със сметки за ток и газ и синя порцеланова халба с изписано АХОЙ на дръжката.

— Провери бюрото — каза Бенфорд. — Аз ще отида да поогледам горе.

Нейт почувства нелепо желание да не се разделя от Бенфорд, но кимна и започна да издърпва чекмеджетата едно по едно. Докато затваряше най-долното, усети съпротивление и шумолене на хартия. Издърпа цялото чекмедже и видя навит лист в дъното на бюрото. Издърпа го и го разви върху плота на бюрото. Беше хелиографско копие на някакъв план, един-единствен лист с чертежи на напречни сечения на детайли и електрически схеми. Страницата беше надписана Секция 37, ускорители и конзоли. Части на подводница? Сантини работеше в отдел „Доставки“ на „Илектрик Боут“. Класифициран документ ли беше това? Защо го държеше у дома си, натъпкан в дъното на чекмеджето? Междувременно Бенфорд се бе качил по стълбите в спалнята. Леглото с четири колони бе покрито със завивка с цветни мотиви, с три големи възглавници в горната част, с дантелени калъфки. В единствения гардероб имаше блузи и панталони, окачени на закачалки. Няколко чифта обувки на пода, всичките практични, предназначени за ходене, бяха спретнато подредени. Никакви снимки, никакви спомени, никакви лични вещи, къща, която би могла да бъде напусната за деветдесет секунди. Банята беше безлична, аптечката — почти празна. Четка за зъби, шишенце аспирин, двоен пакет с физиологичен разтвор за клизма. Всепроникваща миризма на мехлем.

Бенфорд се върна в спалнята и издърпа чекмеджето на нощното шкафче. Никакви книги, порно, вибратори или вазелин. Под парче филц намери лист хартия с дълъг списък ръчно изписани дати и часове: 5 юни, 21,00, 10 юни, 22,00, 30 юни, 21,30. График за предаване на радиосъобщения. Тя вероятно носеше лаптопа и шифровъчната карта със себе си. Стандартно разписание на срещи с водещия офицер от руското консулство в Ню Йорк. Проникване в подводничарската програма. Бенфорд затвори чекмеджето и тръгна надолу по стълбището, за да каже на Нейт.

Той пък току-що бе приключил с проверката на дъната на другите чекмеджета, но не откри нищо. Нави хелиокопието, за да го занесе горе и да го покаже на Бенфорд. Като излезе от вратата, застина. Дженифър Сантини стоеше в хола и го гледаше. В краката й имаше брезентов сак. Нейт осъзна, че те всъщност никога не са я виждали преди. Хм. Тя тренира. Вдига тежести. Взима стероиди. Очевидно току-що се връщаше у дома от фитнеса. Защо не беше на работа?

Дженифър беше към четиридесетте, със среден ръст. Носеше много тесни шорти от ликра, изпънати от крака като дървесни стволове. Ръцете, раменете и вратът й бяха покрити с възлести мускули, линията на челюстта й бе изпъкнала. Носеше горнище, което покриваше не женски гърди, а гръдни перки с размер на чинии за хранене със зърна. Имаше яркозелени очи и белтъци, синеещи от здраве и виталност. Лицето й беше като изсечено около устата и острия прав нос. Челото й беше дълбоко прорязано от смръщването, плъзнало през лицето й. Червената й коса бе плътно зализана по главата, вдигната на конска опашка, куршум, торпедо, екшън фигура, кросоувър SUV^[3] със сглобени как да е части. В този финален момент на оценка Нейт забеляза, че тя има хубави женски ръце, с маникюр, лакиран в светлорозово. Беше боса и стъпалата й бяха хубави и нежни, със същия светъл лак на ноктите. Звукът от тежкото тропане на Бенфорд надолу по стълбището подтикна Дженифър към движение, заслепяващо и бързо, срещу Нейт. С огромна сила тя запрати лампата от страничната масичка по него, като същевременно скъси дистанцията с два дълги разкрача. Нейт се сниши и избегна лампата, която се разби в стената зад него, но като се изправи, се озова лице в лице с нея. Тя притисна гърлото му с твърдата си като камък ръка, избутвайки го назад към дневната, докато му нанасяше унищожителни помитащи удари с другата си свободна ръка. Нейт постави и двете си ръце върху нейните и забута. Нищо.

Удари я по ръката, но тя остана вкопчена в него, притискайки гърлото му с ръце, които приличаха на тези на Шварценегер, а от китките надолу бяха досущ като на Грейс Кели. Нейт я фрасна по лицето, но юмрукът му се плъзна по бузата й без никакъв очевиден ефект. Лицето й беше на сантиметри от неговото, а зъбите й бяха оголени от напрежение. Нейт очакваше всеки миг да отхапе устните му. Докато тя продължаваше да го налага с остри извиващи се крошета, няколко безумни несвързани мисли преминаха през ума на Нейт: (1) Какъв късмет да сгащи единствената руска шпионка в света, която да не е счетоводител на дружеството на орнитолозите. (2) Какво, за Бога, си мислеха мъжете в работата й за нея, когато сядаше на бюрото си всяка сутрин. (3) Що за секс прави този киборг, ако изобщо прави такъв. После, абсурдно, Нейт се запита какво прави Доминика в същия този момент, къде ли е? Неизразима тъга нахлу в него, като си помисли, че тя може би е мъртва, и главата му отскочи от стената, гърлото му се сви и той осъзна, че тази анормална твар е част от машината, която я е убила.

Бенфорд се появи на долната площадка на стълбището и застина неподвижно от изумление. Дженифър погледна за миг тантурестия, рошав мъж — той щеше да е за десерт след главното ястие — и Нейт заора обувката си в пищяла й и стъпи с всичка сила върху хубавото й, розово като на Лолита стъпало, което я накара да разхлаби хватката си с няколко сантиметра, и той се изплъзна странично от приковаващата го ръка и изрита с всички сили подутината в шортите между краката й с предницата на обувката си. Дженифър изсумтя като мъж, хвана се с две ръце и се срина тежко на пода, после се просна настрани и се преви надве.

Бенфорд погледна Нейт, после обратно към звяра на пода. Нищо в неговата тридесетгодишна кариера на лов на къртици, преследване на шпиони, залагане на примамки на агенти не приличаше на това. Особено пък сега, когато Дженифър изненадващо седна с изправен гръб, като неукротим сериен убиец на летен лагер до езерен бряг. Тя взе дървената остъклена масичка за кафе, поставена пред дивана, и я метна през стаята по Бенфорд, застинал до долното стъпало на стълбището. В него се събуди някакъв задрямал инстинкт, някакъв скоростен изблик — вероятно пазен в резерв от двете му години като мениджър по екипировката на отбора по гребане на „Принстън“ в края на 60-те — и той драсна обратно по стълбите тъкмо когато масичката удари абсолютно същото място, на което бе застанал, разбивайки дърво и стъкло и избивайки две яки колонки от балюстрадата. Бенфорд не спря да тича нагоре по стълбите, докато не се скри на площадката на втория етаж.

Дженифър се обърна отново към Нейт, който стоеше в средата на хола. В последните секунди той се бе придвижил с няколко стъпки, бе взел железния ръжен от стойката му до камината и го държеше встрани до тялото си. Конската й опашка се размята, Дженифър отново се хвърли към Нейт, босите й крака шляпаха леко по дървения под. Странно, но Нейт изведнъж си спомни, че името на инструктора му по ръкопашен бой беше Карл, направи половин стъпка напред, стисна здраво ръжена и удари Деженифър отстрани по врата като при тренировка с фул контакт. Силният удар рикошира в ръката му все едно беше ударил ствол на як дъб.

От Дженифър се изтръгна изненадващо женски писък, докато се сриваше странично на дивана, който се преобърна и покривчиците се разхвърчаха. Тя се изтъркаля по пода и се спря в стената в дъното, с лице в перваза. Нейт се опря на ръжена и дишайки тежко, с изтръпнали, почти вкочанени крака заобиколи ъгъла на преобърнатия диван и коленичи до нея. Един от краката й потрепваше леко и мускулите на задника й пулсираха. Нейт я преобърна по гръб. Едното й око беше отворено, невиждащо, другото се беше извъртяло несиметрично навътре в главата й. Устата й беше отворена, но Нейт не можа да установи дишане. Тези шибани розови нокти на фона на тъмния дървен под. Едното й грижливо поддържано стъпало лежеше на една покривчица като еклер във витрина.

Стълбата проскърца и Бенфорд се появи и застана до Нейт. Холът беше опустошен, мебелите — натрошени, по пода се търкаляха керамични чирепи. Бенфорд погледна надолу към несиметричното лице на Дженифър.

— Господи! — възкликна той.

— Тя е като шибан злодей от филм за Бонд — каза Нейт. — Къде намират тези хора? Мисля, че огънах ръжена. — Той се наведе надолу и опипа шията й за пулс, но главата й се метна на другата страна и отпуснато се заклати.

— Не се тревожи — каза Бенфорд. — Цервикалният флексор на врата е заминал. Ударът е скъсал гръбначния мозък. Авулзия.

— Какво говориш, по дяволите? — каза Нейт, чиито ръце бяха започнали да треперят.

— Авулзия. Откъснал си й врата.

Нейт избърса лицето си.

— Ужасяващо! Спри ме, преди да убия отново.

— Добре ли си? — попита Бенфорд.

— Да, благодаря ти за подкрепата. Отклоняването на вниманието й с бягството ти нагоре по стълбите ми даде благоприятната възможност, от която се нуждаех. — Нейт се изправи и пусна ръжена на земята. — И сега какво ще правим?

— Намерих разписание на радиоемисии — каза Бенфорд. — Трябва да намерим лаптопа и шифровъчната й карта. Погледни в сака й. Вероятно комуникира чрез обезопасен интернет линк. Това и персонални срещи. Ти?

— Нещо от рода на хелиокопие в чекмеджето на бюрото.

Трябва да разглобим това място на парчета.

— Майната му на това — каза Бенфорд. — Събери каквото имаме и вече ще можем да повикаме ФБР. Нека те претърсят това място с пинсети и торбички. Нека те да обяснят защо не са могли да заловят шпионин, опериращ под носа им. И могат да си заврат тяхното превъзходство право в задниците.

Гъстият хрянов сос на Бенфорд

Направете средно гъст бешамел, добавете масло, дижонска горчица и настърган пресен хрян на вкус. Подправете със смлян чер пипер и червен винен оцет. Охладете и сервирайте.