Джейсън Матюс
Червената лястовица (24)

24

Информацията на Марбъл за шпионите и за къртиците беше стриктно ограничена до няколко висши ръководители на ROD. Тези, които реално управляваха информацията, бяха придирчиви интроверти от контраразузнавателния отдел на ЦРУ, пещерни обитатели, на четиринадесетчасов работен ден в огледалната пустош^[1], смахнати мъже и жени, които имаха подкастрени дървета бонзай в домовете си и фитнес тренажори в мазетата си. Те изчетоха докладите на Нейт, подлагайки на дисекция цялата информация, и започнаха проучвания.

При завръщането си от Ню Йорк Нейт бе повикан отново в леговището на Бенфорд. Дирекция контраразузнаване заемаше цял етаж в централата, редица вътрешни стаи, разделени на две от коридори и лабиринти, които, за разлика от нормалните помещения, не бяха разделени на обичайните кабинки, а на индивидуални офиси. Всички врати бяха затворени и всяка имаше шифрово електронно устройство над бравата. Тук-там имаше и врата без брава, само с по една ключалка. Какви бяха тези стаи, какво се криеше в тях? Любезна секретарка, която имаше лек тик на лявото око, седеше на бюро пред кабинета на Бенфорд. Тя изгледа внимателно Нейт, примигна, стана и почука на вратата, но тя не се отвори. Тя се вслуша напрегнато, после почука отново, деликатно и притеснено. Отвътре се чу глас, тя проскърца с вратата, обяви името на Нейт и застана встрани, наблюдавайки влизането му.

Кабинетът на Бенфорд приличаше на ателие на разпуснат професор в забравен колеж в Средния запад. Разръфаният и избелял диван до задната стена беше изцяло затрупан с камари папки, някои от които бяха паднали на пода, ветрилообразно разперени, като разпилени покер чипове. В другия край на стаята бюрото на Бенфорд преливаше от претъпкани тави за документи, натрупани по три една върху друга. Купчина вестници се облягаше несигурно в отсрещния ъгъл. На стените имаше малки снимки в рамки — растерни, черно-бели, — не на съпруга, деца или роднини, а най-вече на мостове, дънери на дървета, настлани с дъски провинциални пътечки и снежни алеи между изоставени складове. Нейт осъзна, че това бяха снимки на ужасни места, на някогашни тайни пощенски кутии, скривалища, места, от които бяха спасявали агенти с коли. Децата на Бенфорд. Зад бюрото му имаше снимка в рамка на необароковата сграда на Всерусийската застрахователна компания в Москва, иначе позната като „Лубянка“.

— Заповядай, седни — каза Бенфорд с нисък дрезгав глас. Той беше нисък и шкембест, с високо чело и невчесана коса с цвят „сол-пипер“, кичур от която стърчеше отстрани на главата му. Погледна Нейт с големите си тъмносини кравешки очи през дълги мигли, които бяха почти женски. Увиснали бузи обграждаха малка уста, която с постоянните си тикове и мръщения изразяваше крайното отвращение на Бенфорд или в най-добрия случай — високомерното му презрение по обсъжданите въпроси.

— Прочетох последните ти доклади от Ню Йорк — каза той. — Като изключим граматиката, бяха задоволителни.

— Благодаря, и аз мисля така — каза Нейт. Той внимателно отмести няколко папки и кацна на крайчеца на дивана.

— Харесваш ли Марбъл? — попита го Бенфорд. — Вярваш ли му?

— Аз го наричам чичо, ако това имате предвид — отвърна Нейт. — Ние сме близки.

— Не питам дали се отривате един в друг — каза Бенфорд. — Питам дали му вярваш.

— Да, вярвам му — отговори Нейт. — Той шпионира за нас от четиринадесет години.

Устата на Бенфорд се изви надолу от досада, че чува нещо, което вече знае.

— Мислиш ли, че неговите нови сигнали, тези следи и намеци за шпионите и къртиците, са автентични?

— Така ми изглежда — каза Нейт и веднага съжали. Бенфорд наду бузи с раздразнение.

— Така ти изглежда или си убеден в това? Нейт пое дълбоко дъх.

— Аз мисля, че информацията е автентична. Ако го бяхме нахранили с бариева каша^[2], следите биха могли да бъдат по-отчетливи, по-лесно установими — каза Нейт и зачака за следващата серия мръщене и мусене.

Бенфорд бавно наведе глава.

— Бариева каша, брей! Къде си го чул това, да не би да си чел нещо от историята? — Погледът му блуждаеше по стената в дъното. — Знаеш ли кой е това? — попита той, сочейки към малка черно-бяла снимка на мъж с квадратни челюсти, очила като фарове и коса, зализана плътно по главата.

— Не е ли Енгелтън^[3]? — попита Нейт.

— За теб — Джеймс Джийзъс — каза Бенфорд. — В продължение на десет години той мислеше, че всеки съветски агент е двоен шпионин, всеки доброволец е изпратен от тях, всяко парченце информация е дезинформация. Беше обаятелен, отровен и параноиден, и безкрайно убеден, че неговите нощни кошмари са реалност. Може и да е бил прав. Пазя снимката му, за да ми напомня да не възобновявам неговата лудница. Сега за Марбъл. Аз също му вярвам. — Нейт кимна. Очите му блуждаеха по другата страна на стаята, по библиотеката, преливаща от документи и папки. Пет подвързани с кожа тома бяха натрупани как да е на горната лавица. Бенфорд улови погледа му. — Така е в книгата.

„Шумът на върбите“, пълно е с плъхове и къртици^[4].

Бенфорд се взря за няколко секунди в Нейт, лицето му мърдаше, но дали от натрупващо се раздразнение или от дълбока замисленост — не беше възможно се каже. Нейт си държеше устата затворена, единственият възможен курс на действие. Какъв мизантроп! Двадесет години в лов на къртици, двойни капани, тройно кръстосани разработки. Разрушени мрежи, замлъкнали радиостанции по мансарди, арестувани шпиони. Черно-бели кинопрегледи на прегърбени мъже, извеждани от съдебни зали със сака над главите, с ръце, оковани с белезници на кръста. Бойното поле на Бенфорд.

Говореха, че е ясновидец, учен, който се наслаждава на византийския свят на измами, двойственост и фалшиви следи. Нейт схващаше смисъла на потрепващите нервно ръце, дългите пръсти, пробягващи през косата му, умът, вероятно работещ прекалено усилено, за да се чувства добре. Виждаше, че последната информация на Марбъл за къртиците и шпионите беше за Бенфорд това, което е торба с плъхове за териер.

— Предполагам, че той има намерение да работиш с него — беше му казал шефът на ROD. — Успех в начинанието.

— Искам да работиш с мен по информацията на Марбъл — каза Бенфорд. — Започвайки от днес. Пренеси си вещите от ROD. Не казвай на никого какво правиш. Ще открием този шпионин.

— Да кажа ли на шефа на ROD? — попита той. — Може ли да му кажа как да се свързва с мен?

— На никого. Аз ще го уведомя, ако попита. Но той няма да попита. Ние няма да казваме на никого за тези следи. Нито на бостънското, нито на нюйоркското бюро, нито на тези малки дупета от ФБР, нито на интериорните декораторчета от АВР^[5], нито на СНС^[6], нито на конгресните комитети и комисии. Никой шибан идиот във Вашингтон няма да прецака тази фиеста с техните шибани изтичания на информация.

Нейт кимна.

Да станеш помощник на Бенфорд е или изключителна чест, или затворническа присъда, помисли си той, но това нямаше особено значение. Кариерното му развитие след Хелзинки беше в застой. Благодетели като Форсайт и Гейбъл все още бяха на оперативна работа, но не бяха в състояние да му помогнат. Нейт погледна този изключително интелигентен нервозен човек срещу себе си и реши. Той беше добър във вътрешните операции, познаваше Русия и можеше да даде своя принос. Бенфорд трудно би могъл да бъде възприет като патрон — но Нейт реши да се впусне в това заедно с него, да се потопи в контраразузнаването, да научи повече за обвития в мъгла свят, в който Бенфорд процъфтяваше. Може би щеше да успее да спаси репутацията си. Във всеки случай за първи път, откакто се бе върнал от „Фермата“, Нейт спря да се тревожи за бъдещето си.

 

 

Нейт тихичко бе настанен в един неизползван кабинет в ъгъла на отдел „Контраразузнаване“. В коридора цареше пълна тишина. Имаше ли хора там, работеха ли? Или изсушеният скелет на майката на Норман Бейтс^[7] щеше да се завърти ухилен на оста на стола си, за да те приветства?

— Заповядайте — каза секретарката и му смигна, а може би беше просто тикът й?

Двусмислени, неясни главоблъсканици, беше му казал Бенфорд, свиквай.

Новият му кабинет беше без прозорци, гол и спарен. Стените бяха осеяни с кабарчета… какво ли са придържали там? Чекмеджето на бюрото, което скърцаше, когато го отваряше, беше пълно с изрезки от нокти, стотици изрезки, тънко покриващи дъното му.

Кабинетът до неговия принадлежеше на Алис Ф. И. Н. (фамилно име неизвестно). Към четиридесет или петдесет, или може би шестдесет, тя беше четвъртита, с ябълкови бузи и месест нос, кестенява коса, подстригана ниско по главата и сресана напред и настрани като прическата на Наполеон. Носеше затворнически женски обувки и ходеше бързо с разперени навън крака, явно беше дюстабан. Говореше с Нейт, както и с всеки друг, като килваше глава и се навеждаше напред, сякаш за да сподели някаква тайна или да му довери нещо поверително, което, разбира се, никога не правеше — никой в контраразузнаването никога не го правеше. В първите дни колегите му се навъртаха край него, за да му подхвърлят шегички, че Алис е тук от първата копка на сградата. Тя винаги е била тук, винаги, казваха те. Всъщност тя е тази, която е убила Троцки, казваха те. Тя е чукала Алън Пинкертън, казваха те и се разбягваха по кабинетите си. CID, дирекция „Контраразузнаване“, Островът на счупените играчки. Нейт провери дали зад вратата на кабинета му не се е притаил Бу Редли^[8].

Бенфорд бе казал на Алис да помага на Нейт. Тя стоеше на бюрото си — кабинетът й всъщност беше слънчев, на шкафа с папки вирееха папрат и здравец — и ниските й обувки потропваха и поскърцваха.

— Ти знаеш твърде малко — каза тя. — Нека да направим преглед: имаме шпионин, имаме подводници, имаме Ню Ингланд и имаме срещи в Бостън и Ню Йорк. Марбъл е споменал поддръжка на подводници и пет години. Окей — каза тя. — Откъде ще започнеш?

— Със списък на личния състав на военноморския флот? — попита Нейт.

— Тц! — каза Алис, въртейки се на стола си. — С обяд.

Те седнаха на горното ниво на столовата. Нейт си играеше със салатата, Алис сърбаше супа. Дойде една нейна приятелка, Софи, запъхтяна от изкачването на стълбите до мецанина с масивните си крака. Тя работеше в ССИ^[9], където все още брояха ръждясващите радиоактивни ядрени подводници, „Оскари“, „Тайфуни“ и „Акули“ в Оленья Губа^[10] и в Полярния кръг, това все още имаше значение, каза тя, стискайки докачливо устни, без значение какво казваше Седемнадесети етаж. Тя беше на петдесет и имаше смолисточерна гъста коса, черни вежди и профил, сякаш излязъл от фриз в двореца в Кносос. Носеше черен чорапогащник, черна издуваща се рокля и черни ортопедични обувки с налчета на носовете. Около китката й имаше увит черен ластик за коса за всеки случай.

Тя постави голяма кутия за обяд „Сейлър Муун“ на масата и разопакова пластмасовите кутии, пръчици и лъжички и шишенце със салатен дресинг. Софи погледна салатата на Нейт и я поля с него.

— Опитай го, домашен е.

Дресингът имаше сладък балсамов привкус, изострен от дижонска горчица, с лек намек за люто, за разлика от винегрета, на който той все попадаше. Нейт я похвали и Софи засия.

Алис им каза да спрат да се халосват и обясни на Софи какво трябва да научат. Тя си изяде кърито и изпя всичко на един дъх, със затворени очи, за да си припомня по-добре или от удоволствие от яденето, или и от двете. Ню Лондон, Кънектикът. Портсмут, Ню Хемпшир. Брънсуик, Мейн. Само три бази. Подводниците са големи. Само на едно място ги ремонтират, те остаряват, постоянно се преоборудват, като „Акулите“ в края на осемдесетте, наричаха ги Шчуки наистина, много по-тихи, и тук Алис я върна обратно на земята. „Илектрик Боут Уъркс“, голямата корабостроителница в Гротън, Кънектикът, отвъд река Темза, срещу Ню Лондон. Започнете оттам, каза им Софи.

Върнаха се в кабинета на Алис. Връзката на CID се оказа архаична катодна тръба и имената се движеха едва-едва. Бази данни за достъп до секретна информация, постове на служители, действащи графици във военноморския флот на САЩ и разписания на контрактори. Мъжественият пръст на Алис минаваше надолу по екрана, не, не, не, преди повече от седем години, преди по-малко от три, не, не. Висшият мениджмънт на „Илектрик Боут“ и на „Дженерал Дайнамик“, разбира се, не. Алис беше бърза, поглеждаше едно име, сканираше инфото и преминаваше нататък. Тя беше изтегляла имена от списъци тридесет години. Имаха две купчини документи и Нейт спря да спори за „възможностите“, защото Алис беше твърде бърза. Тя имаше своите фаворити, „прекрасните единадесет“, така ги наричаше, и започна да преминава през съответните критерии: пост, заплата, данъци, местоживеене, телефон, интернет, кола, банкови сметки, поща, брак, образование, деца, арести, разводи, пътувания, родители, мрежова връзка или кабел, нормален или обратен.

— Я да видим колко добре сте подготвили нашия малък шпионин? Колко назад можете да стигнете. Колкото мен? — прошепна Алис на екрана.

След три дни Нейт и Алис донесоха на Бенфорд списък и той потупваше с края на молива си всяко име, докато преглеждаше профилите, тут, туп, туп, после хвърли молива настрани и подаде на Нейт документа.

— Дженифър Сантини — каза Бенфорд с прозявка, небрежен учен с непокорна коса.

Алис сръчка Нейт:

— Видя ли? Нали ти казах? — и се изкиска.

— Нека да направим по-задълбочено проучване, но аз съм сигурен, че тя е нашият човек — каза Бенфорд. Той погледна Нейт. — Сега отиваме до Ню Лондон да се поогледаме насам-натам.

Винегрет на Софи

Смесете смачкан чесън, семе от копър, сух риган, сухи люспи от чушка, дижонска горчица, захар, сол, чер пипер и настърган пармезан с една част балсамов оцет и три части студено пресован зехтин и емулгирайте.