Джейсън Матюс
Червената лястовица (22)

22

Натаниъл Наш вървеше безцелно по светлозеления коридор на централата на ЦРУ. Коридорът беше празен, с намазан с паркетин под, простиращ се към коридор D, после коридор Е и коридор DI. За оперативен офицер преминаването през територията на отдела на разузнаването беше все едно като да върви в мистериозна джунгла. Иззад ъглите току ще надникне някоя глава, после ще отскочи назад. Магарешки смях, вой на маймуна в горския гъсталак, ехтящи звуци отвъд реката от кух дънер на тиково дърво, удряно с тояги.

Хелзинки беше спомен, мъчение. Доминика бе погълната, изчезнала, статус неизвестен, „контакт с агента прекъснат“, чакай, докато се появи отново, може би някой офицер от бюрото ще се срещне с нея на дипломатическо парти в другата половина на света може би след десет години, може би никога. Или чакай, докато друг агент чуе, че е пратена в лагерь, в лагер, или когато московските наблюдатели прочетат в „Правда“, че тя е мъртва. Текущото прихващане на съобщенията на резидентурата в Хелзинки не разкриваше нищо за нейната съдба.

Месец след отзоваването на Доминика Нейт бе помолил Форсайт да излезе в неплатена отпуска. Той съвсем непринудено сподели, че мисли да отиде до Москва на частно пътуване, за да види дали ще може да открие какво й се е случило. Обичайно невъзмутимият Форсайт този път избухна.

— Искаш да отидеш в Москва? — изкрещя той. — Офицер от ЦРУ, запознат с оперативната дейност в Москва, иска да влезе в Русия като частно лице без дипломатически имунитет? Офицер от ЦРУ, за когото СВР знае, че е бил активен в тяхната столица и е извършвал шпионаж? Това ли ми казваш? — Нейт не отговори. Гейбъл, чувайки крясъците, влезе в кабинета. — Какъв е планът ти, Нейт? — каза Форсайт. — Какво планираш, да нахлуеш в „Лубянка“, да разбиеш вратата на килията й, да разчистиш пътя си до покрива и да я пренесеш с делтапланер на Запад?

— Малко е далечко за делтапланер от Москва — каза Гейбъл. — Иначе това е страхотно добър план.

— Ще ти го кажа само веднъж — каза Форсайт. — Ти нямаш моето позволение, нито това на Централното разузнавателно управление да излезеш в неплатена отпуска, да напускаш този пост или дори най-бегло да обмисляш пътуване до Руската федерация. Ние не знаем дали Дива е в беда, не знаем нищо за нейното настоящо местоположение или статус. Ние чакаме вест. Събираме информация.

Нейт се отпусна в стола си.

— Ако тя е в беда, накрая ще чуем — каза Форсайт. — Ти не си виновен за това, не си стъпил ти накриво, не си сгрешил. Дива е агент, ние предпазваме агентите си, ние поемаме рискове, ние ги водим, а най-добрите водим срещу най-ужасните рискове. И понякога ги губим, независимо от всички конспиративни техники и всички предпазни мерки. Разбираш ли ме?

— Накратко — и надълго — Нейт — каза му Гейбъл по-късно в своя кабинет, — това е приключено, мамка му. Ние имаме да вършим много неща. Хващай се за работа, за Бога! Престани да се разтакаваш наоколо. Това вече заприлича на роман от Джейн Остин.

 

 

В централата беше напълно естествено Нейт да бъде преназначен в CE/ROD, което означаваше Central Eurasia/Russian Ops Desk, „Горещия ROD“^[1], слонското гробище^[2] за офицери, завръщащи се от Москва, все още усещащи тръпката от постоянното следене. Имаше и офицери, които се бяха провалили с някой руснак в Малайзия, Претория или Каракас, а имаше и новаци, готвещи се за първи мандат в Москва, все такива едни надъхани и сериозни, които все още нито веднъж не бяха почувствали задникът им да трепери от страх, защото животът на агента им зависи от това колко добре използват обратните си огледала.

Шефът на ROD седеше в кабинета си в Ленгли, малко ъглово помещение със закован двоен прозорец, гледащ към трите извивки на сводестия покрив на кафенето между старата и новата сграда на централата. Той беше към петдесетте, слаб, с кафеникави петна на бузите и с малко бяла косица, сресана странично на върха на почти плешивата му глава. Острите му бели мустаци и очилата с тежки рамки му придаваха вид на професор, а поставката за лули на бюрото му допълваше илюзията, защото шефът на ROD беше всичко друго, но не и педантичен учен.

Той беше старо куче с дузина задгранични назначения в биографията. Беше се издигнал, разработвайки една кубинска мишена, а по средата на кариерата си се бе прехвърлил на руснак, когато се разкри, че цялото стадо кубински агенти на ЦРУ — общо петдесет вербувани, даващи информация от години, — с две изключения, са били двойни агенти, контролирани от ГДР, Главната дирекция на разузнаването в Хавана. Разкритието дотолкова деморализира дузина ветерани офицери, посветили целия си професионален живот на кубинските операции, че ГДР не би могла да нанесе по-големи поражения на кубинската секция на ЦРУ, дори и ако я беше взривила.

Сега шефът на ROD се занимаваше с управлението на руските разработки из целия свят. Водеше съществуващите агенти, двадесетина от най-добрите информатори. Марбъл все още беше най-същественият елемент в кошарата на ROD, но имаше и други предстоящи потенциални придобивки, които се развиваха доста добре.

Всяка сутрин той четеше „дневното табло“ — преди години десетсантиметрова купчина от принтирани телеграми, а сега каскада от оперативни грами, скролиращи по монитора му, от млади офицери по бюрата из целия свят относно техните „разработки“. Глобална палитра от събития, от Рио, Сингапур или Истанбул, описания на контакти, напъпващи приятелства, пиянски вечери, прекарани в ходене на колене с руски втори секретари или аташета, или — най-забавното — с вероятни офицери разузнавачи от СВР или ГРУ.

Последната грама му навя спомени. Млада и общителна съпруга на оперативен офицер от ЦРУ, назначен в мръсна африканска столица, бе споделила рецептата на баба си за пържени палачинки със сирене с новата булка на доста неприветлив майор от ГРУ. Жените се сближиха, докато младата рускиня плачеше над чинията златисти палачинки. Тя страдаше от носталгия и си мислеше за своята баба. Нахрани я с достатъчно палачинки и мъжът й може да поддаде, мислеше си шефът на ROD.

На този екран веднъж, два или пет пъти годишно някъде в света имаше завербуване. Един човек в някоя държава имаше нужда да каже да на предложението, било то любезно, косвено, уклончиво, бащинско или просто бизнес предложение. И после трафикът на грамите нарастваше, докато централата и съответното бюро се гмуркаха в мистерията на постъпващата информация, валидиране, конспирация и в някои възхитителни извънредни случаи работа отвътре след завръщането на агента в Москва.

Имаше и проблеми, както винаги. Вербуваните мишени губеха решителност в светлината на сутрешния махмурлук. Други не можеха — никога не биха могли — да придобият решителността да излеят храбро гнева си срещу тяхната система. Неколцина избягваха ямата, като просто докладваха за американското предложение на своя началник, за да бъдат спешно върнати в Москва, извън досег, с първия полет на „Аерофлот“.

А имаше и тъмна страна на Играта, напомняне, че противникът невинаги е в отбранителна позиция. Веднъж годишно (поне) някоя взривяваща грама, а понякога и цял поток такива съобщаваха, че млад офицер от ЦРУ някъде по света сам или сама са станали обект на опити за вербуване от руска страна, обикновено защото центърът си го е набелязал или се е опитал да експлоатира предполагаема слабост. Последната бъркотия беше миналата година, когато заплатите в ЦРУ бяха замразени от Конгреса и руснаците питаха навсякъде: „Кой има нужда от пари?“ или „Кой е разочарован?“.

В този свят на приливи и отливи шефът на ROD имаше и друг належащ проблем. Той се чудеше как да отвори вратата на клетката в зоопарка, за да изрита Нейт Наш от офиса и да го върне обратно на оперативна работа. Съобщението от ковкома, което дойде последната нощ, му даде отговора.

Шефът харесваше Нейт и беше напълно запознат с досието му. Той виждаше вътрешния огън, отгатваше емоционалния компонент, познаваше от непосредствен опит личните съмнения на мислещ оперативен офицер, съмнения, които обагряха успехите и причиняваха потиснатост при провалите. Знаеше за случая „Дива“ и как той обагря дните и нощите на Нейт. Марти Гейбъл би се разкрещял на Наш да се яви незабавно, но шефът на ROD беше по-тих. Той изчака, докато Наш улови погледа му, и тогава му даде знак с глава да мине да го види.

— Марбъл сигнализира — каза шефът, поставяйки една студена лула в устата си. — Пристига в Ню Йорк за сесия на Общото събрание на ООН за две седмици. — Нейт се изправи в стола си, досущ като куче птичар, готово за скок. — Мина доста време, откак не сме го виждали. Ще има много да разказва. Свободен ли си да започнеш подготовката? — На шефа му стана забавно от изражението на Нейт. — Иди да се представиш на Саймън Бенфорд в CID^[3], преди да започнеш. Той ще иска ти да покриваш контраразузнавателните мерки, без да е нужно да споменаваме и обезпечаването на безопасността на Марбъл.

Нейт кимна и стана, за да излезе от кабинета.

— Задръж — каза шефът. — Когато се срещнеш с Бенфорд… не казвай и не прави нищо тъпо, нали? Постарай се наистина здравата. Аз говорих с него за предстоящата среща с Марбъл. Ще го цитирам буквално: „Кажи на оперативния офицер, че трябва да ми вземе ума с находчивостта си в уреждането на тези срещи с Марбъл.“

Нейт се обърна и го погледна.

— Схвана ли посланието?

Нейт кимна отново и излезе. Шефът видя, че за първи път от месеци лицето му се бе изчистило.

Картофени палачинки със сирене

Настържете на едро лук и картофи и изстискайте всичката течност от тях. Добавете настърган грюйер, брашно и стрит чесън към разбити яйца, после добавете картофите и лука. Трябва да се получи гъста смес. Пържете десетсантиметрови кръгчета от сместа в олио, докато придобият златистокафяв цвят, после обърнете, запържете от другата страна и извадете. Сервирайте със сос от сух спанак, задушен в каймак и квасена сметана.