Джейсън Матюс
Червената лястовица (20)

20

Форсайт, Нейт и един техник на име Гинсбърг стояха като на тръни на червените плюшени столове в една елегантна стая на хотел „Камп“. Те гледаха скептично орнаментираните копринени тапети и сатенения балдахин над леглото. През прозрачните завеси на големите френски прозорци слабо се дочуваше шумът от трафика по Норра Еспланаден. Тримата офицери от ЦРУ се бяха разположили около ниска масичка с позлатени ръбове, на която имаше два лаптопа, клетъчен телефон, миниатюрен сигнален приемник и криптирана „Моторола SB5100“ — огромните радиопредаватели бяха по-сигурни от клетъчните телефони, особено при наличието на вероятност руснаците да наблюдават всички канали по време на срещата в хотелската стая. Лаптопите показваха две изображения: номер едно беше от стаята на Доминика в „Камп“, абсолютно идентична с тази, в която седяха те. Това всъщност беше съседната стая. Лаптоп номер две показваше интериора на голямата баня на същата тази стая. И двете изображения бяха от горния ъгъл, близо до тавана, снимани с обектив рибешко око с 270-градусов обхват.

По инструкция на Волонтов Доминика бе наела стаята няколко дни предварително, което даде възможност на техниците да влязат. Те бяха работили цяла нощ, за да инсталират две безжични камери, едната вдълбана в жлеб на орнаментирания гипсов таван на спалнята, а другата, безопасно поставена в отдушника на банята. Камерите предаваха криптиран сигнал до приемника, а после той се декодираше и записваше на лаптопите. Всяка камера — с размер на запалка Zippo — съдържаше и миниатюрен дигитален микрофон, който предаваше звука.

Гейбъл беше в един паркиран ван на улицата пред „Камп“, с LEGGATT^[1] Маратос и трима специални агенти от офиса по контрашпионажа на ФБР във Вашингтон. За едва прикрит ужас на Маратос Форсайт бе издал вето за каквото и да било присъствие на ФБР в хотелската стая, отчасти да сдържа и контролира федералните, но най-вече за да им попречи да видят Доминика. Те нямаха никакво намерение да я разкриват като агент пред федералните.

Федералните във Вашингтон бяха реагирали агресивно. Те отказаха да оставят доброволеца, който и да беше той, да напусне Хелзинки и да се върне в Съединените щати, преди да са го пипнали. Твърде много неща биха могли да се объркат, настояваха те. Това, което всъщност имаха предвид, беше, че те не биха могли да понесат политически провал, ако UNSUB, неидентифицираният субект, се измъкнеше.

Тогава ядачите на кекс в централата се съгласиха, че федералните трябва да изчакат, докато руснаците се изнесат от терена, и тогава да го заловят. Те казаха: „Ама, разбира се“, когато ЦРУ настоя Форсайт и само Форсайт да издаде заповедта за ареста.

— Всички разбираме последователността на събитията, нали? — каза Форсайт в кабинета си предния ден. Той гледаше многозначително към Маратос.

— Даа, дааа, разбираме ги. Това не ни е първото закопчаване — каза Маратос. — Просто бъдете готов да ни кажете, когато разберете името на малкия минетчия.

— Елууд, аз искам да подчертая, че вие трябва да чакате стартов сигнал от мен. Ще поставите живота на моя източник в смъртна опасност, ако действате твърде силово и твърде прибързано — каза Форсайт.

Маратос го изгледа с досада.

— Казах, че съм разбрал, за Бога! Разбрах!

Гейбъл беше казал на Нейт, че неговата работа в тази операция ще бъде да мълчи и да слуша, но Нейт все пак заговори, гледайки право във федералния.

— Ако вашите хора прецакат тази работа, по-добре ще е да карате жена си да ви пали колата всяка сутрин.

Това беше ужасно, нечувано нарушаване на етикета.

— Ти, малко лайно! — каза Маратос. — Това заплаха срещу федерален офицер ли е?

Нейт понечи да му отговори, но Форсайт кресна:

— Млъкнете, по дяволите, и двамата!

Маратос се замисли дали да не каже още нещо, но сдържа устата си затворена.

Радиото на масичката изщрака два пъти, сигнал от Гейбъл във вана, че Волонтов и Доминика са влезли във фоайето на хотела. Три минути по-късно лаптоп номер едно показа как вратата се отваря и Волонтов, Доминика и един нисък млад мъж влизат в стаята. Доминика носеше куфарче. Доброволецът беше тъмнокож, с буйна, сплъстена черна коса и гъсти вежди. Носеше син анорак, а на рамото му висеше черна брезентова торба. Камерата обаче не записваше онова, което Доминика виждаше. Въздухът около него бе обагрен в землистожълто, като на небе преди торнадо. Тя знаеше какво се кани да му направи Волонтов — но знаеше и че младият мъж е загубен. Те седнаха на креслата около ниската масичка. Аудиото предаваше това, което Волонтов говореше на руски, заедно с превода на Доминика. Зловещо беше да слушаш как гласът й идва от лаптопа.

По настояване на Волонтов младият мъж се представи като Джон Пол Булърд, анализатор на средно ниво в Националната служба за комуникации. Той разказа за работата си и за нуждата си от пари. Потупа брезентовата торба и повтори искането си Волонтов да му плати половин милион долара за наръчника, чиято заглавна корица вече бе предоставил. Волонтов заговори отново и Доминика попита младия американец как биха могли да се уверят, че наръчникът е истински.

Булърд отвори торбата и подаде на Доминика подвързания наръчник с размер на тънък телефонен указател. Тя го връчи на Волонтов, който прекара три секунди в прелистване на страниците, преди да го върне на Доминика. Каза нещо на Булърд и Доминика го преведе. Те щяха да проверят документа лично, преди да определят реалната му стойност. Булърд каза: „Истински е, абсолютно автентичен е.“

Волонтов кимна и Доминика стана от стола си с документа и с куфарчето и отиде в банята. Предишния ден резидентът бе дал подробни инструкции наръчникът да бъде поставен — веднага щом е възможно — във фалшивото дъно на куфарчето, в случай че това е провокация на Запада, капан. Банята без прозорци беше мястото, в което наръчникът трябваше да бъде скрит в куфарчето. Форсайт прошепна по радиото: „Всичко е окей, задръжте.“ Лаптоп две показа как вратата на банята се отваря, после главата на Доминика изпълни екрана, затвори вратата и постави куфарчето върху тоалетката под огледалото. С бързи движения се наведе към пода и бутна долната плочка на тоалетната, която се отвори навътре на пантите си. Доминика измъкна идентично изглеждащия наръчник от зейналото скривалище, частично променен от двадесет учени глави и педантично подготвен — дори до липсващата заглавна страница — и пъхна на негово място оригинала. Плочката се затвори. Доминика притисна два бутона в капака на куфарчето. При натиска вътрешната му подплата се отвори и разкри фалшивото дъно, в което Доминика пъхна модифицирания наръчник. После щракна похлупака на укритието и затвори капака на куфарчето.

Спря, за да се огледа в огледалото, приглади косата си и после погледна към отдушника и в невидимата камера. Предната вечер Нейт й бе казал, че те ще наблюдават подмяната, за да се уверят, че всичко върви гладко. Изплези се пред камерата и след един последен поглед в огледалото се върна в стаята.

— Исусе Христе! — каза Форсайт, не можейки да повярва на очите си. — Невероятно. Що за операция ръководиш ти? — добави той, гледайки към Нейт.

— Може ли да й взема телефонния номер? — каза техникът Гинсбърг.

— Млъквайте и двамата! — скастри ги Форсайт.

Доминика седна отново, а Волонтов бръкна в джоба си и извади дебел плик. Постави го на масата и го плъзна към Булърд. Доминика му каза, че те могат да му платят само 5000 долара, докато не се уверят в автентичността на наръчника. Изуменият поглед на Булърд срещна безучастното мълчание на Волонтов.

— Какво ли може да направи той? — каза Гинсбърг. — Да отиде при властите ли? — Един остър поглед на Форсайт го накара да млъкне. Доминика каза на Булърд, че те ще си тръгнат първи и че той трябва да изчака в стаята пет минути преди да излезе от хотела. Младият американец се облегна на креслото, напълно съкрушен. Волонтов се изправи, закопча палтото си и излезе от стаята, а Доминика го последва. Останал сам, американецът се наведе напред с лице в ръцете си.

Форсайт прошепна в радиото, повтаряйки името на Булърд два пъти.

— Партито свърши. Гостът още е горе на етажа. Никой да не мърда. Никакво движение.

Две кликвания в знак на потвърждение. Изведнъж Булърд се изпъна и стана.

— Седни долу, по дяволите — каза Форсайт на екрана на лаптопа. — Стой там, ти, малко копеле! — Булърд отиде до вратата и излезе от стаята. Форсайт грабна радиото.

— Гостът тръгна. Син анорак, черна брезентова торба. Всички да стоят на място. Никакво движение. Никой да не мърда.

Волонтов и Доминика излязоха от хотела и влязоха в чакащата ги до бордюра кола на посолството. Хората на ФБР ги наблюдаваха и понечиха да излязат от вана.

— Стойте мирно, момчета — каза Гейбъл. — Никой още не е слязъл по стълбите.

— Майната му — каза единият от федералните агенти. — Руснаците си тръгнаха. Хайде да го заковем тоя чеп.

Гейбъл стисна над лакътя единия от агентите.

— Никой няма да ходи никъде, докато не получим сигнал за действие — каза той.

— По дяволите, я се разкарай от пътя ни! — изрева Маратос, докато плъзгаше вратата на вана. Агентите на ФБР се изсипаха отвътре и изтичаха в хотела. Вратите на асансьора се отвориха и Булърд влезе в лобито, в анорак, право в ръцете на тримата федерални агенти, които го проснаха на пода, извиха ръцете му на гърба и му щракнаха чифт белезници. Докато го изправяха на крака и го изнасяха от фоайето, се събра тълпа от гости на хотела и туристи. В суматохата никой не забеляза контраразведката от руското посолство, застанал зад тълпата. Той се обърна и напусна хотела през страничен изход.

Форсайт събра оборудването, а Нейт отиде да извади наръчника на Булърд от банята на съседната стая, докато техниците бързо махаха камерите от ъглите на тавана и от банския отдушник. Всички се срещнаха отново в бюрото.

— Мамка му! — беснееше Форсайт. — Ще откъсна топките на Маратос! Беше прекалено бързо!

— Ще трябва да изчакаш да се върне обратно в града — каза Гейбъл. — Те се насочиха право към летището. Имаха самолет, чакащ да откара тоя тип във Вашингтон. Всички тези задници получиха ерекция, толкова бяха възбудени. Вече мислят за повишенията си.

— Мислиш ли, че руснаците са имали някой, който да покрива лобито? — каза Нейт. Той се бореше да потисне ужаса, надигащ се в стомаха му.

— Няма как да знаем — отговори Гейбъл. — Имаше много хора, които наблюдаваха ареста. Аз бих поставил някой да се размотава наоколо.

— Страхотно! — каза Нейт. — Отивам в тайната квартира да чакам Доминика. Обадете ми се, ако чуете нещо.

Той се приготви да си върви.

— Задръж — каза Форсайт. — Седни за минута. Нейт седна.

— Искам да запазиш спокойствие, разбираш ли? Никакво ходене до апартамента й. Никакви телефонни разговори. Никакво оставяне на сигнали, никакво ходене по обичайните й места. Ако те видя дори на пет пресечки от руското посолство, ще ти откъсна топките, след като откъсна тези на Маратос. — Той го изгледа продължително. — Разбираш ли ме, Нейт?

— Да. Отивам в тайната квартира да чакам. Това е всичко.

— Това е точно ситуацията, която обсъдихме. Ние не знаем дали руснаците изобщо са видели нещо. Ще изпратя веднага грама до Вашингтон с пълно описание на ситуацията и се надявам да назначат Маратос в Топека^[2] да картотекира сигнатурни карти от депозитните сейфове през остатъка от кариерата си.

Нейт се изправи, за да излезе, с лице, изразяващо ярост и страх.

— Седни долу, още не съм свършил — каза Форсайт. — Сега идва трудната част, да чакаме вест, че твоят агент е в безопасност. Ако действаш твърде прибързано, може да я изложиш на риск, дори и ако те не подозират нищо. Трябва да оставим тази игра да се извърти до края.

— Ами ако поставим Арчи и Вероника при нейния апартамент? — предложи Гейбъл най-вече заради спокойствието на Нейт, отколкото заради каквото и да било друго.

— Не, не искам да рискувам дори и с това — каза Форсайт. — Но, Марти, искам да помолиш твоя човек в СуПо да се повърти около охранителния пост на улица „Техтаанкату“, за да държи под око руснаците. Трябва да ни съобщи за всяко странно нещо, което влиза или излиза от това посолство. Обещай му бонус.

Нейт стана, за да си върви.

— Запази спокойствие — каза Форсайт.

В момента, в който пристъпи в тайната квартира, Нейт усети аромата на Доминика във въздуха, дъх на сапун и пудра, над нещо по-първично, възбуждащо и остро. За миг помисли, че тя вече е дошла в апартамента, но вътре нямаше никой. Бяха й казали да стои надалеч един ден и една нощ. Волонтов сигурно щеше да е въодушевен, щеше да изпраща грами и да провежда разговори. Щеше да се нуждае от нея. Нейт влезе в спалнята и легна на леглото. Заспа в дрехите си и се събуди посред нощ, за да придърпа завивката върху себе си. Мирисът й по чаршафите изпълваше дробовете му. Накрая слънцето го събуди.

Гейбъл беше в кухнята и правеше кафе.

— Всичко е супер — каза той. — Нищо странно, нищо необичайно. Не казвай на Форсайт, но аз изпратих Вероника да позвъни на звънеца й снощи. Нямаше никой у тях. Изглежда, не е спала там. Руснаците вероятно са бодърствали цяла нощ.

Нейт отиде до мивката и си наплиска лицето. Гърдите го стягаха. Контейнерът с един-единствен пелмен все още стоеше в хладилника. Той погледна смачканото топче тесто, което тя бе направила със собствените си ръце. Гейбъл правеше омлет на котлона, но Нейт беше твърде изнервен, за да яде.

— Никой не знае как се прави истински омлет — каза Гейбъл. — Не става дума просто да изпържиш яйца и да ги сгънеш на две. Това са глупости. Трябва да разтърсваш тигана и да разбъркваш, за да не стане на топчета — слушаш ли ме, — да стане гладко, после ги оформяш в предната част на тигана. Ето така. — Той хвана изпържените яйца лекичко с една вилица, промени хватката си върху дръжката на тигана, тупна го върху котлона и обърна яйцата върху чинията. Омлетът му беше като бледожълта отронена сълза от леко изпържени яйца. — И шибаният център все пак трябва да остане течен — каза Гейбъл, срязвайки го с вилица. — Искаш ли малко?

— За бога, Марти! — каза Нейт.

— Виж, всичко, което можем да направим, е да чакаме, за да видим какво се случва. Никакво озъртане от наша страна. Никакво движение. — Той пъхна с вилицата хапка омлет в устата си. — Може ли да ти задам един въпрос? Кой е най-важният аспект на този пикник?

— Имаш предвид наръчника, подмяната? — каза Нейт. — Майната му на наръчника, ами агентът ни? Те може би вече са поставили Доминика в някой стол в мазето точно сега, а ти си хапваш омлет.

— Аз не по-малко от теб искам тя да е в безопасност — каза Гейбъл, — но ние чакаме да видим дали руснаците вярват, че са успели с кражбата на наръчника. Ние чакаме да чуем как се тупат по гърбовете. Централата следи в реално време трафика на резидентурата. Свалената информация от флашката на Доминика действа; тя ни дава всичко и NSA чете всичко. Пълна радио тишина, но това би могло да означава, че те проявяват допълнителна предпазливост.

— Ами ако загубим агента си? Струва ли си?

— Прецени сам. Ще накараме болшевиките да загубят седем години в планиране на кибератаки срещу нещо, за което си въобразяват, че е нашата инфраструктура, за нищо. Кое е по-важно?

Нейт погледна Гейбъл, който му върна острия поглед.

— Наслаждавай се на шибания си омлет — каза му Нейт.

 

 

По средата на деня Форсайт вдигна поглед от бюрото си. Гейбъл току-що бе получил вест от своя човек, който бе прекарал сутринта, наблюдавайки руското посолство. На Нейт не му хареса изражението на Гейбъл.

— Един бус е напуснал руското посолство в девет сутринта. Дива и двама други. Носели дипломатическа торба и се насочили към летището.

— Има полет на „Аерофлот“ до Москва всеки ден по обед — каза Гейбъл, поглеждайки часовника си. — Значи след деветдесет минути.

— Това ли е всичко? — попита Нейт. — И какво ще направим ние по въпроса?

— Няма да направим абсолютно нищо — каза Форсайт. — Отиването на буса на летището е напълно нормално. Първото нещо, което те биха направили през изминала нощ, е да копират проклетото нещо и да подготвят дипломатическата пратка. Сега носят оригинала в торбата за обедния полет. Доминика и двама души за ескорт. Волонтов би направил нещо подобно, да изпрати нея да целуне нечий задник и да получи почестите.

— Не сме сигурни в това — каза Нейт. — Ами ако я ескортират на път към Русия? Ами ако е в беда?

— Дори и да е така, какво предлагаш? — попита Форсайт. — Наръчникът ще пристигне в Москва.

— Пуснете ме да отида на летището — каза Нейт. — Няма да се мотая и да се набивам на очи. Просто ще се огледам. Може би ще усетя какво се случва. Бихме искала да научим каква е ситуацията, нали бихме искали да сме в състояние да докладваме детайлите, нали така?

— По никакъв начин — каза Форсайт. — Ще бъдеш като Ромео, крещящ на Жулиета да излезе на балкона.

Нейт погледна Гейбъл.

— Не мога да издържам повече — каза Гейбъл. — Всеки миг този тъпчо ще започне да плаче. Том, ще отида с него. Няма да го оставя да оплеска всичко. Можем да видим кой пътува с нея, да получим индикация за случващото се. — Гейбъл погледна Форсайт и кимна.

Тъй като Форсайт не каза нищо, Нейт и Гейбъл си облякоха палтата и хукнаха надолу по стълбите. С Нейт на волана пътуването до летището беше буквално на две колела. Минаха покрай остъклената наблюдателница на мецанина, която гледаше към залата за заминаващи пътници. Гейбъл забеляза Доминика, седнала близо до терминала на „Аерофлот“. Беше облечена в същия морскосин костюм с бяла риза, който бе носила предишния ден. Жълтата брезентова дипломатическа торба стоеше на пода между коленете на един от служителите. Доминика изглеждаше мъничка и тиха, облечена като примерна малка функционерка, връщаща се в Москва, в центъра.

Гейбъл сграбчи Нейт за яката и го натика зад една широка колона.

— Просто стой тук. Никакво махане. Никакво мърдане. Не знаем как ще реагира, ако те види. Ако се издъниш, може да я убиеш.

Доминика седеше между служителя от охраната на резидентурата и сервилния администратор от посолството, който, като разбра, че получава безплатно пътуване до дома, натъпка куфара си с консервирана сьомга и музикални дискове, за да ги продаде на съседите и приятелите си в Москва. Той дори не знаеше кое е това цицесто младо бонбонче, седнало до него, и хич не го интересуваше. На седналия от другата страна служител от охраната му бяха подшушнати някои инструкции за пътуването. Беше му казано единствено, че ефрейтор Егорова ще бъде посрещната на летището от служители и че той трябва да предаде торбата на същите тези офицери. Трябваше да получи разписка за торбата и му бе отпуснат два дни отпуск, преди да се завърне в Хелзинки. Точка.

Доминика бе обвита в непреодолимата двойна помия на одеколона на охранителя и задушаващата миризма на готвено зеле от админа. Нещо хвана окото й и тя погледна нагоре към наблюдателницата на мецанина. До една колона на стъклената стена стоеше Нейт. Той гледаше към нея, с ръце до тялото, а стъклото бе обагрено в пурпур. Дъхът и секна. Насили се да остане неподвижна. Очите им се срещнаха и тя незабележимо кимна с глава. Не, душка, тя се концентрира и застави мисълта си да достигне до него през стъклото. Пусни ме да вървя. Нейт погледна към нея и кимна.

Правилният френски омлет на Гейбъл

Разбийте яйцата със сол и чер пипер. Поставете масло в тиган на силна температура и когато спре да се пени, изсипете яйцата. Разбъркайте енергично и разтърсвайте тигана, докато не получите хомогенна смес. Наклонете тигана надолу, за да се съберат яйцата в предната му част. Прокарайте вилица по края и ги прегънете с все още мокрия център, като краищата на омлета трябва да се съединят. Хванете тигана с дясната ръка и го тупнете върху котлона, за да се отлепи омлетът от дъното и го обърнете върху чиния. Омлетът трябва да бъде бледожълт и кремообразен отвътре.