Джейсън Матюс
Червената лястовица (18)

18

Вече беше време за къси ръкави и финландците, чакащи по тротоарите да светне зелената светлина на светофарите, седяха със затворени очи, обърнали лица към слънцето като слънчогледи. Широките тревни площи и пейките на Кайвопуисто бяха заети от секретарки, излезли за обед, които припичаха деколтетата си на слънце, с вирнати нагоре брадички, опиващи се от светлината.

На вратата му имаше закачена бележка и Нейт отиде в кабинета на Форсайт и седна. Гейбъл се бе разположил на дивана. Форсайт му подаде кратка грама от централата, съобщаваща за вероятността новият директор на ЦРУ, с наскоро потвърдено назначение, да пътува инкогнито от Копенхаген до Хелзинки за шест часа, за да проведе контролна среща с Дива, за да я поздрави и да изрази високата оценка на управлението за досегашната й работа. Нейт погледна към Форсайт, после отново към Гейбъл.

— Как ли пък ще може да пътува инкогнито?! — попита Нейт. — Та той е по всички новини.

— Ще бъде в Копенхаген за някакво нещо на НАТО — добави Форсайт. — И представа си нямам как ще се измъкне от датчаните. Алън Дълес го правеше, Енгълтън също, хваща самолета, не казва на никого и се появява изневиделица.

— Да, в шибаната 1951 година — каза Гейбъл. — И тези пичове пътуваха соло, слизаш по стълбите на „Констелейшъна“, минаваш по пистата, влизаш в таксито и се настаняваш в хотел чрез простичко записване в регистъра. Тези кръгли шапчици на стюардесите обаче…

Форсайт го игнорира.

— Аз изпратих един учтив „не-благодаря-ви“ отговор миналата вечер и резидентът за Европа ме привика на килимчето час и половина по-късно, и ми сдъвка задника. Не е молба. Директорът иска да бъде включен.

— Ето ти още един надут балон, шибания европейски резидент — каза Гейбъл. — Мисли си, че е корабен капитан от битката при Трафалгар… Дали пък не чете коледна благословия на войниците?

Форсайт продължаваше да го игнорира.

— Можем да контролираме нещата само от минутата, в която той слезе от самолета. VIP терминала, развеждаме го с кола наоколо, уверяваме се, че няма опашка, скатаваме момчетата от охраната му в един ван долу, качваме го тук горе, стиска й ръката, после го изкарваме навън. Просто се моли FAPSI — руската SIGINT служба^[1] — да не прихване полета му. — Форсайт погледна отново грамата. — Те сигурно наскоро са му съобщили за Дива. Е, поне е добра реклама за разработката.

— Реклама? Той ще докара нещата дотам, че да я убият — каза Нейт. — За нас ще е по-безопасно да я пъхнем в багажника на някоя кола и да я закараме в Швеция за дълъг уикенд. Защо не му кажем, че в момента тя отсъства?

— Не — каза Форсайт.

— Да му кажем, че тя отказва.

— Не. Инструктирай я, кажи й да се усмихва. Сините й очи ще свършат останалото. Хайде да донесем тук малко храна, някакви напитки.

— Кола със заглушители, паркирана наблизо — каза Гейбъл.

— Ами Доминика? — попита Нейт. — Кой ще изяде лайняния сандвич, ако нещо се обърка?

— Ти — казаха в един глас Форсайт и Гейбъл.

 

 

Стъпки на площадката… Вратата се отвори и Доминика стана, докато директорът на Централното разузнавателно управление свали връхната си дреха, пристъпи в стаята, раздруса ръката й надолу-нагоре и й каза, че много се радва да се запознае с нея. После раздруса и ръката на Нейт, каза му, че е свършил страхотна работа с тази млада дама — със сияйна усмивка в нейна посока — и че двамата могат да се гордеят с това, което са направили за Съединените щати. Доминика килна леко глава при последните му думи, после всички седнаха, тя и директорът на дивана, и той отвори кранчето на очарованието си, потупваше я по коляното, за да подчертава мисълта си, и понякога ръката му се задържаше там — навик, придобит в кулоарите на Сената.

Той беше висок и слаб, с катеричи очи, с хлътнали бузи и лъскава, боядисана в черно коса. Доминика реши, че той й прилича на Кашчей, митологичния злодей, за когото баща й четеше, когато беше малко момиченце. Тя го гледаше твърдо, но аурата му беше слаба, бледозелено сияние около лицето и ушите. Зелёный, емоционален, не е такъв, за какъвто се представя, помисли си Доминика. Толкова различен от чичо Ваня, а в действителност същият, различни служби, но същата ящерица, същият гущер.

Той попита Форсайт за „оперативната среда“ в Скандинавия и всички знаеха, че тези неща не бива да се дискутират пред агента, затова тя стана и излезе. След малко донесе плато пелмени, вдигащи пара тестени топчета, току-що извадени от тенджерата, напълнени с кайма и подправки, полети с квасена сметана. Доминика бе настояла да направи нещо — руският начин да почете госта. Нейт мислеше, че трябва да му сервират сухи крекери näkkileipä^[2] с топла ванилова сода.

— Направо превъзходно! — каза директорът, с бучка сметана в ъгълчето на устата.

Той избърса устните си, потупа възглавницата на дивана, за да седне Доминика до него. Нейт, Гейбъл и Форсайт седяха на столове до тях под ъгъл, с лице към Доминика, за да я подкрепят, докато директорът я разпитваше откъде е, сякаш да я провери дали има избирателни права. Гейбъл си мислеше за дългите и отчаяни късни нощи в смърдящи хотелски стаи, с потящи се агенти, дребни хора, поемащи неописуеми рискове, отчаяно искащи да излязат отново навън, слушащи го напрегнато как им говори бавно, без да спира, наблюдавайки лицата им, наливайки водка или арак, или мао-таи. Това беше много отдавна. Тук, в този окъпан в слънце апартамент, те провеждаха приятна старовремска агентурна среща.

Руснаците не обичат да говорят за бъдещи успехи — за тях това е все едно да дърпаш дявола за опашката. По-добре е да се мълчи. Директорът се приближи още повече до Доминика, но тя не се отдръпна. Хубаво шоу, помисли си Нейт, тя явно знае как да се оправя с това, нали? Директорът казваше, че всички те аплодират нейните усилия, че той проявява персонален интерес към нейната дейност и че не трябва да се колебае да се свързва с него директно по всяко време през деня или през нощта. Нейт се изкуши да попита за телефонния му номер в Бетесда. Форсайт прочете мислите му и проскърца със стола си, за да му даде знак да си затваря устата.

Бутилковозелен и празнословен, директорът Кашчей говореше нещо за банкова сметка. Определена сума пари била вложена в сметка на името на Доминика като първоначален бонус за вербуването й, а всеки месец там щели да се депозират още пари. Сметката била изцяло под неин контрол, но, разбира се, теглене и разточително харчене бяха нежелателни. Той продължи и каза, че ще бъдат депозирани допълнителни суми, когато започне работа в Москва. Доминика погледна Нейт и се обърна да погледне и Форсайт. Лицата и на двамата бяха абсолютно безизразни. Кашчей безпощадно продължаваше.

След като минеха две години от вътрешната й служба в Москва, напяваше той, в нейната сметка щеше да бъде депозиран допълнителен бонус от четвърт милион долара. Накрая, при взаимно договорена дата за нейното оттегляне от служба, ЦРУ щеше да я настани на Запад, на място, избрано съобразно нейната сигурност, и щеше да й подсигури жилище с не по-малко от три хиляди квадратни фута площ.

В стаята беше абсолютно тихо. Лицето на Доминика се бе променило, тя изгледа всеки един от тях, после се обърна към посетителя. Усмихна се с нейната нажежена до бяло усмивка. О, мамка му, помисли си Нейт.

— Сър, благодаря ви за това, че сте изминали толкова дълъг път, за да се запознаете с мен — каза Доминика. — Аз казах на мистър Форсайт и на мистър Гейбъл, и на мистър Наш — тя посочваше всеки един, докато ги споменаваше, — че съм се ангажирала да помагам на вашата служба по какъвто начин ми е възможно. Аз съм се посветила на това да помогна на моята страна, да помагам на Русия. Оценявам всичко, което ми предложихте. Но ви моля да ме извините. Аз не правя това за пари.

Доминика гледаше безизразно седналото до нея некультурное бостанско плашило.

— О, разбира се, че не — каза Кашчей, потупвайки я по коляното. — И все пак всички ние осъзнаваме колко полезни могат да бъдат парите.

— Да, сър, прав сте — каза Доминика. Нейт видя, че тя е разстроена, кожата на ключицата й се беше зачервила. Форсайт също го разбра. Гейбъл се размърда и започна да събира връхните им дрехи.

— Господин директор, за съжаление ще ни е нужен половин час, за да стигнем с колата оттук до самолета ви — каза Форсайт, ставайки на крака.

— Добре, добре — каза той. — Беше удоволствие да се запозная с вас, Доминик. Ви сте куражлийка, поемаща ужасен риск. Исусе, кажи й колко още й остава да живее, помисли си Нейт.

— Не забравяйте — каза директорът и я прегърна с ръце през гръдния й кош, — обаждайте ми се в случай на нужда.

Мдааа, за да може да те хване за ръчичка и да те поведе през разораната полоса при пограничната бодлива тел, между противопехотните мини, на две минути пред кучетата, помисли си Гейбъл.

Форсайт напъха Кашчей в шлифера и шапката му, докато Гейбъл слизаше надолу по стълбището, за да подготви охраната. Директорът го последва. Форсайт спря на вратата и й намигна.

— Ще поговорим малко по-късно — каза той и изчезна.

Доминика и Нейт стояха на входната врата на апартамента като младоженци, казващи довиждане на свадлив чичо, дошъл за неделен обед.

Нейт тихо затвори вратата. Тайната квартира беше мъртвешки тиха, толкова тиха, че чуха как вратите на колата тракнаха, после и звука от тръгването й.

— Е — каза Нейт, — хареса ли ти директорът?

 

 

В полуздрача през тесния залив бродеха призрачни навигационни светлини, а над водата се носеха щастливи гласове, идващи през един отворен прозорец. Две чаши вино стърчаха недокоснати на масата, докато те стояха в мрака, Доминика на дивана, а Нейт на стола. Околната светлина докосваше косата и миглите на дясното й око. Беше облечена в лятна дневна рокля, тясна в горната част, с токчета, като за интервю за работа. Не й се говореше, а Нейт не знаеше какво да каже, притеснен, че техните спорове, а сега и тази визита, я бяха пречупили. Очакваше да му каже, че се оттегля. Той беше нейният водещ офицер. На него се падаше отговорността да поддържа разработката в действие.

Мамка му, мислеше си той, много игри се провалят, много агенти се изгубват в мелницата на контраразузнаването, може да е лош късмет или уцелване на неподходящия момент, пропускаш влака с тридесет минути и това променя всичко. Но кой ще е офицерът, загубил агента си, защото тя си мисли, че всички сме идиоти? Той можеше да си представи приведените напред глави в кафенето на централата. О, да, това е Наш, в Хелзинки. От Ленгли ще пуснат грама: Време е за прибиране у дома, моля, седнете, да си поговорим за вашето бъдеще. Баща му ще му пише: Добре дошъл у дома, сине, всичко е простено. Катраненочерна миньорска шахта, стръмна, без никакъв въздух. Той забеляза, че тя се е изправила и върви към него.

Тъмната стая й бе повлияла, като пашкул, като нещо невидимо, тя не съзнаваше, но стоеше пред него и го гледаше от горе на долу. Обичайният му наситен пурпур си беше тук, но странно, тя усещаше топлината, излъчваща се от аурата му, стабилна и постоянна. Знаеше, че той страда, прекалено сериозният професионалист се тревожеше за баланса в кариерата си, но под професионалната му сериозност имаше някаква уязвимост. Каквото и да си мислеше за нея лично — тя не беше сигурна, — неговите тревоги и притеснения бяха трогателни. Доминика осъзна, че и тя самата чувства напрежение от това да живее постоянно с леденостудената тайна. Подтикната отначало от гнева, тя бе попаднала в новата си различна роля. Беше се насочила към американците, защото им вярваше, на тях им пукаше за нея, те бяха професионалисти.

Но най-вече заради Нейт. Част от всичко, което Доминика правеше, беше заради него, осъзна тя. Ако той я попиташе, тя щеше да му каже, че няма намерение да спира. Тя бе решителна и фокусирана.

Но точно сега се нуждаеше от нещо повече от вълната на измамата, от осъзнаването, че нейната воля е по-силна от тази на останалите, че тя е по-добра от сивите кардинали. Имаше необходимост да бъде нужна на някого. На него. Тя почувства как тайната й същност отваря вратата на ураганното убежище и излиза навън. Сложи ръце на облегалките на стола на Нейт, наведе се и го целуна по устните.

Не го беше предвидила. (И разбра, че той със сигурност не беше.) Доминика знаеше, че както в нейната, така и в неговата служба е запрещенно, строго забранено, да имаш физическа близост с агент. Емоционалните усложнения са смърт за секретните операции. Имаше съвсем основателни причини да гонят лястовичката от стаята веднага след секс капана и „чичо Саша“ да поеме нещата, цялата работа, защото страстта пречи, ти не можеш да стигнеш доникъде с агент, който мисли за своя хуй, казваха старите инструктори, кикотейки се, докато се опитваха да я накарат да се изчерви.

Тя се озова в обятията му, целуваше го, не страстно, а бавно, нежно; устните му бяха топли и й се прииска да ги изпие. Почувства напрежението, надигащо се в тялото му, в черепа му, в гърдите му, между краката му. Ръцете му притиснаха гърба й и тя почувства сладост и възбуда, сякаш бяха приятели от детинство, които се откриваха един друг като възрастни. Той издиша наситена пурпурна топлина в ухото й и тя усети как плъзва надолу по гръбнака й.

— Доминика — каза той, опитвайки да я накара да спре. Те се бяха скарали преди няколко дни и беше чисто безумие да се впускат в това, стабилността на разработката изискваше…

— Зомолчи — прошепна тя, млъкни, глупчо, и плъзна устни по врата му, и го прегърна по-силно.

Главата му се замая от нерешителност, от тревога, от неканена похот, надигаща се в дълбините му. Нейт знаеше, че я желае, но това беше лудост, безразсъдно, забранено. Той не можеше да си спомни какво се случи после.

Те бяха голи и пламнали от възбуда в малката спалня и Доминика леко прокарваше ноктите си между краката му, за да го накара да я следва — тя си помисли, че може би току-що е измислила нова техника за възбуждане. Прекачиха се тромаво през таблата върху леглото, заклинено между стените на стаята. Тя остави ръката си върху него, притискайки ноктите си малко по-силно, и се засмя, устата й беше пресъхнала от желание. Да чувства кожата му за първи път, да прокарва устните си по стомаха му беше нереалистично и замайващо. Той я погледна изненадано, когато го бутна назад с ръка на гърдите му. Похотливо и нежно, свенливо и мръснишки, тя го вкусваше и чувстваше сладостта му в устата си и всичко беше така, сякаш винаги са били любовници. Нямаше и помен от мисъл за Школата за лястовички или за безбройните техники. Доминика просто го желаеше.

Започна да става по-напрегнато, тайната й същност се разширяваше и изпълваше главата й, стягаше гърлото й и точно навреме Нейт благословено я преобърна по гръб и тя устреми треперещите си палци към тавана, а светлината от издуващата се луна, издигаща се над островите в пристанището, проникна през прозореца и влезе в очите й. Тя беше абсолютно заслепена от нощта и луната, Нейт бе само силует над нея, после дойде съкрушителният натиск. Доминика почувства внезапно, разбиващо сладко разширяване и лунната светлина се задвижи като ракета зад клепачите й. Тя се надяваше, че той ще задържи натежаващото й тяло, за да не бъде отнесено като късче хартия. Почувства глухо прииждане вътре в себе и после немирна и бурна вълна се надигна нагоре от дълбините й, по-голяма от другите, увисна, завъртя се и тя каза: Боже мой, от дъното на гърлото си, и едно белооко състояние на блаженство отекна в нея и я разлюля цялата като вятър, огъващ житна нива.

Те лежаха един до друг в съкрушаващата лунна светлина. Доминика чакаше бедрата й да спрат да треперят, преди да се обърне и да погледне неговото лунно мокро тяло.

— Душка, ти си много добър в разработването на агенти — прошепна тя.

Нощният въздух още не бе изсушил телата им, когато чуха превъртането на ключа в ключалката на тайната квартира и веднага се изстреляха от леглото. Нейт нахлузи панталоните, ризата и обувките си, Доминика грабна дрехите си и изтича в банята. Нейт влезе в хола и видя Гейбъл в кухнята, облегнат на отворения хладилник.

— Помислих си дали да не се върна, за да направя оценка на пораженията след tour-de-force^[3] представлението на директора — каза Гейбъл и се обърна назад, за да погледне в хладилника. — Има ли още от тези кнедлички?

— На най-долния рафт — отвърна Нейт. — Да, и аз говорих с Доминика за цялата тая тъпотия. Мисля, че тя разбра разликата между нас и костюмарите.

— Щях да си скъсам задника от смях, когато се ядоса на стария паун. Тя има дух — каза Гейбъл. Той постави съда с пелмените на плота. — Значи добре си я успокоил? — попита той.

— Йес, Браток — каза Доминика, излизайки от банята. — Сега съм спокойна. — Тя беше напълно облечена, със сресана коса и спокойно изражение. Нейт гледаше Гейбъл в лицето. — Ей сега ще ти стопля малко пелмени. — Тя запали газовия котлон и затрака с един тиган. — Втория път са най-хубави — особено така! — Доминика сръчно изсипа сварените пелмени в загрятото масло на тигана и ги запържи, докато покафеняха леко от всички страни. — Но по този начин са най-хубави с оцет.

Непоносимото домашно суетене продължи и когато застанаха около кухненския плот и започнаха да ядат от купите си. Никой не продумваше, а Гейбъл от време на време поглеждаше от Доминика към Нейт и обратно. Нейт усърдно гледаше в храната си, но Доминика отвръщаше на погледите на Гейбъл невъзмутима, разчитайки разцъфналия облак около главата му. Като свършиха с яденето, Гейбъл пусна вода в мивката, а Доминика си сложи палтото и каза лека нощ. Не погледна назад към Нейт, докато слизаше по стълбите. Той затвори вратата и се обърна с ужас, за да погледне Гейбъл, който вървеше към дивана в хола с две чаши между пръстите и бутилка скоч в другата ръка.

— Е, Приап^[4] — каза Гейбъл, поставяйки чашите на масата, — успокой малко топката, докато донеса лед.

Пелмени

Подвийте крайчетата на шестсантиметрови кръгчета от тънко разточено тесто, направено от брашно, яйце, мляко и сол. Смесете телешка и свинска кайма с накълцано пилешко месо, ситно нарязан лук, пасиран чесън и вода. Поставете малко количество от пълнежа в центъра на всяко кръгче, навлажнете краищата, сгънете ги на полумесеци и притиснете ръбчетата, след което съберете двата края на получените полумесеци. Варете във вряща подсолена вода, докато пелмените изплават на повърхността. Сервирайте с квасена сметана.