Джейсън Матюс
Червената лястовица (12)

12

Форсайт наблюдаваше през отворената врата как Нейт работи над грамата, отразяваща последните развития от обяда с Егорова. Наш вече активизираше разработката, но засега бе скептичен. Нещата с рускинята напредваха бавно и той все още бе колеблив и недостатъчно уверен. Отчаяно искаше да отбележи успех, но колкото повече си блъскаше главата в стената, толкова по-лошо ставаше. А залогът неизбежно се увеличаваше. При всеки нов контакт с Егорова Форсайт се убеждаваше, че централата ще ги притиска още повече, ще предлага външно оценяване, ще изискват оперативни тестове. Ако пък Нейт успееше да я завербува, тогава щяха да настояват и за интервюта, и за полиграф. Последният отговор от централата на докладите за контактите на Нейт беше, както Гейбъл отбеляза, „идиотски предвестник на нещата, които предстояха в бъдеще“:

1. С получаването на тази грама, моля, ограничете съобщенията по този случай до поверителните канали за свръзка. Обектът да бъде наричан с кодово име GT-DIVA. Моля, съставете BIGOT лист^[1] и го изпратете в централата.

2. Централата одобрява работата на бюрото и усърдието на оперативния работник за усилията в разработката срещу Дива. Намираме за особено значимо желанието на Дива да се среща с о/р^[2] (несъмнено, неоторизирано) и да дискутира личните си мисли. Подтикнете о/р да продължава да сондира професионални детайли и да определи степента, до която обектът може да реагира. Усилията на о/р за извличане на информация на този етап дават резултати. Чакаме с нетърпение бъдещ напредък. Поздравления!

3. В светлината на получената информация настояваме за актуализираните оперативни планове на бюрото и обмисляне на оперативни тестове за бъдещ контакт с Дива. Моля, информирайте за следващата насрочена среща и за планираните мерки за сигурност. Централата остава на линия за консултация по възможни следващи стъпки.

Форсайт разпозна знаците. Последното изречение предвещаваше намеса от страна на централата, ако разработката започнеше да се развива. Мишеловите щяха да закръжат, но масовото нахлуване на посетители нямаше да започне, докато времето не се затоплеше, мислеше си Форсайт. Той привика Нейт в кабинета си в края на деня.

— Седни, Нейт. Последната ти грама за Дива е наистина първокласна, обективна, с добра оперативна оценка.

— Благодаря, шефе — каза Нейт. Лично за себе си той не беше толкова сигурен. Знаеше, че нарастващата публика, която виждаше неговите грами, ще ги чете с все по-критично око.

— Конспиративната ти техника е добра, продължавай в същия дух. Марбъл е приоритет, разбира се, но все пак се увери, че разработването ти на Дива не е забелязано от нейното посолство. — Форсайт се замисли за миг. — Този преводач, с когото се запозна, как му беше името? Тишков, той е интересен обект. Но да се разработват двама руснаци в едно и също посолство май не е добра идея, особено след като Дива влиза в играта. Може би трябва да оставиш Тишков за по-късно.

Нейт си помисли, че ако не вербува Доминика, всички Тишковци в Хелзинки няма да могат да му помогнат. Твърде много очаквания. А Форсайт изтъкна и друга опасност.

— Тази разработка вече е в план-листата на централата на високо равнище. Всеки ще си пъха носа в нея. Ако я вербуваш, всички търсачи на горещи удари ще изпълзят от дупките си.

— Сега трябва да разбереш дали Дива е склонна да се съмнява в тяхната система. Дали е готова те слуша и да те остави да я накараш да вземе голямото решение? — Форсайт се облегна назад. — Не е лоша работа да седиш с красива рускиня и да се опитваш да я убедиш да шпионира за теб. Окей, излез оттук и се забавлявай. Вратите са отворени по всяко време, в което изникне някой въпрос.

Гейбъл го заведе в едно малко гръцко бистро и го накара да опита бъркани яйца, пухкави, смесени с лук и домати. Покрай яйцата и многото бири тази вечер Гейбъл се опита да пооправи настроението на Нейт относно разработката на Дива.

— Не се опитвай да я вкараш в леглото, преди да я завербуваш. Тя с основание ще заключи, че си я изчукал, за да я хванеш. Първо я вербувай, а после ще имаш възможността да се насладиш на две уникални удоволствия в живота: да бъдеш водещ агент на офицер от СВР и да си ядеш закуската в леглото с пръсти, току-що извадени от нейната…

Гейбъл гаврътна питието си и поръча още две.

— Ей Богу, Марти, чувствам, че наистина израствам под твоите мъдри напътствия — каза Нейт, въртейки очи. — Всичко, което знам, е, че трябва да я накарам да се отпусне, да ме хареса. Но какво ще стане, ако избие на чувства?

Гейбъл го изгледа с възмутено изражение.

— Моля те! Няма такова нещо като оперативен работник, влюбен в агента си. Това не е позволено! Избий си го от главата. Давай и я забий, ако трябва, но любов?

 

 

Голямата главна зала на резидентурата на СВР в руското посолство в Хелзинки беше натъпкана с дървени бюра, разположени в нещо като шахматен ред. На нито едно от тях нямаше компютър, но върху повечето имаше електрически пишещи машини със странни лъскави тюркоазни калъфи върху малките метални клавиатури. Това бяха специални JAJUBAVA, пишещи машини, произведени под лиценз в Москва за СВР и ФСБ и пренесени при строги мерки за сигурност в задграничните резидентури, за да е сигурно, че никой няма да бърника по тях.

Стаята беше с нисък таван и натрапчиво осветена от флуоресцентните лампи на тавана, внесени от Москва поради същата причина. Те бръмчаха и примигваха, и се отразяваха в млечнобяло от надрасканите стъкла върху бюрата. Малките капандури по външните стени — резидентурата беше в мансардата на руското посолство — бяха подсигурени първо от външни решетки, после от залостени стоманени кепенци, после от двойни стъкла и накрая от тежки сиви завеси, чиито ръбове се влачеха разнищени по пода. Подът беше застлан с изтъркан килим. Занемарената стая миришеше на застоял цигарен дим и студен черен чай в картонени чашки.

В единия край на залата имаше два кабинета. Единият беше остъклен — помещението за класифицирани документи, — с чиновник, седящ на бюро в кръг от светлина, идваща от настолна лампа с дълга шия. По цялата стена имаше високи сейфове. Чекмеджетата на някои от тях бяха отворени, други — затворени, заключени и запечатани с несиметрични печати от жълт восък, сякаш някой беше хвърлял пържени яйца по тях. Другият кабинет беше абсолютно изолиран, без никакви прозорци — офисът на резидент Волонтов.

Шестимата офицери в резидентурата на СВР държаха главите си надолу над това, което работеха, докато гласът на Волонтов се носеше през затворената врата на кабинета му. Беше очевидно, че той хока наскоро пристигналата от Москва тяхна колежка, младши офицер Доминика Егорова.

— Москва ме тормози да докладваме за прогрес — крещеше Волонтов, надвесен над бюрото си. — Те искат да видят повече резултати срещу този американец.

Оранжевият облак около главата му беше нестабилен като дим, виещ се на спирала. Той наистина е под натиск, помисли си Доминика.

— Аз осъществявам прогрес, полковник — каза Доминика. — Ние имаме повече от десет срещи и всичките са съвсем дискретни. Той с нищо не показа, че е докладвал за контакта на началниците си, което е значително и важно развитие.

— Не ми казвай какво е значително и какво не. Аз ти нареждам и центърът ти нарежда да документираш всяка твоя среща с Наш. Защо не пишеш телеграми, за да ги преглеждам и изпращам до Ясеново?

— Написала съм няколко телеграми. Вие сам ми казахте да комбинирам няколко съобщения в сбит резюмиран формат. Не мога да пиша за контакти, които все още не са осъществени.

Волонтов захлопна чекмеджето на бюрото си и оранжевият дим се завихри.

— Добре ще бъде да се държиш уважително и да оставиш сарказма за друг път. Искам да ускориш този бавен валс с американеца. Помни, че крайната ти цел е да изкопчиш информация, която да може да ни отведе до идентифициране на предателя. Това е спешно и е твой главен приоритет.

— Да — каза Доминика, — разбирам крайната цел. Направила съм оперативен план. Всичко се придвижва напред.

— Това включва да наблюдаваш дали изглежда, че той се подготвя за скорошна операция, дали ще пътува, дали е нервен, разсеян или неспокоен.

— Да, полковник, знам всичко това. Уверена съм, че ще успея да открия промените в неговия график. — Доминика не беше сигурна, че ще успее — техните отношения тъпчеха на място, поне така й се струваше.

Волонтов се правеше, че гледа дълбокомислено Доминика.

Очите му пърхаха от брадичката до талията й и обратно.

— Много от индикаторите, които търсим — каза той, облягайки се назад, — вероятно могат да бъдат най-забележими, когато човек познава по-добре мишената си. От моя опит знам — добави Волонтов, — че колкото по-интимни са отношенията, толкова по-интимни са разговорите.

В твоя опит с мароканските носачи на чай, помисли си Доминика. Тя потисна гнева си, докато гледаше брадавиците по врата на Волонтов.

— Добре, полковник. Аз ще се срещна с американеца отново следващата седмица. Няма да забравям вашия съвет за интимността и ще докладвам за прогрес. Ще предложа допълнителни срещи с надеждата да открием работното му разписание. Имам ли вашето одобрение за това?

— Да, да, това ще е добре. Но не подценявай емоционалната зависимост. Разбираш ли? — Оранжева мъгла около главата му, нервност, страх.

Думите излязоха, преди да успее да ги спре.

— Защо просто не вземете да го кажете? — Доминика се изправи от стола си. — Защо просто не ми заповядате да се просна по гръб? Аз съм офицер от службата. Служа на страната си. Няма да позволя да ми говорите по такъв начин. — Тялото й трепереше от гняв и безсилие. Преди навъсеният Волонтов да успее да отговори, Доминика се завъртя кръгом и излезе от кабинета му, затръшвайки вратата зад себе си.

Ако това беше някой друг младши офицер, помисли си Волонтов, щях да го последвам във външната зала и да му одера кожата с брезова пръчка, после да го отпратя у дома под ескорт в подземията на „Лубянка“. Хайде, този път от мен да мине, каза си той. С нейното родословие така ще е по-безопасно. Всички видяха как Доминика изхвръкна от кабинета на Волонтов със зачервено лице и се отправи към своето бюро, точно под ъгъла на капандурата. Тя седна, наведе глава и стисна здраво ръба на плота.

Каква луда глава, мислеха си колегите й. Те бяха чули как Доминика повиши глас. Да не би да беше малоумна? Най-добре да стоят настрана от това самоубийство, наистина самоубийство, което май щеше да се случи, мислеха си всички. Всички, освен един.

 

 

Разговорът с резидент Волонтов терзаеше Доминика отвътре през всичките пет дни, преди да се срещне отново с Нейт, този път за вечеря в местен ресторант. Вечерта в апартамента си тя гледаше отражението си в тъмното стъкло на прозореца, а светлините от Пунавуори се показваха през върховете на дърветата. Коя си ти? — попита се тя уморено. — Колко още можеш да понесеш. Как копнееше да смачка фасона на звяра, да размаже изсушеното самомнение на тези използвачи и извратеняци. Но ако го направеше публично, щеше да е самоубийство. Не, по-добре тайно отмъщение, което няма да се разкрие, нещо възхитително, което би могла да пази вътре в себе си, нещо, което само тя щеше да знае, че те не знаят.

Волонтов беше просто поредният надзирател в процесията на гнусните надзиратели в нейния живот и кариера, но той беше тук и сега и тя искаше да унищожи него, да угаси мръсното оранжево хало около покритото му с брадавици лице. Операцията срещу Нейт беше от критично значение за Волонтов — той се боеше да не се провали пред центъра. Тя можеше да отмъсти не само на него, а и на тях, като провали тази операция. Как да го направи, без да унищожи себе си? По-късно през тази вечер тя спря с четката за зъби в устата си и се загледа в себе си в огледалото. Можеш да поднесеш изненада на американеца, като свалиш прикритието си и му кажеш, че си от СВР.

Измена. Предателство, това ще бъде предателство. Государственная измена. Държавна измяна. Но пък щеше да съсипе разработката на Волонтов, щеше да постави американците нащрек и да шашне Нейт. Щеше да е интересно да види изненадата му, когато научи, че тя е офицер разузнавач. Щеше да я уважава заради това, щеше да бъде впечатлен. Щеше да я уважава!

Ей, я стига, ти луда ли си? Забрави ли дисциплината? Отговорността към Родината? Но това не беше действие срещу Родината. Тя щеше да отмъсти на тях, да свали маските им, а не да продава държавни тайни. Тя щеше да държи юздите в свои ръце, тя щеше да реши докъде да стигне. Не, това беше лудост, проблем, не, невъзможно беше… Трябваше да търси удовлетворение някъде другаде. Изчетка косата си и се вгледа в заострената дръжка на четката, представяйки си как я забива с все сила в задника на Волонтов. После изгаси лампата и си легна.

 

 

В края на седмицата Нейт и Доминика седяха на ъглова маса в „Ристоранте Вилетта“ в квартал „Тооло“, най-добрия ерзац италиански ресторант в Хелзинки. Пластмасов навес с цветовете на италианското знаме се простираше над приземния етаж на жилищния блок, в който се намираше. Неизбежните червено-бели покривки и обгорели свещи с непочистени капки восък допълваха декора. Времето все още беше студено, но зимата скоро щеше да отстъпи, още десетина сантиметра сняг, после кратката пролет щеше да даде път на прекрасното лято и пристанището щеше да се изпълни с платна и сновящи фериботи. Както обикновено, Доминика и Нейт пристигнаха поотделно. Под зимното си палто тя носеше черна плетена рокля с колан и черни дълги вълнени чорапи. Роклята очерта тялото й, докато си окачваше палтото на облегалката на стола.

Нейт беше облякъл костюм, но без вратовръзка, а ризата му на ситни сини райета беше отворена на врата. Беше излязъл от посолството преди два часа и шофира по шосе Е12, докато стигна до Рускеасуо на запад, после се върна на юг по външните улици и влезе в „Тооло“ едва след като видя колата на Арчи, паркирана в една странична уличка със спусната лява козирка. Чисто е.

Предния ден Нейт се бе посъветвал с Гейбъл.

— Накарай я да говори за работа — каза му той. — Тя е офицер от СВР, това е нейната мръсна тайна.

Нейт кимна. Той се гърчеше, измъчваше се от наложителната необходимост за осъществяване на пробив. Форсайт го хвалеше, Гейбъл го окуражаваше, но Нейт ставаше все по-неспокоен. Той трябваше да осъществи пробив, и то веднага.

Те си побъбриха за минута, докато гледаха неправдоподобно огромното меню.

— Много си тих тази вечер — каза Доминика, гледайки в него над върха на менюто. Същият великолепен пурпур. Той никога не се променя, помисли си тя.

— Труден ден в офиса — каза Нейт. Давай го небрежно. — Закъснях за среща, пропуснах някои цифри в една телеграма, шефът ми не остана особено щастлив и ми го каза.

— Не мога да повярвам, че не си отличник в работата си.

— Е, сега вече се чувствам по-добре — каза Нейт и поръча две чаши вино на кръжащия наоколо сервитьор. — Тази вечер изглеждаш чудесно.

— Така ли мислиш? — Той й правеше комплимент. Колко уверен изглеждаше.

— Да, наистина го мисля. Накара ме да забравя шефа ми, работата и скапания си ден.

Неговият шеф. Доминика се запита какво ли си мисли той всъщност. Тя погледна отново към менюто, но й беше трудно да се фокусира върху написаното.

— Ти не си сам, Нейт. И моят шеф ме нахока. — Тя усещаше пулса си в гърлото. Отпи глътка вино и усети как то запали стомаха й.

— Значи и двамата сме загазили. Ти какво направи?

— Няма значение — каза Доминика. — Той просто е много неприятна личност, некультурный. И е грозен. Има брадавици. Колко резидентни в Хелзинки имат брадавици, помисли си тя.

— Какво означава некультурный?

Като че ли не знаеш, каза си Доминика.

— Той е селяндур, няма никаква култура. Нейт се разсмя.

— Как се казва? Дали не съм го срещал по веригата?

Тя бе сменила пет пъти намерението си през последните два дни и накрая взе решение да се въздържа от глупави игри. Погледна към Нейт през масата. Той дъвчеше гризини и й се хилеше. Недей! Измена! Предателство!

— Името му е Волонтов, Максим — каза тя, чувайки гласа си като през нечии чужди уши. Боже мой, помисли си тя, казах го! Погледна внимателно Нейт. Той преглеждаше менюто и не вдигна поглед, когато тя произнесе името. Аурата около главата му не се промени.

— Не, не мисля, че сме се срещали. — Нейт усещаше как космите по ръцете му настръхват. Мамка му! Какво прави тя? Току-що се разкри.

— Е, тогава си късметлия — каза Доминика, продължавайки да се взира в него. Нейт вдигна поглед от менюто. Дали беше направила грешка и името на резидента просто й се бе изплъзнало? Тя го гледаше равнодушно. Не. Каза го преднамерено.

— И защо е толкова гаден? — попита я той.

— Отвратителен е, старо съветско копеле. Всеки ден ме зяпа, какъв е изразът на английски? — Доминика продължаваше да го гледа равнодушно.

— Съблича те с поглед — помогна й Нейт.

— Аха — каза Доминика.

Никаква реакция от негова страна. Дали бе пропуснал това, което току-що бе казала? Господи, толкова далеч ли бе стигнала? После изведнъж разбра, че не й пука. Тя се бе плъзнала по наклона и сега бе пазител на смъртно опасна тайна. Доволен ли си сега, дурак, ти, малък глупако?

— Звучи ужасно… но аз мога да го разбера защо те зяпа. — Нейт я погледна и й се ухили хлапашки. Исусе, помисли си той, това дойде като гръм от ясно небе. Дали не е сигнал към мен? Преструва ли се? На срамежлива ли се прави?

Той погледна в непоколебимите й сини очи. Гърдите й се надигаха и спускаха под вълнената рокля. Пръстите й стискаха ръбовете на смехотворно огромното меню.

— Сега ти си некультурный — каза тя. Дали всъщност вече не го знаеше? Или беше толкова добър, че да скрие така реакцията си?

— Е, явно и двамата имаме проблеми в работата. Трябва да си съчувстваме.

— Какво означава „съчувстваме“? — попита Доминика. Синеок втренчен взор.

— Да си плачем един друг на раменете — каза Нейт. Пурпур, стабилен и топъл.

Доминика не знаеше дали да се разсмее, или да запищи.

Остани професионалист.

— Плаченето можем да оставим за после. Сега съм гладна, хайде да поръчваме.

 

 

Беше понеделник сутрин, когато Нейт получи от централата предадената по поверителните канали грама с информацията, че Марбъл е съобщил по ковкома^[3], че ще пристигне в Хелзинки след две седмици като участник в руската търговска делегация за двудневната скандинавско-балтийска икономическа среща на високо равнище. Марбъл щеше да използва делегацията като прикритие за пътуването си и да остане под обхвата на радара на контраразузнаването. В допълнение щеше да има и оперативно прикритие — докато траеше срещата, той трябваше да опита да се свърже с водещия член на канадската делегация, заместник-министъра на търговията Антъни Трънк, за когото СВР мислеха, че представлява благодатна мишена за вербуване с оглед предпочитанията му към мъже в ранната му младост.

Висш канадски служител и на това отгоре пидер, педал. Американският отдел имаше предимство и Марбъл беше логичният кандидат за пътуването до Хелзинки — за да подуши парфюмираната персона на Трънк. Командировката бе одобрена от центъра. Тъй като Марбъл знаеше какво ще стане, бяха издадени инструкции за изключване на резидентурата в Хелзинки както от конференцията, така и от операцията. Впоследствие той бе подал сигнал чрез сателитната връзка, че ще има възможност да се срещне с водещите го агенти от ЦРУ късно посред нощ след дневното заседание и приключването на тържествената вечеря. Рисковано, но възможно.

Един анализатор от руската централа щеше да пристигне два дни преди началото на конференцията, за да помогне за подготовката на текущите информационни изисквания за съвещанията. Дълъг лист с допълнителни въпроси, генерирани от предишните разузнавателни доклади на Марбъл, беше изпратен с нова грама в бюрото. Накрая на списъка, както винаги, бяха меко формулираните контраразузнавателни въпроси: имате ли информация за някаква къртица в правителството на САЩ? Знаете ли за компрометиране на някакви класифицирани материали в САЩ? Знаете ли за някакви разузнавателни операции, насочени срещу лица или учреждения в САЩ? Умерени, меки въпроси с отворен край, предназначени да отворят пещта на фурната, за да се погледне вътре.

Те продължиха надолу по списъка. Презареждането на техническите му устройства беше невъзможно — на връщане от Хелзинки Марбъл щеше да мине през митницата. Планът за контакти в чужбина трябваше да бъде актуализиран. Форсайт забрани на двамата висши офицери, дошли от централата, да участват в разговорите. Нейт беше водещ офицер на Марбъл и той щеше да свърши работата.

Имаше и подготвителни мероприятия, които никой друг не можеше да направи: Нейт се покри, излезе на улицата и изчезна от поглед. Посред нощ той оглеждаше тъмните алеи, ъглите на стените, стълбищата по товарните докове — места за кратка среща — близо до разкошния неокласически хотел „Камп“, където щеше да се състои срещата на високо равнище и където щяха да отседнат делегатите. Мотаеше се покрай кафета, ресторанти, из центъра на града и около Скулптурния музей, изминаваше пеша разстояния, мереше ги с крачки, мереше ъгли, оценяваше човешкия поток и прикритието — това щяха да са местата за светкавичен контакт, — всички в рамките на една кратка разходка около „Камп“.

Накрая, през една нощ, в която по монолитните фасади на железопътната гара се лееше пороен дъжд, Нейт се качи по страничните й стъпала и точно зад вратата почувства една ръка, а после и тежината на хотелски ключ в джоба си. Един мъж с изпито лице, неофициален агент под прикритие от Европа, беше наел стая в хотел „Гло“ за седмица със случаен псевдоним. Всяка вечер по време на конференцията Нейт щеше да чака в хотелската стая, за да се срещне с Марбъл в мига, в който той успее да се измъкне, да чака лекичко драсване по вратата, да чака да започне дългият разговор в затоплената стая със спуснати щори и включен телевизор в ранните утринни часове, докато градът спи и сменящите се улични светлини се отразяват в безконечни линии по мокрите пусти улици. До момента, в който Марбъл слезеше от самолета в Хелзинки, бюрото щеше да е готово да прекара толкова време с него, колкото позволяваше безопасността, без да се покаже дори и частица от американски косъм на улицата.

 

 

В ранната вечер след края на работния ден Доминика стоеше до прозореца на мецанина в хотел „Торни“ срещу плувния басейн, очаквайки да се покаже Нейт. Сега вече плуваха заедно поне три пъти седмично, но от цели шест дни той не се бе появявал. Странно, мислеше си тя и се чувстваше зарязана. Преди седмица, в една ветровита пролетна неделя, двамата се бяха срещнали на кафе в „Карусел“ на пристанището в Уланлинна. Виждаше се разрастващата се гора от поклащащи се такелажни съоръжения, фаловете на мачтите дрънчаха в алуминиевите пилони, а по необичайно синьото небе плуваха облаци.

Доминика бе взела автобус, после метро и накрая две таксита, за да се добере до пристана. Тя поспори със себе си, докато вървеше покрай Хавстранден, но накрая мацна малко парфюм зад ушите си. Той дойде пеша по пътя и в походката му имаше някаква гъвкавост. Нейт, както обикновено, бе очарователен, но имаше и нещо друго. Пурпурната му аура беше мъглява, избледняла. Той беше разсеян, мислите му бяха другаде. Докато преди бяха прекарвали по четири, пет, дори шест часа заедно, сега само след един час каза, че има друг ангажимент — някаква неочаквана работа, не нещо светско, увери я, но трябвало да тръгва. Повървяха малко заедно, после Доминика предложи следващата седмица да вземат ферибота до Суоменлина и да прекарат деня в изследване на старата крепост, а той отвърна, че ще му бъде много, много приятно, но по-добре би било да го направят след две седмици.

Дърветата по улиците напъпваха, те чувстваха слънцето по лицата си. Застанаха на тих уличен ъгъл и се изправиха един срещу друг. Доминика тръгваше към вкъщи, а Нейт — в друга посока. Тя усети, че той излъчва нервна енергия. Явно очакваше да се случи нещо.

— Съжалявам, че съм такава досада — каза той. — Просто имам ужасно много работа. Значи отиваме в крепостта след две седмици заедно?

— Разбира се — каза тя. — Ще те потърся в басейна. Можем да се уговорим за Суоменлина, когато се видим. — И се обърна, за да пресече улицата. Какво, запита се тя, какво я беше прихванало да си слага парфюм! Нейт я наблюдаваше как върви по тротоара в раззеленения квартал, отбелязвайки лекото накуцване в походката й. Стройните й крака на танцьорка се издуваха на прасците и тя леко размахваше ръце, докато вървеше.

После се замисли за скорошното пристигане на Марбъл. Все още трябваше да намери абсолютно чисто място за поставяне на сигнал, което да е близо до хотел „Гло“, за да може Марбъл да разбере кога да се качи до неговата стая. И тръгна.

Гръцки яйца Страпатсада

Задушете в загрято олио обелени и нарязани домати, лук, захар, сол и пипер. Когато се сгъстят, добавете разбити яйца и бъркайте енергично, докато яйцата се изпържат добре. Сервирайте с препечен селски хляб, наръсен със зехтин.