Либа Брей
Ясновидците (9)

Четиримата конници на Апокалипсиса

Както ce й надяваше, всяка минута от първата й седмица в Ню Йорк беше вълнуваща. Всеки следобед тя и Мейбъл ходеха с въздушната железница в Двореца на киното да гледат Дъглас Феърбанкс, Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин, а през един особено топъл ден отидоха с влака по линията Кълвър авеню до Кони Айлънд. Там двете потопиха пръстите на краката си в студената морска пяна на Атлантика, после се разходиха покрай евтините магазинчета и панаирджийските увеселения, като се правеха, че не забелязват подвикванията на уличните ромеовци, които молеха за тяхното внимание. Щом Мейбъл приключеше с домашните, а Ийви — с четенето на книгите, препоръчани й от Уил, двете отиваха в универсалния магазин „Гимбълс“ да пробват палта с високи и украсени с кожа яки и шапки без периферия, които ги караха да се чувстват като кинозвезди. После си купуваха прясно изпечени фъстъци в „Чок фу о’нътс“ или спираха за по сандвич от автомата в „Хорн и Хардард“^[1], където Ийви, изпълнена с трепет, пускаше монетата, натискаше копчето и изваждаше сандвича от малкото стъклено пространство.

Вечер Ийви и Мейбъл слизаха в занемарената столова на „Бенингтън“ и сядаха под пращящите лампи да пият разбит на пяна яйчен крем и да правят планове за великите си манхатънски приключения. Една вечер се наложи Мейбъл да придружи родителите си на работнически митинг и Ийви отиде у Тета и Хенри. Вратата отвори Хенри по халат върху шалвари и незакопчана риза за смокинг. От пръв поглед беше повече от ясно, че е невъзможно той и Тета да са роднини — светлата му кожа на лунички очебийно контрастираше с тъмното, опушено излъчване на Тета… От друга страна обаче начинът, по който се държаха един с друг, говореше, че не са любовници, а само скъпи приятели. При вида на Ийви Хегри повдигна вежда, облегна се на вратата и каза бавно и провлечено:

— Предполагам, не идвате да оправите теча под мивката.

Ийви се разсмя и обеща да раздъвче достатъчно много ментови дъвки, с които да оправи проблема. Хенри отвори широко вратата и я покани галантно:

— Entrez, mademoiselle!

Тета лежеше на кадифена отоманка в мъжката си копринена пижама, а около главата си бе завързала драматично шал на пауни.

— О-о, тук е Ивъл. Какво става? — извика тя.

Тримата гаврътнаха по няколко чаши джин, задигнат от Тета от някакво парти в хотел „Уолдорф-Астория“, и си измисляха глупави песнички, чиито мелодии Хенри налучкваше на укулеле, без никой да изразява недоволство, че Ийви е абсолютно лишена от слух. После играха карти до ранните утринни часове и тя се прокрадна в апартамента на вуйчо Уил малко преди изгрев-слънце с чувството, че в Манхатън всичко е възможно и голямото й приключение предстои — още щом се събуди.

Първите намеци на червено и златно вече обагряха върховете на дърветата в Сентръл парк и слънцето на циганското лято обливаше Манхатън. Облечени в най-модерните си тоалети, Ийви, Мейбъл и Тета се качиха на претъпкания трамвай на път за следобедно настъпление по кината. Трите се промъкнаха към задната част на трамвая и се сместиха на седалка за двама, без да престават да бъбрят възбудено.

— Ийви, как е Джерико тези дни? — попита Мейбъл и си прехапа устната.

Опита се да изглежда безразлична, но лицето й в никакъв случай не беше безучастно, и Ийви знаеше, че вътрешно тя направо умира.

— Кой е Джерико? — поинтересува се Тета.

— Помощникът на вуйчо ми — поясни Ийви. — Русият великан.

— Той е абсолютно съвършенство — отбеляза Мейбъл и двете изрисувани с молив вежди на Тета се вдигнаха.

— Загубила си си акъла по него ли?

— И още как — продължи Ийви. — Имам важната мисия да събера тези две папагалчета. Началото е малко тромаво, но съм сигурна, че ще започнем да бележим успех с Операция „Джерико“.

— Така ли? — Тета огледа безстрастно Мейбъл. — Това, от което имаш нужда, момичето ми, е подстригване.

Мейбъл сложи ръка върху свитата си на врата плитка, готова сякаш да я брани, и промълви:

— Ох. Ох, не мисля, че бих могла.

— Е, разбира се, ако те е страх… — Тета намигна на Ийви.

— Да, естествено. Не всички сме смели — Ийви потупа леко укоризнено Мейбъл по ръката.

— Винаги мога когато си поискам да си отрежа косата — възрази Мейбъл.

— Не е нужно да го правиш, поничке — примигна енергично Ийви.

— Не и ако те е страх — подразни я Тета.

— Ако искате да знаете, на политическите митинги на майка ми съм се сблъсквала с гневни тълпи и съм крачила с демонстрантите в редица. Изобщо не ме е страх от фризьора! — подсмръкна Мейбъл.

— Прекрасно. Да заложим малко пари на това. Аз давам долар, ако днес си подстрижеш косата.

— Два долара — додаде Ийви.

Най-напред Мейбъл пребледня, после наклони брадичка, досущ като майка си, родена в семейство от висшето общество, отсече: „Добре“ и направи знак на шофьора да спре трамвая.

След минути вече гледаше нервно рекламната табела на витрината на „Емпайър барбършоп“: „ПОДКЪСЯВАМЕ КОСА! ЩЕ ИЗГЛЕЖДАТЕ КАТО ЗВЕЗДИТЕ НА CЦEHATA И КИНОТО!“, придружена от рисунка на модерно момиче с украсена с пера прическа.

— Мейбси, този стил ще ти отива безкрайно — насърчи я Ийви. — Джерико страхотно ще го хареса.

— Джерико е дълбок мислител и учен. Не обръща внимание на прически — гласът на Мейбъл издаваше ужас.

Тета си оправи червилото, използвайки витрината за огледало, и напомни:

— Дори учените имат очи, детето ми.

Ийви прокара ръка по въображаем екран.

— Само си представи: влиташ леко в музея съвършено нова — Мейбъл Чаровницата! Мейбъл По последна мода! Мейбъл Джазовата мацка!

— Мейбъл, която е по-добре да решава, или ще закъснеем за кино — допълни Тета.

— Ще го направя.

— Добро момиче! — възкликна Ийви.

Тя бутна Мейбъл към вратата на салона, а двете с Тета се втурнаха към витрината и се залепиха за нея, за да наблюдават какво става вътре. Мейбъл каза нещо на фризьора, който я подкани към един стол. Тя погледна нервно към момичетата. Ийви й махна и й отпрати победоносна усмивка.

— Няма да го направи — изпророкува Тета.

— А аз казвам, че ще го направи.

— Добре. Да вдигнем мизата. Десет долара.

Десет долара си бяха разточителство, но Ийви не беше склонна да даде на заден.

— Прието!

Стиснаха си ръцете и отново обърнаха глава към витрината. Вътре на стола Мейбъл остави фризьора да увие бяла кърпа около врата й.

— Тета, с твоите десет долара ще си купя най-фамозните чорапи.

Тета се усмихна самодоволно:

— Все още не са твои, дете.

Мейбъл се вкопчи в меките подлакътници на стола, а фризьорът го вдигна с педала малко по-нагоре. После насочи ножицата си към косата й. Очите й се разшириха, тя скочи, захвърли кърпата и излетя от салона, а звънчето над вратата звъня дълго-дълго като шейната на Дядо Коледа.

— Какво плиткоумие — изсъска Ийви.

Тета протегна длан с думите:

— Аз ще се радвам на чорапите, Ивъл.

— Съжалявам. Пппросто не можах — заекна Мейбъл на път към Таймс Скуеър. — видях онази ножица и се уплаших да не припадна.

— Всичко е наред, Мейбси. Не всеки може да е Зелда Фицджералд — Ийви хвана приятелките си за ръка.

— Ако искам да покоря сърцето на Джерико, трябва да го направя такава, каквато съм.

— И ще го покориш! — увери я Ийви. — все някак.

На 42-ра улица и на 5-о авеню трите махнаха на един полицай, затворен в стъклена кабинка над светофара с неговите сменящи се зелена, жълта и червена светлина. Полицаят докосна галантно шапката си и момичетата се разсмяха, понесени от тълпите, които пресичаха сред коли и двуетажни автобуси. През решетките на каналите на тласъци излизаше пара, все едно градът и многолюдното му население представляват част от огромен механизъм, задвижван от невидима машинария. Докато чакаха да пресекат, дрипав мъж в инвалидна количка раздрънка тенекиената си кутия към тях. Беше облечен в кирлива военна униформа, а от коленете надолу краката му липсваха.

— Малко подаяние за човек, сражавал се на фронта — подвикна грубо той.

Ийви извади от портмонето си долар и го пусна в тенекиената кутия.

— Ето, заповядайте.

— Благодаря — мъжът я изгледа и изрече тихо: — Сега е времето; сега е времето; сега е времето. Внимавай… внимавай…

— Ако се хващаш на въдицата на всяка сърцераздирателна история по улиците, ще фалираш още другата седмица, Ийви — предупреди я Тета, след като минаха на отсрещната страна на улицата.

— Брат ми беше на фронта. Не се върна оттам.

— О, така ли, дете. Съжалявам — извини й се Тета.

— Беше много отдавна — каза Ийви. Не искаше приятелството им да започва с подобна тъжна нотка, затова извика: — О, погледнете онази рокля, виждате ли я? Направо е о-сле-пи-тел-на!

Пристигнаха в кинотеатър „Странд“, купиха си билети от двайсет и пет цента и разпоредител в червена униформа с бели ръкавици им показа местата на балкона над огромната сцена, цялата в злато, със златна завеса. Ийви никога не беше виждала нещо толкова внушително. Креслата бяха плюшени, а стените — украсени с фризове и стенописи. Мраморни колони стигаха до богато украсени ложи и балкони. Мъж свиреше на орган „Вурлитцер“ в един ъгъл на сцената, а под нея имаше оркестрина за цял оркестър.

Светлините постепенно загаснаха. Яркият лъч от прожекционната кабина пробяга по бавно отварящата се завеса. Ийви чуваше как филмовата ролка потраква при въртенето. Потрепкващи думи изпълниха екрана: НОВИНИ НА СТУДИЯ „ПАТЕ“, ЖЕНЕВА, ШВЕЙЦАРИЯ. СРЕЩА НА СЕДМАТА ГЕНЕРАЛНА АСАМБЛЕЯ НА ЛИГАТА НА НАЦИИТЕ. Официални на вид мъже в костюми и шапки стояха пред красива сграда. АСАМБЛЕЯТА ПРИВЕТСТВА ГЕРМАНИЯ В ЛИГАТА НА НАЦИИТЕ.

— Искаме Руди! — извика високо Ийви към екрана.

Очите на Мейбъл се отвориха широко, но Тета се ухили и Ийви усети леко вълнение, задето непокорството й попадна в целта. Мъж четири реда по-напред изшътка, но тя избъбри възмутено: „Гледай си работата, пенсия“ и трите едва се сдържаха да не се разкикотят.

На екрана красив като кинозвезда мъж инспектираше някаква фабрика и се здрависваше с работниците, след което на черен фон се появиха бели думи: АМЕРИКАНСКИЯТ БИЗНЕСМЕН И ИЗОБРЕТАТЕЛ ДЖЕЙК МАРЛОУ ПОСТАВЯ НОВ РЕКОРД В ИНДУСТРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО.

— Този Джейк Марлоу определено е очарователен мъж — измърмори одобрително Ийви.

— Родителите ми не го харесват — прошепна до нея Мейбъл.

— Родителите ти не обичат нито един богат човек — отвърна Ийви.

— Казват, че не позволява на работниците си да създават профсъюзи.

— Компанията си е негова. Защо да не постъпва, както смята за правилно? — контрира Ийви.

Раздразненият зрител махна на разпоредителя. Момичетата мигом млъкнаха и се постараха да изглеждат невинни. Кинопрегледът свърши; започна филмът. „Метро“ представя филма на Рекс Инграм по литературния шедьовър на Висенте Бласко Ибанес ЧЕТИРИМАТА КОННИЦИ НА АПОКАЛИПСИСА^[2]. Заглавието проблесна на екрана и те притихнаха, погълнати от блясъка на екрана и от красотата на Рудолфо Валентино. Ийви си представи, че е на сребърния екран, целува някого като Валентино, а снимката и е във „Фотоплей“. Навярно щеше да живее на Холивуд Хилс в къща в мавритански стил, пълна с килими от тигрова кожа. От ходенето на кино Ийви най-много обичаше това: възможността да си фантазира, че е в друг, по-бляскав живот. После обаче филмът стигна до сцени на война. Ийви гледаше втренчено войниците в окопите: младите мъже преминаваха пълзейки през подгизналата от дъжд ничия земя на бойното поле и гинеха сред експлозии. Мислите за Джеймс и ужасните й сънища я замаяха. Защо я преследваха тези сънища? Кога щяха да спрат? Защо в тях Джеймс никога не й говори? Би дала всичко да чуе гласа му.

Към края на филма очите им бяха пълни със сълзи — Мейбъл и Тета плачеха за загиналата кинозвезда, а Ийви — за брат си.

— Никога вече няма да има друг като Руди — отбеляза Мейбъл и се изсекна.

— Ти го каза, сестричке — измърка Тета, когато излязоха на огряната от късното следобедно слънце улица, и щом видя сърдитата физиономия на Ийви, попита: — Какво ти е?

— Сам Лойд — изръмжа Ийви и хукна към група хора, скупчили се да наблюдават „тука има, тука няма“ с карти.

— Кой е Сам Лойд? — Мейбъл попита Тета.

— Не знам, но съм абсолютно сигурна, че е мъртъв.

— Гледай дамата купа, народе. Тя носи парите.

Сам нареди трите карти върху кашон и ги заразмества толкова бързо, че те загубиха очертанията си.

— Сега, сър, сър, да, вие. Бихте ли желали да изкажете предположение? Първият рунд е безплатен. Само за да ви покажа, че играя честно.

Ийви преобърна кашона и картите и парите се разпиляха.

— Помниш ли ме, Казанова?

На Сам му бе нужна минута, след което се засмя и възкликна:

— Бре, това не е ли любимата ми монахиня? Как е игуменката, сестро?

— Не ме сестросвай. Ти ми открадна парите.

— Кой, аз? Изглеждам ли ти като крадец?

— И още как.

Тълпата следеше с интерес спора, Сам се огледа неспокойно и дръпна към челото си гръцката моряшка шапка.

— Съжалявам, кукло, задето са те обрали, но не съм бил аз.

— Връщай ми двайсетте долара, ако не искаш на секундата да извикам тук ченге и да му кажа, че си се възползвал от мен.

— О, сестро, ти не би…

— Със сигурност ще го направя! Знаеш ли Музея на американския фолклор, суеверията и окултното?

— Да, знам го, но…

— Ще ме намериш там. И по-добре ми донеси двайсетте долара, ако те е грижа за живота ти.

— Или какво?

Ийви мерна сакото му, метнато върху един пожарен кран, задигна го и пъхна ръце в ръкавите му.

— Върни ми го — изръмжа Сам.

— Двайсет долара и е твое. Музеят. До скоро — засмя се Ийви и хукна по улицата.

— Кой е този — попита Мейбъл, след като успя да я догони и трите влязоха в една кафетерия.

— Сам Лойд — почти изплю името Ийви.

Разказа им за срещата си с него на гара Пенсилвания и как, докато я целувал, й откраднал парите от джоба.

Тета отпи от кафето си и остави по ръба на бялата керамична чаша идеален червен отпечатък.

— Има вид на човек, способен да задигне много повече от твоите двайсет долара, ако ме разбираш накъде бия. По-добре дръж този тип под око, Ивъл.

— Нямам достатъчно очи за него — изрече сърдито Ийви.

— Пребъркай му джобовете. Виж дали няма да си намериш парите — предложи Мейбъл.

— Ау, Мейбъл, каква прекрасна идея! Това ли е образованието, което ти даде Малкото червено училище?

Ийви претършува многобройните джобове на сакото, но не намери нищо освен цяла колекция от мъх и влакна, половин пакетче дъвка и пощенска картичка с планини и високи дървета, надписана с цветен молив. Беше нещо на руски. Знаеше, че ако опита да разчете някои от нещата, ще узнае повече за Сам Лойд, но едва ли си струваше главоболието, което щеше да последва.

Надяваше се той да си потърси сакото. Беше септември и скоро времето щеше да застудее.

Върна се в музея и завари там вуйчо Уил и Джерико да разговарят с мъж с гърди като каца, кафявите му очи бяха по-тъжни от тези на малко кученце в зоомагазин, което не са избрали за коледен подарък, а носът му очевидно се бе оказал на погрешното място в няколко битки. На ревера му имаше значка на детектив.

— Вуйчо, за какво те арестуват? Имаш ли нужда от гаранция?

— Терънс, това е племенницата ми Ийви О’Нийл. Ийви, това е детектив Малой.

Въпреки тъжните очи усмивката на детектив Малой беше приветлива. Той й протегна ръка и обясни:

— Аз съм стар приятел от времето, когато вуйчо ви работеше за правителството.

— О! И кога беше това, вуйчо?

Уил не обърна внимание на въпроса й и каза:

— Обещах да отидем в Чайнатаун на вечеря, знам, но се боя, че се налага да прескоча за малко до центъра с детектив Малой.

— Значи наистина се нуждаеш от гаранция — натърти Ийви.

— Не, не се нуждая. Полицията ме помоли за помощ. Станало е убийство.

— Убийство! О, мале. Само да се преобуя — каза възбудено Ийви. — Няма да отнеме и минута.

— Ти не идваш — отсече вуйчо Уил.

Ийви подскочи на един крак, докато си сваляше обувката, и си нахлузи половинките с връзки.

— Да пропусна истинско местопроизшествие на убийство? За нищо на света.

— Гледката е отвратителна, мис. Не е за очите на дама — предупреди я детектив Малой.

— Не се плаша толкова лесно. Обещавам да съм твърда като Ал Капоне — Ийви си забърза едната обувка.

— Стоиш тук — натърти Уил и й обърна гръб.

— Вуйчик, ти обеща да ни заведеш с Джерико на вечеря в Чайнатаун. Няма смисъл да се връщаш дотук за мен.

— Еванджелин…

— Обещавам изобщо да не преча. Ще седя на задната седалка в колата и ще чакам, докато свършите — зарече се тя.

Уил въздъхна и склони:

— Възразяваш ли, Терънс?

— Нямам нищо против — отвърна детективът и я пусна да мине пред него. — Но не ми се жалвайте, ако след това имате кошмари, мис О’Нийл.

Ийви едва се сдържа да не прихне в този тъй неподходящ момент.