Либа Брей
Ясновидците (61)

Хората ще повярват на всичко

В малката влажна стая за разпити Уил отпусна глава на ръката си. Часовникът показваше пет сутринта. Вратата се отвори и Малой намести огромното си тяло на стол срещу Уил.

— Прибрахме племенницата и помощника ти от Ноулс Енд.

— Тя…?

— Добре е. Къщата изгоря до основи, но племенницата ти е невредима.

Малой направи доста дълга пауза и додаде:

— Кълне се, че се е борила с убиеца — духа на Немирния Джон Хобс.

Забил поглед в ръцете си, Уил мълчеше.

— Това проклето нещо — медальона — дето го изровихте, то ли е връзката? Отиват момчетата да го донесат като доказателство, а той станал на купчина пепел. Най-странното нещо, което са виждали някога. Предполагам, че не знаеш нищичко за това, нали?

Уил не наруши мълчанието си.

— Разбрах от нашето момче в Бретрън, че нощес и там, горе в планината, имало пожар. Започнал около появата на кометата — по същото време на пожара в Ноулс Енд. Не било, да речеш сухо, защото всъщност цял ден преди това валяло. Не било и умишлен палеж. И старият лагер — единствено той — е изгорял напълно. Нищичко не е останало от него. Нито дори камък или треска.

Малой се приведе напред. Торбичките под очите му бяха по-големи от всякога.

— Какво става тук, Уил?

Най-сетне Уил вдигна очи.

— Какво искаш да ти кажа?

Малой се позабави доста, сякаш обмисляше въпроса.

— Нищо — въздъхна най-сетне той. — Не знам и не искам да знам, Фиц. Искам след десет години да се добера до пенсията си, затова аз ще ти кажа, какво е станало. Що се отнася до града, Пентаграмният убиец е бил застрелян и убит, а после е изгорял в пожара, без да се установи самоличността му. Убило го е едно от момчетата ни. На полицай Лига му предстои повишение. Той е добър човек, а сега е и герой. Героите са хубаво нещо. Героите осигуряват на гражданите по-спокоен сън. Това е историята. Схвана ли?

— И очакваш хората да ти повярват?

— Хората ще повярват на всичко, стига това да означава, че могат да продължат живота си и да не мислят прекалено много.

Малой стана и отвори вратата.

— Свободен си да си вървиш.

На вратата хвана ръката на Уил. Тонът му бе напрегнат.

— Какво става, Уил?

— Иди да си починеш малко, Терънс.

— Не ме превръщай в свой враг, Уил — извика зад гърба му детективът.

Уил тръгна през лабиринта от коридори, мина през остъклената стая с наполовина спуснати щори, където двама мъже в тъмни костюми чакаха за разговор с началника. Единият ядеше шам-фъстък от книжен плик и плюеше черупките на пода. И двамата седяха тихо и кротко, сякаш нямаха причина да бързат, сякаш бяха свикнали да получават каквото искат и поредната среща нямаше да е по-различна от всички други.

Уил пребледня и се изниза бързо покрай тях, после мина през много врати, докато най-накрая излезе навън в сивкавата утринна мъгла. Даде два цента на едно вестникарче и прочете последното заглавие за смъртта на Пентаграмния убиец, което включваше и снимка на полицай Лига до американското знаме и текст: ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ БРАНИ БЕЗОПАСНОСТТА НА ГРАДА, бяха реагирали светкавично. В статията не ставаше дума нито за Уил, нито за музея. Той остави вестника на една пейка наблизо, изтри ръцете си в панталона и ги мушна в джобовете, за да не се вижда как треперят.

 

 

Мемфис изчака Октавия да заспи дълбоко, затвори вратата и се промъкна до леглото на Исая. Вгледа се в ръцете си. Бяха минали три години, откакто се опита да помогне на майка си и усети духовете сред мощния шум на криле… Може би бе загубил завинаги дарбата си. Само че вече се умори от страха да разбере наистина ли е така.

Коленичи до леглото. Мина му мисълта за молитва, но за какво да се моли? Да помоли Бог за помощ или за прошка? Не беше сигурен, че вярва в което и да било от двете, затова без да изрече нищо, сложи ръце върху тялото на брат си и се замисли за лечението. Не усети нищо. Нито следа от топлина. Нито аромата на цветя, преди да се пренесе в света на духовете и на странните знаци.

— Няма да се откажа, по дяволите — изрече през зъби той. — Чуваш ли ме? Няма да се откажа!

Пое си дълбоко дъх. То започна като внезапно помръдване на пръстите. После по вените му се разля познатата топлина — все едно неочаквано отвъртяха кран. И преди да успее да се замисли дори, го всмука онова сенчесто царство между световете. Усети около себе си присъствието на духове, ръцете им върху раменете си, дългата верига на лечението. Чу тихия мек глас на майка си.

— Мемфис.

Обгръщаше я пелерина с цвят на обляно от лунна светлина езеро. Не беше болна и измършавяла като последния път, когато я видя. Изглеждаше прекрасна, макар и леко печална. Беше неговата майка и той искаше да изтича при нея.

— Нямаме много време, синко.

— Мамо, ти ли си?

— Трябва, докато мога, да ти кажа тези неща. Ще бъдеш призован да направиш голям избор и големи саможертви — каза тя малко тъжно. — Единствено ти си способен да решиш кой е верният път, за да тръгнеш по него. Идва буря и трябва да си готов за нея.

— Ами Исая?

Без да отговори, майка му продължи:

— Има нещо, което никога не ти казах. А трябваше да го направя…

Мекият уют на духовете се разсея. Стояха на кръстопътя от неговия сън. В далечината се виждаше фермата и дървото. Небето се покри с тъмни облаци, пронизвани от светкавици. Майка му погледна уплашена небето. Духна силен вятър и вдигна облак прах.

— Не можеш да върнеш нищо, Мемфис. Отиде ли си то, край. Обещай ми!

Прахът почти я обгръщаше.

— Мамо, бягай!

— Обещай ми! — извика тя и стената от прах я погълна.

Мемфис тръгна по пътя, опитвайки се да загърби задушаващия прах. Видя как слаб мъж в тъмно палто и цилиндър върви през житата вдясно и оставя след себе си черна пътека. Гарванът пресече пътя на Мемфис.

Трансът премина. Треперещ, Мемфис тупна шумно на пода, плувнал в пот. Беше попаднал в мястото на лечението. Беше се видял с майка си.

— Какво правиш на пода, Мемфис?

Исая беше буден и го гледаше със сънени очи както всяка най-обикновена сутрин.

— Исая? — изрече задавено Мемфис. — Исая?

— Точно така се казвам. Ти наистина си смешен човек — момчето се протегна. — Жаден съм.

Брат му беше излекуван. И именно Мемфис беше направил това. Дланите му все още тръпнеха от допира. Не си бе загубил дарбата; тя се беше върнала. Мемфис грабна Исая и заплака.

— Какво ти става?

— Нищо. Нищо, човече. Вече всичко е съвсем наред.

— Продължавам да съм жаден.

— Ще ти донеса нещо за пиене. Не мърдай оттук. Не отивай някъде.

— Никъде — поправи го сънено Исая.

— И това също.

Мемфис изтича в кухнята и сложи чаша под крана, нетърпелив да я напълни по-бързо.

— Благодаря — промълви той, без да е наясно на кого или защо го казва.

Спря водата и хукна обратно при Исая.

Вън светкавици напукваха облаците. Гарванът наблюдаваше безмълвно.