Либа Брей
Ясновидците (58)

Соломоновата комета

Калната кола на Уил мина през Южен Бронкс към Горен Манхатън и градът изникна в мъгла от облаци и дим като мираж от мръсотия и стомана. Ийви бе изтощена от изпитанието в Бретрън, от нощта край леглото на Джерико и от сърцераздирателното му признание. Чувстваше се неспокойна и от възникналите в душата й чувства към него.

Нескончаемата верига от сгради на Манхатън летеше покрай прозорците на автомобила и тя си помисли, че там, в Бретрън, наистина стигнаха съвсем близко и удържаха победа, защото се сдобиха с медальона. Тази вечер щяха да извършат ритуала и завинаги да пропъдят Джон Хобс от този свят. А после тя щеше да накара Уил да й обясни всичко. Да й каже какво всъщност е тя и как да се справя с дарбата си. Но това по-късно. Тя сложи ръка върху своя талисман и заспа.

Ийви прекара деня в мъгла от нерви. Никога досега не бяха преживявали такова нещо, защото заради Соломоновата комета посетителите в музея бяха двойно повече. Целият град бе под пара. Кметът Уолкър помоли нюйоркчани точно преди полунощ да намалят светлините в домовете си, за да се види ясно кометата — явление, което се случва веднъж в живота на човек. Много хора вече бяха изнесли столове, възглавници и дори дюшеци по покривите на къщите си или на малките си балкони. Магазините продадоха всичките си шапки и свирки. Нощните клубове рекламираха специални среднощни томболи и предлагаха питиета „Соломонова сензация“ и „Падаща звезда“. Организираха дори конкурс за красота с обещанието да бъде избрана „Мис комета“. Сякаш някой организираше парти и бе поканил цял Манхатън. Но Ийви не беше в празнично настроение, защото, не направеха ли всичко както трябва, щеше да е краят. Джон Хобс щеше да остане тук, а с него да настъпи ад.

Най-после и последният посетител напусна музея, Ийви затвори вратите и Сам, Джерико и тя се събраха в библиотеката. Беше седем часът. Кометата щеше да премине през небето на Ню Йорк минута преди полунощ. Все още измъчен от преживяното предишната нощ, Джерико седеше отпуснат на канапето.

— Как се чувстваш? — попита го малко свенливо Ийви. — Да ти донеса ли нещо?

Сам ги наблюдаваше отстрани. Освен че бяха намерили медальона и бяха избягали от новите праведни, в Бретрън се беше случило още нещо и то не му харесваше.

— Направо съм кълбо от нерви — призна Ийви и пусна радиото.

Оркестърът на Пол Уайтмън участваше в часа за джаз, посветен на „Стария цар Соломон“. Веселите мелодии звучаха съвсем не на място предвид задачата им тази нощ.

— Едно нещо не разбирам — обади се Сам. — Как така все още не е извършил десетото приношение? Очаквате да извърши последните две заедно нощес, така ли?

Ийви започна да си гризе нокътя. Наистина беше странно.

— Не знам. Знам само, че ако изгорим медальона и повторим магическата формула, завинаги ще се избавим от Джон Хобс.

Уил влетя забързан.

— Набавих всичко необходимо.

Подаде на Ийви парче тебешир, а на Сам кутия със сол.

— Ийви, очертай голям кръг на пода и нарисувай в него пентаграма. А ти, Сам, посипи със солта цялото помещение по краищата.

На външната врата се потропа силно и настойчиво.

— Сега пък какво? — изсумтя Ийви. — вие стойте тук, а аз ще им кажа, че музеят вече е затворен.

Смая се, като видя на вратата детектив Малой. Днес не изглеждаше зареден с мрачния си хумор. Изражението му наистина можеше да се нарече мрачно. Сърцето на Ийви отиде в петите.

Придружен от няколко полицаи, той тръгна направо към библиотеката. Уил пребледня, като ги видя.

— Станало е още едно убийство — каза Малой. — в Тунела на любовта на Кони Айлънд е намерена Мери Уайт Блоджет. Същите символи като по другите. Езикът й е отрязан.

— При вида на Звяра вдовицата зарида, докато езикът й не замръзна… — промълви тихо Ийви.

— Риданията на вдовицата. Десетото приношение — обади се Сам.

Уил пребледня; изглеждаше разстроен.

— Дъщерята на мисис Блоджет каза, че преди два дена сте я посетили и сте й задавали всевъзможни въпроси относно Джон Хобс — продължи Малой.

— Истина е — потвърди Уил.

— И не ти ли хрумна да го споделиш с мен, Фиц?

Детективът прозвуча обидено и сърдито.

— Не помислих… Не беше уместно. Имах предчувствие.

— Плащат ми да вървя по следите на предчувствия. Освен това ти казах да стоиш настрана от случая, нали? А и какво ще ми отговориш, ако те попитам дали катарамата от другата обувка на Рута Бадовски е в музея ти?

— Ще отговоря, че е абсурдно.

Лицето на Малой беше мрачно и съсипано, сякаш току-що е разбрал за неизбежната кончина на близък приятел.

— Питам те като приятел, Уил.

— Казах, че е абсурдно.

Малой кимна бавно.

— Надявам се да си прав. Имаш ли нещо против да поогледаме наоколо, професоре?

Полицаите вече претърсваха музея: изпразваха чекмеджета, отваряха шкафове.

Един насмалко да бутне фигурка и Уил извика:

— Моля да бъдете по-внимателни с тези неща. Това са безценни артефакти.

Друг полицай отвори чекмеджето на бюрото му. И най-напред видя катарамата на Рута Бадовски.

— Ето я. Точно както пише в бележката.

— Как е…

Уил не помръдваше като вкопан в земята.

— Почакайте за момент, каква бележка? За какво говорите?

— Би ли ми обяснил как доказателство от жертва на убийство е попаднало в музея ти? — попита, без да мигне Малой.

— Не знам — отвърна тихо Уил. — Кълна се, не знам, Терънс.

— Както, предполагам, и не знаеш защо запалката ти е на мястото на убийство.

Детектив Малой вдигна загубилата се запалка.

Уил бръкна инстинктивно в празния джоб на ризата си.

— Аз… аз… неотдавна я запилях някъде и…

— Намерена е в дома на Мери Уайт Блоджет.

— Аз взех катарамата от обувката — изтърси Сам. — Намерих я на пристанището и си помислих, че мога да взема някоя пара за нея. Има будали, които купуват такива неща.

— Не, Сам, недей — предупреди го Ийви.

Той й се усмихна едва доловимо.

— Спокойно, кукло. Сега сме квит за двайсетте долара.

— Чуден малък екип си събрал, Уил — отбеляза Малой.

Той огледа цялото помещение: кръг с пентаграма на пода, посипана на места сол, медальон и попита:

— Какво точно става тук, Уил?

— Ако ти кажа, ще ме помислиш за луд.

— Ако не ми кажеш тук, ще ми го кажеш в участъка — изрева Малой. — Едва ли си даваш сметка в какви неприятности си се забъркал, Фиц!

— Моля ви, детектив Малой, кажете каква бележка сте намерили — настоя Ийви.

— Написала я е мисис Блоджет точно преди да умре и я сложила в джоба на халата си. Дъщеря й потвърди, че почеркът е нейният. Посочва Уил като убиеца.

— Какво? — извика Уил и залитна.

— Това са пълни глупости — извика Сам.

— Пише, че тук ще намерим доказателство. Задавал си й въпроси за убийствата и си го направил, за да разпалиш интерес към музея.

Мускулестите рамене на Малой се отпуснаха. За няколкото минути, през които държа счупената катарама на Рута Бадовски, той сякаш остаря с десет години.

— Мистър Фицджералд, ще се наложи да ме последвате в управлението и да отговорите там на някои въпроси. Момчета, вземаме с нас и малкия крадец.

— О, той е умен. Много, много умен — прошепна по-скоро на себе си Уил. — Не схващате ли? Разбрал е, че сме близо. Знаел е! Накарал я е да напише бележката. Заложи капан и ние се хванахме.

— О, вуйчо! Какво ще правим? — попита Ийви.

— За какво говорите? — поинтересува се Малой.

— Терънс, ще ти прозвучи крайно налудничаво, но те уверявам, че не съм си загубил ума. Пентаграмният убиец не е подражател и определено не съм аз. Той е Джон Хобс.

Лицето на Малой остана каменно.

— Джон Хобс, който е умрял преди петдесет години ли? Казваш ми, че тези убийства ги е извършил покойник?

— Да, с помощта на някакво магьосничество духът му се появява в това измерение. Знам, че звучи напълно налудничаво…

— Но е истина! — намеси се Ийви. — Затова се наложи да отидем до Бретрън, да намерим тайния му гроб и да изкопаем тялото, за да унищожим медальона — така ще освободим духа му от този свят. И не го ли направим до полунощ, когато ще се появи кометата, всички сме загубени.

Ийви си даде сметка колко смешно звучат думите й. Другите полицаи се заподсмихваха. Само Малой изглеждаше наистина вбесен.

— Знаеш ли, Фиц, никога не съм допускал, че е възможно да вярваш в локумите, които продаваш тук, в музея си. Както и никога не съм си представял, че си убиец.

Той се обърна към полицаите и заповяда:

— Арестувайте го.

Наобиколиха Уил и Сам и ги изведоха от музея.

— Убийство. Грабеж на гроб. Унищожаване на собственост. Кражба. И развращаване на младежи… — заключи Малой, но не и преди Ийви да долови умората и отвращението в гласа му.

Ийви хукна след тях, а токчетата й затракаха по мраморния под.

— Моля ви, детектив Малой, не можете да го отведете! Нощес трябва да спрем Джон Хобс. Той ще нанесе удар по време на Соломоновата комета и ще стане Звяра. Това е последният ни шанс!

— Миличка, нямам представа какво ти е говорил, но не съществуват духове убийци. Просто няма духове, точка. Никакъв зъл дух не възражда някакъв си Звяр, решен да донесе края на света. Това е приказка. Нищо повече. Съжалявам.

Месестото лице на Малой изразяваше съчувствие и симпатия.

— Терънс, моля те, чуй ме — трябва да го спрем преди тази нощ да е извършил последното си приношение — каза умолително Уил, докато полицаите го качваха в камионетката.

— Ако нощес онзи нанесе удар, вие спасявате кожата, професоре — изръмжа един от полицаите, преди да затръшне вратата на камионетката.

Джерико и Ийви се върнаха в библиотеката и Ийви закрачи нервно из помещението.

— Как ще го спрем? Мисли, Ийви, мисли.

— Те отнесоха със себе си медальона.

— Трябва да има друг начин.

Тя отвори Книгата на Братята и прегледа внимателно всяка страница. Стигна до последната — единайсетото приношение, и се загледа в нея. Звярът стоеше над проснато тяло на жена и двамата се държаха за ръце. Имаше малък олтар, а в небето над тях гореше огънят на кометата.

— Защо би накарал Мери Уайт да запази къщата? — унесе се в размисли Ийви.

— Имал е нужда от място, за да се върне вкъщи — отвърна Джерико — Имал е нужда от сигурен пристан.

— Но той е оставял телата на съвсем общодостъпни места и в този смисъл би могъл да отиде навсякъде. Защо там? Каква нужда има от къщата?

Ийви отново закрачи из библиотеката.

— Започваш да ми напомняш на вуйчо си — подхвърли Джерико. — И ме караш да се чувствам малко объркан.

— Извинявай.

Тя седна до отрупаната със застрашителни купчини книги дълга маса и се замисли. После взе дневника на Ида Ноулс.

— Може да се предполага, че последно е писала точно преди да слезе в мазето. Какво е имало там?

— Полицията не е открила нищо освен кости.

— Помажете плътта си и подгответе стените на къщите си… — промълви Ийви.

Върна се мислено в деня, когато двете с Мейбъл отидоха в Ноулс Енд. Тогава видя отвън огромен комин, но вътре не откри камина, която да му съответства. А по-късно, там, в мазето усети нещо особено.

Ийви изведнъж скочи и започна трескаво да събира кибрит, фенерчета.

— Какво правиш?

— Мисля, че има тайна стая, само негово си място, където пази онова — каквото и да е то — което го държи жив.

Погледна часовника. Беше десет и половина.

— Трябва да побързаме, ако искаме да го направим навреме.

Джерико стана и потрепера от болката в раната.

— Къде отиваме?

— Няма да чакаме Джон Хобс да вземе последната си жертва. Ще се бием с него. Отиваме в Ноулс Енд.