Либа Брей
Ясновидците (57)

Сержант Леонард

Джерико се надигна, седна и изсвистя от болка. Избледнелият белег, преминаващ като змия надолу по широката му гръд бе вече покрит с меки косми. Сега имаше нова рана — зашита дупка над левия пекторален мускул — и той си спомни обсадата в гората, изстрела и куршума. Опита се да подреди парчетата от мозайката и проумя с нарастващ ужас, че Ийви сигурно вече е разбрала всичко. Самата тя беше тук — на съседното легло — и спеше направо с дрехите и обувките. Досети се, че е останала при него. Че е разбрала всичко и е решила да остане.

Джерико легна отново, обърна се на една страна и се загледа как гърдите й се вдигат и спускат само на ръка разстояние от него. Не беше красива, докато спеше; устата й висеше отворена, а и хъркаше леко, което, независимо от всичко случило се, го накара да се засмее. Тя се мяташе и протягаше в съня си и той извърна поглед от нея. В прозореца се появиха първите лъчи на зората. Малкият часовник на нощното шкафче показваше пет и десет. Клепачите на Ийви потрепнаха и тя отвори очи. Джерико веднага прикри гърдите си със завивката.

— Джерико? — повика го тя с все още сънен глас.

— Какво се случи, Ийви?

— Простреляха те. Вуйчо и аз те донесохме тук — обясни внимателно тя. — Какво е това в онези сини шишенца?

— Колко ми сложихте.

— Три.

— И… нараних ли теб или Уил.

— Не. Джерико, моля те.

— Няма да разбереш — промълви тихо той.

— Престани да ми го казваш.

— Детски паралич. Никакво чудо. Премина като огън през мен, както и през сестра ми. Парализира краката ми, после ръцете и накрая белите дробове. Сложиха ме в метален ковчег и ми казаха, че ще остана в него до края на живота си… Затворен. Никога няма да дишам самостоятелно. Никога няма да вървя или да яздя кон. И никога няма да докосна някого.

Погледът му се плъзна по извивката на тялото й.

— Никога няма да правя нищо друго, освен да гледам в тавана и накрая да умра. Много войници се върнаха от войната без крака и ръце — половин хора. А онези имаха тайно нововъведение — програмата „Дедалус“, която да помогне на осакатените да оцелеят.

— Какво нововъведение?

Джерико си пое дълбоко дъх.

— Комбиниране на човек и машина. Автоматизиран човешки хибрид. Увреденото във войната или от болест нещо се заменя със стомана, жици и зъбци. Щяхме да сме истинското чудо на индустриалния век. Зяпаш ме.

Ийви извърна бързо поглед настрани.

— Съ… съ… съжалявам. Толкова е странно! Просто не разбирам… Моля те.

— Бяхме предмет на експеримента — продължи Джерико. — Не ни казваха нищо, освен че машинариите ще заменят увредените ни части и с времето ще се сраснат с човешката ни система. Това се постигаше с нов чудотворен серум — шишенцата със синята течност — и витаминозен тоник. Предполагаше се това да поддържа равновесието между двете ни същности. Щяхме да променим човечеството, обещаваха ни те.

— Поразително. Но защо не пишат нищо по вестниците? Защо не е най-грандиозната история след онази за Мойсей и Десетте божи заповеди?

— Защото то не сработи.

— Но… Не разбирам.

— Казах ти, че имаше и други.

Джерико затъркаля с пръст празно шишенце в дланта си.

— Телата им отхвърлиха формулата, или машинариите, или и двете. След няколко дена или хайде, след няколко седмици изпадаха в треска заради развиващата се в телата им инфекция — доказателство колко е силно човешкото у тях. Но онези, които умираха, бяха щастливци.

— Щастливци ли? — попита недоверчиво Ийви.

Лицето на Джерико стана мрачно.

— Някои полудяваха. Виждаха несъществуващи неща, говореха си сами, изричаха пророчества. Или просто беснееха, докато санитарите не дойдеха с успокоителните и тогава бяха нужни огромен брой хора, за да ги удържат. Лекарите ги упояваха, докато решат какво да правят. Наблюдавах как тези нещастници се затварят в себе си — обвивки, изпратени в лудница да умрат.

Джерико остави шишенцето на нощното шкафче. Стъклото все още синееше леко от течността.

— На леглото до мен имаше един войник. Сержант Бари Леонард от Топека. Спомням си думите му, че ако искам да разбера как изглежда Топека, трябва да си представя ада с магазин за сушени плодове, подправки и консерви, в който и без това никога няма онова, което ти е нужно. Беше много забавен човек.

Джерико се усмихна на някакъв свой си спомен и отново помръкна.

— Беше се върнал от войната без крака и само с една ръка. В леглото лежеше нещо по-малко от половин човек. Хората го подминаваха и се страхуваха да го погледнат да не би нещастието му да ги зарази. За тях болката му беше по-ужасна от смърт.

Ийви се подпря на една ръка. Джерико седна в кревата и се зави до шията, но тя успя да зърне гърдите му — меките златисти косми, красивите мускули, дългия стар белег и новия, който остави вуйчо й. Искаше да го докосне, да го целуне по гърдите.

— Взеха и двама ни за програмата „Дедалус“, защото сме били подходящи кандидати. Закараха ни заедно на колички. Точно преди да изпадна под наркоза видях как сержант Леонард ми се усмихва и каза нещо, което все повтаряше: „Внимавай и се пази, момче.“ — усмихна се тъжно Джерико. — Още помня усещането за пръв път от месеци да си размърдаш пръстите на краката. Да разбереш, че палецът е нещо невероятно. Първия път, когато излязох навън и подложих лице на слънцето…

Тръсна глава.

— Исках да се пресегна, да сграбча това слънце, да го задържа в ръцете си все едно е топка, каквато получаваш като дете за рождения си ден, и никога да не го пусна. След седмица тичах. Тичах километри, без да се уморя. Сержант Леонард тичаше до мен и ме подканваше да не изоставам. А на финала ме потупваше по главата като брат. Заявяваше, че сме нов вид, бъдещето. Начинът, по който го казваше, възхитата и надеждата…

Джерико отпъди спомена и продължи:

— Сядахме на пейка в двора, гледахме как слънцето залязва зад хълмовете и се възхищавахме на постоянството му.

Ийви изпита желание да каже нещо, но не й идваше наум нищо, което да не прозвучи фалшиво. Освен това Джерико й говореше, разказът му я интересуваше и тя не искаше да съсипе мига.

Той замълча, отпи от чашата й с вода и продължи:

— Започна с ръката му. Един ден не можа да я свие в юмрук. Помня отчетливо този миг. Обърна се към мен и каза: „Проклетата ми ръка сякаш е пияна. Ей, момче, да не би да си ми я откачил, докато спя, за да си послужиш с нея, защото е по-бърза?“ Подхвърли го на шега, но усещах колко е уплашен. Въпреки това не уведоми лекарите, а продължи да ги уверява, че се чувства отлично.

Джерико мачкаше завивката между пръстите си, после я поглаждаше с длан.

— На моменти ставаше много мрачен. Възбуден. Веднъж метна чиния с картофи към стената и направи там дупка. Погледът му витаеше. Помоли ме да потичам с него, но в резултат едва не умрях от умора. Той не можеше или не искаше да спре. Оставих го да продължи сам, защото не бях в състояние да поддържам неговото темпо. По-късно го видях да стои в двора под дъжда. Просто стоеше там и прогизваше. Изтичах да му кажа да се прибира и тогава той промълви: „Сякаш в себе си имам твърде много. То ме тласка ли тласка напред, но няма къде да отида.“ Склоних го да се прибере и да си легне. Чувах го да шепне в тъмното: „Моля те… моля те… моля те.“ Така или иначе една нощ леко превъртя. Съблече се чисто гол и хукна из болницата като маймуна — люлееше се на тръбите, трошеше прозорците по пътя си и крещеше: „Аз съм бъдещето!“ Четирима санитари едва се справиха да го хванат и завържат в леглото. Лекарят дойде и обясни, че процесът се дестабилизирал и за негово добро трябва да го прекратят.

Джерико зарови за миг лице в дланите си, но после продължи:

— Започна да крещи след тях, да вика, ли вика: „Не можете да направите това. Аз съм човек! Погледнете ме — аз съм човек!“ Биха му нещо за успокоение, но той продължи да крещи, че е човек; че има права; че те са длъжни да му дадат шанс. После лекарството започна да действа и той не можеше да се бори повече. А когато го подкараха с количката, плачеше, молеше, умоляваше и тях, и Бог.

Джерико тръсна глава, като че ли да отпъди спомен.

— Чух, че са върнали всичко обратно. Дори нещо по-лошо — наложи се да му отрежат и оцелялата ръка, защото процесът се бе разпространил по цялото му тяло.

Замълча и притихна. Вън някой се опитваше да запали изстиналия мотор на колата си, но тя се съпротивляваше упорито.

— Обеси се с колана си в банята.

— Господи! — промълви Ийви. — Колко ужасно.

Джерико кимна механично.

— Не можаха да проумеят как е успял да го направи без ръце и крака.

Моторът вън най-сетне запали и те се заслушаха в доволното му мъркане, докато в крайна сметка колата потегли и настъпи тишина. Гласът на Джерико омекна и постепенно премина в шепот.

— Беше късно; спях. Събуди ме плачът му. Отделението бе тъмно и само от стаята на сестрите се процеждаше лъч светлина. „Момче“, започна той, а гласът му… гласът му бе като призрак. Сякаш част от него бе умряла и той се бе върнал за другата. „Момче, това е по-лошо от Топека.“ Разказа ми как през войната веднъж се натъкнал в храсталака на агонизиращ германски войник с разпран корем и изтичащи навън черва. Войникът погледнал нагоре към сержант Леонард и макар двамата да не говорели един и същ език, се разбрали с поглед. Германецът лежал на земята; американецът стоял над него. И пратил куршум в главата на войника. Не го направил от гняв към врага, а като събрат, като войник, който помага на друг войник. „Войник помага на друг войник.“ Точно така се изрази!

Джерико отново замълча за малко.

— Обясни ми какво иска от мен. Обясни ми и какво не иска от мен. Каза ми, че ако го направя, той ще се погрижи Бог да ми прости, ако ме тревожи. Войник помага на друг войник.

Джерико замълча. Ийви не смееше да помръдне от страх да не се пръсне.

— Намерих колана му в гардероба, после го качих на количката. В коридора към банята беше тихо. Помня колко чист беше пода — като огледало. Наложи се да пробия дупка в кожата, за да стегна колана около врата му. Той тежеше, макар да нямаше ръце и крака. Но аз бях силен. Миг преди това той ме погледна и до самата си смърт няма да забравя лицето му — сякаш току-що е отгатнал голяма тайна, но е твърде късно да направи каквото и да било. „Животът, момче, е пълна глупост. Не им се давай без бой.“, каза.

Настъпи тишина. Някъде надалеч лаеше куче. Порив на вятъра блъсна прозореца в желанието си да нахлуе в стаята.

— После върнах количката и я оставих на мястото й. Мушнах се под завивките и до сутринта, докато не го намериха, се преструвах, че спя. А после наистина заспах. И спах цели дванайсет часа.

Гърлото й беше пресъхнало, но тя не искаше да протяга ръка към чашата с вода. Преглътна, за да укроти болката, като се опитваше да не издава нито звук. След малко Джерико продължи:

— Не знам дали историята с немския войник бе истинска или той си я измисли, за да ме накара да му помогна. Няма значение. Нито пък божията прошка. След смъртта на сержант Леонард те прекратиха програмата „Дедалус“. Носеше прекалено голям риск. Лекарите и учените искаха да „прекратят“ и мен. Страхуваха се какво би се случило. Отново щяха да ме върнат да гния в железния ковчег, ако не се бе намесил вуйчо ти. Той заяви, че ме прибира в дома си, за да умра достойно. Взе и набор със серум. Колкото до тях, Джерико Джоунс е мъртъв от десет години. Ако Уил не ме беше прибрал, сега щях да съм там и да зяпам в тавана, без да има войник, който да ми помогне.

— Но ти си излекуван. Може би ти си ключът към поразителен прогрес.

— Излекуван ли? — подсмихна се той. — Живея всеки ден със съзнанието, че нещо може да се обърка и да се върна в железния ковчег. Аз съм единствен по рода си. Получовек, полумашина. Изрод.

— Не си изрод.

— Дори не знам какво съм — изгледа я той. — И ти си различна.

— Така изглежда.

— Двама от един и същ вид.

Джерико се протегна, взе ръцете й, обърна дланите й нагоре и погали с палци кожата над китките. Мекотата на кожата й бе удивителна. Джерико не знаеше дали би функционирал като обикновен мъж. Но със сигурност знаеше, че изпитва същите чувства. Желаеше Ийви. Желаеше я отчаяно. С ръце върху нейните той си представи какво би било да я целуне, да се люби с нея. Беше малко разглезена и често себична: момиче, което си пада по забавленията, но удивително сърдечна. Тя летеше през глава към живота, а той, Джерико, се дърпаше уплашен. Ийви го караше да се чувства жив и той не можеше да се насити на това.

Силно тропане по вратата я накара да подскочи. Стресна се да не би съдържателката да е дошла да ги изхвърли, но беше Уил с шапка и джобния си часовник в ръка. Вън небето сивееше предутринно.

— А, чудесно! Вече сте станали. Почти се разсъмна. Време е да тръгваме, преди онези от Бретрън да дойдат да ни търсят.