Либа Брей
Ясновидците (55)

Бретрън

Останките на стария Бретрън лежаха в гъстите дебри на планината Йотахала — име, дадено й от индианското племе онеида. Означаваше слънце. Но почти нищо не напомняше и бледо за това, докато фордът на Уил се катереше нагоре по тесния кален път през гъсти гори, до които късното следобедно слънце едва достигаше. Запрехвърча лек ранен октомврийски сняг. Немощните снежинки танцуваха под светлината на фаровете. В колата не беше особено топло. На задната седалка Ийви потръпваше и подскачаше при всяко подрусване на колата.

— Вече сме близо — обяви Уил, надвиквайки равномерния вой на мотора — Гледайте за усукания дъб. Там е отбивката.

— Не правех нищо, просто минавах покрай тях — продължи Ийви по-ранен разговор.

Все още не можеше да се отърси от срещата с онези хора на панаира.

— Нищичко.

— Не е твоя вината. Няма нищо по-ужасяващо от невъздържаността на човек, който се смята за прав — изкоментира Уил.

Беше се прегърбил над кормилото и протягаше насам-натам глава, защото не се доверяваше напълно на двамата за следенето на пътя.

— Служителят в кметството каза, че през последните години се наблюдава възраждане на култа.

— Но защо?

— Когато за някои хора светът върви твърде бързо напред, те се опитват да го дърпат назад със страховете си — обясни Уил. — Да се надяваме, че са останали на панаира. Не ми се мисли какво би станало, ако ни засекат да ексхумираме тялото на сина на техния проповедник.

Вдясно на пътя стояха на страж дървета, наподобяващи обелени колене. Ийви зърна амулет от животинска кожа с познатата пентаграма, окачен на извит клон. Вдигна машинално яката на палтото си и каза:

— Мисля, че наистина сме близо.

— Ето го усуканият дъб.

Джерико посочи огромно дърво, чиито възлести клони се бяха вплели в странен танц.

Уил зави под ъгъл, излезе на сечище и паркира зад един гъсталак с думите:

— Да се надяваме, че тези храсти ще прикрият достатъчно дълго присъствието ни.

После извади от багажника керосинов фенер, който запали веднага, фенерче за Ийви и две лопати. Връчи едната на Джерико. Това подсети Ийви за зловещата им цел. Уил метна лопатата на рамо и вдигна фенера, за да освети величествената гора пред тях.

— Насам — поведе ги той нагоре по едва забележима кална пътека.

Неясната светлина на гаснещия ден придаваше на гората необяснима дълбока сивота. Ийви се опита да си представи как Джон Хобс е живял в това уединение, далеч от уютните огньове на кръчмите и разговорите през оградата със съседите — само той и дърветата.

Краката й се съпротивляваха по стръмнината. Радваше се, че поне е обула удобни обувки. Въздухът ставаше все по-рядък и всяко вдишване се превръщаше в усилие. Погледна назад. Фордът вече не се виждаше.

— Още… колко… остава? — попита задъхана тя.

Мускулите й пищяха.

— Почти… стигнахме — също толкова задъхан отвърна Уил.

Сякаш по чудо пътеката стана равна и гладка. Виеше се покрай малък запустял хълм и почти останали без въздух, дробовете на Ийви потръпнаха от радост.

— Дами и господа, стария Бретрън — обяви пресекливо Уил.

Стояха пред изоставените развалини на стария бивак. Тук-там на сечището имаше няколко разпадащи се дървени колиби. Част от отворена врата висеше на ръждясали панти, а празните прозорци придаваха на колибата вид на череп; каменни останки от кладенец бяха гъсто обрасли с бурени. Под килима от листа и детелина все още се провиждаше каменна пътека, виеща се между обгърнати от мъгла дървета. Вляво шумът на река се смесваше с гласовете на щурци и птици. Лъча от фенерчето на Ийви уцели очите на готова за скок лисица. Животното побягна към свободата си, а фенерчето се разтресе в ръката й.

— Старата църква — Уил тръгна бързо към голям квадрат в центъра, където сред мавзолейна тишина лежаха в безпорядък обгорели греди. Ийви прекрачи парче от потънал във високи бурени праг и навлезе сред руините на църквата. Нищо от среднощните им философски препирни за същността на злото не я бе подготвило за усещането от него, за истинската тежест на гладната злонамереност, притискаща се към кожата й. Защото в разрухата на старата църква на Бретрън витаеше безпогрешно усещане за тежест и упорито присъствие на зло. Иззад воя на вятъра тя долавяше детски смях, стонове, заплашителен шепот. Искаше да избяга. Но къде? Къде злото не би я достигнало?

Купчини натрошени тухли оформяха полукръг и Ийви разпозна в него огнището, което видя, стискайки пръстена на Джон Хобс. Сега то не бе нищо повече от малка почерняла яма с посивели тухли, обрасли с мъх. Зад него в тревата лежеше желязо за жигосване. Вдигна го внимателно. Беше пентаграмата на Звяра. Моментално го пусна и изплаши една малка змия, изпълзяла изпод купчина камъни. Ийви надникна в ямата и видя свежи подпалки и неизгорели напълно свещи. Някой беше използвал наскоро огнището. Сърцето й заби учестено при мисълта кой или какво би могло да се крие в гората.

— Все още го използват като място за срещи — каза Уил, сякаш прочел мислите й.

Той посочи плоски камъни, подредени в кръг около калаена табела. Преобърна я с върха на обувката си. Оказа се украсена с пентаграма и змия.

Вдигна поглед към гаснещото небе и предложи:

— Да намерим гроба.

Притъмняваше бързо. Тъмносин саван покри дърветата. Тримата тръгнаха по хълма зад изгорялата църква. Над тях изгря сърпът на луната. Фенерът на Уил освети ниска каменна ограда на гробище. Вътре почернели надгробни плочи стояха килнати настрани като криви зъби в гниеща уста. Ийви осветяваше с фенерчето си плоча след плоча и се опитваше да разчете имената по тях. Джедида Блейк. Ричард Джийн. Мери Шулц. На всяка надгробна плоча пишеше и ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪЗДИГНЕ.

— Гледайте за нещо необикновено — животински кости, пентаграма, амулети или други такива неща. Навярно почитат гроба му — даде им указания Уил.

Ийви се приближи по-плътно до Джерико. Токовете й затъваха в меката пръст и тя се опитваше да не мисли какво е заровено под нея. Искаше й се да е с вълнените си чорапи, защото тук бе по-студено отколкото в долината. От устата им излизаха малки сиви облачета пара, дробовете им изпускаха привидения от въздух. От небето се бе изплъзнала и последната капка светлина — все едно стопанка е затворила вратата пред размотаващи се пред дома й гости. Събудиха се и първите звезди. Под лъча на фенерчето й надгробните плочи заприличаха на вампири.

— А ако не го намерим? — попита тя.

— Дори да се наложи да разровим всички гробове, ще го намерим — заяви Уил.

Вятърът отново засвири над планината. Усещаше го като пръсти по кожата си и това се превърна в нещо като игра на сляпа баба.

— Тук е — извика Джерико.

Уил приближи и вдигна фенера над място, обозначено с прост дървен кръст, обкичен с амулети. В долния му край беше оставен черепа на някакво животно.

— Това ли е според теб? — попита Ийви.

Уил изтри полепналата по кръста мръсотия и отдолу се откриха издълбани в дървото инициали: ЙХА.

— Йоханан Хобсън Алгуд — каза Уил. — Да започваме да копаем.

Закачи фенера на кръста, двамата с Джерико си свалиха палтата, запретнаха ръкави и се заловиха за работа. Задачата на Ийви бе да им свети и да е нащрек за звуци. Тя подскачаше при всяко нещо и лъча на фенерчето й се мяташе насам-натам.

— Просто го насочи към нас и го дръж стабилно, моля те — посъветва я Уил.

Тя се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието й, затова се загледа как Джерико размахваше лопатата, как се напрягат мускулите му, с каква сила стиска дръжката. Спомни си усещането от допира на ръката му върху нейната — като щит. В много отношения той бе загадка за нея и тя откри, че иска да узнае тайните му, но не като ги разчете от негово портмоне или любима писалка, а като специално поднесен й дар. Искаше да докаже, че на нея може да й се вярва. Че е специална. Нещо у него я изнервяше. Беше леко опасен; такава обаче беше и тя. Никога не би приела да е с мъж, който не разбира това; който не долавя тъмнината зад безгрижната фасада и който кокетира, но ще избяга уплашен, ако се изправи пред вътрешната буря. Наблюдаваше как големите ръце на Джерико работят и си представи как същите тези ръце галят голата й кожа, представи си вкуса на устата му и натиска на тялото му върху нейното.

Опита се също толкова бързо обаче да се отърси от тези картини. Джерико беше любимият на Мейбъл. Ийви си помисли за тоновете писма на приятелката си на тази тема. Но те бяха романтични фантазии на ученичка. Джерико и Мейбъл не бяха един за друг. В противен случай то вече щеше да се е случило, нали така? Ийви не можеше да й отнеме нещо, което Мейбъл никога не бе притежавала, нали?

Тя се смъмри тихо задето изобщо си го е помислила. Джерико навярно се нуждаеше от някоя като Мейбъл. Добра, непоколебима, здравомислеща Мейбъл, която ще се сети да загаси лампите и ще донесе навреме млякото. Момиче, което ще се грижи. За себе си Ийви имаше ужасното чувство, че тя е от другите, нехайните: Захвърлени по кревата несгънати дрехи. Книги с петна от кафе. Неплатени до последния възможен момент сметки. Момчета, с които се е целувала, и след седмица е забравила. Отлично го разбираше, но разбирането не носеше утеха.

Лопатата на Джерико попадна на дърво и от гроба се разнесе тъп звук. Независимо от студа двамата с Уил бяха плувнали в пот. Джерико скочи в трапа, подмушна последователно края на лопатата под ъглите на чамовия капак на ковчега и го отвори със сумтене. Вътре лежеше изгнилото тяло на Джон Хобс.

Когато Джеймс умря, не получиха тяло, което да погребат. Нищо, което да отбележи смъртта му. Имаше гроб, който те посещаваха всяка година на рождения ден на брат й, но вътре нямаше нито кости, нито униформа, нито каквото и да било от Джеймс.

Тялото на Джон Хобс в прост вълнен костюм лежеше в дървения ковчег, а медальонът с пентаграмата на Звяра висеше на врата му. Устните му бяха зашити с конец, изгнил в ъглите и там се показваха дълги пожълтели зъби. Плътта му, изпразнена от живот, бе толкова разложена и съсипана, колкото и изоставените дървени колиби на Бретрън. Беше не някой, а нещо. Като камък. Ето как значи изглеждаше смъртта. Неопровержима. И Ийви изпита необикновено облекчение, задето в крайна сметка така и не видя тялото на Джеймс, сякаш това й помагаше да се преструва, че той изобщо не е умирал.

Джерико се пресегна, свали медальона и го подаде на Ийви. Тя го взе с отвращение, все едно хвана гущер за опашката. После Джерико излезе от гроба и си избърса ръцете в панталоните — впрочем напълно напразно усилие, защото и те не бяха по-чисти от ръцете му.

Ийви се вгледа в медальона. Искаше й се да го изхвърли, да го изгори там и веднага.

— Не мисля, че трябва да държа това — заяви тя. — Може ли кърпичката ти, вуйчо?

Уви го в нея и тъкмо да го подаде на Уил, вдясно от тях се разнесе пронизителен звук. Ийви насочи натам лъча на фенерчето. Светлината потрепна върху преплелите се клони. По празните места между надгробните плочи се посипаха сухи листа. Нямаше нищо, но после звукът се разнесе отляво и тя насочи светлината натам. Лъчът улови нещо мимолетно. Ръцете на Ийви се разтрепериха. Последва още един писък на птица право отпред. И още един отзад. От лявата й страна, след това от дясната. Застанала на ръба на гроба, Ийви въртеше бясно фенерчето насам-натам.

Мъжете от панаира наизлязоха от мрака. Тя преброи петима, плюс момчето, което я замери с кал. Носеха въже и ловджийски ножове. А на рамото на момчето висеше пушка, толкова дълга, че изглеждаше част от карнавален костюм.

— Това е частна собственост. Осветено място — обади се момчето.

Ийви стисна увития в носната кърпа медальон и скри ръката си зад гърба.

— Да, да, разбира се — съгласи се Уил.

В гласа му прозвуча страх и объркване и това изплаши Ийви повече от присъствието на мъжете.

— Какво престъпление ви води насам? — притиснаха ги онези.

— Чухме, че тук има заровено злато — каза неочаквано Джерико. — Но се излъгахме и сега го разбираме. Тръгваме си. Съжаляваме, задето ви обезпокоихме.

Той се наведе невъзмутимо да си вземе лопатата. Изстрел от пушка разби тишината на гробището и сепнат, Джерико я изпусна.

Иззад групата се появи Джейкъб Кол с все още димяща пушка в ръка.

— Нашите врагове ни мамят. Бог казва, че във времена на изпитания преди Страшния съд, враговете ни ще са повече от човешките грехове. И ще ни мамят — изрече проповеднически той. — Това е думата на Божия пратеник тук, на земята, на блажения пастор Алгуд. Амин.

— Амин — повториха в хор другите.

— Праведният е спазил своя завет. Ние ще чакаме Божията воля и решение. Кометата го потвърждава: „Когато светлината запали небето като опашка на дракон, Звярът ще се възроди“.

— Ще се възроди! Алелуя — извикаха мъжете.

— Идва второто пришествие. Благословени сме ние! Алелуя!

— Алелуя! — повториха те.

— Моля ви, чуйте ме.

Уил вдигна ръка да ги спре.

— Джон Хобс не е Звярът, предречен от баща му. Хобс няма никакво намерение да се върне в света на духовете. И само изпълнява ритуала на приношенията, за да може да управлява…

Джейкъб Кол го зашлеви силно.

— Звярът ще убие грешниците. Ще стовари чума и мор върху техния Содом и Гомор. Праведните ще са помазани.

Той се разгърди и показа два жигосани на гърдите му знака. Ийви можеше само да гадае дали има и други по кожата му.

— Ще ни разпознаят по знаците и ще бъдем пощадени. Огромната ни армия ще се вдигне и ще върне Звяра обратно в пламъците на ада, където избраният ще бъде възкресен и окръжен с ореол! Ще се въздигне той до небесните висини и ще седне той в синедриона заедно с пастор Алгуд, и ще стане страната божествена. Алелуя!

— Алелуя! — повториха праведните.

— Как ще го върнете обратно в пламъците на ада след като изпълни мисията си? Ами ако Звярът откаже да се покори? Мислили ли сте за това? Ами ако той завладее целия свят и после откаже да отстъпи властта си?

— Наредено е. Пътят е обещан в Книгата на Братството. Такава е волята Божия. Съединеното от Бог не може да се разкъса!

— Алелуя!

Тези хора бяха лишени от всякакъв разум. Ийви усещаше омразата им. Убедеността им. С вуйчо й бяха в състояние да унищожат медальона и духа на Джон Хобс, но не можеха да убият онова, което щеше да продължи да живее след това. Светът бе мъка, изтезание.

Момчето пошепна нещо на Джейкъб и той заби тесните си очи в Ийви.

— Какво държиш там, дъще Евина?

— Нищо.

Тя продължаваше да крие ръката с медальона зад гърба си.

— Блудницата лъже — заяви момчето и свали пушката от рамото си.

— Не ти вярваме.

Ийви погледна към Уил. Той й кимна, а тя извади бавно ръката иззад гърба си и им показа медальона.

— Крадци. Идолопоклонници. Езичници. Грешници. Какво е наказанието за враговете Божии? — изрева Джейкъб Кол.

— Да изгорят — извика един от праведните.

Мъжете си запредаваха от ръка на ръка факла и когато стигна до него, високият я запали. Пламъкът хвърли страховити сенки върху облетите от бледата луна стволове на дърветата.

— Не бихте го сторили — каза Уил, след като онези запалиха още една факла. — Това само ще докара полицията.

Един от мъжете в края на кръга започна да се тресе и да говори безсмислици, а обърнатите му нагоре длани се сковаха. В ъгълчетата на устата му изби пяна.

— Ще ги докарате тук, преди Звярът да възкръсне! Той ще се разгневи! — продължаваше отчаян Уил.

Всички факли вече горяха. Двама мъже се приближиха с въжето. Джерико грабна лопатата, готов за бой.

— Усмирете измамниците! — заповяда Джейкъб Кол.

Мъжете пристъпиха към Джерико и той размаха отчаяно лопатата.

— Дайте ни възможност да си тръгнем и ние никога повече няма да стъпим тук — обеща Уил.

Мъжете обаче не отстъпваха. Джерико замахна отново, а момчето вдигна пушката и се приготви да стреля. Намираха се в капан. Безпомощни. Бяха изминали целия път дотук залудо. Тираничният свят щеше да победи точно както в деня, когато брат й бе разкъсан на парчета, а след него не остана нито какво да погребат, нито какво да оплакват. Все едно бяха мъртви.

— Бог няма да позволи слабост на своя избраник — извика момчето и нещо у Ийви се пречупи.

Страхът й се превърна в гняв. Изгледа зверски момчето, готово да изгори целия свят, само и само да докаже, че е право. И тя се изплю в лицето му и изкрещя:

— Тогава това копеле наистина ще ме хареса.

Хвърли с рязко движение фенера в гроба. Пламъците захапаха вълнения костюм на Джон Хобс и трупът му пламна.

— Да бягаме! — извика тя и хукна напреко към гората.

Това нейно действие и топлината от огъня парализираха за няколко секунди новите праведни от Бретрън. Те се опитваха трескаво да преценят кое е по-важно — да спасят тялото на своя любим старейшина или да се впуснат в преследване. Тези няколко секунди им дадоха преднина.

— Насам! — извика Ийви и побягна надолу по хълма.

Надяваше се посоката да е вярна. Беше станало още по-тъмно, в мрака всичко се сливаше в едно и беше невъзможно да определят къде точно се намират.

— Уил! Джерико! — провикна се тя.

— Тук сме! — извика в отговор Джерико и бялата му риза се мерна вдясно.

Тичаха, без да се разделят. Ийви продължаваше да стиска медальона в ръка. Вятърът се усили и ги заблъска в лицата, а воят му отекваше като стотици гневни гласове. На хълма над тях се чу изстрел.

— Къде… е… колата? — попита задъхано тя.

— Насам!

Джерико я повлече след себе си. Ийви зърна форда между дърветата и хукна към него, все едно бе спасителна лодка.

Уил отвори вратата и се метна на кормилото. Пръстите му затърсиха ключа.

— Защо не пали? — изръмжа той.

— Моторът е изстинал. Трябва ни манивелата — намеси се Ийви.

— Джерико… манивелата — изпъшка Уил.

— Ще ти купя нова кола. Обещавам — закле се Ийви.

Джерико изтича към предната част на колата, опря се с една ръка на капака, а с другата затърси манивелата. Последва още един изстрел.

— Джерико! Ако манивелата ти се изплъзва, дръж пръстите си плътно до палеца — извика Ийви. — Не възнамеряваш да си счупиш ръката, нали?

Той кимна. Завъртя манивелата, веднъж, втори път. Моторът изръмжа и отново млъкна. Между дърветата точно над тях примигнаха факли. Огньовете по билото на хълма поспряха за миг, сякаш несигурни дали да унищожат, или да осветят цялата гора. Джерико завъртя манивелата отново. Както Ийви предупреди, металният лост отлетя бясно в обратна посока и Джерико едва успя да отскочи, за да не се нарани. Моторът потръпна и оживя — та-такета, такета, такета.

Разнесоха се викове. Вече набрали решимост, факлите заслизаха на зигзаг по хълма, оставяйки след себе си гневни димни опашки. Моторът се закашля, готов отново да умре.

— Не! — изкрещя Ийви, като че ли това би помогнало.

Уил надделя с мрачна решимост над амбриажа и този път моторът замърка обещаващо. Факлите бяха близо и докато Джерико заобиколи и отвори вратата до шофьора, Ийви видя отчетливо тълпата.

Чу се изстрел. Джерико отскочи, олюля се и се удари с гръб о колата.

— Джерико! — изпищя Ийви.

Той изстена и рухна на колене.

— Простреляха го, вуйчо!

— Внимавай моторът да не загасне — заповяда й Уил.

Той изтича при Джерико, а Ийви седна на кормилото. На моменти сърцето й биеше в такт с машината и тя реагираше с крясък, сякаш със сълзи и писъци щеше да изгони страха. Тълпата се раздвижи отново.

Уил извлече Джерико на задната седалка, а Ийви натисна педала на газта, като внимаваше да не задави мотора.

— Какво правиш? — попита Уил.

— Карам!

Колата се наклони напред, гумите изхвърлиха камъчета и листа и фордът затрещя надолу по калния път. Отекнаха изстрели, но Ийви бе твърде бърза за праведните. Когато излязоха на главния път, между тях и тълпата вече имаше няколко коли разстояние.

Джерико стенеше, отпуснат на задната седалка. Ийви даде газ и взе завоя с шеметна скорост — гумите изпищяха. Уил погледна светлините долу в долината и възкликна:

— Мили боже!

— Баща ми продава автомобили — извика Ийви. — Мога да карам всичко, за което се сетиш!

— Просто ни свали дотам цели!

Тя режеше завоите, а веднъж кривна, за да се размине на косъм с кола в насрещната посока. Фордът застана на две колела, но пак легна на четири. Отзад Уил изпсува. Най-сетне пред тях се появиха светлините на селото.

Излязоха на главната улица и Ийви извика:

— Къде е болницата на това затънтено място?

— Карай към мотела — разпореди се Уил.

— Света Дево, той е прострелян! Има нужда от лекар!

— Не можем да го закараме в болница.

— Защо не! — обърна се тя.

Лицето на Уил беше мрачно.

— Ще ти обясня после. Засега ми се довери. Ще се погрижим сами за него. Гледай си пътя.

Прииска й се да изкрещи. Да навика Уил — за случилото се, за Бретрън, за Джерико. Беше й писнало от тая пълна лудост.

— Дано да си прав, вуйчо.

Сви рязко, остави зад гърба им центъра на града и подкара към мотела.

— Следи действията ми — каза й Уил, когато пристигнаха.

Той облече Джерико, закопча палтото му и изчезна вътре.

Върна се с двама мъже, които му помогнаха да го вдигне и да го внесе в приемната. Жената на съдържателя гледаше неодобрително със стиснати устни как тримата, мръсни и кални, внасят в мотела й един почти загубил съзнание млад човек.

— Казах ви какво е наказанието за греха — изрече достатъчно високо вуйчо Уил, така че тя да го чуе.

— Брат ми — Ийви се стараеше да изглежда разкаяна и загрижена, но все още трепереше от преживяното. — Баща ми прави всичко възможно да го вразуми.

— Ах, тези днешни млади — изкудкудяка жената.

Внесоха замаяния Джерико в стаята, сложиха го да легне и Уил даде на мъжете бакшиш за помощта. После Ийви затвори и заключи вратата, а вуйчо й изми калта от ръцете си и съблече палтото на Джерико. Тя не виждаше къде точно е раната. Нямаше кръв, макар покритата му с кал и трева риза да беше мокра.

— Ийви, имам нужда от помощта ти. Отвори ми чантата и извади малката торбичка с цип.

Тя намери торбичката и му я подаде. В нея имаше четири шишенца с гъста синя течност и странна спринцовка.

— Какво е това?

— Няма време да ти обяснявам. Бързо, преди тялото да се затвори. Сложи шишенце в кухината на спринцовката.

Тя изпълни указанията му. Уил разкъса ризата на Джерико, а Ийви се опита да осмисли какво виждат очите й. За момент светът спря. Куршумът бе направил голяма дупка точно под сърцето на Джерико. А зад раната имаше някакви машинарии — сложна система от медни тръби и жици.

— Ийви!

Гласът на вуйчо й я върна към задачата. Той грабна спринцовката и почука с пръст, за да разкара мехурчетата в синята течност.

— Няма време да го обезопасяваме. Най-напред ще се възбуди, тъй че бъди готова за това.

— Не разбирам…

Гледаше с ужас как Уил забива спринцовката в гърдите на Джерико.

— Следващото!

Тя пъхна второ шишенце в спринцовката и вуйчо й изпразни и нея.

— Дай друго!

— Не! Имаме нужда от лекар!

— Казах дай!

— По дяволите, вуйчо — измърмори тя и зареди трето шишенце.

Уил успя да вкара течността точно преди Джерико да скочи като обезумял от леглото. Очите му бяха диви и той се оглеждаше наоколо, сякаш не знае кой е и кои са те. Лявата му ръка се люшна и разби на пода нощната лампа, а дясната се вкопчи в челюстта на Уил и той се свлече замаян.

— Ийви! Забий му я! Веднага!

Тя се метна към захвърлената спринцовка, заби я в крака на Джерико и избяга в ъгъла на стаята, а той продължи да се мята.

— Джерико… — прошепна тя.

Олюлявайки се, той тръгна към нея, спря за секунда-две, рухна на леглото и загуби съзнание.

Все така свита в ъгъла, тя попита:

— Той не е ли…?

Уил опипа подутата си челюст, потръпна и на свой ред се отпусна изтощен на другото легло.

— Сега вече ще му мине. Да го оставим да поспи.

Стресна ги силно тропане по вратата. Уил покри Джерико с одеяло, а тя се спусна към вратата и я открехна съвсем леко. Жената на съдържателя се опита да надникне зад гърба й, но Ийви така и не отвори по-широко.

— Какво, по дяволите, става тук вътре?

— Брат ми падна и счупи една лампа — отвърна останала без дъх Ийви. — Баща ми, разбира се, ще плати за щетите.

— Това е място за почтени хора, тук не идва всякаква измет — жената отново протегна шия в опит да погледне над главата й.

— Ама, разбира се, дума да няма.

Затвори вратата, седна на леглото на Уил и се загледа как той зашива ловко разкъсаната кожа на гърдите на Джерико. После се загледа в спящия Джерико. Сега той приличаше на ангел.

— Каква беше онази течност?

— Специален серум. Не мога да ти кажа повече.

Умът й работеше като луд, а устата й се бореше да оформи думите:

— Какво е Джерико?

— Експеримент — отвърна Уил с решителността на разпускащ класа учител.

Той отряза крайчеца на тънката жица, с която заши ранения, прибра инструментите, спринцовката и шишенцата в торбичката и попита:

— Къде е медальонът?

В суматохата Ийви бе забравила за него. Извади мръсната вещ от джоба на палтото си и я подаде на вуйчо си с думите:

— Какво ще правим с това?

— Щом се върнем в музея, ще направя защитен кръг. И с помощта на онова, което подразбра от липсващата последна страница, ще върнем духа му обратно в медальона и ще го унищожим.

— Смяташ ли, че ще успеем?

— Трябва да вярвам в това.

— Искам да ми разкажеш за Джерико — изкомандва тя.

Уил извади цигара и потупа джоба на гърдите си.

— Сега къде пък изчезна запалката ми?

— Винаги я губиш.

Тя му подаде кутийка кибрит и настоя на своето:

— И така, за Джерико!

Уил запали цигарата, издиша дим и каза:

— Мисля, че е редно да го чуеш от него. Това е негова история, не моя.

И след кратка пауза додаде:

— Справи се отлично тази вечер, Ийви!

Подаде й ръка в очакване да стисне нейната, но тя не му обърна внимание. Дори да се беше разочаровал, той не го показа, а заяви:

— С оглед на нашите посетители тази вечер намирам за уместно утре да тръгнем рано, преди зазоряване. Добре е да си починеш.

Ийви поклати отрицателно глава.

— Ще остана тук да наблюдавам Джерико.

— Не е нужно. Всичко ще бъде наред.

— Не, ще остана.

— Няма нужда…

— Вуйчо, все някой трябва да остане край него.

Тонът й беше и гневен, и умоляващ и всички преживени ужаси се изляха в този неин отказ да се отдели от леглото на Джерико.

— Добре тогава, тази нощ ще спя в твоята стая.

След малко го чу през тънката стена как се движи в съседната стая — сигурно пушеше и крачеше. Тя намокри кърпа и изтри внимателно калта и серума от раната на Джерико. После се сви на другото легло и се вгледа как гърдите му се вдигат и спускат равномерно. Остана така загледана колкото успя, ала безсилна да се пребори с изтощението си, потъна в неспокоен сън.