Либа Брей
Ясновидците (54)

Кълна се, та ако ще да умра

Мемфис закъсняваше. Обеща да го вземе от дома на сестра Уолкър в пет, а вече наближаваше шест и Исая беше гладен. Леля Октавия слагаше вечерята точно в шест и петнайсет и ако дотогава те не се бяха измили и седнали на масата, си лягаха гладни. Исая се гневеше, защото сестра Уолкър не му позволяваше да разгадава карти. Този следобед те само събираха и смятаха и той беше огорчен. Не възнамеряваше да прекара нощта, като се мята и се върти гладен в леглото заради Мемфис. А сестрата нямаше да му разреши да си тръгне сам, затова я изчака да отиде в кухнята за чая си, и извика високо:

— Май вече го виждам да идва, сестро.

И изхвръкна от къщата, преди тя да успее да го хване. Никога досега не се бе прибирал сам от дома й. Беше вълнуващо, сякаш му предстоеше да изследва таен свят. Искаше му се обаче да не се стъмва. Пътят му минаваше покрай погребалната агенция и той си спомни как майка му лежеше в ковчега в най-хубавата си бяла рокля; спомни си и за Гейб. Това го натъжи и той се почувства малко уплашен. Сега пък трябваше да мине покрай гробището „Тринити“ и то по сумрак. Всеки знаеше, че точно тогава бродят умрелите. Стомахът му изкъркори и той си представи как Октавия го лишава от вечеря.

Исая затаи дъх — всеки беше наясно също, че не бива да дишаш, когато минаваш край гробище. Затова той притича по първите окапали есенни листа покрай високата ограда от камък и желязо. Надяваше се дробовете му да издържат. Беше трудно хем да тича, хем да не диша и към края на оградата вече му се виеше леко свят. Налетя с главата напред върху слепия Бил Джонсън и изпищя:

— Изплаши ме!

Бил се засмя:

— Исая Кембъл! Да не ме взе за дух?

— Ъ-хъ. Не обичам да минавам покрай гробището, но ако не се прибера навреме вкъщи, леля Октавия няма да ми разреши да вечерям.

— Значи трябва да побързаме. Ела, знам пряк път.

Пръчката на Бил затропа равномерно по тротоара. На ъгъла спряха и слепецът попита:

— Я кажи, обичаш ли магии?

— Да, мисля.

— Мислиш? Що за отговор е това? — престори се на недоволен Бил. — Искаш ли да опитаме? Аз се уча сега. Искаш ли да ти покажа?

— Разбира се — отвърна Исая.

Момчето си подхвърляше топка и всеки път я улавяше умело.

— Гледай сега! В тази ръка има роза.

Бил отвори дясната си шепа, показа розата на момчето и отново стисна ръка.

— Алакадзам! — изрече той и си отвори ръката. — Какво виждаш?

Исая хвърли бърз поглед към леко смачканата роза.

— Нищо не стана.

— Нищо ли?

— Нищо.

— Нека опитам пак. О, велики духове на земята, нека в дясната ми ръка се появи жаба.

Бил отново разтвори ръката си. Розата си беше останала роза.

Исая се разсмя:

— Все още никаква жаба.

— Обърках се! Чета книга за магии и такива неща. Ама май още не ме бива.

На Исая му се искаше да каже какво пък той умее да прави. Мемфис все му повтаряше да не говори за това, но сега брат му не беше тук. Беше се запилял нанякъде и беше забравил братчето си. При тази мисъл на Исая му се доплака, но момчетата не бива да плачат. Не биваше да прави толкова много неща и той беше уморен от всичко това.

— Аз мога да правя магии — изтърси той.

— Можеш ли? Какво говориш!

— Мм-хмм. Сестра Уолкър казва, че съм нещо специално.

Шом Мемфис има тайни от него, и Исая може да скрие нещо от брат си. А и да разкрива своите си тайни.

— Така ли казва? И какво те прави толкова специален?

— Тя казва, че не бива да говоря за това.

— Но можеш да го кажеш на стария Бил, нали? Аз няма на кого да го кажа.

— Сестра Уолкър ми забрани.

— Хм, разбирам. Ще се оставиш ли една жена да те командва, а, човече?

Бърз като змия, той грабна топката с лявата си ръка и я вдигна високо.

— Хей!

— Като си толкова специален, вземи си я тогава, де. Или може би изобщо не си специален, а?

— Специален съм!

— Всичко е наред, синко. Не можем всички да сме специални.

— Аз съм — заяви Исая и от гняв му потекоха сълзи.

Слепецът му върна топката и го потупа по главата.

— Хайде, хайде, не исках да те обидя, малкия. Разбира се, че си специален. Слепият Бил може да го потвърди.

— Можеш ли?

— Да, сър, да, сър.

Думите на стареца подействаха на Исая като балсам. Поне някой го беше грижа за чувствата му. Беше му омръзнало да е малък и да не се съобразяват с него. Беше му омръзнало от всички — от сестра Уолкър, от Мемфис, от Октавия, от учителите, от хората в църквата, беше му омръзнало да му казват какво може и какво не може. Какво му бе хубавото да си специален, ако не можеш да кажеш на никого за това?

— Добре тогава, ще ви кажа. Но трябва да ми обещаете, че ще го запазите в тайна.

Старият човек се прекръсти и каза:

— Кълна се, та ако ще да умра!

На Исая не му бе известно по-тържествено обещание от това.

— Виждам неща в главата си. Когато сестра Уолкър държи карти, познавам какви са, без да съм ги видял.

Устата на Бил се сгърчи.

— Така ли? — попита той. — Можеш да спечелиш големи пари на покер.

— Сестра Уолкър няма да ми разреши.

— Да, със сигурност.

— А понякога… — подхвана Исая, но спря.

— Да?

— Понякога виждам неща, които още не са се случили.

Бил усети тръпка в стомаха си, която се разпростря във вените му като глад.

Отново потупа с трепереща ръка главата на момчето.

Исая взе голямата му китка и я обърна с дланта нагоре.

— Имате белег.

— Стара рана от времето, когато работех на памука. Острите им влакънца понякога ТЕ ХВАЩАТ! — извика Бил и Исая изпищя, а после избухна в смях.

Харесваше Бил. Приятно му бе старият човек да се шегува с него. Караше го да мисли за баща си и как той го вдигаше за двете ръце и го люлееше, когато се разхождаха по улицата, а майка му се караше и на двамата: „Ама, Марвин, направо ще му измъкнеш ръцете.“ Мисълта за мама и татко винаги го натъжаваше.

Стигнаха тясната уличка, за която Бил го предупреди да внимава.

— Прекият път — каза той на стареца.

— Благодаря.

Бил забави крачка и попита:

— Добре ли си, момчето ми? Звучиш ми тъжно.

— Просто си мисля за мама. Тя умря.

— Това вече е тъжно.

Бил тръгна още по-бавно. Знаеше, че уличката свършва до тухлена стена. Беше преспивал там няколко пъти.

— Мога, ако искаш, да ти отнема тъгата направо от главата.

— Как ще го направите?

— Ела ей там и ще ти покажа.

Исая се поколеба, защото леля Октавия все му повтаряше да внимава с непознати. Слепият Бил не беше точно непознат. Макар и само за миг, нещо дълбоко в душата му му подсказа да внимава, но въпреки това последва стареца.

— Не е кой знае колко пряк път, мистър Джонсън. В другия край има тухлена стена.

— Грешката е моя. Объркал съм преките, защото нали разбираш колко трудно е за сляп човек. Ела сега тук, хайде. Ела.

Исая се обърна и огледа празната уличка.

— Не си уплашен, нали? Специален човек като теб?

— Не, не уплашен — отвърна момчето.

Не съм уплашен, щеше да го поправи Мемфис. Така или иначе обаче Мемфис не беше тук и Исая се приближи до стария човек.

— Трябва да сложа ръка на главата ти. Ето така. Гъдел ли те е?

Наистина го гъделичкаше леко и момчето се разсмя.

— Приемам го за да. Ами тук?

Бил премести ръката си напред и пръстите му притиснаха силно челото на Исая.

— Така е добре.

— Добре тогава. Малко ще те стисна и после няма по-повече да си тъжен.

Повече, поправи го на ум Исая. Точно като Мемфис. Изведнъж усети някакво предчувствие, свързано с брат му, все по-засилващо се усещане, че той има неприятности, че нещо не е наред.

— Трябва да се прибирам, мистър Джонсън. Октавия ме чака за вечеря.

— Стой и не мърдай, синко.

— Трябва да вървя.

— Не се противи, чуваш ли? Не се противи.

Паниката заби юмруци в ребрата му. Усещането за страх разцъфна в ужасяващо видение — брат му стоеше на кръстопът под притъмняващо небе.

— Пуснете ме! — извика Исая и направи безполезен опит да се освободи от свирепата хватка на Бил. — Пуснете ме, пуснете ме!

Бил изсумтя, продължи да стиска по-силно и беше възнаграден от внезапен електрически удар.

Исая се сгърчи и се разтърси под пръстите му и ако беше като в миналото, когато Бил виждаше, момчето със сигурност бе подбелило очи. И най-вероятно в ъгълчетата на устата му бе избила пяна. Сърцето на Бил заби силно и за миг той се видя как тича бос през тютюневи поля под небе, ширнало се на вси страни. Пред него се мярна цифра — едно, четири, четири. Число. Беше получил число в сделката! Нов удар, по-силен от първия, разтърси тялото му. Езикът в устата му се сви и той усети вкуса на метал. Видя кръстопът, по-нататък по пътя облак прах като пред буря и висок сив човек с цилиндър. Под дланта му момчето бе неподвижно и безмълвно. То рухна на паважа в краката на Бил, а той клекна до него и се вслуша в дишането му.

— Ей! Ей! — извика някой от улицата.

Бил изруга тихо, отдръпна ръката си и на свой ред извика:

— Насам! Имаме нужда от помощ! Насам!

Гласът се приближи и се превърна в мъглява сянка на мъж. Сянка. О, ако би имал само още няколко минути? Колко ли по-добре щеше да вижда? Колко ли повече сила щеше да вкуси?

— Какво се е случило?

Гласът на мъжа беше твърд и обвиняващ.

— Не знам. Момчето се беше изгубило. Опитвах се да му помогна да намери пътя, но той получи нещо като пристъп, мисля. Не мога да кажа точно, защото ей ме какъв съм — обясни Бил и сложи ръка на пръчката си. — виках — не ме ли чухте?

— Да, струва ми се — отвърна мъжът. — Това всъщност ме доведе. Какъв късмет, че сте били тук.

— Господ Бог сигурно е гледал!

Хората са толкова податливи на внушение.

 

 

Октавия изпищя като видя как мъж носи безжизненото тяло на Исая към къщата, а слепият Бил върви след него. Сложиха момчето в леглото и повикаха лекар.

Октавия предложи на всички царевични хлебчета. Слепият Бил взе едно в скута си и го изяде бързо-бързо. Отдавна не беше ял домашно приготвена храна, а и Октавия беше добра готвачка.

— Какво се случи? — попита тя.

— Ами момчето се беше загубило и аз точно се опитвах да му помогна…

Бил повтори същата история. Почти свършваше, когато чу как по-големият Кембъл блъсна външната врата и влетя в къщата.

— Къде е? Къде е Исая? — развика се Мемфис.

В гласа му отекваше паника.

— Спи — отвърна с железен тон Октавия.

— Съжалявам. Аз…

— Запази дъха си за молитва, Мемфис Джон. Вече разбрах от мисис Робинсън, че са те арестували и Папа Чарлс е платил гаранцията ти — изрече горчиво тя.

— Мога ли да го видя?

Бил не чу всичко и само предполагаше какви безгласни знаци си размениха двамата — кимане, жестове. През годините беше пропуснал безброй подобни разговори. Чу и как Мемфис отиде в друга стая, очевидно при брат си. Двете момчета бяха близки — връзка, изкована от трагедия. У него се прокрадна вина, но бързо се изпари. Работата му не бе да връща справедливостта на този свят.

— Не притискай много момчето — каза той на Октавия.

Стана да си върви, а тя му подаде пръчката и още едно царевично хлебче в намаслена хартия.

— Благодаря ви, мистър Джонсън.

— Бил.

— Благодаря ви, Бил.

Той долови вълнението в гласа й.

— О, мили Боже! Какво ли щеше да стане, ако той не е бил с вас? Ако е бил сам-самичък?

— Господ помага по необясним начин, мис.

— Отбивайте се по всяко време — извика след него Октавия.

Той вече беше до портичката.

Бил Джонсън се обърна към нощта, вече не чак толкова тъмна. Извади розата от джоба си и я стисна силно в лявата си ръка.

— Съжалявам, момчето ми. Наистина съжалявам — прошепна слепецът.

А когато отвори ръката си, розата се беше превърнала в пепел.

В тишината на задната стая Мемфис наблюдаваше как гърдите на брат му се вдигат и спускат. Всяко вдишване беше като обвинение: Къде… къде… беше… братко? Преглътна ужасен. Ами ако тъкмо той бе причинил това на Исая? Ами ако предопределеното за него проклятие бе застигнало Исая? Едва не му призля, а челото му се покри с пот.

— Не се тревожи, ледено човече — прошепна той. — Ще оправя всичко. Ще се заловя с това.

Мемфис сложи ръце върху дребното тяло на Исая, затвори очи и зачака топлината и транса, причудливите сънища на изцелението. Но ръцете му не се затопляха. Брат му продължаваше да спи като омагьосан обитател на приказно царство, а Мемфис, убиецът на дракона, стоеше пред непристъпните страни на царството.

Падна на колене до леглото и зарови лице в безполезните си ръце.