Либа Брей
Ясновидците (52)

Всичко ще е наред

Мемфис вървеше по постланите с есенни листа улици на Горен Уест Сайд и се свиваше в палтото си от пронизителния вятър. Вече беше истинска есен. Димът от комините изгаряше крайчетата на въздуха, вятърът разнасяше миризмата. Нощите бяха натежали. Всичко ще е наред, Мемфис. Престани да се тревожиш. Тръгна по-бързо, нетърпелив да стигне до Музея на американския фолклор, суеверията и окултното. Сестра Уолкър го предупреди да не споделя с никого за срещата си с духа на Гейб, защото най-вероятно виденията му са плод на тъгата и умората. Но му се събра твърде много — състоянията на транс на Исая, появата на призрака на Гейб, и съня, който споделяха с Тета — и той искаше някой да му обясни какво става.

Готическите кулички на „Бенингтън“ се провиждаха в далечината през изтъняващите корони на дърветата. Там живееше Тета. За миг му се прииска да можеше да отиде тичешком там и да я види, да забрави всичко друго в този побъркан свят. Ала нейният свят беше точно толкова загадъчен, колкото всичко останало, за което се тревожеше. Нищо не можеше да направи, а освен това търсеше отговори, затова продължи по пътя си.

Някъде около Сентръл парк Уест и 88-а улица осъзна, че го следят. Хвърли поглед през рамо и ги видя — макар и на разстояние, двама мъже го следваха неотклонно по петите. Мемфис веднага разбра, че са цивилни полицаи. Сърцето му заби учестено и си каза, че трябва да запази спокойствие. Не носеше листчета с числа за залагане. Беше чист. Ускори крачка, но същото направиха и мъжете. Със сигурност го следяха. Мемфис огледа улицата, за да открие начин за бягство. По протежение на Сентръл парк Уест багери разкопаваха улицата за новата линия на метрото. Запита се дали не би могъл да скочи в дълбоката дупка, но веднага се отказа, защото щеше да попадне в клопка или да си счупи крак. Но защо да не опита да хукне и ако тича по-бързо от тях, да им избяга. Изчака по улицата да се зададе кола и скочи пред нея. Шофьорът сви рязко встрани и блокира движението по булеварда. Мемфис хукна с все сили към Сентрълпарк. Дробовете му горяха, обувките му тракаха силно по виещата се между дърветата алея, а слънцето изпъстряше острите й черни камъни със светли зайчета. През накъсаното си дишане чуваше полицаите да тичат след него и да викат. Бяха по-бързи отколкото изглеждаха, но той все пак беше по-бърз от тях… За всеки случай се обърна, но не ги видя и радост изпълни душата му. После пак погледна напред точно навреме, за да установи, че на алеята е застинала бавачка с детска количка и трепери от ужас, защото няма да смогне да се махне от пътя му. А по нанадолнището той тичаше твърде бързо. Опита се да спре, но от инерцията се преобърна в тревата, удари се силно и усети замайване. Скъса си панталона и си разби коляното. Въпреки това се опита да скочи и отново да хукне. Ала беше твърде късно — мъжете го хванаха, вдигнаха го грубо и избиха ръцете му назад.

— Да видим сега какво имаме тук — рече едва поемайки си дъх единият.

Мемфис се зарадва, че поне ги е накарал да се задъхат.

— Май хванахме един от ония, дето залагат, а?

— Не и аз — извика Мемфис. — Нямам нищо такова у себе си.

— О, така ли? Какво тогава е това в джоба ти? — попита другият, извади от собствения си джоб снопче листчета и го размаха пред носа му.

— Тук има поне двайсет и пет — достатъчно, та съдията да реши да те затвори, момче.

— Но те не са мои!

Щом думите излязоха от устата му, Мемфис осъзна колко глупави и безполезни са те. Думите на чернокож, който върти залагания, срещу думите на две бели ченгета. Уговорен мач.

— Обадете се на Папа Чарлс. Ще ви даде каквото искате.

— Не работим за Папа Чарлс — усмихна се подигравателно единият полицай и Мемфис разбра, че онзи работи за Дъч Шулц. — Отиваш на топло, човече.

Полицаите го повлякоха грубо към спряла до бордюра кола. Зад себе си Мемфис виждаше куличките на „Бенингтън“ да плуват като мираж зад завеса от преминаващи по небето облаци.