Метаданни
Данни
- Серия
- Ясновидците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Diviners, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дора Барова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Начална корекция
- sqnka(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Либа Брей
Заглавие: Ясновидците
Преводач: Дора Барова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 05.12.2015
Редактор: Йоана Ванчева
ISBN: 978-954-357-259-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10828
История
- —Добавяне
Дивакът от Борнео
Сутрешните вестници ликуваха, пълни с информация за убийството на Дейзи Гудуин. ПОСЛЕДЕН ПОКЛОН! УБИЙСТВО В ТЕАТЪРА! ПЕНТАГРАМНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ! Ийви четеше заглавната страница на „Дейли Нюз“, когато Сам влетя, размаха някакъв на вид официален документ и извика:
— Имам новини!
Изкачи се бързо по витата метална стълба и се настани до Ийви като котка, която знае къде й е паничката с млякото.
— Добре, ще те изслушам. Защо, по дяволите си толкова самодоволен?
— Докопах се до данъчните книжа на Ноулс Енд.
Той се прехвърли през парапета, скочи върху стълбичката на колела и се оттласна от високите библиотечни рафтове.
— Откога взе да разбираш толкова от изследователска дейност?
— Е, всъщност заложих на чара си — призна Сам. — Ще се изненадаш колко любезна може да е служителката в данъчното.
Ийви взе наведнъж две стъпала и заподтичва покрай него.
— Попадна ли на нещо интересно?
— И още как. През последните трийсет години данъците на къщата плаща мисис Еленор Джоун Амброзио — каза той и направи многозначителна пауза.
— И? — попита Ийви.
— Това име не ми говореше нищо. Затова се поразрових. Амброзио е името й след брака, а моминското име е Блоджет. Да ти напомня нещо, а?
— Не — понечи да спре стълбичката, на която той продължаваше да се вози насам-натам, но ръката й увисна във въздуха. — Мери Уайт се е омъжила за човек с фамилия Блоджет. Еленор е дъщеря им.
Все така крачейки редом с движещата се стълбичка, Ийви попита:
— Значи дъщеря й е продължила да плаща данъците на Ноулс Енд, така ли? Но защо?
— И аз това се запитах. Виж ти, с теб мислим еднакво.
— Ще слезеш ли оттам, моля те? Главата ми се замайва.
Ийви спря стълбичката и Сам скочи от нея.
— О, кукло, ти изрече най-сладкото нещо.
— Сам, предупреждавам те. Може да си следващата жертва.
Той седна, вдигна си краката на масата, преплете ръце зад врата си и лактите му щръкнаха настрани като криле.
— Беше изключително умно от моя страна да се сетя за данъците, ако ми бъде позволено да отбележа.
— Би ли ми обяснил, след като свършиш със самовъзхвалите?
— Ами стори ми се странно. Ако дъщерята е наследила онова старо място, защо го е задържала? Защо не го е продала и не е изкарала някакви пари от него? Какъв е смисълът да държиш такава стара грозотия?
Той отново направи дълга пауза.
— Цяла нощ ли ще ме държиш в напрежение?
— Цяла нощ ли? — захили се Сам.
— О, я продължавай!
Сам наклони стола на задните му крака и започна да се полюлява леко.
— Поразрових се още малко и намерих оферта от „Милтън и синове“, фирма за недвижими имоти, желаеща да купи къщата. Сигурно мястото им се е виждало подходящо за строеж на хубави къщи и са били готови да платят добри пари за съборетината. Отхвърлили обаче офертата им. Отказът е подписан от законния собственик — мисис Мери Уайт Блоджет.
Сам хвърли в устата си едно зрънце грозде.
— Нашата Мери Уайт ли? Някогашната любовница на Джон Хобс?
— Да, същата.
Сърцето на Ийви се разтуптя припряно.
— Кога е направена офертата?
— Преди три месеца.
— Мери Уайт е жива? — ококори се изумена Ийви.
— Да, жива е. Живее в една от онези бараки на Кони Айлънд, а все още държи съборетината на хълма.
— И защо й е да го прави?
— Навярно ние трябва да разберем защо.
Мери Уайт Блоджет живееше на Сърф авеню в съсипана от вятъра и солта едноетажна къща с изглед към увеселителния парк „Тъндърболт“. Вратата им отвори дъщеря й Еленор по пеньоар и фуркети в косата.
— Мисис Амброзио? — попита Уил.
— Кой я търси?
— Здравейте. Аз съм Уилям Фицджералд от музея. Разговаряхме с вас по телефона.
В очите на жената пред тях проблесна искрица спомен.
— О, да. Разговаряхме. Майка ми е стара. И много болна, така че гледайте да не я тревожите прекалено.
— Разбира се — увери я Уил и си свали шапката.
Мисис Амброзио ги преведе през дневна, задръстена с празни кашони и все още неизхвърлени на боклука шишенца от лекарства. Наоколо вонеше на бира и сол.
— Днес е почивният ден на чистачката — обясни домакинята.
Не стана ясно дали това е черен хумор, или извинение — или навярно и двете.
— Изчакайте за малко в кухнята.
Ийви не смееше да си отпусне ръцете. Не й се искаше да стои тук, камо ли да седне. На разхвърляната кухненска маса шишенце с етикет МОРФИН се мъдреше до друго, на което пишеше: ОТРОВА ЗА МИШКИ. А върху окървавена топка памук лежеше мръсна спринцовка.
Мисис Амброзио изчезна зад една завеса, но гласът й се чуваше — висок и писклив.
— Мамо, ония хора са тук, за да те питат за мистър Хобс.
Тя изникна съвсем неочаквано иззад завесата, наблъска шишенцата в един шкаф, затвори го и обясни:
— Понякога имаме плъхове. Както вече казах, тя е много болна. Разполагате с петнайсет минути. След това е часът й за сън.
Стаята на Мери Уайт зад завесата приличаше на гробница. Яркото слънце едва проникваше тук-там между пречките на спуснатите щори. Възглавници крепяха старицата в леглото. Беше с нощна шапчица и мръсен копринен халат в прасковен цвят. Сиво-синкавите вени под тънката кожа на ръцете й се издигаха като планински вериги на географска карта.
— Искали сте да знаете за моя Джон — гласът й бе слаб заради затрудненото дишане.
— Да, мисис Блоджет. Благодаря ви.
Уил се настани на единствения стол и посочи на Ийви да седне в края на кревата. Старата жена миришеше на ментолов мехлем и на нещо задушливо-сладникаво от сорта на увехнали цветя. На Ийви й се искаше да побегне към обляния от слънцето бряг отвън.
— Познавахте ли моя Джон? — попита Мери Уайт, усмихна се и оголи покафенелите си зъби.
— Не, боя се, че не — отвърна Уил.
— Такъв прекрасен човек. Всяка седмица ми носеше карамфил. Понякога бял, понякога червен. Или розов за специални случаи.
Ийви потръпна. Според наличната информация, Джон Хобс бе всичко друго, но не и възхитителен човек. Беше убил много хора и им бе отнел части от телата. Бе тероризирал и навярно убил Ида Ноулс. И ако бяха прави, духът му се бе върнал, за да довърши ужасяващ ритуал, и да докара страховита разруха.
— Да, добре. Бихте ли ни разказали за религията на Джон? — попита Уил. — За култа на Братството и…
— Не беше култ! — прекъсна го старицата и се закашля.
Ийви й подаде мръсна чаша с вода.
— Те се опитваха да го представят като нещо дяволско, но то не беше такова. Беше красиво. Бяхме търсачи, разкриващи духовната страна на този свят. Джеферсън, Джордж Вашингтон, Франклин — просветени мъже и основатели на нашата велика нация, които познаваха тайните на древните. Тайни, неизвестни дори за масоните в техните пусти зали. Искахме да освободим човешкото съзнание, да го избавим от оковите му. Познатият ни свят ще умре и на негово място ще се роди нов. Такава беше мисията ни — прераждане. И Джон го знаеше.
— А изчезналият наемател? И прислужницата? — настоя Уил.
— Лъжи — тросна се Мери. — Наемателят напусна без да си плати стаята. Прислужницата беше нагла. Тръгна си и дори не си направи труда да се сбогува.
— А Ида Ноулс?
— Ида ли?
Ръцете на Мери литнаха към устата й, очите й затършуваха наоколо.
— Кои сте вие? Какво искате? — повиши глас тя. — Не казах, че съм съгласна да ви приема!
Ийви хвана тънките ледени ръце на Мери Уайт.
— Сега разбрах какво имахте предвид, като ни разказахте какъв прекрасен човек е бил мистър Хобс. Разните там умници смятат нас, модерните момичета, за морално разложени. А ние просто се опитваме да живеем пълноценно живота си.
Ийви погледна към Уил и той й кимна да продължи.
— Ами да, готова съм да се закълна, че ако днес мистър Хобс беше тук, щяха да го възхваляват като съвършено модерен човек.
Мисис Уайт се усмихна. Два от зъбите й бяха напълно изгнили. Тя прокара влажната си длан по бузата на Ийви:
— Шеше да те хареса. Джон наистина харесваше хубави личица.
Ийви си наложи да не изпищи.
— Просто съм любопитна и ако не възразявате, ще ви попитам защо държите на Ноулс Енд? Продадете ли го, ще получите цяло състояние. Сигурна съм.
— Никога не бих го направила.
— Разбира се — съгласи се Ийви и закима поривисто. — Просто ми беше интересно защо.
— За да може Джон да има дом, когато се върне. Твърдеше, че е много важно. „Никога не продавай къщата или в противен случай няма да се върна при теб.“
По гръбнака на Ийви полазиха тръпки.
— Но как?
Мери Уайт отпусна глава върху износената сатенена калъфка на възглавницата и се втренчи в проникващата през пролуките на щорите светлина.
— Джон не ми казваше всичко. Единствен той разбираше необхватния план на всевишния. Тялото му беше миропомазано, знаете ли, като произведение на изкуството — Венера на Ботичели, Давид на Микеланджело. Знаците — навред. Носеше ги като втора кожа.
— Защо?
— Беше част от плана, разбирате ли? Той ще се върне. И ще бъде прероден. Възкресение. А щом се прероди, ще сложи край на тези времена. Светът ще се пречисти в огън. Той ще го управлява като бог. А ние ще сме до него.
Тя се разсмя като ученичка. И в пълен контраст с повехналото си лице.
— Наричаше ме жената Слънце. О, той беше принц. Ето.
Мери издърпа с усилие чекмеджето на нощното си шкафче и извади една черна кутийка.
— Отворете я.
Върху кадифето лежеше широка златна, потъмняла от времето халка.
— Красива е — каза Ийви.
— Негова е — прошепна заговорнически старицата. — Аз му я подарих. Наричах го съпруже мой, макар още да не сме женени. Носеше я до самия си край, моят Джони.
Ийви усети как пръстите я сърбят да вземе халката и да се опита да разбере нещо от нея. Беше му принадлежала — на него, Джон Хобс.
— Приберете я обратно, ако обичате — изкомандва мисис Блоджет.
Ийви затвори неохотно кутийката.
— О, мисис Блоджет, може би така не ви е съвсем удобно. Доктор Фицджералд, бихте ли я настанили по-удобно?
Уил се обърка за миг, но се зае да помогне на старицата, която постоянно отблъскваше ръцете му. Междувременно Ийви мушна бързо пръстена в джоба си, върна кутийката в чекмеджето и го затвори.
— Така е по-добре, нали?
— Да, благодаря — кимна Мери, сякаш поначало идеята беше нейна, и продължи: — Той трябваше да подготви света. Да го очисти от греха. Да го поеме като спасител. Да изяде греха на този свят.
Очите на Мери Уайт плувнаха в сълзи.
— Те го убиха. Моя Джони. Беше толкова красив, а те го убиха. Филистинци[1]! Филистинци!
Отново се закашля и Ийви й даде вода.
— Никога не нарани никого! Привличаше хората, особено жените.
Засмя се и потупа Ийви по ръката. На нея пък й се догади от самата мисъл да се докосне до Джон Хобс.
— Боли ме! Къде е Еленор с лекарството ми? Глупаво момиче. Вечно закъснява.
— Да, да — успокои я Ийви. — Ще си получите лекарството след минутка. Но аз съм много любопитна за нещо. Мистър Хобс споменавал ли е някога за ритуал за улавяне на душа или за изпращането й на другия свят, след като си е свършила работата?
Мери Уайт се намръщи.
— Не. Ще повикате ли да ми донесе лекарството?
— Разбира се. Мистър Хобс е носил специален медальон, нали?
— Да — потвърди Мери.
Гласът й изтъняваше от болка.
— Винаги.
— А къде е сега този медальон?
— Медальонът ли?
Погледът на старицата блуждаеше и Ийви се изплаши, че няма да разберат навреме това, което им беше нужно.
— На вас ли го даде? — подсказа й Ийви. — Като подарък от любим човек, може би.
— Винаги го носеше, казах ви — озъби се старицата. — Носеше го и когато умря. И го погребаха с него. Еленор! Лекарството ми!
— Погребали са го в гробище за бедняци, което отдавна не съществува — обясни тихо Уил на Ийви.
— Не, не, не! Не бедняшки гроб за моя Джони — поправи го Мери Уайт.
Слухът й очевидно бе по-добър от паметта й.
— О, извинете. Аз си мислех…
— Платихме на пазач да ни върне тялото. И според желанието на Джони го погребахме в неговия дом.
— Бруклин или Ноулс Енд?
— Не — раздразни се старицата. — в истинския му дом.
— И къде е той? — попита Ийви.
— В Бретрън, скъпа. Горе на стария хълм, с правоверните.
Стаята сякаш се завъртя. Ийви чу гласа си като че ли много отдалеч.
— Мистър Хобс от Бретрън ли е?
— Да, разбира се.
— Но никой не е оцелял от пожара там.
— Само един. Ще ми подадеш ли онази кутия за шапки, скъпа?
Ийви извади кутията от скрина. Мери Уайт махна двойното й дъно и им показа книга с химни в кожена подвързия. Извади измежду тънките й, почти прозрачни страници по-малък, сгънат на две лист, и го подаде на Ийви.
Беше акт за раждане на родения в село Бретрън на 6 юни 1842 година Йоханан Хобсън Алгуд, син на пастор Джон Джоузеф Алгуд и Рут Алгуд (умряла при раждане).
— Такава жертва са направили за него, избрания.
Завесата се отвори и в рамката на вратата се появи дъщерята на Мери Уайт със спринцовка в едната ръка и с гумен маркуч в другата.
— Чаках те — излая старицата. — Искаш да ме боли, нали? О, колко хубав беше някога животът ми!
— Да, да. Когато живееше в къщата на хълма, знам. Ако не плащаше проклетите данъци за оная стара съборетина, нямаше да живеем в тази смърдяща дупка. Замисляла ли си се някога по въпроса?
Мери Уайт простена, когато дъщеря й заби спринцовката в ръката й, а после свали маркуча. След миг очите на старата жена заблестяха от морфина.
— Той идва, знайте го.
Думите й се размазаха.
— Обеща да дойде за мен и аз го чакам. Пазя за него всичко, както си е. Той обеща да дойде и аз знам, че ще го направи.
Очите й се оцъклиха.
— Такъв красив мъж!
Унесе се от морфина и Уил и Ийви си тръгнаха.
Вън, в безопасност под слънчевите лъчи, Ийви и Уил се сляха с излезлите на разходка семейства.
— Разбира се — Уил спря пред табела, разгласяваща за Дивака от Борнео.
Пред една палатка мъж в червен фрак и с цилиндър подмамваше любопитните: „Влезте и вижте дивака — получудовище, получовек“. Зад тях увеселителното влакче се изкачваше с ритмично потракване, за да се спусне вихрено и пътниците в него да запищят от удоволствие и страх. Беше последният ден преди увеселителният парк да затвори до следващото лято.
— Разбира се — повтори Уил, убеждавайки сам себе си. — всичко си идва по местата.
— Прекрасно, но би ли ми го обяснил?
— Йоханан е староеврейското за Джон. Джон Хобсън Алгуд. Джон Хобс — каза Уил. — Немирния Джон Хобс е син на пастор Алгуд — избраният. Звярът, който според предсказанието ще се надигне. Върнал се е да довърши работата на своя баща, да донесе ад на земята.
Отново вървяха и Уил говореше в ритъма на крачките си.
— Мери каза, че той е трябвало да изяде греха на света. Да поеме техните грехове. Взема части от телата на жертвите, за да изпълни предписанието. Поглъща части от тях — древна магия, според която, като ядеш части от враговете си, ставаш по-силен. Те не могат да те победят. Два, моля, със сос!
Уил беше спрял пред лавка за хотдог. Извади две монети от джоба си, подаде ги на момчето зад тезгяха и в замяна получи два хотдога. Връчи единия на Ийви, а тя го пое несръчно и направи гримаса.
— Уф и ти, вуйчо.
Уил поглъщаше лакомо своя, без да спира да говори.
— В случая с Джон то му помага да се прояви. Дава му сила.
Ийви отхапа малко от своя хотдог. Оказа се изненадващо вкусен и тя откри, че дори разговорът за канибализъм не й пречи да го изяде целия.
— Ако въпросният медальон е връзката му с този свят и негова закрила, трябва да го унищожим, за да прекъснем тази негова връзка. Права ли съм?
— Да, очевидно е.
— Но тя твърди, че са го погребали с него.
— Да — Уил замълча, за да размисли. — Ще се оплескаме здраво.
Ийви спря преди да отхапе поредната хапка.
— Не говориш сериозно.
Погледна удивена вуйчо си и възкликна:
— О, мили боже, ти наистина си сериозен.
Уил хвърли хартията от хотдога в кошче за боклук.
— Отиваме на север в Бретрън. И ще ни е нужна лопата.
Джерико се върна в „Бенингтън“ от Управление на архивите, където го беше изпратил Уил, и без дори да спре, за да си свали палтото, обяви:
— Намерих я. Документацията.
Подаде книжата на Уил и кимна мрачно на Сам, който седеше на масата за хранене с Ийви.
— Останал си тук до късно, гледам.
— Просто правя компания на Ийви — Сам му се усмихна победоносно.
Уил зачете високо от документа:
— Йоханан Хобсън. Алгуд пребивава в сиропиталището „Майка Нова“, където постъпва на 10 октомври 1851 година. Кратките бележки на директора описват Йоханан Алгуд като тих, мрачен, напикава се нощем, арогантен и склонен към дребни жестокости. Когато директорът го вика, за да го смъмри за някоя простъпка, той казва: Аз съм древният Змей, избраник на Бог, повелителя наш. Другите деца се боят от него. Той нарича себе си Звяра. След няколко осуетени опита, Йоханан успява да избяга през лятото на 1857 година. Други данни за него няма.
— И така, знаем, че е той. Но все още не знаем как ще го спрем — обобщи Джерико, най-сетне окачил палтото си на закачалката. — Последният лист от Книга на Братството — онзи с магическата формула за залавянето и унищожаването на Звяра — липсва. Самият ти каза, че трябва да го ликвидираме според вярата му. Но как ще намерим тази информация навреме? Кометата пристига след два дена.
— Искам да ви покажа нещо.
Ийви разгърна книжната салфетка с халката на Джон Хобс.
— Това ли е, което си мисля? — попита Уил.
Тя кимна.
— Започва да ти става навик, Еванджелин.
— Но, вуйчо, успея ли да го видя, да го разбера, ще бъдем на крачка пред него.
— Смяташ ли, че е добра идея, кукло? — попита Сам. — Тоя тип е убиец.
— И призрак — добави Джерико.
— А какъв е смисълът да имаш дарба и да не я използваш?
— Приветствам куража ти, но се съмнявам в здравия ти разум — заяви Сам.
Уил седна до нея.
— Ийви, това не ти е парти-трик. Пръстенът принадлежи на самия Звяр.
— Разбирам.
— Проникни, вземи, каквото ни е нужно, и се измъкни — посъветва я Уил.
Ийви кимна.
— Ще плесна три пъти с ръце, за да ти помогна да го направиш. Ако дори за миг се почувстваш застрашена…
— Никак не ми харесва тази работа. Ти какво ще кажеш, Фредерик? — измърмори Сам.
— Ще изречеш кодова дума. Да измислим някоя.
— Какво ще кажете за не? — предложи Сам. — Или хей. Или спри.
— Джеймс — настоя Ийви. — Кодът е Джеймс.
— Чудесно — съгласи се Уил.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Ийви? — попита Джерико.
— Гарантирам — заяви тя и опита да се усмихне.
Ръцете й трепереха колкото от страх, толкова и от възбуда. Да се потопи в това беше по-вълнуващо от място на първи ред в изключителен нощен клуб.
— Сложи халката в ръцете ми, моля.
— Това никак не ми харесва — измърмори Сам, но все пак сложи халката в ръцете й.
Ийви я стисна здраво в шепа, а другата длан сложи отгоре, сякаш да я запечата. Отне й известно време да влезе в ритъм. После се понесе назад във времето.
— Виждам град с кални улици… — каза вече в транс тя. — Коне и каруци. Не мога… Много е бързо…
— Съсредоточи се. Дишай — заповяда й Уил.
Ийви си пое три пъти дълбоко дъх и образът се стабилизира.
— Виждам тълпа и проповедник…Висок мъж с голяма брада и в черен костюм стоеше на преобърната щайга и проповядваше в края на малък град. Наоколо се тълпяха хора. Много от тях му се подиграваха. Ийви видя, че смеещите им се лица са почти сатанински. Проповедникът не спираше. Гласът му дори укрепваше.
— Трябва да се въоръжите така, че когато настъпи денят на Страшния съд, когато Звярът донесе на грешниците Божията справедливост, да сте в бройката на Господ и Той да ви пощади. Подгответе стените на домовете си с неговите знаци, за да възвестите светото Му пришествие и помажете телата си, за да съзрете с очите си славата Му! — сипеше огън и жупел проповедникът.
До него стоеше момченце на не повече от девет-десет години с бледо лице и поразителни сини очи.
Момчето вдигна подвързана с кожа книга и извика:
— Това е словото Божие! Евангелието на Братството.
Някой хвърли домат, който се размаза по лицето на проповедника и потече по костюма му. Всички се разсмяха. Той си избърса лицето с носна кърпа, без да спира проповедта си. Момчето изгледа кръвнишки онзи, който беше хвърлил домата и нещо в погледа на хлапето накара онзи да спре да се смее и да замръзне.
— Ийви? — извика Уил, защото тя мълчеше.
— Да, тук съм — успокои го тя. — Променя се. Виждам каруци край една река. Студено е. От устата на проповедника излиза пара. Молят се…
Тя видя преподобния Алгуд да вдига ръка към небето и да се обръща към малкото си паство:
— Вие сте избраните, праведните, Братството… Яви ми се пратен от господ Бог ангел в небето като светкавица и ми заповяда да се разделя с покварата на този свят и да съградя в тази страна ново божествено небесно тяло. Кръвта на Агнеца тече във вените ни и в кръв ще превъзмогнем враговете си и ще изпълним волята Божия на този свят.
За момент връзката стана нестабилна, след което Ийви отново потъна във виденията. Положи максимални усилия да се съсредоточи и видя краката на момчето да тичат през листа, чу тежкото му дишане. Той се изтегна на брега и се загледа в ленивите облаци. За миг Ийви долови самотата и съмненията му. Измежду дърветата излезе елен и задуши наоколо за храна. Еленът вдигна глава, момчето хвърли по него камък и се заля от смях, когато изплашеното животно хукна назад към гората.
— Ийви, къде си?
— В църквата, струва ми се — отвърна тя бавно и образите отново се смениха.
Съблечено голо до кръста синеокото момче бе завързано за стол. Отдадените на вярата го бяха наобиколили. То се гърчеше на стола, без да сваля очи от проповедника, който обърна дамга сред въглените в огъня. Имаше общо дванайсет печата-пентаграма и по един за всяко от единайсетте приношения.
— Плътта ти трябва да е яка. Бог няма да допусне слабост у своя избраник — проповедникът извади нажежения печат от огъня и го приближи към пищящото момче.
— О, Господи — простена Ийви.
Нямаше представа, че по бузите й се леят сълзи.
— Уил, накарай я да спре — извика Джерико.
— Съгласен съм с гиганта Фредерик — присъедини се Сам.
Уил се поколеба.
— Само още миг. Близо сме.
Сам обаче не искаше да чака и извика:
— Хей, кукло, къде си? Време е да излезеш на чист въздух. Чуваш ли ме?
— Казах само още миг — спря го ядно Уил.
Съзнанието на Ийви се отдели от страха на момчето и за кратко се запремята през поток от картини. Наложи си да диша, да се успокои и да не бяга; скоро виденията се укротиха и си застанаха по местата.
— Добре съм — каза тя с равен глас. — Добре съм.
Момчето седеше на брега на реката с отворена на последната страница Книга на Братството. Ийви се опита да прочете написаното и сърцето й заби лудешки.
— Липсващата страница. Намерих я — възкликна тя и Уил се метна за писалка. — В този съд затварям твоя дух. На огъня предавам твоя дух. На мрака хвърлям теб, Звяра, за да не се въздигнеш никога повече.
Младият Джон Хобс откъсна листа, накъса го на малки парчета и ги пусна по течението на реката.
— Разбрахме го, Ийви. Можеш да спреш — каза Уил.
Никога досега Ийви не бе навлизала толкова надълбоко. Долавяше смътно гласовете им като разговор, който чуваш от съседната стая, унасяйки се в сън. Усещането напомняше опиянение и тя не беше готова да спре.
— Сега съм някъде другаде — изрече в унес.
Вървеше през дебел килим от мокри листа в сиво-синкава гора към бивак. Мъже и жени със строги лица, в прости дрехи наизлязоха от дървени колиби и заедно с децата си тръгнаха към хамбар, обшит с бели дъски, изрисувани със символите, които Джон Хобс бе изписал в долния край на всяка страница на бележките си. На вратата на хамбара се виждаше пентаграмата със змията.
— Пентаграмата на Звяра — промълви Ийви.
— Сега ще плесна три пъти, Ийви — предупреди я Уил.
Така и направи, но тя продължи да потъва. Вече не можеше да я стигне.
Тя последва в транс хората и влезе в църквата. Жените с децата, насядали в краката им, се настаниха на прости столове от едната страна, а мъжете — от другата страна на помещението. Мрачен и строг, пастор Алгуд се изправи пред тях. Момчето стоеше до него.
— Настъпи часът. В града чух, че в този момент властите идват към Бретрън, за да ни свалят от планината. Прости им, Отче, защото те не знаят какво правят. Да, настъпи часът избраният да поеме по пътя си.
— Алелуя — извика една жена и вдигна ръце нагоре.
— Настъпи часът ритуалът да започне! Часът Звярът да се въздигне и да въздаде заслуженото на грешниците!
— Алелуя — присъединиха се и други.
— Ние сме праведните. Трябва да сме силни. Бог не ще допусне слабост у своите избрани.
Пастор Алгуд отвори книгата, намери нужната му страница и зачете:
— И аз чух ангелския глас като гръмотевица и той говореше: „Никой от праведните няма да влезе в царството Божие, без да е пречистил плътта си с миро и небесни пламъци. Първо ще е тяхното приношение и Звярът ще вземе от тях книгата и ще се умие в техния десятък. Така ще се извърши първото приношение и ритуалът ще започне.“ Алелуя!
Пастор Алгуд пусна сред вярващите две кани и правоверните започнаха да се обливат с течността в тях. Ийви долови миризмата на керосин. Сърцето й заби по-бързо. Пасторът окачи медальона си на врата на момчето и сложи ръка на челото му.
— Вземи плътта ни и направи я своя. Така казва Бог. Върви. Направи, каквото трябва. Намери си дом и го направи благочестив. Приготви стените на дома си. Не забравяй да ни почиташ благоговейно.
Момчето излезе спокойно и тържествено от хамбара и го заключи отвън. Вътре пастор Алгуд продължи проповедта си, а богомолците пееха жаловито химн. Ийви усети миризма на дим. От пролуките между дъските се запроцеждаха тънки черни струйки. Пламъци облизаха покрива. Момчето стоеше неподвижно, молеше се и чакаше димът да напълни дробовете му.
— Бог не ще допусне слабост у своите избрани — повтаряше отново и отново монотонно той.
Вътре пищяха и кашляха деца. Жените се опитваха да не спират песента. Болка задави гласа на пастор Алгуд. Проповедта му наподобяваше страховит вик. Ийви искаше да се махне оттам, но не можеше. Не можеше да командва ръката си, не можеше да изтърве халката; не можеше и да си спомни кодовата дума. Беше навлязла твърде надълбоко, без да знае как да се измъкне или да потърси помощ. Писъците се бяха превърнали в стонове. Покривът рухна. Ийви се задави от пушека. Започна да се задушава. В гората се разнесоха викове — някой идваше насам. Момчето бързо отвори очи. За миг на Ийви й се стори, че зърна отражението на пламъците в студените му стъклени очи. Той тръгна спокойно надолу към гората, където се чуваха мъжки гласове. Внезапно спря и се обърна към нея. Нещо в лицето му — спокойно, студено и жестоко — накара сърцето й да забие силно. Гледаше право в нея!
— Виждам те — каза момчето.
Гласът му не беше детски, а нещо ужасно; нещо не човешко, а животинско.
— Виждам те.
Изведнъж Ийви си спомни думата.
— Джеймс — прошепна тя. — Помогни ми, Джеймс.
После усети как Джерико я разтърсва. Пръстите й бяха свити, но халката я нямаше — Сам я беше изтръгнал от тях.
— Ийви! — викаше Джерико. — Ийви!
Тя си пое дълбоко дъх като удавница, изскочила на повърхността на езеро, и изстена:
— О, господи, о, господи!
— Трябваше да я спрем — изръмжа неодобрително Джерико.
— Всичко е наред — измърмори някак машинално Уил.
— Видях го — видях Звяра! Ужасно, ужасно!
Догади й се, но не повърна. Главата й запулсира, погледът й се размаза.
— Ще й донеса вода — Сам хукна към кухнята.
Макар да беше седнала, Ийви се вкопчи в края на масата. Беше бледа, а по челото й избиваше пот. Стаята пред очите й се въртеше бясно.
— Той… ме гледаше! Гледаше право в мен! И каза: „Виждам те, виждам те!“
— Какво, по дяволите, значи това? — попита Сам.
Беше се върнал с чаша вода от кухнята и се опитваше да накара Ийви да я изпие, но тя не можеше.
— Всичко е наред — повтори потресен Уил.
— Не е наред! Не можеш да й го причиняваш. Тя не е експеримент — изкрещя Джерико на слисания Уил.
После взе Ийви на ръце, отнесе я в стаята й и я положи на леглото.
Никога не се бе чувствала толкова зле. Главата й се пръскаше от болка, стомахът я свиваше, чаршафите й се мокреха от пот. Всеки звук отекваше в черепа й. По едно време като че ли сънуваше отново Джеймс, но картините се сменяха с видения, които изтръгна от пръстена на Джон Хобс и в крайна сметка престана да разбира какво става. В някакъв момент видя Немирния Джон да играе шах с Джеймс на бойното поле. От грамофон се лееше музика, но толкова бързо, че приличаше на своеобразна подигравка. Видя и Хенри да тича между дърветата и да вика някого на име Луис. Една жена стоеше в края на гората по нощница и с противогазова маска. А когато вдигна маската, Ийви различи мис Ади. „Такъв ужасен избор“, промълви старицата. Неочаквано небето просветна и върху всички тях връхлетяха първите вълни на експлозията.
В девет и половина Ийви се събуди с усещането за убийствена жажда. Повлече се към кухнята и установи, че лампата на Уил още свети. Вратата беше открехната, но все пак тя почука тихо.
— Как се чувстваш? — посрещна я с въпрос той.
— По-добре.
Ийви седна на един неудобен стол. Сякаш бе направен така, че посетителят да не се задържа дълго.
— Какво стана днес, в самия край?
— Установи медиумна връзка с него. Успя да го видиш, но и той е можел да те види. Това е опасността при твоята дарба, Ийви. Рискуваш да се отвориш към другата страна.
Уил разтри слепоочията си, после пръстите погладиха брадичката му.
— Знаеш ли историята на сестрите Фокс от Хайдсвил в Ню Йорк?
— Не бяха ли някакъв квартет, който пее по радиото?
По устните на Уил пробегна усмивка.
— През средата на деветнайсети век не е имало радио. Сестрите Фокс живели в Хайдсвил в къща, за която се говорело, че има призраци. По-малките сестри — Маги и Кейт — твърдели, че имат връзка със света на духовете. Задавали въпроси и духът, когото те наричали мистър Сплитфут, им отговарял чрез почукване.
За по-голям ефект Уил почука по масата.
— Двете били сензация по времето на спиритуализма и правели сеанси за много известни хора.
— Ето какво става, като няма радио — отбеляза Ийви.
— Да, добре, по-късно у момичетата настъпила промяна. Станали дълбоко религиозни и направили признание, че връзката им с духовете била измама и че самите те почуквали с пръсти. За сестрите настъпили тежки времена. Пропили се, а според някои, те пиели, за да притъпят дарбата си.
Ийви се втренчи в големия пръст на крака си, с който следваше фигурите на килима.
— Какъв всъщност е смисълът на тая история?
— След година Маргарет Фокс се отмята и започва да говори, че всичко е станало, както те казвали. Вярвам й. Мен ако питаш, сестрите са се изплашили и затова първоначално са се отрекли от дарбата си, сякаш казали на духовете: „Изчезнете. Затворени сме за вас.“ Дълго след смъртта на сестрите в мазето на къщата им в Хайдсвил бил открит човешки скелет.
Уил размести изрезките от вестниците по масата. Хрумна й, че сигурно ги е разглеждал с часове.
— А защо сега се случва това? — попита тя.
Уил отново потърка слепоочията си.
— Не знам. Нещо привлича подобните на Джон Хобс. Някаква енергия тук. Духовете са привлечени от сеизмични промени, хаос, разместване на политическите пластове, религиозни движения, войни и изобретения, промишленост и нововъведения. Казват, че има много свидетелства за поява на духове и за необясними явления по време на Американската революция и после по време на Гражданската война. Тази страна е създадена върху напрежение. На демокрацията е присъщ дуализъм — непрестанен сблъсък на две противостоящи си сили. Културни сблъсъци. Различни религиозни системи. И всичко това се смесва, за да се създаде тази страна. Но балансът отнема огромна енергия — и, както вече казах, енергията привлича духовете.
Той отпусна ръце на бюрото.
— Можем ли да го спрем?
— Вярвам, че можем — изрече с лека усмивка Уил. — Утре сутринта ще отидем в Бретрън, ще ексхумираме тялото и ще вземем източника на силата му — медальона.
— А после какво?
— После ще го донесем в музея, където ще направим защитен кръг. Използвайки магическата формула, можем да уловим духа му в медальона и преди да мине Соломоновата комета, ще унищожим самия медальон.
Ийви усети, че вуйчо й я гледа с признателност.
— Днес ти беше истински смела, Еванджелин.
— Нали?
— Най-смелата. Семеен белег, както знаеш.
От думите му се почувства по-добре. Стомахът й се беше поуспокоил, а главата — олекнала. Даде си сметка, че се е вторачила в единствената снимка на бюрото му — на загадъчната жена. Видя фотографията, когато преди седмица взе ръкавицата на Уил. Само преди седмица ли беше? Оттогава сякаш бе минала цяла година.
— Коя е тя, вуйчо?
Уил прокара несъзнателно пръст по лицето на жената.
— Ротке Васерман. Беше ми известно време годеница.
— И защо не се ожени за нея? — Ийви веднага осъзна грешката си.
Ами ако жената го бе зарязала пред олтара? Или го е изоставила заради мъж с повече пари и по-високо положение?
— Умря — промълви тихо Уил.
— О!
— Преди много години — додаде Уил, сякаш това намаляваше болката му. — Все не успявам да изляза на глава с другата ръкавица. Тя непременно… изчезва.
По изключение Ийви не знаеше какво да каже. Не беше мислила за вуйчо си като за човешко същество. Приличаше й по-скоро на учебник, който понякога се сеща да си сложи вратовръзка. Но очевидно наистина бе човек с дълбока рана на име Ротке.
— Съжалявам — каза тя след момент.
— Да. Добре. И двамата сме загубили скъп човек.
Уил обърна снимката към стената.
Ръката на Ийви потърси утехата на монетата на врата й. Искаше да попита нещо вуйчо си, и то от мига, когато за пръв път проумя, че духове наистина съществуват, но едва сега доби смелост.
— Всичките тези истории за хора, които се свързват с духове, медиумите… Наистина ли е възможно при желание да се свържеш с някого от отвъдното?
Погледът му проследи ръката й върху медальона.
— По-добре е да оставим мъртвите да почиват в мир — отвърна внимателно той.
— А ако те не почиват в мир? Ако се нуждаят от помощ? Ако непрестанно навещават сънищата ти?
Ийви отново усети заплаха от сълзи, но щеше да си поплаче, както си му е редът, по-късно, а сега се сдържа.
— Ако се опитват да си пробият път до теб, за да ти кажат нещо, но ти не го разбираш съвсем добре?
— А ако се опитват да те наранят? — изгледа я Уил. — Задавала ли си си този въпрос?
Не, не беше си го задавала. Но Джеймс? Джеймс никога не би я наранил. Нали?
— Хората са склонни да мислят, че най-опасното чувство е омразата. Но любовта може да бъде също толкова опасна. В редица разкази призраците се явяват на места и на хора, които са значели много за тях приживе. Всъщност такива явления са повече от историите за отмъщение.
— Вуйчо, ако вярваш в духове и таласъми…
— Не вярвам в таласъми…
— Защо тогава ти е толкова трудно да вярваш в Бог?
— Кой бог би допуснал такъв свят?
Той издържа известно време погледа й, после погледна джобния си часовник и каза:
— Дойде времето за Капитан Найтфол и тайната бригада. Ще го слушаме ли?
— Звучи добре.
Уил пусна радиото. Разнесе се зловеща музика и текст: Когато злото дебне, когато се събират сенки, там и ще откриете капитан Найтфол и тайната бригада да се борят с произвола и да пазят хората в тази страна от злодеяния…
Дневната се изпълни със звукови ефекти и музика и добре модулираните гласове на артистите се заеха да сложат злото на мястото му.
Това обаче не стигаше да прогони духовете.
Дъждът потропваше тихо по прозорците. Дърветата в Сентръл парк се огъваха под напора на вятъра. По тъмната улица се чуваше подсвиркване — Джон Хобс наближаваше Музея на американския фолклор, суеверията и окултното. Проникна лесно в старата сграда с вуду амулети, писма на вещици и снимки на призраци. Дреболии. Детска игра. Отворени по време на тайфун чадъри. Подсвирквайки си, Джон разгледа старата библиотека. Тя тънеше в мрака на нощта, но той видя без никакво затруднение разхвърляното бюро. Сега вече виждаше отлично в мрака. Първо отвори чекмеджето и остави малък подарък. Но се нуждаеше от още нещо. Видя го на бюрото да му намига под купчина изрезки от вестници. Щеше да му свърши работа. Да, щеше да му свърши добра работа. Пъхна го в джоба си и напусна музея, пеейки си тихичко: Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал./Мигом гърлото ти ще пререже, кокали ще събере,/и за няколко жълтици на пазара ще продаде.
Горе в стаята си Сам се събуди за малко, защото му се стори, че чува някой да пее. Беше обаче тихо и той се обърна на другата страна и отново заспа.