Либа Брей
Ясновидците (50)

Лъжеидоли

Спирачките изпищяха остро и колата спря пред театър „Глоуб“. Ийви изскочи още преди моторът да е загаснал. Опита да отвори парадната врата и извика:

— Заключено е.

— Да опитаме през задния вход — Джерико едва догони Ийви и Сам, които вече тичаха по тясната пресечка.

Вратата на служебния вход бе открехната. Дръжката й се бе разтопила наполовина, а рамката чернееше, опушена от дима.

Ийви вървеше по полутъмния коридор покрай гримьорните: в мрака просветваха огледала.

— Джерико? — прошепна тя нервно. — Сам?

— Тук съм — изскочи от една гримьорна и я накара да подскочи от страх.

От сцената струеше светлина — беше прожектор. Ийви видя, че лъчът му е насочен към стълбата от сцената с преклонението пред Баал, и сърцето й подскочи.

— Тета? — извика тя.

Не последва отговор.

Прикри очи, за да се предпази от ярката светлина, и плъзна поглед до олтара на върха на стълбата, където обсипаният с пайети костюм на мъртво момиче пръскаше хиляди искри.

— Сам! Джерико! — изкрещя Ийви и въпреки страха тръгна нагоре по стълбата.

При вида на тялото едва не загуби равновесие и не падна долу.

— Тя ли е? — извика дотичалият Сам.

— Не — едва успя да отвърне Ийви.

Момичето беше русо.

— Кожата й… — промълви Сам, сложи ръце на раменете на Ийви и й помогна да скочи от стълбата.

— … я няма — довърши изречението му Джерико.

Вратите се отвориха рязко, разнесоха се крясъци: „Останете по местата си!“ и „Не мърдай!“ и по пътеките между редовете в театъра нахлуха множество полицаи с насочени пистолети. Ийви видя как белезниците им пробляскват в сумрачната зала.

— Арестувани сте! — извика един от тях.

Ийви протегна послушно ръцете си и се остави да я отведат в полицейското управление.

Детектив Малой беше бесен. Ийви седеше заедно с Джерико и Сам пред кабинета му и чуваше как излива гнева си върху вуйчо Уил:

— … съсипвайки местопрестъплението… влизайки с взлом… при все че ти казах да стоиш настрана от тази работа…

Уил улови един-единствен път погледа й през открехнатата врата, но това бе достатъчно да я накара да се втренчи още по-упорито в случващото се вътре.

— Ще му кажа, че идеята е била моя — предложи Сам.

— Прекрасно, тогава и аз ще потвърдя, че е било твоя идея — обади се Ийви.

Полицаите довлякоха протестиращия Т. С. Уудхаус и го стовариха безцеремонно до тях тримата.

— Ей, аз имам права, така да знаете — изкрещя репортерът.

— Така ли? Не за дълго — озъби му се полицай и извика: — Сержант, хванах този в театъра да прави тайно снимки на тялото — беше си привързал апарата към крака. Не е ли върхът?

— Фотоапаратът е собственост на „Дейли Нюз“, човече! — изрева Т. С. Уудхаус.

После забеляза Ийви и възкликна:

— Виж ти, но това е моята любима девойка!

Усмихна й се подигравателно:

— Доста гадно ме преметна онази вечер. Игрички, така ли?

— Получихте си заслуженото, мистър Т. С. Уудхаус.

Очите му светнаха.

— Така ли? А какво, мислиш, ще каже вуйчо ти, като разбере, че ти си ми снесла информация по случая?

— Ти ли си му казала? — удиви се Сам.

— И още как — потвърди Т. С. Уудхаус без да отмести поглед от Ийви.

— Шантажирате ли ме, мистър Уудхаус?

— Да речем.

— Добре тогава. Искате да знаете кой е Пентаграмният убиец, нали? Това е самият Джон — Немирния Джон, върнал се от света на мъртвите, за да довърши ритуала, който е започнал през 1875 година. И щом го завърши, ще донесе ад на земята.

— Ийви — смъмри я Джерико.

Тя заби поглед в репортера, който й отвърна с циничен смях.

— Ти си голяма скица, красавице. Признавам ти го. Но аз не бих разчитал на други благосклонни към музея статии, ако следиш мисълта ми.

Уил излезе от канцеларията на детектива, тръгна по коридора и пътем им изсъска:

— Никой да не си е отворил устата, докато не се приберем.

— Довиждане, красавице — подвикна Т. С. Уудхаус. — Беше ми приятно да общувам с теб.

 

 

Хенри спеше сгушен към стената. Тета се мушна до него и преметна ръка през рамото му. Той се размърда и вплете пръсти в нейните. Тета заплака и Хенри се обърна към нея.

— Какво ти е? Какво се е случило?

— Бях в театъра. Ч-ч-чух звуци. Там имаше някой, Хен.

Той се пребори със съня и се опита да проумее думите й.

— Кой беше там? Какво говориш, миличка?

— Върнах се и заварих там Уоли с полицаите. Имаше вид на бит. Престорих се, че съм си тръгнала и просто минавам покрай театъра. Попитах ги какво се е случило.

Тета зарови лице в Хенри. Той усети колко силно трепери.

— Дейзи — успя да изрече най-сетне тя. — Пентаграмният убиец е взел Дейзи. Сигурно се е върнала за обеците си и… Можех да съм аз, Хенри.

Тета отново заплака, а Хенри я притегли по-плътно до себе си. Мисълта да я загуби го ужаси.

— Ранена ли си?

— Не. О, Хен, чух някакво отвратително свирукане. Идваше от вси страни. Хукнах, но не можах да отворя вратите и… — гласът й премина в шепот: — Започва отново, Хен. Точно както в Канзас.

Хенри знаеше какво се бе случило в Канзас. И знаеше, че оттогава не се е повтаряло.

— Е, сега си в безопасност. При мен.

— Какво става, Хен?

— Нямам представа, миличка.

Прегърна я, а тя отпусна смолисточерната си глава на гърдите му и двамата останаха така до зори.