Либа Брей
Ясновидците (49)

Онзи, който работи с двете си ръце

Мемфис се събуди с чувството, че нещо не е наред. Погледна встрани и видя, че леглото на Исая е празно. Скочи незабавно и затършува с разтуптяно сърце из къщата. Погледна в тоалетната, погледна и в кухнята. Октавия хъркаше в леглото си и Мемфис направи всичко възможно да не вдига шум, за да не я събуди. После надникна през прозореца на хола и видя брат си да стои в градината по пижама вън на студа. Побърза да отиде при него.

— Исая, какво правиш?

Мемфис го разтърси. Момчето беше премръзнало.

— Говоря си с Гейбриъл — изрече с тракащи зъби Исая.

Беше в транс и гледаше със стъклен поглед в една точка.

— Мемфис, братко — прошепна той. — Бурята идва… бурята идва…

— Исая! Исая!

Мемфис го разтърси още по-силно.

— Какво, за бога, става тук? — попита Октавия, излязла по нощница навън. — Какво правите, вие двамата, вън посред нощ?

— Исая сънува кошмар. Хайде, ледено човече, събуди се!

— Деветото приношение е приношение на похот и грях… — изрече Исая.

Вече се виждаше само бялото на очите му, а устата му трепереше.

Ужасена, Октавия прикри с ръка устата си и извика:

— Мили боже! Мемфис, помогни ми да го приберем.

Двамата внесоха Исая и го положиха на леглото му. Октавия падна на колене, сложи едната си ръка на челото на момчето, а другата на сърцето си и заповяда:

— Падни на колене, Мемфис Джон. Моли се с мен. Да се молим, за да изпъдим дявола от това дете.

— Няма никакъв дявол в него — изръмжа Мемфис.

— Те идват, братко… — прошепна Исая.

Вече целият се тресеше.

— Хайде, повтаряй след мен — заповяда отново Октавия. — Бог е моят пастир, няма да остана в нужда.

Мемфис наблюдаваше с ужас сцената. Най-добрият му приятел беше мъртъв. Привидения измъчваха брат му. Майка му легна преждевременно в гроба и го спохождаше в сънищата му, а баща му ги изостави и навярно никога нямаше да се върне. Мемфис бе отвратен и уморен. Искаше му се да грабне Тета и да избяга от всичко това.

— На зелени пасища ме успокоява — молеше се пламенно Октавия, — при тихи води ме завежда. Освежава душата ми… Мемфис Джон, къде си мислиш, че отиваш?

— Далеч оттук! — извика той.

Метна палтото направо върху пижамата, нахлузи си на босо обувките, излетя навън и закрачи в безцелна ярост. Гъста мъгла покриваше нощта. Забулваше уличните лампи и превръщаше Харлем в призрачен град. Обвити в мъгла, редките минувачи наподобяваха кикотещи се сенки. Мемфис им обърна гръб и тръгна към горната част на града.

Защо се случваше това? Ами ако и Исая е болен като майка им? Не разбраха колко тежко е положението й, докато не стана твърде късно. Това предупреждение ли беше? Спомни си думите на сестра Уолкър, че Исая е като радио, улавящо сигнали. Какви сигнали улавяше Исая и можеше ли той, Мемфис, да ги спре?

Озова се пред гробището „Тринити“. Отворената врата скърцаше на вятъра. Защо беше отворена? Черна котка му пресече пътя и го разколеба. Той й изсъска. Целият трепереше. Беше станало осезаемо по-студено, но не му беше ясно защо. Не подухваше вятър. Всъщност беше съвсем тихо. Нито едно дърво не се поклащаше. Нито лист не шумолеше. По кожата на врата и ръцете му полазиха тръпки. Изведнъж му хрумна да се обърне, да се прибере вкъщи и да се завие презглава.

Чу грачене. Един гарван го наблюдаваше от клоните на изсъхнало дърво.

— Остави ме на мира! — изрева му Мемфис.

В мъглата изплува очертанието на фигура. Човекът не помръдваше. Просто си стоеше там.

— Мемфис…

Гласът бе дрезгав като шума на потъващи в канал листа. Мемфис застина неподвижен. Само коленете му се тресяха от ужас. Дъхът му излизаше като неясна морзова азбука. Опита се да каже нещо, но езикът му бе болезнено пресъхнал.

— Гейб?

Фигурата го повика с жест.

— Братко…

Гарванът отново изграчи. Мемфис избухна в смях. Полудяваше — точно това се случваше с него. Беше в капана на кошмарен сън и не можеше да се събуди. С чувство на обреченост последва фигурата навътре в гробището докато не стигна пред гробницата, където по-рано тялото на Гейб висеше като сломен ангел. Сега беше в погребалния си костюм, кожата на лицето му бе опъната и лъщеше. Той искреше по ръбовете, мимолетно, фосфоресцираше все едно за кратко на плиткото се появява дълбоководна риба. Мемфис долови звук — накъсан висок тон на тромпет. Нахлу в ушите му и накара сърцето му да забие лудешки. Коленете го предадоха и Мемфис рухна на земята. Над него Гейб блещукаше призрачно, а той сякаш наблюдаваше превъплъщенията му: неговият приятел с изпълнени с дълбоко чувство очи; смеещ се демон; разпадаща се, покрита с мухи, смъртна маска със зашити очи и без език.

Гласът на Гейб — дълъг мъчителен шепот, като че ли това бяха последните звуци, които щеше да издаде — занарежда:

— Ще имаш избор на кръстопътя, братко. Бъди нащрек с онзи, който работи с двете си ръце. Не позволявай очите да те видят…

Тялото на Мемфис се разтърси. Звукът на тромпета достигна връх и на него му се прииска да закрещи. Мъглата около Гейб се завъртя и последното, което Мемфис чу, преди да загуби съзнание, бе едва доловимото му предупреждение:

— Бурята идва… всички ще са нужни…

 

 

Сестра Уолкър седеше по пеньоар и с увита с шал коса до кухненската маса пред недокоснатото си кафе и слушаше разказа на Мемфис за неговия покоен приятел. Не помръдна, докато не изслуша безумната му история, започнала с транса на Исая и завършила с гробището „Тринити“. Не помръдна и когато той й повтори предупреждението на Гейб, изречено точно преди мъглата да го погълне — „Бурята идва…“ Мемфис млъкна. В кухнята остана само равномерното тиктакане на часовника и първата млечносинкава светлина на утрото в прозореца.

Накрая сестра Уолкър подхвана:

— Мемфис, искам да ме изслушаш внимателно: получил си невероятен шок. Не знам какво се е случило на гробището, но предпочитам засега да си остане между нас. Не казвай на никого, абсолютно на никого, разбра ли?

От умора Мемфис нямаше сили да направи нищо друго, освен да кимне.

— Колкото до Исая, за известно време ще престана да работя с него, докато се пооправи. Следващия път ще решаваме само задачи, нищо повече.

— Няма да му хареса — промълви глухо Мемфис.

— Остави на мен да се тревожа за Исая.

Тя се закашля, кашля дълго и мъчително и лапна една таблетка. После сложи майчински палтото върху раменете на Мемфис и той усети как у него се надига плач.

— А сега си върви вкъщи и поспи — посъветва го тя.

Застанала на външната врата, сестра Уолкър наблюдаваше как Мемфис се тътри бавно по улицата. Кашлицата й беше лоша — обещаваше й твърде малко сън. Засега щяха да й помогнат голяма глътка лекарство и горещ чай. Но за току-що чутото нямаше лек — само дълбоко усещане за страх, че някакъв неописуем ужас ще простре черното си крило над земята и всички те може да изчезнат в сянката му.