Либа Брей
Ясновидците (42)

Ноулс Енд

Вестниците съобщиха c крещящи заглавия за ареста на Джейкъб Кол: УБИЕЦЪТ ЗАЛОВЕН! О, БРАТКО, НАЗОВИ ГО СПАСЕН! ВСИЧКО Е НАРЕД! Макар детектив Малой да твърдеше публично, че Джейкъб Кол е само заподозрян, в съда на общественото мнение Кол вече беше обявен за виновен. Ийви обаче беше разговаряла с този Джейкъб Кол. Той очевидно не знае почти нищо за убийството на Рута Бадовски. Изглежда покрай ареста си целеше да привлече внимание към себе си.

Ийви остави на Мейбъл предложение за мир — снимка на Джерико, която откри сред някакви бумаги. Сложи я в писмото, в което се казваше просто: „Съжалявам, бухтичке. Ще простиш ли на лошата си приятелка? Ийви“. Отговорът на Мейбъл бе направо да се качи при Ийви и да я прегърне и двете си обещаха никога повече да не се карат. Ийви организира обяд с Джерико, а после, на масата, изведнъж се сети за неотложен телефонен разговор. Когато след четирийсет минути се върна, завари двамата да водят приятен разговор за Толстой. Е, не много разпален, но не и груб и тя го прие за добър знак.

Сега, покрити с наметала, Мейбъл и Ийви седяха на столовете в един фризьорски салон на 57-а улица, а две фризьорки им миеха косите.

— Какво ще кажеш за едно приключение? — извика Ийви през шума на водата.

— Какво приключение? — извика в отговор Мейбъл.

— Имаш ли ми доверие?

— Ха!

Разговорът спря за момент, докато фризьорките им подсушат косите и ги настанят пред огледалата, за да започнат да ги правят — едната къдрите на Ийви, а другата — дългата грива на Мейбъл.

— При определени обстоятелства приятел се нуждае от сляпата вяра на друг и сега обстоятелствата са точно такива — каза Ийви след дълга пауза. — А и кога съм те подвеждала?

— Искаш ли списък?

— Ако ти кажа, че има връзка с убийствата на Пентаграмното чудовище, и сме на път да предприемем необходимото разследване?

Гребенът на фризьорката замръзна в косата на Мейбъл и Ийви я изгледа косо.

— Готова съм да се закълна, че ти би тръгнала с мен, нали?

— Абсолютно сигурно! Ще взема пистолет и ще изстрелям всичките шест патрона в ужасното същество. После ще го наръгам, за да съм сигурна, че е мъртъв.

Фризьорката сви рамене и изкоментира:

— Трябва да си сигурен, наистина.

— И още как — потвърди Ийви.

— Ох! — изпищя Мейбъл, защото гребенът я оскуба, и ръката й литна към болното място на главата.

— Съжалявам, мис. Ама каква коса само! Мислили ли сте някога да я отрежете?

— Не се и опитвайте — изрече с въздишка Ийви. — Ние я караме от векове.

— Добре тогава — решително откликна Мейбъл. — Ще го направя.

Ийви я прегърна и възкликна:

— Мейбъл, ти влизаш в двайсети век! Хип, хип, ура!

— Carpe diem — обяви Мейбъл.

Фризьорката поклати глава.

— Е, не знам за онези чуждестранни филмови звезди, но бихте изглеждали прекрасно с прическа като на Клара Боу — грабна ножиците тя.

 

 

Слънцето представляваше една красива голяма топка, когато Мейбъл и Ийви слязоха от влака на 155-а улица и тръгнаха на север през редици от къщи в английски стил и по-малки блокове от кафяв камък, минаха покрай гостилницата „Стария вълк“, отминаха магазина за зеленчуци „Джонсън“ и пусналата котва на един ъгъл фирма за недвижими имоти, предлагаща апартаменти под наем, и поеха към реката, където къщите оредяваха все повече. Две момчета в прашни комбинезони си подхвърляха бейзболна топка и имитираха повикванията на играчите от „Янките“: „Бейб Рут е на мястото на батсмана, великият Бамбино, кралят на удара…“ Момчетата им кимнаха и Ийви направи движение с ръка, сякаш замахва с бухалка и ги насърчи:

— Бъдете като Султана на силния удар^[1]!

Накрая двете с Мейбъл тръгнаха към Ноулс Енд по забравена от света странична уличка, виеща се нагоре по изложен на вятъра хълм над Хъдсън. На този брулен от ветровете хълм стоеше като горгона и въпросната къща.

— Моля те, не ми казвай, че сме се насочили натам — изрече запъхтяна от изкачването Мейбъл. — Положително ще ни изядат плъхове или ще срещнем чудовището на Франкенщайн.

— Ще е вълнуващ следобед, признай. Поне ще се появиш с най-фамозната прическа в града. А тя наистина е невероятно хубава! Толкова съм щастлива, че се реши да се подстрижеш.

Мейбъл игнорира комплимента и попита:

— Защо ме доведе тук, Ийви? Какво общо има това с разследването на убийствата?

— Вярвам, че това е леговището на Пентаграмния убиец.

Мейбъл я изгледа смаяна.

— Тета с право те нарече Ивъл^[2]. Мисля, че имаш нужда от услугите на Зигмунд Фройд. Той единствен би разбрал как работи болният ти мозък.

Ийви пъхна ръка под нейната.

— Ще ти споделя нещо поверително за този случай, но трябва да се закълнеш върху Библията на крал Джеймс.

— Аз съм атеистка.

— Тогава трябва да се закълнеш върху атеистичната Библия, че ще си мълчиш.

— Не съществува такова нещо като атеистична Библия.

— Е, ще напишем една. Закълни се в гроба на самия Шейх.

— Кълна се в гроба на Валентино.

— Имам достоверна информация за евентуални улики в къщата, доказващи идентичността на убиеца. Тъй че Всъщност не те излъгах.

— Мислех, че полицията вече го е затворила — онзи Джейкъб Кол.

За момент Мейбъл се вгледа внимателно в лицето на приятелката си и попита:

— Не допускаш той да е Пентаграмният убиец, така ли?

— Наречи го интуиция.

— О, не. Не, не, не!

— Моля те, Мейбси, трябва да го направя.

Не издържа и разказа на Мейбъл всичко, което досега не бе успяла да й сподели относно разследването — за катарамата на Рута, за подсвиркването, за връзката на Немирния Джон с Ноулс Енд, за краткото посещение на Мемфис Кембъл в музея, когато успял да каже, че къщата изглежда обитаема.

— Да му се не види, Ийви — потръпна Мейбъл и се замисли.

Ийви познаваше по физиономията й кога се е замислила; приятелката й кроеше план.

— Няма да влезем там, без да вземем предпазни мерки — Мейбъл направи знак на Ийви да я последва надолу по улицата и обратно при момчетата, които си подхвърляха бейзболна топка.

— Знаете ли оная къща горе на хълма? — попита ги тя.

— Да, мис.

— Живее ли някой там? Виждали ли сте някой да влиза или да излиза?

— Никой не влиза, понеже никой не смее — натърти едното момче.

Мейбъл погледна Ийви сякаш да каже Видя ли?

— Е, ние ще влезем. Ще… рискуваме. За нашия женски клуб — информира ги Мейбъл.

Другото момче тръсна глава:

— Това ще е вашето погребение, мис.

— А бихте ли искали да спечелите десет цента?

Момчетата ги последваха до ъгъла, тоест дотам, докъдето, както те казаха, майките им позволяват да се отдалечат.

— Ако до трийсет минути мис О’Нийл и аз не сме излезли, викайте полицията — инструктира ги Мейбъл.

— За никого не викаме полиция. Те са лоши, колкото къщата.

— А какво ще кажете за това — ако до трийсет минути не сме излезли, запратете с все сили тази бейзболна топка в прозореца, а после бягайте при майките си. Ще го направите ли?

— Това ни е единствената бейзболна топка.

— Петдесет цента — предложи Ийви.

— За петдесет цента? Ще хвърлям като Бейб Рут, мис.

— Прекрасно!

Ийви сложи в ръката на всеки по двайсет и пет цента.

— Сега разчитаме да наблюдавате като две сериозни момчета. Вие сте рицари, натоварени с мисия.

— Ъ?

— Просто си дръжте зъркелите на оня вертеп и не смейте да се изпарите — обясни Ийви, накара ги да плюят и да се закълнат на храчката си.

После, хванати за ръце, двете с Мейбъл тръгнаха към превърнатата в развалина Ноулс Енд.

Навремето къщата със сигурност е представлявала красива гледка с големите си кули, терасата, двата малки комина и един много широк, както и с прозорците си във формата на арки. Сега обаче тези прозорци бяха заковани с дъски, а двете запазили се жалузи висяха на по един пирон и заплашваха да паднат. С годините двойната дъбова входна врата бе посивяла. Метални драскотини показваха мястото на някогашното чукало, отдавна изчезнало — навярно продадено или откраднато. Вратата беше заключена.

— Все трябва да се влиза отнякъде. Ще огледам отстрани — каза Ийви.

Спъна се в нещо на двора и видя, че е кукла. Порцелановото й лице се бе напукало, а в цепнатините имаше плесен.

На гърба на къщата имаше вход за прислугата. Ийви измъкна фиба от косата си и зачовърка с нея из обикновената ключалка. Вратата се отвори със скърцане и двете се намериха в огромен килер с рафтове. Миришеше на гнило и прах. През дъските на прозорците проникваха тънки ленти светлина.

Ийви извади от чантата си фенерче и лъчът му им показа напукана тенекиена облицовка и прашинки.

— Какво, по дяволите, търсиш в тая къща, Ийви?

Не беше сигурна точно какво. Нуждаеше се от нещо, което да разчете.

— Огледай се дали няма да намериш стар медальон с пентаграма.

— Пентаграма като Пентаграмния убиец ли? — попита предпазливо Мейбъл.

— Просто медальон — излъга Ийви. — Спокойно, моето момиче. О, го…

Ийви влезе в помещение, някога несъмнено било бална зала. Чаршафи покриваха част от мебелировката, от което се създаваше впечатление повече за гробище, отколкото за дом. Плюшено канапе до огромна камина бе цялото покрито с плесен, а пълнежът му се сипеше по пода. От стените висяха мръсни жълти и раздрани на ленти тапети. На места се бяха износили до степен под тях да се виждат гниещи греди. Всичко ценно бе изнесено отдавна от къщата. Нямаше книги, нямаше сребро или украшенийца, изобщо нищо, което да е от полза за Ийви. Липсваха дори полилеите. В един ъгъл стоеше обвит в паяжини роял; множество от клавишите липсваха. Ийви натисна един и в мъртвото пространство отекна писклив звън. От пролуката между два клавиша се измъкна малък черен паяк и тя отдръпна ужасена ръката си. На далечната стена висеше огледало. В него помещението приличаше на натрошена жива картина. Стори й се, че в едно от парченцата зърна движение и подскочи.

— Какво има? — попита Мейбъл и Ийви осъзна, че просто бе видяла приятелката си да се приближава към нея.

— Нищо.

Обгърна с поглед всичко наоколо и констатира:

— Много странно.

— Кое? Какво?

— Вън видях голям комин, а тази камина е твърде малка за него.

— Нямаме време да критикуваме архитектурата, Ийви. Всяка минута онези момчета ще изтичат при майките си. Ако вече не са изтичали до дрогерията за сладолед и сода. Не ти беше работа да им даваш предварително парите.

— Продължавай да търсиш — нареди й Ийви.

— Какво?

Не знам, помисли си Ийви и заяви:

— Качвам се горе.

Мейбъл дотича до нея и извика:

— Еванджелин Мери О’Нийл! Няма да ме оставиш нито за миг сама. Неразделни сме като Джордж и Айра Гершуин^[3].

— О, рапсодия. Тогава никога няма да съм тъжна — подхвърли саркастично Ийви, но шегата прозвуча нелепо в тази гробница.

— Би ли продължила да вървиш, моля ти се.

Голямо централно стълбище водеше към втория етаж. Елегантните му, украсени с дърворезба колони, бяха напълно изгнили на места. Стъпалата скърцаха и стенеха под всяка тяхна крачка и Ийви се надяваше стълбата да понесе тежестта им. Прокара лъча на фенерчето по посивелите от паяжини маслени картини. Горе, по дълъг коридор в двете посоки имаше безброй врати. Очите на Ийви търсеха неуморно нещо, което да й помогне да попадне благодарение на дарбата си на улика. Нещо лично.

— Насам — тръгна тя надясно.

Пътем опитваше топките на вратите, но всички бяха заключени. В дъното се натъкнаха на друга стълба. Беше тясна и водеше към мансарда, със закован с дъски прозорец. През пролуките им проникваха късове светлина, но недостатъчни, за да разсеят мрака. Ийви прокара лъча на фенерчето по стаята. Той спря на легло с драпиран балдахин. На скрин с тройно огледало. На гардероб. Мейбъл отвори внимателно скърцащите му врати. Вътре се въргаляха само няколко шапки. На скрина лежеше малко огледало и четка за коса.

Изведнъж Мейбъл нададе смразяващ кръвта писък.

— Какво? Какво има? — сърцето на Ийви заби силно.

Без да спира да пищи, Мейбъл посочи към леглото, където лъчът на фенерчето падна на побягнал плъх. Пищейки, двете момичета почти се покатериха една върху друга.

— Това е последната капка, Ийви — промълви, задушавайки се Мейбъл. — Моля те, защо просто не си тръгнем?

— Добре — съгласи се Ийви.

Не успяваше да се отърси от усещането, че се е провалила.

Изведнъж кракът й попадна на нещо, тя се спъна и едва не падна върху приятелката си.

— Ийви! Искаш да ме изплашиш до смърт ли?

— Извинявай, скъпа.

Тя насочи фенерчето към пода. Част от една дъска беше изгнила, а под нея се провиждаше нещо скрито.

— Не ми казвай, че ще бръкнеш там — изрече ужасена Мейбъл.

— Добре, няма да ти кажа.

Ийви сподави писъка си и бавно-бавно и много внимателно насочи ръка към тъмната дупка, към скрития там предмет. А когато стигна до него, тя го извади рязко и треперейки извика:

— Господи! Не искам никога повече да го правя!

Мейбъл се приближи и попита:

— Какво е това?

Ийви изтри слоя прах от капака на кутията и го отвори. Вътре имаше малка кожена тетрадка. Мейбъл й светеше, а Ийви отвори наслуки на една страница. Горе на страницата пишеше 22 март 1870 година и следваше текст:

— Тази вечер татко лежи покрит със саван върху масата в трапезарията, готов да бъде погребан. Аз съм последната останала от семейство Ноулс. О, загубена ли съм? — прочете високо Ийви и възкликна изненадана: — Това е дневникът на Ида Ноулс!

— На това ли се надяваше?

— Не, то надхвърля надеждите ми.

— Прекрасно! Да се измитаме от тук. Това място ме изнервя.

Заслизаха възможно по-бързо, като внимаваха да не паднат, Мейбъл се устреми към кухнята, откъдето бяха влезли. Ийви обаче забеляза открехната врата в дъното на коридора зад нея. Не я беше забелязала преди. Ами ако там имаше важна улика?

— Ийви! Да вървим! — изсъска Мейбъл.

Само че приятелката й вече се набираше през вратата. Влезе и се озова в малка стая. Колкото и странно да беше, там, в средата на стената, имаше друга врата. Тя завъртя топката, прекрачи прага и полетя надолу по улей за спускане на пране. Пищейки, Ийви опипваше гладките стени на улея, за да намери за какво да се хване, нещо, което да прекрати полета й надолу. Летеше с главата напред, ала мантото й се закачи на нещо остро и тя спря… Откачи го внимателно и отново полетя надолу. Яката се беше скъсала. Тупна тежко — чак костите й издрънчаха — върху мръсен под. Не си счупи нищо, но фенерчето й изчезна, а новото й брокатено манто бе съсипано — в края на улея висеше ярко парче плат.

Ийви се изправи на крака и изчака очите й да свикнат с тъмнината. Помещението постепенно придоби смътни очертания. Стара пещ. Грубо скована маса, отрупана с инструменти. Прашно, вече вкоравено, отдавна забравено пране на едно въже. Едва доловимо движение накара кръвта да забумти в ушите й. Нямаше никого. Но движението се усети — беше сигурна. Вдигна ръка и почувства лек ветрец. Откъде ли идваше? В тази тъмна гробница нямаше нито един прозорец.

— Ийви, добре ли си? — отекна панически в улея глухият глас на Мейбъл. — Ийви!

— Мейбъл, съкровище, жалко, че не можеш да видиш какви готини питиета има тук; Джон Баримор^[4] ми сервира коктейл с шампанско — пошегува се Ийви, за да се поуспокои.

— Не смей да ме премяташ.

— Всичко е наред, бухтичке. Търся стълба. Ще съм горе след минута.

Мейбъл не спираше да говори, както правеше винаги, когато е нервна, но Ийви й беше благодарна за това и, спъвайки се, продължи да се оглежда из тъмното мазе с вдигната ръка, следвайки тънката струйка въздух.

— … не мога да повярвам, че успя да ме склониш да дойда…

Струйката въздух водеше към стена. Беше невъзможно — въздухът не може да проникне през стена.

— … никога повече няма да те послушам, Ийви О’Нийл…

Беше толкова тъмно, че Ийви затърси с ръце пролука в стената. Стори й се, че чува шепот сред оглушителната тишина. Кожата на ръцете и врата й настръхна. Да, шепот. Като драскане на крилца. Като бръмчене на насекоми. Като тихо ръмжене на кучета. Шепнеха едновременно хиляди езици.

— Дръж се, момиче, дръж се — каза си тя високо.

Това й повтаряше Джеймс, когато я държеше и я учеше да стои устойчиво на ледената пързалка.

Сега заедно с дъха трепереха и ръцете й. Чу се изхрущяване — беше настъпила нещо твърдо. Наведе се да провери какво е и вдигна парче от стъклена катарама. Катарама от обувка. Като липсващата от обувката на Рута Бадовски. Зави й се свят, краката й омекнаха и тя пусна стъкленото парче сякаш е нещо гадно. Шушукането започна отново. Все едно някой се движеше в мрака. Старата пещ оживя, лумна огън. Стана толкова внезапно, че Ийви падна по гръб. И също толкова внезапно огънят загасна.

Нещо горе изтрещя шумно и Мейбъл изпищя.

— Мейбъл! Мейбъл! — извика Ийви.

— Ония диванета хвърлиха топката. След цяла вечност! — обясни в улея Мейбъл. — Да изчезваме веднага, преди майките им да дойдат и да ни арестуват за незаконно нахлуване в чужда собственост.

Ийви продължи да се спъва и да търси начин да се измъкне от мазето. Едва не изкрещя от радост, когато най-сетне откри стълба. Хукна нагоре и затропа по вратата, докато Мейбъл не отвори. Хванати за ръце, двете излетяха през главния вход вън на слънце. Дори не си направиха труда да пуснат резето. Спряха едва при платформата на метрото и изчакаха влакът да се приближи, тракайки по релсите на металния градски гръбнак.

 

 

Ийви знаеше, че Уил ще получи удар след разказа й за подвига си в Ноулс Енд, но се надяваше да се усмири, като му покаже дневника на Ида Ноулс, който успя да изтръгне от Мейбъл с обещанието да го прочетат заедно, щом вуйчо й го види. Седна в библиотеката на музея и прегледа няколко страници в самия му край.

7 септември, 1874 година

Тази вечер бе вечер на чудесата! В затъмнената гостна милата ми Мери влезе в контакт с покойните ми родители. Хванахме се за ръце и Мери и мистър Хобс заговориха със странен глас. Чу се почукване и пламъчето на свещта трепна и угасна. Потънахме в пълен мрак.

— Не се бой, милинката ми — изрече в транс Мери и аз веднага разбрах, че това е скъпият ми баща, който говори чрез нея.

О, да чуя думите му към мен от такова загадъчно разстояние, да се вдигне завесата от най-безценните моменти, бе най-голямата утеха за мен.

— Как са моите люляци? — попита мама, както някога, когато беше жива.

Любимите й люляци! Копнежът в душата ми попречи да говоря.

— Красиви, както винаги! — съумях да отвърна.

И колкото и неприлично да беше, не можех да спра пороя от сълзи.

Колко кратко бе посещението им при нас. Надявам се час по-скоро да успея да се чуя с тях.

3 октомври

Мистър Хобс е много ексцентричен човек. Носи най-необичайния медальон — кръг, върху който е отпечатано съзвездие от чудновати символи. Мери казва, че е свещена реликва от таен орден. Понякога го виждам да седи в студената библиотека и да изучава древен текст. Твърди, че самият Господ Бог го е насочил да го намери в хралупата на стар дъб. Книгата била мистичен текст, пълен с ключове за отвъдния свят, и непосветени не можели да я четат. Така ми обясни веднъж, извини се и я заключи в старинния шкаф, а ключа прибра в джоба си. Стори ми се доста безочливо, задето си е присвоил моя старинен шкаф, но по думите на Мери мистър Хобс е духовен човек и не се впечатлявал от земни грижи и неща от рода на собственост и богатство, макар че той всъщност се зае да ремонтира къщата за своя сметка, което е огромно облекчение за мен, защото искам Ноулс Енд да възвърне някогашното си великолепие.

28 октомври

Ужасен трясък! Чуковете на мистър Хобс не ни дават мира ни денем, ни нощем. Преместих се в мансардата, за да избегна праха и нечестивия шум.

22 ноември

Мистър Хобс не ме пуска в собствения ми зимник. Дадох да се разбере колко ме обижда това, а той ми обясни възможно най-мило, че там се е случила ужасна беда и старата пещ, както и всичко останало, трябва да се изхвърли. Говореше с усмивка, но аз забелязах, че очите — възможно най-студеният нюанс на синьото — никога не отразяват усмивката на устните му.

15 януари

Не се чувствам добре и повече лежа. Според Мери съм пренапрегната от прекалено честите разговори с моите скъпи родители и от непрестанните писма да си платя данъците. Само че аз нямам пари.

— Скъпа, продай ми Ноулс Енд. Така аз ще платя данъците, а ти ще продължиш да си живееш както досега, без да се притесняваш, че си единствената собственичка на къщата. Репутацията ти не бива никога да се поставя под въпрос — посъветва ме Мери.

Не съм в състояние да понеса болката да продам Ноулс Енд, но е далеч по-лошо да я загубя на търг. Ще помисля по въпроса. Мери ми предложи сладко вино и настоя да го изпия, за да се успокоя.

20 януари

Не мога да спя спокойно, защото сънувам ужасни сънища.

21 април

Заварих го в тъмната гостна чисто гол.

— Погледни ме и се удиви — изръмжа той.

А в мрака очите му бяха два лумнали огъня. Не си спомням нищо след това. Събудих се с главоболие в леглото си и вече беше следобед. Мери заяви, че нямам нужда от лекар, а само от почивка и от грижите й.

Май

Не знам кой ден е, защото дните се сливат като потоци в река. Долу провеждат странни сеанси. Чувам ги, но съм твърде слаба, за да сляза. А и твърде уплашена.

Август

Жегата е страшна. Цялата къща е пропита от нетърпима воня и направо ми прилошава. Онзи е изчезнал. Нямам представа къде.

1 септември

Звярът се прокрадва, дебне из стаите и плаши всички. Прислужничките — малкото останали — се боят от него. Той разказва най-невероятните истории. Веднъж заяви, че е единственият оцелял от изчезнало племе на избрани, а аз знам, че е бил беден като църковна мишка, произлиза от най-долната класа, отгледан е в сиропиталище в Бруклин. Всеки път разказва различна история, затова е невъзможно да отсееш истината от лъжата.

20 септември

Няма повече да пия сладкото вино на онази жена.

28 септември

Липсата на вино ме кара да се чувствам много болна. Цяла седмица не ставам от леглото, пиша и повръщам. За мен се грижи последната ни останала прислужничка — Емили, най-милото момиче на света. Призна ми, че е изплашена колкото мен. Случайно намерила отключена една иначе винаги под ключ стая и едва не полетяла с главата надолу по улей, който според нея водел право към мазето.

3 Октомври

Събудих се посред нощ от писъци, но се затрудних да определя докъде стигат сънищата и откъде започва събуждането.

8 октомври

Емили не е идвала вече от шест дни.

10 октомври

Надигнах се със сетни сили от леглото и слязох долу. Жалузите бяха плътно затворени и къщата създаваше усещането за гробница.

— Къде е Емили? — попитах възможно най-невъзмутимо мистър Хобс, но коленете ми трепереха под халата.

— Тръгна си доста внезапно, за да е при сестра си, която ражда — отговори звярът.

— Странно, не ми е споменавала нищо за това, а и не си взе заплатата — казах.

— Не искаше да те тревожи с такива дреболии — отвърна той.

— Защо тогава си е тръгнала без дамската си чанта? — попитах, защото първо минах през нейната стая, и видях там чантата й — недокосната.

Мисис Уайт се материализира до звяра, привлечена, без съмнение, от тона ми.

— Ще имаме грижата да я изпратим на бедното момиче. Беше ужасно разтревожена за сестра си.

Коя жена ще вземе да си остави чантата?

13 октомври

Мистър Хобс за пореден път не ми разреши да сляза в мазето. Каза, че не било безопасно, и нещо в тона и студените му сини очи ме накара да се върна бързо-бързо в стаята си.

15 октомври

Чувам шепот в самите стени. О, наближава ужасно бедствие!

17 октомври

Мисис Уайт замина за провинцията да провежда сеансите си на медиум. Шарлатанка! Аз съм сама в къщата с него.

19 октомври

Днес, щом видях колата на мистър Хобс да излиза от гаража и да тръгва по улицата, слязох бързо долу и дълго се опитвах да отворя с фиба ключалката на шкафа. В крайна сметка успях. После прочетох ужасната му книга. Нечестива! Скверна! Пълна с падение и разврат! Едва се сдържах да не я хвърля в печката. О, аз съм в опасност! Трябва отново да пиша на скъпия си братовчед и да му разкажа всичко. Защо, о, защо се съгласих да продам къщата на оная ужасна жена? Мошеничка и измамница! Лъжи и само лъжи! Трябва да си я върна. Аз съм Ида Ноулс и това е моята къща, построена от моя баща. Но най-напред ще разбера какво става в мазето. Сама ще видя.

— Какво става в мазето? — каза си Ийви.

Джерико провря глава през вратата и попита задъхан:

— Ще помогнеш ли? Имаме огромна тълпа.

— Идвам — отвърна тя и остави дневника.