Либа Брей
Ясновидците (39)

„Гробницата“

Детектив Малой влетя в музея, пробивайки си решително път през търсачите на необикновени неща и събития. Със смразяващ поглед прекъсваше всеки, опитал се да го попита за Пентаграмния убиец.

— Мис О’Нийл — поздрави той, докосвайки периферията на шапката си.

— В момента вуйчо не е тук. Имате ли нещо ново?

Той направи знак с очи към библиотеката. Тя предаде групата посетители на Сам и поведе детектив Малой натам, като затваряше вратите след тях. Малой окачи шапката си на един бронзов орел.

— Тръгнахме по следите, които вуйчо ви ни даде за Братството. Оказва се, че през последните няколко години има активизиране на култа. Гражданите се оплакват от тях. И предположете кой е лидерът.

— Предполагам, че не е Уил Роджърс.

— Брат Джейкъб Кол — каза Малой.

Награби шепа ядки от кристалната купа на бюрото на Уил и продължи:

— Проповядвал за Соломоновата комета и за Звяра, който идвал с нея.

Изчака думите му да попаднат в целта и додаде:

— Разбра се, че отглежда добитък и през две седмици идва в града да продава животни на касапите.

— Търговец на месо ли е?

— Да. И е бил тук за всяко от убийствата. Накарах момчетата да го хванат и да го доведат в управлението. Но засега отказва да говори. Мислех да заведа вуйчо ви, та дано той успее да го убеди да си отвори устата.

Ийви прехапа устна.

— А може ли аз да опитам, детектив?

Удивен, Малой вдигна вежди.

— На разпит на възможен убиец? Боя се, че не.

— Може пък да проговори пред момиче. В края на краищата аз не съм заплаха като полицията.

— Оценявам куража ви, мис О’Нийл, но това не е ваша работа.

Взе шапката и й пожела приятен ден.

Щом той си тръгна, Ийви излетя от библиотеката. Музеят гъмжеше от посетители и по изключение й се прииска да не е така. Заподскача зад гърба на хората, за да я види Сам над главите им и извика:

— Сам. Сам Лойд! Трябваш ми!

Той се промъкна до нея захилен.

— Знаех си, че ще се пречупиш.

Тя забели очи с досада.

— Вземи си душ, човече. Трябваш ми, за да ми помогнеш да проникна в „Гробницата“.

— Още ли не си си научила урока?

— О, Джерико! Поеми, моля те, групата. Сам ми е нужен за изключително важна мисия.

— Аз мога да ти помогна — каза Джерико.

— Вече го правиш — изчурулика тя, мушна ръка под ръката на Сам и го повлече към вратата. — По пътя ще ти обясня всичко.

Двамата взеха колата на Уил, за да се спуснат от Горен Уест Сайд към прословутия градски затвор. Пътуваха дълго, а и Сам не преставаше да говори. По едно време попита:

— Приятелката ти Мейбъл все още ли е влюбена в гиганта?

— В Джерико ли? Мммм.

Ийви почти подскочи при думите приятелката ти Мейбъл.

— Какво му е на това момче?

— Просто не го харесваш, защото той те мрази — отвърна тя.

— Не само това е причината.

— Какво искаш да кажеш?

— А, нищо. Мисля, че и ти си падаш по гиганта.

— Джерико? О, той е много симпатичен.

— Значи го харесваш, така ли? — подсмихна се Сам.

— Не казах това.

Минаха покрай големите звукозаписни компании на „Тин Пан Али“ в Уест Туентис и наближаваха елегантните къщи на „Гримърси“.

— Имаш ли си постоянно гадже? — попита след кратко мълчание Сам.

— Никой не може да ме издържи дълго.

Сам я погледна косо:

— Това предизвикателство ли е?

— Не. Голата истина.

— Ще видим.

— Все още ми дължиш двайсет долара — напомни му Ийви.

— Ти приличаш на мен повече, отколкото си мислиш, Ийви О’Нийл.

— Ха!

— Искам да кажа, че ме харесваш много повече, отколкото си мислиш.

— Карай и си гледай пътя, Лойд.

Тресейки се, колата минаваше край бизнесмени в тъмни костюми. Придържаха с ръка бомбетата си, за да не ги отвее вятърът по Ийст Ривър. Множеството се изливаше като пълноводна река по улиците, наподобяващи каньони.

— Имам нещо мъничко за теб — загадъчно се усмихна Сам.

— Така ли? И какво е то? Вече ти казах, че банката е затворена.

— Малко блясък за шията ти.

Той извади от джоба си колие и й го подаде.

Ийви ахна.

— Боже господи! Това тук изглежда да е истински диамант! Откъде го взе?

— Ще повярваш ли, ако кажа, че е от щедра леля?

— Не.

— Здраве да е. Там, откъдето го взех, няма да им липсва. Имат си много.

Ийви въздъхна.

— Сам…

— Ясни са ми такива хора. Мислят само за себе си и изобщо не ги е грижа какво става с другите. Стига да е ново, купуват всичко, което билбордовете и списанията им пробутват.

— А вуйчо Уил намира мен за цинична.

Ийви напъха колието обратно в джоба му.

— Не може просто ей така да обикаляш насам-натам и да си присвояваш разни чужди неща, Сам.

— Защо не? Ако индустриалните магнати го правят, те са герои. Ако малките хора като мен го правят, то те са престъпница.

— Сега пък звучиш като болшевик. Не си от онези анархисти, нали?

— Бомби и революция ли? Не е моят стил. Аз си имам своя си мисия — Сам натърти на последните думи.

— И каква е тая мисия? Да подмамваш момичетата с откраднати скъпоценности?

— Чувала ли си някога за нещо, наречено Проект „Бъфало“?

— Не бих рекла.

— Ами и да потърсиш информация по въпроса, няма да намериш. Тайна правителствена операция по време на войната.

— Как тогава разбра за нея?

— Майка ми работеше за нея. Подложи се на някакъв опит…

— Опит ли? Какъв…?

— Не знам. Но какъвто и да е бил, тя постигна доста висок успех. Двамата с баща ми често се караха за това. Чувах ги от другата стая. Чувствала, че трябва да отиде. „Какво друго ни остава?“, бяха думите й. А баща ми повтаряше: „Не“. Той обичаше тази дума. — Лицето на Сам помръкна. — Така или иначе, след около месец се появиха онези типове от правителството. Поискаха да видят документите на баща ми. Заплашиха да го върнат в Русия, ако не им съдейства. Баща ми не искаше да се връща в Русия, за да гладува или да бъде убит. Имаше си хубава къща и бизнес с кожи. Тъй че същата вечер майка ми си опакова багажа и замина. Изпрати ни едно-единствено писмо. По-голямата част от него бе замазана от цензурата. Пишеше, че вършат добра работа, важна работа за страната. И това щяло да промени човечеството. Повече не получихме вест от нея. Баща ми им писа, но му отговориха, че е умряла от грип. Бях осемгодишен.

— Толкова ти съчувствам, Сам! Това е ужасно.

Градът проблясваше като мираж от следобедното слънце.

— И все пак името Сам Лойд не звучи много руско.

— Сергей Дубович. Баща ми си сменил фамилията на Дойд, когато с майка ми дошли в Ню Йорк. А когато съм се родил, настоял да ме кръстят Сам. Като чичо Сам.

— А-а, ето защо ми се стори познат — подразни го Ийви. — И къде е сега баща ти?

— В Чикаго, предполагам.

— Не знаеш ли?

— Двамата не се разбирахме особено. Той обича да казва не, а аз трябваше да казвам да. Дразнеше се, когато и аз на свой ред казвах не. И със сигурност не му се нравеше упорството ми да разбера какво е станало с майка ми.

— Нали била умряла.

— Това е според информацията от тях. Ето какво получих преди две години.

Измъкна от джоба си опърпана пощенска картичка с дървета и планини. Ийви се престори, че я вижда за пръв път.

— Красиво място. Какво е?

— Не знам. Виж ей там, отзад. На руски е.

Ийви разгледа внимателно ситния, очевидно женски почерк.

— Означава „лисиче“. Така ме наричаше галено мама. Единствено тя ми викаше „лисиче“. Така разбрах, че е жива. Реших да я намеря и заминах. Бях известно време във флота — докато не ме разкриха, че съм само на петнайсет. После постъпих в цирк.

— Не може да бъде!

— Честна скаутска.

— Ти не си скаут — сряза го тя.

Налетяха на дупка и Ийви се килна към Сам.

— Извинявай — промълви пламнала тя и седна с изпънат гръб.

— Не е нужно извинение — захили се той. — Ще гледам да попадна на още някоя.

— И така, циркът — окашля се Ийви.

— Да, циркът. Тренирах за акробат. Станах много добър на въже във въздуха. Краката ми са бързи. Даже правех въздушни трикове — летях.

— На аероплан ли?

— Не е зле да опиташ някога — усмихна се Сам. — Макар че ако искаш да видиш майсторско изпълнение, трябва да гледаш великата Бел Бътлър.

— Коя е тази царица?

— Стара приятелка.

— Каква приятелка? — вдигна удивена вежди тя.

Сам се засмя, но не задоволи любопитството й.

— Циркът ме докара до Кони Айлънд. После те заминаха за зимата във Флорида, а аз реших за известно време да остана тук и да се пробвам да изкарам достатъчно пари, за да намеря мама.

Ийви разгледа отново картичката. Представляваше красива картина на синьо небе и дървета на фона на планини. Върна я на Сам, а той я прибра грижливо в джоба си.

— Не става много ясно накъде точно да тръгнеш.

— Ще я намеря — отсече решително той. — Така че сега знаеш кой съм. А ти? Как се озова при вуйчо си?

Трябваше ли да му каже истината? Това означаваше да признае, че се е опитала да разбере нещо от картичката на майка му, но е ударила на камък. Ами ако изпадне в ярост? Или я помоли да опита пак. При провал ще я сметне за лъжкиня.

— Убих човек, задето се изгаври с честта ми — изчурулика небрежно.

— Нормално. И?

— И… Ограбих магазин за един долар. Просто не мога да се наситя на гривните с изкуствени камъни!

— Че кой може! И?

— И… Обвиних златното момче на града, че е забременило камериерка.

Сам подсвирна тихичко.

— За удоволствие ли?

Ийви вдигна глава. Слънцето изглеждаше толкова близо — просто да го докоснеш — и пробляскваше като станиол върху декор на бродуейско шоу.

— Бях на парти с онези „лъскави млади същества“, които толкова мразиш. Да, бях една от тях. Беше късно, бях пияна и… Така или иначе, ставаше дума за клюка, която бях чула — излъга тя. — Но се оказа истина.

— Не разбирам. Щом е било истина, защо си го загазила?

Изпитваше желание да му каже, но обеща на Уил да си мълчи, а и се пазеше с някоя своя постъпка да не съсипе престоя си в Ню Йорк.

— Наистина убих човек в Охайо.

— Хм. А после започнаха тези убийства в Ню Йорк. Съвпадение, а?

— Предизвикваш ме, Лойд. Боя се, че ще се наложи да те убия начаса. Бъди сладур и стой мирен, докато те душа.

Пресегна се на шега към шията му, но той направи рязко движение с колата и тя изпищя.

— Ще карам кротко, сестро. Просто гледай да не ни вкараш в катастрофа.

Паркираха старата кола на Уил през една пряка, свиха встрани от дрънчащите нагоре по паветата на Сентръл Стрийт тролеи и тръгнаха към „Гробницата“. Висока каменна стена и железен парапет опасваха внушителния елипсовиден затвор с кули от четирите страни. Приличаше повече на средновековна крепост, отколкото на модерна нюйоркска сграда.

— Направя ли този знак — Сам пипна с пръст носа си отстрани — означава да им отвлечеш вниманието, докато аз открадна, каквото ни е нужно. Схвана ли?

— Схванах. Но как ще разберем къде крият човека? — попита отчаяна Ийви.

Влязоха и се натъкнаха на лудница от служители, надзиратели и злодеи — нещо като бродуейска премиера на престъпници.

Сам се приближи към длъжностното лице на гишето.

— Извинете. Дамата тук разбрала, че държите брат й, Джейкъб Кол.

Служителят попита някого по телефона и поклати глава.

— Никакви посетители.

— Разбирам. Просто искаме да се уверим, че не го държите в подземията, защото миналия месец прекара пневмония и застоялият въздух е опасен за дробовете му — обясни Сам.

Служителят се обърна към Ийви:

— Той е в кабинета на началника, тъй че бъдете спокойна.

Тя премигна с дългите си мигли и се опита да изглежда отчаяна.

— Благодаря ви. Бяхте истинско съкровище, сър.

Сам докосна носа си и Ийви пак запримига. Внезапно залитна и извика:

— Охххх.

Припадна възможно най-очарователно и служителят я подхвана. Но през полуотворените си очи наблюдаваше как междувременно Сам му задига ключа.

— О, благодаря ви, сър. Дали има къде да поседна, докато се съвзема?

Той ги въведе зад гишето и посочи една пейка. Ийви намигна на Сам и той прошепна в ухото й, така че кожата на врата й настръхна:

— Сестро, двамата сме страхотен екип.

В този момент отпред възникна безредица между пияни мъже. Служителят изостави Ийви и Сам и се втурна да се оправя с положението. Ийви грабна ръката на Сам и го повлече навътре в сградата.

— За протокола, сестро, това не отговаря на представата ми за добро прекарване — прошепна й той, докато се промъкваха по лабиринта от коридори на внушителния градски затвор.

— Как ще минем покрай охраната? — попита тя.

Видя полицай, седнал зад бюро, да попълва документи.

— Остави на мен.

— Сам — предупреди го тя, като приближиха.

Полицаят вдигна глава и на Ийви й се стори, че гледа право към тях. Чу Сам да си мърмори нещо под носа, все едно шепне молитва, после вдигна ръка, сякаш да ги предпази, и полицаят отново сведе поглед към документите, като че ли изобщо не ги е видял. Получи се много странно и Ийви си каза, че той всъщност наистина не ги е видял.

— Чист късмет — промълви тя и въздъхна.

Намериха Джейкъб Кол в мрачна стая с два стола и маса. Носеше същия работен комбинезон и черна шапка като при последната им среща. И медальонът все така висеше на шията му.

Тя видя недодяланите татуировки, надничащи изпод навитите му донякъде ръкави.

— Здравейте отново — поздрави Ийви. — Помните ли ме, мистър Кол?

Брат Кол я изгледа бегло:

— Ъ-хъ.

— Чух, че не искате да кажете нищо на полицията. Защо?

— Няма да им кажа. Няма да кажа и на теб.

— Колко жалко. А според мен имаме да си говорим за маса неща. За това, например.

Мйви сложи Книга на Братството на масата между тях.

Лицето на Джейкъб Кол помръкна.

— Откъде я взе?

Тя отвори книгата и я запрелиства, без да поглежда към него.

— Увлекателно четиво. Много по-интересно от Моби Дик. Като ето това например.

Обърна на страницата с единайсетте приношения и по-точно на Сватбата на Звяра и Жената, облечена в слънце. После остави книгата на масата и се вгледа в изпълнения с благоговение поглед на Джейкъб Кол.

— Ритуалът на приношенията. Започнал е, нали? Въздигането на Звяра.

Той се приведе над книгата, сложи почтително ръце на страницата и промълви:

— Точно както го вижда пророкът. Когато огънят пламне в небето, избраният ще извърши последното приношение. Звярът ще се появи и ще започне Армагедон.

По кожата на Ийви полазиха тръпки и тя с мъка запазваше присъствие на духа.

— И Звярът идва на този свят чрез ритуалното убийство — ммм, чрез приношенията. Така ли?

Джейкъб Кол кимна рязко.

— Светът е потънал в грях. Бог ще го очисти с кръв чрез избрания.

— И избраният сте вие — направи опит Ийви.

Устните на Кол се свиха от дълбоко презрение.

— Защо трябва да ти кажа? Ти не си нито законът, нито си вярваща. Ти си само едно момиче.

— Както Рута Бадовски беше само едно момиче — сопна се Ийви.

Не харесваше ни най-малко този Джейкъб Кол.

— Кажете ми, наистина ли изпратихте очите й на полицията като приношение на Звяра, та той да знае, че сте изпълнили пророчеството — блъфира тя.

— Аз… аз го направих. Дано Бог е доволен.

От Джейкъб Кол не би излязъл особено добър играч на покер, помисли си тя.

В този кратък и уязвим миг на изненада си беше разкрил картите — той не знаеше, че тя лъже. Не знаеше подробностите около убийствата.

— А какво ще кажете за ръцете на Томи Дъфи? Какво направихте с тях? — притисна го тя.

Джейкъб Кол застина с напълно безизразна физиономия.

— Казах всичко, каквото имах да кажа. Няма да кажа нищо повече.

— Добре тогава. Просто искам да знам още нещо. Последно, а после ви оставяме на мира. Медальонът ви — какво означава той?

Джейкъб Кол продължи да мълчи.

— Ийви, да се изпаряваме — подкани я Сам. — Чувам някой да идва по коридора.

— Ама толкова е хубав! — отвърна му тя предизвикателно. — Просто искам и аз да си имам такъв. Откъде го взехте?

— Не може да се подиграваш с Бог! — погледът на Джейкъб Кол стана кръвнишки.

— Кой каза нещо подигравателно за Бог? Просто искам да узная името на вашия бижутер. Или бихте ми позволили да купя вашия — Ийви протегна пръст, като че ли да докосне медальона, но Джейкъб Кол удари с юмрук по масата и тя отскочи назад.

— Той е за мен и само за мен! И Бог каза: Измий плътта си и приготви стените на къщите си. Свържи душата си със Свещения знак и го носи винаги и ще си закрилян и на този свят, и в отвъдното. Но се грижи Свещеният знак да не бъде унищожен. Защото тогава ще прекъснеш връзката на душата си!

— Разбирам — кимна Ийви, стараейки се да не покаже усмивката си.

Беше получила това, което искаше, макар сърцето й да биеше лудешки.

— Тогава ще отида в „Тифани“. Благодаря ви все пак.

 

 

— Какви бяха тия глупости да се свържеш със Свещения знак? — попита Сам след като се измъкнаха от „Гробницата“ и тръгнаха бързо към паркираната си кола.

— Изглежда вярва, че е възможно да завържеш душата си с медальон. Възприема го като своеобразен магически предмет, който ти позволява да живееш вечно.

Сам подсвирна и тръсна глава.

— В какво ли не вярват хората. И ти мислиш, че това е нашият убиец?

Ийви поклати бавно глава.

— Не мисля. Убиецът не е изпращал по пощата очите на Рута Бадовски на полицията. Измислих си го и той се хвана.

— Може би се преструва, че не знае нищо.

— Може би — съгласи се тя, без да е убедена.

На тротоар вестникарче развяваше вестници и викаше:

— Допълнително издание! Допълнително издание! „Дейли Нюз“! Специален брой с новини за Пентаграмния убиец! Прочетете всичко за това!

Ийви подхвърли дребни пари на момчето и зина, удивена от заглавието на първа страница.

— УБИЕЦ ИМИТАТОР! ПЕНТАГРАМНИЯТ ЗЛОДЕЙ ИЗЗЕМВА СТРАХОВИТА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА! Предател! — изсъска гневно тя. — Аз му дадох тази ценна идея, а той я е използвал, за да му се прочуе името!

— Никога не се доверявай на пресата, кукло — посъветва я Сам.

Ийви отвори на статията, а после я прочете направо на улицата сред вихъра от пешеходци.

— „През лятото на 1875 година на хиподрума Белмонд е намерено частично разложеното тяло на неидентифициран мъж. По него имало следи от странни татуировки, включително и петолъчка, а за ризата му била прикрепена бележка. Голяма част от мастилото било изличено от вятъра и дъжда, но се разчитали две думи: ездач и звезди“ — Ийви ахна: — Бледият Ездач, яхнал смъртта пред звездите. Третото приношение. Той наистина изземва страница от историята.

Скочиха в колата на Уил и подкараха бързо към горната част на града, а щом стигнаха, Ийви дори не изчака Сам да паркира — влетя в музея и прекъсна лекцията на вуйчо си.

— Открих третото приношение — заяви тя и размаха вестника.

После излезе от залата и остави Уил и студентите му в пълно недоумение.

Малко по-късно самият Уил влетя в библиотеката и извика:

— Ийви, как, по дяволите, си позволяваш да прекъсваш така лекцията ми?

— Вуйчо, чуй това! — и тя започна да му чете статията на Т.С. Уудхаус. — Преди петдесет години! Третото приношение е направено преди петдесет години…

— Ийви — повиши тон Уил.

— Затова убиецът е започнал от петото — защото другите четири вече са били извършени и той просто си довършва работата!

— Ийви, Ийви! — прекъсна я Уил. — Джейкъб Кол си е признал.

— Той… какво?

— Само преди половин час. Терънс ми телефонира. Признал си е всичко. Казал, че той е избраният, предопределен да донесе края.

— Но той не е убиецът. Не може да е.

— Той е, Ийви! От полицията в Нов Бретрън потвърдили, че през последните шест месеца проповядвал за пристигането на Звяра и появата на Соломоновата комета. Признал е злодеянието си. Всичко свърши — натърти Уил. — Защо не си подариш една вечер навън и не отидеш на танци с приятелите си? Заслужи си го. А сега аз трябва да се връщам и да си продължа лекцията.

Ийви седна на широката стълба и се заслуша в гласа на вуйчо си оттатък — говореше за природата на злото.

Джерико дойде и се настани до нея.

— В „Палас“ прожектират Фауст на Фридрих Мурнау.

— Чудесно — отвърна тя, все още премисляйки нещата в главата си.

— Чудех се дали не би…

На външната врата се почука.

— Ще ида аз — въздъхна Ийви. — Сигурно още някой репортер.

Вън на стълбите стоеше висока, едра чернокожа жена в елегантен кафяв кариран костюм, с бежова шапка с червена панделка. Не приличаше на репортер; държеше се всъщност по-скоро като кралица.

— Мога ли да ви бъда полезна? — попита Ийви.

Жената се усмихна любезно, но хладно.

— Търся доктор Уилям Фицджералд.

— В момента има лекция.

— Разбирам — кимна жената, поразмисли и каза: — Мога ли да му оставя визитната си картичка?

— Разбира се.

Жената извади от дамската си чанта семпла кремава картичка. Ийви прокара пръст по буквите. Мис Маргарет Уолкър, адрес — в горната част на града.

— За мистър Фицджералд ли работите?

Каза „работите“ по особен начин — с известен привкус на съмнение — и накара Ийви да застане нащрек.

— Аз съм му племенница, Ийви О’Нийл.

— Негова племенница — удиви се мис Уолкър. — Не е ли прекрасно?

Ийви се поколеба как следва да се държи с мис Маргарет Уолкър. Не се случваше често някой да я накара да се почувства така съсипана.

— А вие, мис Уолкър, за вуйчо ли работите?

Устните на жената потрепнаха в подобие на усмивка, преди да се спрат и замръзнат.

— Не.

Заслиза по стълбището, но се обърна и попита:

— Мис О’Нийл, дано да не е неучтиво от моя страна, но на колко сте години?

— На седемнайсет.

— Седемнайсет — повтори жената, сякаш за да го обмисли. — Приятен ден, мис О’Нийл.

Ийви обърна картичката и с удивление прочете кратката бележка на гърба, написана педантично от Маргарет Уолкър.

То се връща.

Какво се връща? Коя беше Маргарет Уолкър? И каква бе тя на Уил?

Тя отиде пак в библиотеката и с изненада видя, че вуйчо й е там.

— О-о, ти вече си свършил. Някой тъкмо те търсеше. Една жена. Остави си визитната картичка.

Уил се втренчи в името. Обърна картичката и прочете бележката на гърба.

— Коя е тя, вуйчо?

— Не я познавам — Уил хвърли визитката на Маргарет Уолкър в кошчето за боклук.