Либа Брей
Ясновидците (33)

Торбалан

На входа на великата масонска ложа Уил и Ийви бяха посрещнати от дребен мъж с тънки мустаци и кръгли очила с черни рамки, които превръщаха очите му в огромни сини орбити и Ийви веднага си представи бухал.

— Насам — нервно посочи мъжът. — Полицаите са вече тук, разбира се.

Той ги преведе през коридор с ламперия до обикновена дървена врата, на която имаше бронзова табела Готическа зала. Дребният мъж отбори вратата към задушно антре, после отбори втора врата и се озоваха в помещение, наподобяващо светилище. Миризмата веднага удари Ийви в носа — отвратителна гъста смрад на дим и изгоряла плът, която заседна дълбоко в гърлото й.

Очите й обходиха великолепната залата: висок таван с греди и полилеи. В единия край имаше орган, а в другия — буквата Г на фона на слънце. Неколцина полицаи и следовател бяха наобиколили малък олтар. Те се отдръпнаха и Ийви ахна. Върху олтара се намираше силно обгорялото тяло на последната жертва на Пентаграмния убиец.

— Член на нашето братство е открил тялото към десет сутринта — промълви премигващият мъж.

Той се запъна при думата „тяло“ и мустачките му се накъдриха от отвращение.

— Достопочитаемият велик майстор бе уведомен с телеграма, защото е извън града със семейството си.

— Покойникът е брат Юджийн Мериуедър — поясни Малой.

— Той е Младши калфа — прекъсна го приличащият на бухал мъж.

— Бил е — уточни Малой, давайки на дребосъка да разбере кой командва парада. — Работил до късно тук. Отишъл към осем на вечеря с двама масони в ресторант на Осмо авеню. Разделили се някъде към десет и мистър Мериуедър се върнал сам в Ложата. И тогава убиецът го проследил.

Ийви погледна неволно буците по краката на обгорялото тяло и усети леко замайване. Хвана се за един стол, за да не падне, и затвори очи, но образът не изчезна.

— Оставил е на жертвата същия онзи печат — пентаграмата. И това е единственото неизгоряло място по тялото — Малой посочи кръг върху кожата на трупа, незасегнат от огъня.

— Нека великият архитект бди над нас — изрече тържествено дребният мъж-бухал.

— Вратите били затворени отвътре.

Малой си почеса носа и погледна косо дребосъка:

— Имате ли някой в Братството, който да е имал сметки за уреждане с него? Или например някой, който да е превъртял?

— Не, разбира се.

Гигантските очи на дребосъка не премигнаха зад очилата.

— Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Джон Джейкъб Астор, Хенри Форд, Хари Худини, Франсис Белъми — авторът на Клетвата за вярност, самата клетва, сър! — са наши братя; всички до един велики мъже. Без масонското влияние страната не би могла да се основе, а впоследствие и да процъфти.

Мъжът и детектив Малой влязоха в спор и гласовете им отекнаха в осквернената зала.

— Ние сме твърде далеч от дома и сме уморени — обади се най-сетне Уил.

Мъжът с очи на бухал спря изпълнената си с негодувание лекция и се усмихна:

— Не знаех, че сме съмишленици, сър. Извинете ме, мистър…?

Той се приближи за ръкостискане, но Уил го избегна и продължи да гледа съсредоточено трупа.

— Покойният имаше ли врагове?

— Мистър Мериуедър ли? Не. Той бе високо уважаван.

— Е, някой не го е обичал — измърмори Малой.

— Можеше да се издигне до Достопочитаем велик майстор някой ден. Миналата година речта му в „Киванис клъб“ бе приета много добре. Да, много добре.

— Не се докопахме до нищо, Уил. Господи — изсъска ядно Малой и ритна от безсилие и гняв един стол.

Свършената работа не ги бе приближила до този луд убиец. Заедно с цигарения дим в залата увисна и чувството за безнадеждност. Ийви започна да се прокрадва малко по малко към мъртвия. Тялото бе изгорено до синьо-черен цвят, изпод който се подаваше недопечена влажна плът. Ръцете бяха сгърчени, а главата — отметната назад, сякаш да издаде вик на агония. Вероятно бе изпитал неописуем страх и невъобразима болка. И ако Ийви направеше каквото бе намислила, щеше като нищо да узнае колко ужасно всъщност е било. И едното, и другото се оформяше все повече, а ударите на сърцето й се засилваха. Масонският пръстен на Юджийн Мериуедър се бе разтопил на изгорения му пръст, но тя се надяваше да разчете нещо при допира с метала.

Вуйчо й разговаряше с мъжа-бухал и с Малой. Другите полицаи изследваха внимателно залата и си водеха бележки. Никой не й обръщаше внимание. Сега или никога, каза си тя, задиша през устата и притисна с длан ръката на Мериуедър. При допира на пръстите й кожата под тях се разпадна и тя възпря вика, забил нокти в гърлото й. Сълзи боднаха очите й, дъхът в гърдите й замря.

Не можеше да го направи; беше прекалено ужасно. Вдигна си ръката и потърси утехата на монетата на врата си. И тогава я слетя спомен.

— Защо трябва да отидеш? — беше попитала тя през сълзи Джеймс онзи ден в градината.

— Защото, момичето ми, човек трябва да се бори за всичко, което е правилно и справедливо. Не бива да допуснеш да победи терорът — беше отвърнал той, избърсвайки сълзите й.

Ийви си пое три пъти дълбоко дъх, затвори очи и стисна силно наполовина разтопения пръстен и разпадащата се плът на масона. Даваше си смътно сметка, че заскърца със зъби, когато образите прелитаха пред затворените й клепачи като постепенно усилващ се първоначално лек дъжд.

Юджийн Мериуедър лъска с парче плат пръстена. Цялата му гордост е в него. Ден на брега с приятел. Слънцето сияе на пясъка. Лимонада — Ийви усеща освежаващия й вкус. Но никой от тези спомени не е свързан пряко с убиеца. В желанието си пръстенът да каже повече тя го притисна по-силно, ала образите останаха все така бледи — както при бързо показани снимки не успяваш да видиш нищо смислено в тях.

Дишай, каза си. Намали темпото. Виж всичко. Но ужасното състояние на тялото, а и собствените й нерви, я разсейваха. Загуби връзката. Наложи се да се бори, за да я върне. И тогава го чу: подсвиркването. Същото подсвиркване чу и когато пипна катарамата от обувката на Рута Бадовски. Ийви усещаше бесните удари на сърцето си. Като в сън тя внезапно се оказа с Юджийн Мериуедър, който върви по тъмния коридор към златистата светлина, лееща се от Готическата зала. Той протяга ръка. Месинговата топка на вратата хвърля отблясъци. Вратата се отваря…

— Какво правите?

Един полицай стисна силно ръката й и прекъсна връзката. Очите му бяха пълни с възмущение и погнуса.

— Аз… аз… — прошепна Ийви. — Молех се — успя да смотолеви.

Беше толкова близо — само миг и вероятно щеше да види лицето на убиеца. По бузите й потекоха сълзи на безсилие и полицаят омекна. Потупа я по рамото:

— Махни се оттук, миличка. Веднага.

Тя се остави да я изведе. Със сигурност чу нещо. Дали беше важно? Дали подсвиркването идваше от убиеца, или отнякъде другаде? Същата мелодия ли беше? Не беше сигурна.

Бригада чистачки с колосани престилки дойдоха с парцали и кофи, пълни със сапунена вода.

— Не пипайте нищо — извикаха едновременно Малой и Уил.

Мъжът-бухал отпрати жените с леко помахване на меките си пръсти и те се оттеглиха в сивотата на антрето, където зачакаха нови указания.

— Закъсахме я, Уил — поклати глава Малой.

Излязоха и премигнаха от неясната светлина на 23-та улица, където ги връхлетяха надвикващи се един през друг репортери.

— Лешояди! — изръмжа Малой. — Разкарайте се оттук!

Т. С. Уудхаус хукна напред с тефтер и молив в ръка. Сутринта очевидно бе сресал назад и намазал обилно с брилянтин непокорната си кестенява коса, но сега един дълъг кичур висеше над лявото му око като воалетка. Ийви се надяваше да не я разкрие пред вуйчо й.

— Извинете ме! Господа, аз съм Т. С. Уудхаус от „Дейли Нюз“. Чух, че имате пореден труп там вътре. И той не е някоя участвала в танцов маратон девойка от Бруклин или момче от Уест Сайд.

— Разкарай се, Ууди — озъби се Малой.

Обидата изглежда не направи никакво впечатление на мистър Уудхаус. Той погледна Ийви, после се обърна към Уил.

— Вашето мнение по въпроса, професоре? Явно положението е сериозно, след като въвличат и цивилни. Това гангстерска война ли е? Работа на апаши? На анархисти? На червени? На борци против капитализма? — Уудхаус се засмя. — Или Торбалан?

— Или някой репортер — подхвърли насмешливо Малой. — Защо не запишеш това, Ууди. Ей, момчета, дайте ни повод да ви откараме с кораб в Русия.

— Свобода на пресата, детектив.

— По-скоро свобода на чакалите. С това ваше безотговорно отношение към фактите всички ние четем правдоподобни истории, колкото са правдоподобни риболовните разкази на дядо ми.

— Анархистите възнамеряват да унищожат държавата — изложи Уил становището си по предишния въпрос. — Искат да създадат пълен хаос, да съсипят реда. Това е методично. Планирано.

Моливът на репортера препусна по страницата.

— Тогава значи е Торбалан, така ли?

— Ей, момче, не си ли малко млад за тая работа? — обади се пак Малой.

— Време е да се избавим от старите дърдорковци, дето пишат мили прилежни истории. Хората се нуждаят от доза силни усещания в новините, които четат. Малко оживление. Не сте ли съгласна, мис О’Нийл?

Ийви не отвърна.

— Хайде, късмет — пожела Малой.

— Не вярвам в късмета. Вярвам във възможността. Двамата с вас, професоре, можем да работим заедно по случая. Да качим убиеца на бесилката. Какво ще кажете?

Уил си оправи шапката и тръгна към 6-о авеню. Т. С. се промъкна до Ийви и вдигна ръка за поздрав.

— Гледката вътре трябва да е била ужасна. Бедното създание, цялата трепериш. Да ти помогна, а? Извинете, извинете, момчета, направете път.

Т. С. Уудхаус отведе Ийви зад една полицейска камионетка, разкопча сакото си и й показа плоска джобна бутилка.

— Имаш нужда от малко течност за кураж.

Ийви отпи голяма глътка, после повтори.

— Благодаря.

— Няма защо. Можеш обаче да опишеш сцената вътре.

Тя му разказа някои подробности, но умишлено премълча други.

— Имаш ли нужда от услуга, веднага уведоми Т. С.

— Ще го запомня, мистър Уудхаус.

Ийви отпи последна глътка от шишенцето му и си оправи шала.

— Как изглеждам?

Т. С. Уудхаус се ухили:

— Превъзходно.

— Накарай фотографа си да ме снима отляво. Този е хубавият ми профил. О, освен това ще трябва да го представим сякаш съм недоволна. Ясно ли е?

Т. С. Уудхаус се усмихна едва видимо и каза:

— Бизнес и нищо повече.

— На този свят няма по-долна категория хора от хладнокръвните убийци. Освен репортерите — изрече високо Ийви, мина покрай живата верига полицаи и остави репортерите зад гърба си. Обърна се съвсем леко, като запази достатъчно дълго позата, та фотографът на „Дейли Нюз“ да успее да я снима. После метна шала на едното си рамо и хукна към Уил и очакващата я зад ъгъла кола.

Главоболието бе започнало. Ийви се отпусна на седалката и през прозореца на полицейската кола се загледа в 6-о авеню. В странична улица няколко щастливо нищо неподозиращи момчета играеха стикбол. Надяваше се още дълго да не разберат нищо. На предната седалка Малой записваше нещо в тетрадката си. Драскането на молива по хартията засили още повече главоболието й. Тя затвори очи. Не съзнаваше, че си свирука мелодията, която чу в Храма, докато детективът не каза:

— Не съм я чувал от години.

Ийви вдигна глава от облегалката на седалката и попита:

— Знаете ли тази песен? Каква е?

— „Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал./Мигом гърлото ти ще пререже, кокали ще събере,/и за няколко жълтици на пазар ще продаде.“ Пееха я в нашия квартал, за да ни плашат и накарат нас, дечурлигата, да сме послушни. И викаха: Немирния Джон ще дойде да ви вземе, ако не слушате.

— Кой?

— Немирния Джон. Джон Хобс. Обирал е гробове, мошеник и убиец. Пазел е човешки кости в къщата си, една голяма къща в горната част на града.

— Допускате ли да стои зад тези убийства?

Малой се усмихна снизходително:

— Невъзможно, мис О’Нийл.

— Защо?

Малой спря да пише и я погледна право в очите:

— Защото Джон Хобс е мъртъв, при това от близо половин век.