Либа Брей
Ясновидците (29)

Кръв и огън

Юджийн Мериуедър влезе във внушителната бяла сграда на великата масонска ложа на Западна 23-а улица, близо до трещящата електричка на 6-о авеню, и се изкачи до малкия си офис на шестия етаж. Беше доволен от вечерята със своите братя от ложата, прераснала в събрание по повод благотворително начинание, което се надяваха да осъществят. Сега под меката светлина на настолната лампа той изготвяше предложение до великия майстор.

Обгърнат от тишината на кабинета, той отвори бижутерската кутийка, скрита до преди малко във вътрешния джоб на сакото му, и прокара пръст по копчетата за ръкавели върху тъмното кадифе в нея. Утре бе рожденият ден на Едуард. Усмихна се, като си представи как пита: „Какво е това?“, когато отваря кутийката и вижда изкусно изработените ръкавели със заобленото Е — инициала на първото му име. Почти усети нежната целувка на Едуард върху устните си, Едуард — неговата голяма любов, неговата голяма тайна.

Внезапен шум привлече вниманието му. Беше весело подсвиркване. С ужас си помисли да не би старият мистър Сондърс, любител на чашката, да е паднал и да се е наранил.

— Сондърс, старче, ти ли си? — извика той.

Подсвиркването спря. Доволен, Юджийн се върна към заниманието си, но съвсем скоро се започна отново — изнервящата мелодийка отекваше в безлюдната ложа. Повече от изнервяща… влудяваща. Погледна към телефона на бюрото и в душата му започна вътрешна борба дали да не позвъни в полицията. Колко глупаво щеше да се почувства, ако все пак се окажеше, че е старият Сондърс. А и колко обидно щеше да е за Сондърс, много близкият приятел на великия майстор. Юджийн рискуваше да съсипе репутацията си в Братството и никога да не се издигне над Младши калфа. Не, не биваше да допусне да се изложи на срам или присмех. Подходеше ли внимателно и дискретно към случващото се със Сондърс, имаше вероятност старецът веднага да го обикне. Точно това бе замаскираната като препятствие благоприятна възможност, за която говореха стимулиращите духа книги! Щеше да застане смело пред предизвикателството. Колко щеше да се гордее с него Едуард, когато по-късно му разкаже за случилото се.

Извика отново:

— Сондърс, чуваш ли ме?

Нищо, освен проклетото подсвиркване.

Юджийн Мериуедър си оправи вратовръзката, напусна удобството на бюрото си и надникна вън. В дъното на тъмния коридор трептеше бледа златиста светлина от леко открехнатата врата на Готическата зала. Заинтригуван, масонът тръгна към нея покрай портретите в рамка на покойните братя. При всяка крачка по тъмния коридор в стомаха на Юджийн Мериуедър се надигаше тревога, преминаваща в пулсации на кръвта му. Нещо, което го връщаше към първобитните му прародители и нуждата им да се свиват край огньовете в дълбоките пещери, — онзи вид предупреждение, което никаква — независимо от степента й на развитие — цивилизация не бе в състояние да изличи окончателно. Почти съжали, че не повика полицията, но амбицията го тласкаше да върви напред към изпълнената с блясък зала. Хвана дръжката и отвори вратата.

Пожар. Златистата светлина бе от горящия централен олтар. И докато се опитваше да събере отделните парчета от загадката — Пожар? В Готическата зала? Как е възможно? — вратата зад него се затръшна. Дръпна дръжката, все още с надежда за опора на ръба на логиката: Това е шега. Някакви хулигани плачат за надлежен урок. Ще съжаляват много, много дълбоко за това си деяние. Да стоят отвън и да не позволяват вратата да се отвори! Днешната младеж няма никакво уважение. Всички до един са хулигани.

Свирукането спря. В залата отекна дълбок плътен глас:

— Те не следваха пътя на праведността и закона и предизвикаха Божия гняв.

По стената премина тъмна сянка. На пръв поглед приличаше на издължена сянка на мъж, но когато се приближи, стана ясно, че онова, което се криеше зад гърба на Юджийн Мериуедър далеч не е човек.

— И бе разпоредено да се извърши седмото приношение: Под зоркото око на Бог да се изпъдят еретиците от Храма на Соломон и да се очистят греховете им с приношение от кръв и огън. Защото няма друго изкупление за греха, освен с кръв…

Юджийн Мериуедър сложи ръка на гърдите си и усети бесните удари на сърцето си под малката квадратна кутийка за Едуард. Вкопчи се в мисълта за своята любов и се обърна бавно. И тогава стените зашепнаха, а той изгуби опората си на ръба на логиката. И последва ужасяващо падане в ад отвъд въображението.