Либа Брей
Ясновидците (28)

„Хотси Тотси“

Беше убийствено скучен ден. Дъждът задържа Ийви в музея и за развлечение тя започна да пренарежда книгите на един рафт по разбираем само за нея принцип за класификация. Опасяваше се да не си загуби разсъдъка от шума на дъжда и обзелата я досада, но се развесели при мисълта, че ако този следобед оцелее, ще се радва на вечер с приятели навън, обещаваща да бъде много вълнуваща. И ето че вечерта настъпи. Ийви се изкъпа, напарфюмира и мина през всички тоалети в гардероба си, докато не се спря на сребриста рокля с мъниста, която блещукаше по тялото й като дъжд. Сложи си дълъг наниз от перли, увит два пъти около врата, и сиви сатени обувки „Мери Джейн“ на токове и с кръгли кристални катарами. Избра тъмночервено червило, очерта си очите с черен молив и завърши всичко с черно кадифено палто с кожена яка. Мушна в плетената си чантичка двайсет долара от топящите й се резерви, пръсна си парфюм с пулверизатора и се появи леко и ефирно в дневната. Джерико седеше на кухненската маса и оцветяваше фигурки за модел на бойна сцена. Вуйчо Уил пък седеше на разхвърляното си бюро до еркерния прозорец, затрупано с бумаги и книги.

Щом я чу да влиза, той вдигна за секунда глава, огледа я и се върна към работата си, но отбеляза:

— Доста си издокарана.

Ийви започна да си слага дългите ръкавици без пръсти и обясни:

— Отивам на танци с Тета и Хенри в най-прекрасния нощен клуб.

— Но не тази вечер, опасявам се — подхвърли Уил.

— Но, вуйчо, Тета ме чака и ако не отида, ще е истинско оскърбление. Вече никога няма да ме помоли за нещо.

— Ако не си чула новината, знай, че по улиците на Манхатън броди брутален убиец.

— Но, вуйчо…

— Съжалявам, Ийви. Просто не е безопасно. Ще има и друг път. Атена ще разбере, сигурен съм.

— Казва се Тета. И не, няма да разбере.

Предусети опасността сълзите й да рукнат всеки миг. Прекара векове да си гримира очите, затова примигна, за да избегне риска да се размажат.

— Моля те, вуйчо.

— Съжалявам, но решението ми е окончателно — отсече Уил и сведе глава над книгата си — присъда, делото е приключено.

По радиото говорителят превъзнасяше достойнствата на денталната система „Паркър“: Защото здравето на вашите зъби е твърде важно, за да бъде оставено на случайността.

Джерико се окашля и предложи:

— Ако искаш, да поиграем на карти. Или да послушаме радио. От девет часа започва ново шоу.

— Чудесно — изрече горчиво Ийви и влетя побесняла в стаята си.

Затръшна силно вратата след себе си и се хвърли на кревата.

Диадемата с фалшиви перли се смъкна до веждите й и се наложи да я бутне нагоре. Защо точно тази вечер Уил бе избрал да се държи като… като родител? Не можеха да живеят в страх зад стените на „Бенингтън“ и да не смеят да отидат и на крачка по-далеч от музея. Ийви се обърна по гръб и се загледа в света през прозореца от другата страна на пожарната стълба.

Пожарната стълба.

Седна в кревата, изтри с пръсти леко размазаните си очи и отново си сложи ръкавиците. Открехна съвсем малко вратата и обяви:

— Оттеглям се за нощен покой.

После много внимателно отвори прозореца и се качи на стълбата. Ако за краткия си живот бе научила една истина, то тя беше, че е по-лесно да молиш за прошка, отколкото за разрешение. Не се канеше да моли нито за едното, нито за другото.

Няколко етажа по-надолу Мейбъл изпищя, когато Ийви влезе в стаята й през прозореца и каза:

— По-тихо. Това съм само аз.

— Помислих си да не би Пентаграмният убиец да идва да ми пререже гърлото.

— Ти и вуйчо ми. Съжалявам, задето те разочаровах. — Ийви си оправи роклята.

— Мейбъл, скъпа, какво става? — попита мисис Роуз от другата страна на вратата.

— Нищо, мамо! Привидя ми се паяк, но се оказа, че греша — извика в отговор Мейбъл и прошепна на Ийви: — Срещата ни не беше ли горе?

— Промяна на плана. Вуйчо ми забрани да излизам. Кълна ти се, че се държи като родител!

После огледа критично семплата рокля от бяла органза на приятелката си.

— Господи, да не си си загубила ума, бухтичке?

— Какво не й е наред?

— Имаш нужда от червило.

— Нямам нужда от червило.

Ийви сви рамене.

— Прави, както си знаеш. Не мога да водя две битки тази вечер.

Двете тръгнаха на пръсти към вратата. Съпрузите Роуз провеждаха в дома си поредно политическо събрание — нещо, свързано с апелацията на Сако и ванцети, анархистите. Мисис Роуз извика:

— Здравей, Еванджелин.

— Здравейте, госпожо.

— Много мило от страна на вуйчо ти, че ще ви заведе на поетическо четене. Важно е да се грижите за образованието си, вместо да си пилеете времето в буржоазни и неморални развлечения от рода на танци по нощни клубове.

Ийви извъртя очи към Мейбъл, като едва се сдържаше да не се засмее.

— Трябва да тръгваме, мамо. Не бихме искали да закъснеем за четенето — Мейбъл повлече Ийви навън.

— Виж ти, излиза, че не само аз се измъквам тази вечер — заяви Ийви и двете хукнаха към асансьора.

— Така изглежда — ухили се Мейбъл.

 

 

— И после му казах: Удоволствието е изцяло твое. Точно така го формулирах. Последната дума беше моя — описа Ийви случилото се при първото идване на Сам Дойд в музея.

— Със сигурност си го казала — засмя се Тета. — Не бива да позволяваш на този тип Сам да ти влиза под кожата.

— Да съм споменавала, че ми е влязъл под кожата?

— Не. Явно си му дала да разбере, Ивъл — намеси се Тета и Хенри се засмя.

Четиримата бяха взели такси до Харлем, което Тета любезно плати и сега вървяха към нощния клуб „Хотси Тотси“ — водеше се за най-новата мода.

— Свърши. Край. Нехранимайкото си намери майстора — Ийви махна с ръка за ефект.

— Добре, защото пристигнахме и тук паролата определено не е нито Сам, нито Лойд.

Хенри почука бързо и ритмично — бум-да-бум-бум — и след миг мъж в бял смокинг и папийонка открехна вратата и каза:

— Добър вечер. Това е частна територия.

— Ние сме хора на султана на Сиам — обясни Хенри.

— Кое е любимото цвете на султана?

— Еделвайсът със сигурност е прекрасен.

Миг след това вратата се отвори широко.

— Вървете все направо.

Мъжът в смокинга ги преведе през шумна кухня, изпълнена с гореща пара, и надолу по спираловидна стълба към подземен тунел.

— Връзката със съседната сграда — пошушна Хенри на Ийви и Мейбъл. — Така, ако полицията нападне внезапно клуба, повечето от пиенето остава скрито някъде.

Мъжът в смокинга отвори друга врата и ги въведе в помещение, обзаведено като султански дворец. Гигантски папрати се извисяваха над златните краища на огромни делви. Панели, обвити в бледожълта коприна, покриваха тавана, а стените бяха боядисани в тъмночервено. Върху маси, застлани с бяла дамаска, просветваха малки кехлибарени фенери. Оркестърът на сцената свиреше джазово парче, няколко девойки танцуваха на дансинга, а мъжете им подвикваха: „Давай, давай, давай!“ и „По-страстно!“ Богати посетители с чаша в ръка присядаха от маса на маса и привикваха с небрежен жест някое от момичетата, предлагащи цигари на сребърни подноси — „Лъки страйк“, „Кемъл“, „Честърфийлд“ и „Олд голдс“. Огромна реклама обещаваше специално парти за наблюдаване на Соломоновата комета и Ийви се опита да не мисли за по-зловещото й значение в съзнанието на луд убиец.

— Върхът е — възкликна тя, изпълнена с възторг от всичко наоколо.

Това бе чакала толкова дълго. Никъде другаде освен в Манхатън нямаше подобни клубове.

— А оркестърът е черешката на тортата.

— Те са най-добрите — кимна Хенри. — веднъж ги слушах в „Котън клъб“. Но не обичам да ходя там, защото имат цветна преграда — каза той и като видя недоумението на Ийви, поясни: — В „Котън клъб“ няма проблем оркестърът да свири за белите, но не разрешават на музикантите да сядат по масите, да си поръчват пиене и да се смесват с другите посетители. Това място го държи Папа Чарлс Кинг, а той сервира на всички.

В ъгъла бяла жена разговаряше с чернокож. В Охайо това никога не би могло да се случи и Ийви се зачуди какво биха казали родителите й. Несъмнено нямаше да е похвално.

Тета побутна Хенри с лакът.

— Ето го Джими Д’Анджело. Иди си поговори мило с него и го придумай да ти даде да свириш.

Хенри се извини и тръгна бавно към маса до сцената, където седеше мъж с цилиндър и монокъл и пушеше пура, а на рамото на смокинга му беше кацнал яркозелен папагал.

— Хенри е голям талант, но Фло — мистър Зигфелд — не го разбира — въздъхна Тета. — Хенри продаде няколко песни на „Тин Пан Али“ — достатъчно, за да има известна свобода на действие, но нищо повече. Нелоши мелодии, никой обаче не взема хубавите му песни. Горкото момче.

— Иска ми се да ги чуя — обади се Мейбъл.

— Надявам се да стане. Момчето просто има нужда от удачен пробив.

Наметката на Тета висеше на едното й рамо.

— Време е за шоу, куклички. Огледайте се наоколо така, сякаш сте прекалено добри за това бунище. Просто ме следвайте.

Тета тръгна бавно покрай масите, без да благоволи да погледне никого. Докато следваха съдържателя между препълнените маси, след тях се обръщаха глави. Изглеждаха прелъстителни в тоалетите си по последна мода и привличаха възхитени погледи. Няколко души разпознаха Тета от „Фолис“.

— Сигурно е велико да си известна — констатира Ийви.

Тета сви рамене.

— Мислят си, че ме познават, но грешат.

Съдържателят ги настани на ъглова маса и им подаде менюта, отпечатани върху плътна кремава хартия. Очите на Мейбъл се разшириха.

— Не мога да повярвам на тези цени!

— Повярвай — отсече Тета. — Поръчай си нещо, което наистина ти харесва, защото цяла нощ ще го ближеш.

— Майка ми би откачила от това разточителство.

— Майка ти не е тук.

— Благодарности на небесата за което — измърмори Ийви.

Появи се келнер с бутилка шампанско и сребърна кофа с лед.

— Съжалявам, човече, но не сме поръчвали пенливо — осведоми го Тета.

— За дамите. От господин, който умее да цени жените — обясни келнерът.

— Кой е? — попита Ийви и изпъна врат.

— Мистър Самсън на маса петнайсет — келнерът посочи с деликатно кимване мъжа.

— О, господи — възкликна Тета.

— Какво?

Ийви не виждаше добре в полумрака.

— Виж онзи тип насреща. Но по-дискретно.

Момичетата занадничаха над разтворените пред очите им менюта. През четири маси от тях седеше набит мъж с големи мустаци и самодоволен вид на успял на Уолстрийт човек.

— Онзи, дето гледа като морж без зоологическа градина ли? — попита Ийви.

— Същият. Един от онези глупаци, които искат да се чувстват млади и интересни. Сигурно има жена и три дечурлига в Бедфорд и очаква да му осигурим чудно прекарване. О, гледа към нас. Усмивка, момичета.

Ийви оголи зъби, а мъжът вдигна чашата си. Трите на свой ред вдигнаха своите. Мъжът им изпрати въздушна целувка и им махна да отидат на неговата маса.

— Сега какво? — попита Ийви, без да сваля усмивката от лицето си.

— Сега вече е време за шоуто.

Тета пресуши шампанското в чашата си и се оригна толкова силно, че хората наоколо я изгледаха с отвращение.

— Няма нищо по-добро за вътрешностите на момиче от чаша пиячка — обясни тя високо и се потупа по корема.

Чашата на мъжа отсреща увисна във въздуха и той веднага изби поглед настрани.

— Скандализиран е — изхили се Ийви.

— Сега може да се прибере при жена си в Бедфорд, а ние — да се насладим на спокойствие на гроздовия сок.

— Как си станала толкова нахакана? — попита Ийви.

— Тежък житейски опит — отвърна Тета.

Двете вдигнаха чаши и отпиха от шампанското на онзи мъж.

Мейбъл направи знак на келнера и когато той дойде, попита:

— Може ли Джин Физ без джин?

— Какъв е смисълът тогава, мис? — озадачи се келнерът.

— Утре сутринта — обясни Мейбъл.

— Щом казвате, мис.

— Я да видим как се справя там Хенри? — Тета проточи шия да го види.

През няколко маси Хенри се беше изтегнал с израз на красива отегчена елегантност на един стол и слушаше мъжа с папагала.

— Всъщност той не ти е брат, нали? — попита Ийви.

Тета се засмя.

— Значи си разбрала. Хората ще приказват.

На Ийви й потрябва известно време, докато разбере, че тя се шегува, независимо от подчертано сериозния тон.

— Как се срещнахте?

— На улицата. Умирах от глад и той ми даде част от сандвича си. Истинско съкровище е.

— Ако нямаш нищо против въпроса ми, защо вие двамата не сте се…

Teта присви очи и издуха облак дим от цигарата. На Ийви и се стори, че премисля отговора.

— Просто не сме един за друг. Може да не ми е роден брат, но го чувствам като такъв. Бих направила всичко за него.

Хенри тръгна бавно към тях и Тета се сви, за да му направи място до себе си.

— Какво пропуснах? — попита той. — Ей, откъде дойде това шампанско?

— От самотен морж — изкикоти се Ийви.

Вече усещаше леко замайване по-скоро от възбудата и оптимизма, отколкото от шампанското. Харесваше Тета и Хенри. Бяха толкова изискани, а не като ония там, в родния й град. Надяваше се те също да я харесват.

— Идваш тъкмо навреме. Канехме се да вдигнем тост — каза Тета.

Хенри вдигна чаша и попита:

— За какво?

— За нас. За бъдещето — отвърна Тета.

— За бъдещето — повториха като ехо Хенри, Ийви и Мейбъл.

Оркестърът премина плавно към горещо чувствено парче и Ийви сложи глава на рамото на Тета:

— Нямаш ли усещането, че тази нощ може да се случи нещо?

— Това е Манхатън. Тук може да се случи всичко и по всяко време.

— Ами ако точно тази вечер срещнеш мъжа на мечтите си?

Тета издуха поредна струйка цигарен дим:

— Не ме интересува. Любовта е пълна бъркотия, детето ми. Оставям на другите момичета да пулят очи като луни и да хлътват до уши. Аз ли? Аз имам планове.

— Какви планове? — поинтересува се Мейбъл.

Келнерът й бе донесъл пастет върху препечена филийка и тя ядеше с удоволствие.

— Кино. Това е бъдещето. Чух, че започват да правят говорещи филми.

Ийви се разсмя.

— Говорещи филми ли? Какъв ужас!

— Ще бъде прекрасно. Когато ми изтече договорът, с Хенри заминаваме за Калифорния. Нали, Хенри?

— Както кажеш, красавице.

— Разбрах, че там имало лимонови дървета. Береш си лимони направо от дървото и си правиш лимонада. Ще си купим къща с лимоново дърво в градината отзад. Може да си вземем и куче. Винаги съм искала куче.

На Ийви и се прииска да прихне, но Тета изглеждаше толкова сериозна, дори малко тъжна, и тя потуши смеха с голяма глътка шампанско.

— Звучи прекрасно — заяви тя и двете с Тета се чукнаха. — За лимонените дървета и кучетата!

— Лимонови дървета и кучета — изрекоха в един глас Тета и Хенри и се разсмяха.

— Лимонови дървета и кучета — присъедини се с пълна уста и Мейбъл.

Ийви се приведе, сложи брадичка на дланта си и попита:

— А ти, Хенри?

— Аз ли? Ще пиша песни за киното. Истински песни. А не онези лигави глупости, които Фло Зигфелд обича — изрече провлачено той.

— За истинските песни! — вдигна тост Ийви. — Ти, Мейбси?

— Аз ще помагам на бедните. Но преди това ще изям и последната троха от тази вкуснотия — заяви Мейбъл. — Божествено е.

Тета вдигна глава:

— А ти, Ивъл?

Ийви плъзна чашата си по масата. Какво да каже? Ще престана да сънувам кошмари за мъртвия си брат. Ще принудя миналото да спре да ме преследва, по-отмъстително от привидение. Ще намеря своето място на този свят и ще покажа на всички от какво съм направена. Усещаше го от мига, когато слезе от влака на гара Пенсилвания — чувството, че принадлежи на това място, че Манхатън е истинският й дом.

— Сигурно звучи глупаво…

Хенри се засмя високо и театрално, свивайки рамене:

— Просто исках да приключим с тостовете, миличка.

Ийви се ухили. О, толкова много ги харесваше — и двамата!

— Откакто съм тук, имам налудничавото усещане за съдба — което е писано да се случи, която се предполага, че ще стана, просто ме чакат съвсем наблизо, зад ъгъла. Искам да съм готова и да ги посрещна мълниеносно.

— Истински се надявам да не е убийствен полет надолу с главата — пошегува се Мейбъл.

— За невидимите хубави неща — пожела Тета.

— За съдбата на Ийви — извика Хенри.

Тримата се чукнаха и чашите им иззвънтяха приятно, Ийви остави своята да застине във въздуха и възкликна:

— Не е за вярване. Какво нахалство!

— Какво те мъчи? — попита Тета.

Ийви тупна чашата си на масата и разплиска малко шампанско:

— Тета, вземи ми чантичката. Вътре има двайсет долара. Може да ти потрябват, за да ми платиш гаранцията.

— За последен път питам: какво става?

— Сам Лойд — изсъска Ийви и се устреми към него.

Той стоеше облегнат на мраморна колона и разговаряше с блондинка, така начервена, че горната й устна наподобяваше лъка на Купидон.

Ийви се вмъкна между тях с думите:

— Извинете, госпожице.

— Ей — възрази момичето, но Ийви не помръдна и попита Сам:

— Какво правиш тук?

— Какво правя тук ли? Постоянно съм тук. А ти какво правиш тук?

— Коя е тая — майка ти ли? — попита блондинката толкова високо, че гласът й би счупил чаша.

Ийви се извърна към нея:

— Аз съм от Съвета по здравеопазване. Чували ли сте за Тифозната Мери? Количеството вируси на коремен тиф позволяват на този тип да си направи собствена колония.

Очите на момичето се разшириха от ужас и тя извика.

— Господи, боже мой!

— Вие го казахте. Навярно за по-сигурно ще поискате да изгорите тая своя роклица на себе си. Всъщност най-вероятно ще ви се прище да я изгорите по принцип.

— Ъ-ъ?

Ийви повдигна вежда и отбеляза:

— Ами тя е очарователна, Сам.

Обърна се към блондинката, приведе се и й пошепна:

— Виждаш ли ей там оня тип с мустаците? — и посочи мъжа-морж. — Нямаш представа колко е богат: даже и да си купи „Уулуърт“, пак ще му останат пари за вечеря с говежди стек. Защо не отидеш и не го накараш да те черпи едно?

— Сериозно ли говориш?

— И още как. Голяма клечка е. Повярвай ми.

Момичето се засмя.

— Мерси за ценната информация, сладурано.

— Ние, жените, трябва да се подкрепяме.

— А няма ли да имаш проблем с този… тифозния? — попита разтревожена блондинката.

— Всичко е наред — Ийви погледна Сам. — Имунизирана съм от това неговото.

Сам проследи с поглед съблазнителната блондинка, отправила се към моржа, и попита:

— Някой някога да ти е казвал, сестро, че не знаеш кога точно да се появиш?

— Откъде взе този смокинг? Изглежда скъп.

Сам се ухили.

— От облегалката на един стол.

— Откраднал си го?

— Нека просто кажем, че го взех назаем за времето на моя престой.

— Трябва да уведомя вуйчо Уил.

— Моля. Тогава, разбира се, ще ти се наложи да обясниш какво си правила в единайсет и половина вечерта в бар с контрабанден алкохол в Харлем.

Ийви отвори уста, за да го наругае, но точно тогава пред микрофона застана конферансие в смокинг, бяла и толкова силно колосана риза, че изглеждаше непробиваема за куршуми, и обяви:

— А сега „Хотси Тотси“ представя известните момичета на „Хотси Тотси“, които ще изпълнят онзи забранен танц блек ботъм!

Оркестърът започна бързо джазово парче. Красиви млади танцьорки се изсипаха с високи викове на сцената. Разлюляха бедра и обутите им в сребърни обувки крака се понесоха в бърз и неумолим ритъм; при всяко движение мънистата по скандално оскъдните им костюми се поклащаха и тресяха. Ийви беше сигурна, че майка й щеше да определи като ужасяваща подобна демонстрация — пример за моралния упадък на младото поколение. Танцът беше сладострастен, дързък и вълнуващ и на Ийви й се искаше дълго да не свършва.

Пианистът извика на момичетата и приплъзвайки крака, те тръгнаха с бедрата напред към ръба на сцената. В следващия момент посетителите се изсипаха на дансинга под сцената и се впуснаха в танца и в нощта.

Тета седеше сама на масата зад непрогледен облак от цигарен дим, наблюдаваше Хенри, който бе започнал разговор с красив келнер на име Били, и се питаше дали тази нощ „брат“ й ще се прибере. Наблюдаваше с какво огромно удоволствие разглезени дебютантки се забавляват в лъскавата част на града да слушат джаз в забранени клубове само за да тормозят майките си. Наблюдаваше как барманите пълнят чашите, но не изпускат изпод око вратите. Наблюдаваше как самотни сърца се занасят с мъже, които открито се занасят с други привлекателни жени. Наблюдаваше избухналия между една двойка скандал, а сега и двамата седяха и мълчаха неловко. Наблюдаваше усмихващите се пред всяка маса продавачки на цигари, възхваляващи, според това коя компания им плаща малко повече, здравословните предимства на „Лъки Страйк“ или „Честърфийлд“. Наблюдаваше танцьорките на сцената и се чудеше на колко ли години са започнали. Дали от четиригодишни са ги влачили по баровете от град на град? Дали са лежали будни в спален чувал на пода на долнопробен мотел, а на другата сутрин, полумъртви от умора, са правили задължителните обиколки из агенциите за наемане на артисти? Дали някоя от тях е дръзнала да избяга посред нощ от малък град? Дали са сменили имената и външния си вид и са станали други хора, хора, които не могат да бъдат открити? Дали някоя от тях притежава сила, толкова страховита, че се налага да бъде скрита дълбоко и под ключ?

Симпатичен младеж със значка на ревера застана пред Тета и й препречи гледката.

— Възразявате ли да седна при вас? — попита той.

— Съжалявам, скъпи, тъкмо ставах да си вървя.

Тя си грабна наметката и чантичката на Ийви и тръгна да търси дамската тоалетна.

 

 

Мемфис беше приключил обиколките си за вечерта. Пътем през кухнята на „Хотси Тотси“ пъхна в джоба си няколко бисквити за Исая и отиде да види какво става в клуба. Подмина пияно момиче с провиснали от танцуването букли.

— О, скъпи, ще ми донесеш ли палтото? — подвикна му тя и му пъхна в ръката монета от двайсет и пет цента.

— Имам ли вид на човек, който работи за теб? Вземи си сама палтото.

Мемфис й хвърли парите и те паднаха в краката й.

— Ами аз никога…

— И никога няма да го направиш — измърмори той.

Встрани от коридора двойките отиваха в салон с фотьойли и персийски килими да се натискат или да пушат. Мемфис подмина една и се настани на любимото си място да си чете.

— Пречим ли ти? — попита мъжът.

— Малко, но ще го преживея — изстреля в отговор Мемфис с най-широката си усмивка и отвори книгата.

Мъжът изруга тихо и го нарече с име, което не му хареса.

Мемфис не помръдна и след малко двойката напусна. Останал сам, той се отдаде на удоволствието от четенето.

— Да танцуваме — предложи Сам.

— С теб? — попита присмехулно Ийви. — За твоя информация, оставих за по-сигурно парите си при Тета.

— Хайде, кукло, ще бъда добър като бойскаут.

Той промуши пръсти през нейните.

— Усети този ритъм, момичето ми. Не ти ли действа?

Ийви хвърли поглед към дансинга, където се вихреха флаперки^[1]], опиянени от алкохола и ритъма. Искаше да потъне в този вихър, да е под светлините на прожекторите.

— Един танц — склони тя и го повлече към разбеснялата се тълпа.

Сам я завъртя във валс. Ръката му малко под талията й беше топла.

— Какво правиш? — попита тя и двамата се завъртяха бавно на място.

— Движа се срещу течението — отвърна той.

— Може би на мен ми е приятно да се движа по течението.

— На теб? Не личи.

— Вероятно не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш — извика в ухото му Ийви.

Едва се чуваше от оркестъра и танците.

— Нищо не пречи да поработим над това — завъртя я Сам.

Той танцуваше добре — грациозно и бързо, и умееше да води, без да е безцеремонен. Поне на дансинга двамата се разбираха отлично.

— Толкова хубаво миришеш, че да те изяде човек — каза Сам толкова близо до ухото й, че кожата на челюстите й изтръпна.

— Досущ като Големия лош вълк — измърмори Ийви.

— Слушай, оная там работа с духовете — вуйчо ти вярва ли в това, или просто го прави за пари?

— Откъде да знам? — попита тя, защото точно сега не искаше да мисли за Уил. — Защо? Ти вярваш ли?

Сам се усмихна насила:

— Човек трябва да вярва в нещо.

И продължи да върти Нйви под светлините.

 

 

Мейбъл отиде до тоалетната и когато се върна, на масата нямаше никого. След минута някакъв тип на име Скоти я повлече да танцува, успя да я настъпи три пъти и непрекъснато бъркаше името й. Сега тя седеше на опразнената от другите маса и слушаше брътвежите му за акции и облигации и за правилното момиче, което да заведе и представи на майка си. Тя предположи, че правилното момиче не е дъщеря на евреин-социалист и светска девойка, превърнала се в агитатор.

— Вие сте прекрасен слушател, мис Бели — каза Скоти с надебелял от скоча език.

— Мейбъл — поправи го тя.

После присви очи от ослепителната клубна атмосфера и си позволи илюзията, че този досаден идиот е Джерико. Ийви се носеше по дансинга със Сам — и то след като се бе клела да го убие.

— О-о, ти си досущ като…

— Сестра — довърши вместо него Мейбъл.

— Съвършено точно!

— Прекрасно — въздъхна тя.

Въпросният Скоти не спираше да бърбори и това караше Мейбъл да се чувства по-малка и по-обикновена. Роклята й — пълна катастрофа — й придаваше вид на явяваща се на прослушване за коледен парад. Беше й омръзнало да я пренебрегват, да я сравняват с нечия сестра, да я третират като сладко кротко момиченце, което никому не пречи, но и никой не я търси. Как допусна да я придумат да изпадне в това положение? За Ийви беше друго. Тя бе родена да играе ролята на безгрижна съвременна девойка. А Мейбъл не беше. Не се чувстваше на място в нощни клубове или на танци. Искаше й се поне веднъж да е забавното момиче, момичето, което някой иска.

— Не е ли така, мис Бели? — каза идиотът, довършвайки, без съмнение, някаква досадна мисъл за риболов или автомобили, и я плесна доста силно по ръката.

— Това беше — заяви Мейбъл, скочи и хвърли салфетката си на масата. — Не. Не е така. Не знам какво каза току-що, но каквото и да е, напълно съм сигурна, че е пълна глупост. Не искам да танцувам. Не искам да слушам плановете ти за къща сред природата. Не съм сестра ти. И дори да бях, ти си осиновен като акт на милосърдие. Моля, не ставай.

— Не ставах — поясни Скоти.

Мейбъл отиде до Ийви и я потупа по рамото.

— Ийви, искам да си вървя.

— О, Мейбъл, не. Ами че тъкмо започваме!

— Ти тъкмо започваш. Аз приключих.

Ийви я дръпна встрани и попита:

— Какво не е наред, бухтичке?

— Никой не иска да танцува с мен.

— Ще накарам Сам да танцува с теб.

— Не искам да караш никого да танцува с мен. Знаеш прекрасно какво искам да кажа. Щеше да е друго, ако Джерико беше тук.

— Опитах се да го накарам да дойде, бухтичке, честно. Но той е ужаааасно алергичен към весело прекарване. Защо не си поръчаш още едно питие — онова джаз бейби с портокалов сок, а?

— Струва пет долара!

— Хайде, Мейбси, поживей малко. Няма да те убие. О, изпълняват любимата ми мелодия!

Ийви се върна вихрено на дансинга, преди Мейбъл да успее да я спре. Сигурно не беше любимата й мелодия; просто търсеше повод да се измъкне и да я остави. Понякога Ийви можеше да е много себична.

Мейбъл видя как пияният Скоти върви, залитайки, към нея със сладникава физиономия от типа Хей, Мейбълин, скъпа, и избяга да се скрие зад огромна папрат в грамадна делва, кроейки всевъзможни планове да убие Ийви, щом всичко това най-сетне свърши.

 

 

Тета бродеше из коридорите на клуба, а наметката й се влачеше след нея. Някои хора я разпознаваха и подвикваха „Ей, ти не си ли…?“, на което тя отвръщаше: „Съжалявам. Бъркате ме с някого другиго“.

Един мъж извика зад гърба й:

— Бети!

Тета се обърна с разтуптяно сърце, но онзи викаше една червенокоса, която на свой ред извика:

— По-кротко. Трябва да се отбия в стаята за малки момичета.

Окончателно й писна. Не искаше да се прибира вкъщи, но и не искаше да остава повече тук. Не беше сигурна какво точно иска — просто да е нещо ново, нещо, което да я държи закотвена за живота й. Чувстваше, че всеки момент може да отплава. Да, имаше Хенри, прекрасния Хенри. Беше й повече от брат. Тъкмо той й спаси живота, когато за пръв път дойде в този град, отчаяна и гладна. Тъкмо той й спаси живота още веднъж. Бяха винаги заедно. Но напоследък тя изпитваше глад за нещо повече. Усещането имаше формата на съдба, макар все още да не съумяваше да му даде име.

От дъното на коридора се зададе група гуляйджии и Тета се шмугна в първата мярнала се пред погледа й врата. Вътре изглеждаше празно, но когато стигна до зелено кресло с висок гръб, видя, че там се е настанил красив младеж. Беше толкова дълбоко погълнат от книга със стихове, че дори не я забеляза.

— Интересна книга, а? — стресна го тя.

Мемфис вдигна поглед и видя възхитително момиче с гарваново черна коса. Тя пушеше и го наблюдаваше.

— Уолт Уитман — поясни той.

— Ммм.

— Самият аз съм поет.

Той вдигна кожената си тетрадка. Тета я взе, прелисти я и отвори на последната страница, изписана със серии от числа.

— Не ми изглежда да е поезия. По-скоро залагания, а?

Мемфис си грабна обратно тетрадката и по лицето му се разля онази неустоима за танцьорки и сприхави гангстери ослепителна усмивка.

— Правя го заради един приятел.

— Мммм.

— Казвам се Мемфис. Мемфис Кембъл. А ти си?

— Просто момиче в нощен клуб — отвърна Тета и избълва облак цигарен дим.

— Не бива да пушиш. Сестрата казва, че са отрова.

— Сестра ти няма чувство за хумор.

Мемфис се разсмя.

— Не ми е сестра. Наричаме я така. Сестра Уолкър. Съперничи на сбръчкана кифла, толкова е мрачна.

Сравнението разсмя Тета и това окрили Мемфис.

— Французойка ли си? У теб има нещо френско. Дори малко креолско.

Тета вдигна рамене и загаси фаса си във висок сребърен пепелник.

— Изглеждам като всички други.

— Добре, ще те наричам Креолска принцесо.

— Наричай ме както ти е угодно, което не означава, че ще отговарям.

— И въпреки това ще те наричам така.

— Ти си упорит, Мемфис Кембъл. Признавам ти го. Какво друго правиш тук, освен че четеш книги от библиотеката?

— Ами, какво да ти кажа. Малко от това, малко от онова.

Тета повдигна вежда.

— Намеква за неприятности.

Мемфис разпери ръце, изразявайки невинност.

— Аз? Аз съм най-далечното от неприятности същество, което ще срещнеш.

— Ммммм — изсумтя Тета и се разходи из салона.

— Защо не си горе в клуба?

— Отегчих се — каза тя и сви рамене.

— Отегчи се? За пръв път чувам нещо подобно. Не знаеш ли, че „Хотси Тотси“ е най-модният бар в града?

Тета отново сви рамене.

— Била съм в сума ти клубове.

— Сериозно ли?

— Да — тя дръпна от цигарата и заключи: — Поет, значи? Защо не ми прочетеш нещо?

— Каквото кажеш, Креолска принцесо.

Мемфис отбори книгата и започна да чете, а Тета отново прелисти небрежно тетрадката му. Той имаше хубав глас, подходящ за поезия.

— Аз възпявам електрическото тяло. / Пълчища от любими ме обгръщат, обгръщам ги и аз, / те не ме пускат, додето аз не тръгна с тях, не им отвърна, / не ги пречистя и не ги изпълня с душевна пълнота…^[2] Това е Уолт Уитман. Един от нашите най-добри поети.

Отворила тетрадката му, Тета гледаше сияйния символ на око и мълния, който някой бе драснал на една страница. Сърцето й заби бързо.

— Ти ли го нарисува? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.

— Онова ли? О, просто го видях насън.

— На… на сън? — повтори като ехо Тета и усети как пламва и главата й се замайва. — Какво е това? Какво знаеш за него?

— Нищо. Както казах, просто нещо, което видях насън.

По някаква причина рисунката разстрои момичето. Мемфис понечи да я попита защо, но същевременно не искаше да я уплаши и прогони.

— Нека те разведа из клуба — предложи той и протегна ръка за тетрадката, но тя я стисна силно.

Гледаше право в него, не изглеждаше обаче сърдита; изглеждаше изумена, вероятно малко уплашена.

— Виждала съм същия символ и в моите сънища.

Мемфис се чудеше откъде да започне.

— Имаш ли представа какво е и откъде идва? Виждала ли си го някъде преди?

Тета поклати глава:

— Само в сънищата си.

— И кога започна?

— Не знам. Преди около шест месеца. А при теб?

— Горе-долу по същото време.

— Колко често го сънуваш? — попита тя.

— Два пъти седмично. Или по-често. Преди като че ли от време на време, но напоследък се случва по-често.

Тета кимна:

— И аз го сънувам по-често.

Тя сънуваше същия символ. Той се занимаваше със залагания всеки ден и си даваше сметка каква нищожна вероятност има това да се случва. То би трябвало да означава нещо, нали?

— Кажи ми точно какво сънуваш.

Тета се отпусна в едно кресло. Цялата трепереше.

— Винаги е едно и също. Аз съм някъде много далеч от Ню Йорк. Не знам къде. На непознато място. Стоя на един път, а небето е страховито, с буреносни облаци…

Мемфис усещаше как сърцето се блъска в гърдите му.

— А има ли ферма? Стара бяла къща с веранда?

Очите на Тета се разшириха.

— Да — прошепна тя. — И житни поля. Или може би царевични. Някакви поля. А в далечината е дървото.

— Безлиста по клоните. Просто голямо чворесто дърво с дебели като ръце на великан клони.

Кожата по гърба и врата на Тета настръхна.

— И нещо идва по пътя…

— Зад стена от прах — довърши изречението й Мемфис.

Тя кимна и цялата се вледени. Какво всъщност ставаше?

— Най-лошото е усещането — прошепна. — Сякаш настъпва нещо ужасно. Нещо, което не искам да видя.

— Очакване, че ще те повикат да направиш нещо — добави Мемфис.

— Какво означава това?

Над тях се разнесе трясък, последван от писъци и пронизителни полицейски сбирки. По тавана се разнесе тътен на лудешки стъпки. Мемфис изтича до вратата, надникна навън и видя цяло отделение полицаи да нахлува безцеремонно в кухнята.

Очите на Тета се разшириха и тя извика:

— По дяволите! Внезапна полицейска проверка.

— Невъзможно — Мемфис метна раницата на гърба си, но все още държеше книгата в ръка. — Папа Чарлс държи ченгетата в джоба си.

— Джобът се е продупчил, Поете.

Страхът от общия им сън се смени от реалния страх да не ги арестуват.

— Как да се измъкна оттук? Не мога да си позволя да ме закопчаят.

— Насам — Мемфис й протегна ръка. — Познавам това място като кожата си. Ще те изведа, довери ми се.

Тета се вкопчи в ръката му и те хукнаха по тесния коридор.

Мейбъл ахна, когато вратите на клуба бяха разбити и две редици полицаи щурмуваха заведението. Един от тях я сграбчи за китката. Тя се дръпна, но той я стискаше много силно.

— Насам, мис. Вън чака кола — уведоми я с усмивка униформен полицай.

— Майка ми ще ме убие — изстена тя, докато той я извличаше от развихрящия се зад нея хаос.

Тета и Мемфис тичаха. Зад тях полицията щурмуваше клуба, разбиваше стени, поваляше по пътя си столове. Две пияни шикозни девойки и кавалерите им изпищяха, залитнаха и се стовариха върху стена от ченгета. Един видимо силно пиян мъж с изпоцапано с червило лице извади пистолет и започна да стреля безразборно. През стихосбирката в ръката на Мемфис премина куршум. Той мушна пръст в дупката и изпъшка:

— Взел съм книгата от библиотеката.

— Трябва да се пръждосваме, Поете!

Двамата свиха зад ъгъла и той я бутна в близката телефонна будка. Тета погледна през гъстите си мигли красивото му лице. Беше виждала безброй красиви мъже, но нито един от тях не пишеше поезия и не сънуваше същия кошмар като нея. Дълбоко в душата си изпита чувства, от които се беше опазвала от Рой и Канзас насам и от случилото се там.

— Навря ме тук, за да се скрием, или да се натискаме, а, Поете?

— Довери ми се — настоя Мемфис.

Той завъртя три пъти ръчката на телефона, натисна силно задната стена и тя се отвори към таен проход.

Горе в клуба цареше хаос, полицията нахлуваше във всяка врата. Барманите действаха бързо — преобърнаха тезгяха и около две дузини бутилки добър контрабанден алкохол полетяха надолу по улей към безвременния си край, после дръпнаха ръчка на самия бар и по друг улей пак надолу полетяха шишета и чаши, а барманите заличаваха уликите с парцали. Редовните клиенти пищяха, качваха се върху масите и, изпаднали в паника, се бутаха и блъскаха. Някои от хубаво облечените посетителки продължиха да танцуват, обзети от радостно вълнение, че ще ги арестуват и вестниците ще пишат за тях.

— Сигурни ли сте, че не се нуждаете от едно питие? — питаше саркастично управителят на клуба, докато ченгетата го влачеха към вратата. Сред цялата тази истерия Хенри отиде спокойно до пианото, седна и засвири.

— Не гледайте към мен, господин офицер. Аз съм просто пианистът — увери го той, но въпреки това мъжът в синя униформа му сложи белезници.

В мелето Ийви и Сам се оказаха разделени. Тя се изплъзна и свърна към изхода, но точно тогава връхлетя нова вълна ченгета. Ийви хукна светкавично назад и мина покрай тъпата блондинка, която си изливаше душата пред полицая, надяващ й белезници:

— Тия идиоти са един дол дренки — първо се опитват да те вкарат на задната седалка на колата си, а после ти подаряват тифа си.

Попаднала в клопка, Ийви се мушна под една маса, скри се под дългата бяла покривка и започна да наблюдава оттам… По едно време протегна високо ръка, сграбчи отворена бутилка шампанско и я прибра под масата. Беше пълен позор да остави такъв хубав алкохол да отиде на вятъра. Ако й предстоеше поражение, тя щеше да го посрещне със стил. След няколко минути надзърна навън и видя как Сам се изнизва невредим през вратата. Дали пък по-скоро не и се стори, защото той се движеше толкова бързо, че тя чак се усъмни. Беше обаче напълно сигурна, че отново е бясна. Стрелна се след него и извика името му, но иззад ъгъла се появи поредна вълна полицаи. Ийви се сниши и хукна обратно. Зърна прикрит зад бара малък товарен асансьор, втурна се към него и успя да се свие вътре. Дългата й огърлица се закачи на куката, по целия под се разпиляха перли и насочилият се към нея полицай се подхлъзна. Нямаше време да страда за бижута — тя затръшна вратичката и се издигна към свободата.

— Нали ти казах да ми се довериш — напомни й Мемфис.

Двамата с Тета стояха във влажната винарска изба под клуба. Самотна крушка над вратата хвърляше бледа светлина върху мръсния под и редиците бъчви.

— Какво е това място?

— Тук държат алкохола, който идва от Канада. Хайде. Внимавай — стъпалата са хлъзгави.

— Сега накъде?

Мемфис спря за момент и се опита да се ориентира. Не беше прекарвал кой знае колко време тук, долу. Не познаваше добре мястото. Знаеше само, че някъде трябва да има врата. Горе на площадката някой насили дръжката на вратата. Чуха се викове.

— Ченгета — прошепна Тета.

— Стой, стой — прошепна на свой ред Мемфис. — Да видим накъде ще поемат.

За кратко настъпи тишина и двамата чуваха единствено собственото си дишане. После силен удар наруши тишината. Тета изскимтя, когато полицейска брадва разцепи дебелата дървена врата на избата.

— Кажи ми, че знаеш как да се измъкнем от тук! — настоя тя.

— Насам — Мемфис се надяваше да е прав.

Запромъкваха се между бъчвите. Зад тях вратата рухна окончателно, някой стреля във въздуха и извика:

— Спрете веднага!

— Трябва ли да… — изрече задъхано Тета.

— За нищо на света, Принцесо — Мемфис не спираше да я дърпа.

В подобното на пещера пространство отекваха стъпки. Нахлулите полицаи се добираха към тях. Мемфис беше плащал на някои от тези хора от името на Папа Чарлс и повечето от тях щяха да извърнат глави и да го оставят да се измъкне. Неколцина обаче действаха бързо с палките и видеха ли чернокож с бяла жена в зимник, пълен с пиячка, на Мемфис едва ли щеше да му се размине. Отново се разнесоха виковете „Спри! Спри!“, този път придружени от изстрели. Къде беше изходът за навън?

Мемфис забеляза върху стената в самото дъно очертанията на стълба. Насочи се натам и различи силуета на врата, която би трябвало да води към пожарен изход.

— Насам — изрече задъхан той и почти повлече Тета нагоре по неустойчивата стълба.

— Ето ги там! — извика полицай отдолу.

Мемфис опита да отвори, но вратата се оказа залостена. Хвърли се върху нея, веднъж, два пъти и накрая ръждясалата й панта поддаде и тя зейна. Той избута Тета на пожарната стълба вън. Долу стояха двама полицая и пушеха.

— Нагоре — пошепна Мемфис.

Тета кимна и започна да се изкачва към покрива. На перваза горе се мъдреше счупен люлеещ се стол. Мемфис го подпъхна под дръжката, залости вратата отвън и докато полицаите тропаха яростно по нея, последва Тета нагоре. Резкият блясък на неонова реклама на „Лъки Страйк“ превръщаше покрива в бяла мъглявина. Двамата дотичаха до ръба на покрива, прехвърлиха се на следващия, а после отново на следващия и накрая се спуснаха по пожарна стълба на една тясна уличка. Мемфис скочи пръв и помогна на Тета да стъпи на земята, изпитвайки удоволствие от краткия миг, в който тя се оказа върху гърдите му. Двамата хукнаха и се смесиха с нощните птици, все още изпълващи улиците на града.

Малкият асансьор стигна най-горе и, мърморейки, Ийви блъсна вратата с юмруци, а после и с крака, но тя се оказа безнадеждно залостена.

— Ей? — прошепна тя. — Ей, има ли някой?

След миг вратата се отвори и се появи мъжка длан. Ииви я сграбчи с благодарност; започна да разгъва ръце и крака и лека полека да се измъква от тясната кабинка, при това без да изпуска бутилката шампанско.

— О, прекрасно! Благодаря ти, приятелче!

— Няма за какво, скъпа — каза полицаят и я закопча с белезници. — Ти също си арестувана.

Сам се промъкна безпроблемно през тълпата, а оттам и по коридора към съседната сграда. Щом полицай отправяше поглед към него, Сам казваше мислено едно и също — Не ме виждай — и преди полицаят да разбере какво става, той вече беше подминал, оставяйки бедния човек да клати глава и да се втурва след друг. Надяваше се Ийви да е успяла да избяга. Трябваше да й се признае, че знаеше как да се справя с трудностите, а той харесваше такива момичета. Бяха истинска неприятност, но той обичаше неприятностите дори още повече.

 

 

— Измъкнахме ли им се? — попита запъхтяна Тета.

Краката й трепереха, а бялата кожа на палтото й бе изцапана.

— Така мисля — отвърна Мемфис, вдигна останалата от стихосбирката безформена маса и въздъхна: — Мисис Андрюс ще ме убие.

— Поне ще имаш за какво да пишеш — разсмя се Тета.

Беше висок, бурен и пронизителен смях — в пълен контраст с измъчения й вид. От демонстрираната по-рано дързост нямаше и следа. Отърваха се на косъм и това ги замайваше, а сега стояха на ъгъла на Седмо авеню и се смееха на своята сполука като две деца в коледната утрин. Тета отметна глава и улови лекия ветрец. В този момент изглеждаше толкова красива, че на Мемфис му се прииска да бяха продължили да бягат.

— Добре ли си, Поете? Имаш вид на човек, комуто са пробутали очистително.

Мемфис си наложи да се усмихне и разтвори широко ръце.

— Аз ли? При мен тревогите не се задържат.

— Я да надникнем какво става.

Извървяха предпазливо една пряка и преминаха на отсрещния тротоар, откъдето се виждаше добре какво става в клуба. По улицата виеха сирени, редица от полицейски камионетки опасваше цялата пряка. Мъже в синьо набутваха в тях посетителите на клуба, а живущите наоколо наблюдаваха сцената с интерес. Пресата вече беше пристигнала, тук бяха и светкавиците — в нощния въздух се надушваше миризмата на изгарящ магнезий.

— На Папа Чарлс това няма да му хареса — прецени Мемфис. — Той плаща достатъчно на ченгетата, за да не нападат клубовете му. Надявам се приятелите ти да са успели да се измъкнат благополучно.

— И аз — кимна Тета.

Все още държеше чантичката на Ийви.

— Май ще е по-добре да хвръкна вкъщи и да видя дали наистина са успели.

Мемфис усети как сърцето му потъва. Не искаше вечерта да свършва.

— Предлагам ти преди това да те заведа на чаша кафе, ако искаш. Аз определено се нуждая от една.

Тета се усмихна. Беше мила, почти свенлива усмивка.

— Благодаря, Поете. Но трябва да си взема порцията разкрасяващ сън.

Мемфис понечи да я смае с нещо умно от типа на: „Защо? Ти си най-красивото момиче в града“, но премълча. Щеше да изглежда като свалка, а той не искаше да сваля това момиче, искаше да я опознае. Но магията на бягството им не можеше да се разпростре безгранично. Вместо това каза:

— Дано да те видя в сънищата си тази нощ. На пътя.

Усмивката на Тета потрепна лекичко.

— Дано да съм по-малко изплашена, ако ти си там.

Полицаите затръшнаха вратите на камионетка и я отпратиха. Улиците бяха задръстени от хора. Тета подаде ръка.

— Благодаря ти за мъжественото спасение, Поете.

Мемфис я разтърси, възхищавайки се на мекотата й.

— Винаги на твоите услуги, Креолска принцесо.

Тета побягна към метрото. На ъгъла се обърна да види дали Мемфис все още я наблюдава. Той не я гледаше, както го правеше публиката или случаен почитател на улицата. Погледът му не я караше да се чувства странна, а напротив — никога не се бе чувствала по-истинска.

— Хей, Поете! Тета! — извика му тя.

— Какво?

— Името ми. Казвам се Тета…

Тълпата помежду им се сгъсти и точно тогава някой му запуши устата изотзад. Той се извърна, готов да се бие. Заливайки се от смях, Гейб вдигна ръце в знак, че се предава и отстъпи назад.

— По-кротко, брато. Аз съм. Ще повярваш ли, че удариха клуба? Някой притиска Папа Чарлс. Бях излязъл отзад да изпуша една цигара, иначе и аз щях да съм в някоя от онези камионетки. Ей, Мемфис, слушаш ли ме?

Мемфис се беше извърнал от Гейб и, протегнал шия, търсеше знак от Тета, ала нея вече я нямаше. Как щеше да я намери отново? До него Гейб говореше бързо, но той не го слушаше. Сякаш нещо в космоса се беше разместило. Бъдещето му се бе изтънило до точка на съдбата и тя имаше име: Тета.

Влезе в дома на Октавия и видя Исая да стои в долния край на леглото, на бледосинкавата лунна светлина. Момчето се беше вторачило в мрака на стаята, а главата му се поклащаше леко.

— Ей, Ледено човече, какво става?

Брат му не отговори.

— Исая, добре ли си?

Момчето подбели очи. Клепачите му подскачаха лудешки.

— Седмото приношение е мъст. Изпъди еретиците от Храма на Соломон. А греховете им ще бъдат очистени с кръв и огън.

— Исая? — прошепна Мемфис.

Странните думи от устата на брат му го накараха да се смрази от страх.

— Помажете телата си и пригответе стените на къщите си за него.

Слабото телце на Исая се разтресе от леки спазми.

Мемфис сграбчи ръцете му. Запита се дали да изтича да извика Октавия. Да извика лекар? Не знаеше какво да прави и прошепна нервно:

— Какво говориш, Исая?

— Те идват. Настъпи времето.

— Исая, веднага се събуди. Сънуваш кошмар. Събуди се, чуваш ли!

Момчето се отпусна и притихна в ръцете му. Клепките му се затвориха, сякаш отново потъваше в сън. Изведнъж обаче целият се вдърви и отвори широко очи. Втренчи се в Мемфис, тялото му се разтресе. От устата му излезе задавен шепот:

— О, сине, сине. Какво направи?

Исая се олюля, ала Мемфис успя да го подхване навреме. Сложи го в леглото и малкият заспа, все едно нищо не се бе случило.

Треперейки, Мемфис седна на своето легло. Не можеше да се успокои. Чак докато първите лъчи на зората не изпълниха стаята с бледа млечна светлина, той наблюдава как гърдите на брат му се вдигат и спускат. Откъде можеше Исая да знае? Единствен Мемфис го знаеше. Видя го, изпаднал в транс през онези последни мигове край смъртния одър на майка си. Докато вървеше през другото мъгляво място между пробуждането и смъртта, видя душата й, тъжна и уплашена. Ръцете й се протягаха към него и точно да я погълне огромен мрак, прозвучаха последните й думи — и като благословия, и като предупреждение:

— О, сине, сине. Какво направи?