Либа Брей
Ясновидците (25)

Операция „Джерико“

Добър вечер, дами и господа, наши верни слушатели, и добре дошли в предаването „Часът на Джерард Уитингтън“, излъчвано с подкрепата на „Марлоу Индъстрис“. Да, „Марлоу Индъстрис“ — вашето утре и днес. От последните нововъведения в авиацията и безопасността до полезните уреди за домакините, „Марлоу Индъстрис“…

— Все още не разбирам — призна Ийви на фона на монотонното бъбрене на радиото.

Тя лежеше на канапето с илюстрираната книга в ръце.

— Нищо от това тук не разбулва загадката на първите четири приношения. Ако Пентаграмният убиец наистина следва ритуалите в тази книга, за да възкреси някакъв антихрист и да доведе до Армагедон, защо започва с петото приношение? Не разбирам.

— Детектив Малой не дава сведения за убийства, станали, преди да бъде открито тялото на Рута Бадовски — каза Джерико.

Той седеше на масата с книгите и записките си.

Уил както винаги крачеше наоколо.

— Непонятно наистина, но все пак знаем, че ако убиецът действа по указания в книгата ред, както със сигурност изглежда, по силите ни е да осуетим следващия му опит…

Мйви прочете на висок глас седмото приношение.

— Какво означава това? Кой е Неверния брат? — изрече замислен Уил.

Той не спираше да крачи напред-назад между еркера и малката кухня; на Ийви й хрумна, че накрая ще направи пътека по персийския килим.

— Дали подходът ни е погрешен? Защо да не намерим храма, който той споменава? Така полицията ще отиде там и ще го спре — каза Ийви и щракна с пръсти. — в Музея на изкуството „Метрополитън“ има египетски храм.

— Не е изключено да означава синагога, особено ако има някаква връзка с Клана — изказа предположение Джерико.

— А финансовите храмове — фондовата борса или банките! — извика Ийви, все едно се развличаха с игра — като отгатване на думи, но със смъртоносни залози.

— Добре, много добре — кимна Уил.

Обсъдиха ситуацията, обмислиха и други възможни значения на споменатия в седмото приношение храм, които Джерико прилежно записа.

— Ще бия тревога на Терънс, че има вероятност нашият убиец да нанесе удар на всяко от тези места. А сега, Ийви, би ли проверила дали в книгите на Хейл има нещо за религиозната иконография? — изкомандва Уил от еркера, където беше спрял за момент.

Лампите в Сентръл парк вече горяха. Минаваше осем вечерта. Улисани в работа над книгите, пропуснаха вечерята. Стомахът на Ийви къркореше.

— Вуйчик, умирам от глад. Хайде да продължим по-късно, а? — помоли тя.

Уил си погледна часовника, после хвърли поглед към тъмнината вън. Изглеждаше дълбоко изненадан.

— О, нищо чудно, че умираш от глад. Защо двамата с Джерико не отидете да вечеряте долу? Аз ще си направя сандвич.

— И аз ще направя същото — заяви Джерико.

— Но аз ще съм сама — възрази Ийви. — Мисля, Джерико, че и за двама ни ще е добре да излезем за малко оттук.

— Права е — подкрепи я Уил. — Идете да вечерята долу.

Джерико затвори неохотно книгите и я последва. Тя спря асансьора на шестия етаж и отвори вратата.

— Защо спираме тук?

— Току-що ми хрумна, че Мейбъл може да умира от глад! Тази вечер родителите й са на митинг и тя, милата, е съвсем сама.

— Сигурно вече е вечеряла.

— О, не! Познавам моята Мейбъл. Тя е нощна птица. Не хапва до много късно — като парижанка. Няма да отнеме и минута.

Ийви почука по своя специален начин и Мейбъл отвори рязко и широко вратата. Беше по хавлия и вече говореше задъхано:

— Надявам се да ми водиш мъжа на мечтите ми… Ох.

Ийви се окашля:

— Добър вечер, Мейбъл. Джерико и аз тъкмо отиваме долу да вечеряме, тъй че би ли проявила желание да дойдеш с нас?

И направи знак с очи, че Джерико е зад нея.

— Ох. Ох! — изстена Мейбъл и погледна ужасена хавлията си. — Нека само се облека.

— Здравей, Ийви — извика мистър Роуз от кухненската маса, където твореше нещо на пишещата си машина.

Ийви му махна за поздрав.

— Каза, струва ми се, че били на демонстрация — изгледа я намръщено Джерико.

— Така ли? Явна съм объркала дните. Каква глупачка съм. Мейбси, скъпа, побързай.

Няколко минути по-късно тримата седяха в уютен ъгъл на голямата столова под полюлей, който — поради грешка в инсталацията — постоянно примигваше. Ийви разказа на Мейбъл подробностите около убийствата и какво са открили благодарение на любезността на доктор Поблоски.

— Този тип изглежда разиграва странен древен ритуал от изчезнал култ. Неимоверно ужасно! Какво чудовище само!

— Ето какво става, когато обществото пренебрегва и злоупотребява с децата — каза Мейбъл. — Порастват чудовища.

— Каква интересна теория! Толкова си умна, Мейбъл! — възкликна Ийви. — Не е ли интелигентна, Джерико?

Той не вдигна поглед от чинията си с пиле и кнедли. От отсрещната страна на масата Мейбъл оформи с устни настойчивия въпрос Какво правиш?

Операция „Джерико“, отвърна беззвучно Ийви.

— Откъде знаеш, че е така? — провокира я Джерико.

— Какво имаш предвид? — попита Мейбъл.

— Откъде знаеш, че тъкмо обществото произвежда чудовища?

— Ами, майка ми казва…

— Не питам какво мисли майка ти — прекъсна я той. — всеки, които може да чете вестници, знае какво мисли майка ти. Аз питам ти откъде знаеш какво става.

Мейбъл гонеше с лъжица фидето из супата си. Беше яла преди час и никак не беше гладна.

— Ами, ходила съм с родителите си в бедните квартали. Виждала съм какво са направили бедността и пълната неосведоменост.

— Тогава как ще обясниш онези бедни и онеправдани души, които порастват и постигат величие?

— Винаги има изключения.

— А ако това изобщо не е истина? Ако съществува зло? Ако винаги е съществувала и ще продължи да съществува битка между добро и зло, винаги и навеки?

— Искаш да кажеш като Бог и дявола? — тръсна глава Мейбъл. — Не вярвам в такива неща. Атеист съм. Религията е опиум за народа.

— Карл Маркс — уточни Джерико. — И отново не твое лично мнение. Вярваш ли го, защото наистина вярваш в това, или го вярваш, защото най-напред си го чула от тях?

— Вярвам в това — отговори Мейбъл. — Дяволът е човешка измишльотина. Избор.

— Джерико вярва, че сме обречени да повторим съществуването си — Ийви сбърчи вежди, за да покаже колко сериозно възприема теорията. — Ницше.

— Е, явно не само аз съм повлияна от мнението на други хора — подсмръкна Мейбъл.

Ийви потуши смеха си с кашлица, погледна бегло приятелката си, направи й знак, като потупа тайничко носа си с пръст, и с престорена тревога извика:

— О, господи! Изглежда съм си загубила гривната.

— Не, не си! — изтърси Мейбъл и я срита под масата, но попадна по грешка на Джерико.

Той изохка и я погледна.

— Извинявай.

Очите на Мейбъл се разшириха от ужас. Вторачи се в Ийви с изражение, което говореше: Бързо направи нещо, моля ти се.

— Знаете ли в какво вярвам аз? Ами в това, че трябва да си поръчаме торта — Ийви даде знак на сервитьора.

Настъпи дълга тишина. Около масата се чуваше единствено как дъвчат и сърбат. Ийви се опита да поведе разговор с Мейбъл, но се получи неестествено и неловко. Взеха заедно асансьора, ала никой не продумваше и дума; гледаха втренчено стрелката, показващата етажите.

На нейния етаж Мейбъл направо изскочи и каза „Лека нощ“, без да се обърне, Ийви обаче знаеше, че ще чуе всичко по-късно. Първият етап от Операция „Джерико“ беше сигурен провал.

Стигнаха своя етаж. На вратата вуйчо Уил бе залепил бележка „Отивам да се видя с Малой. Уф.“ Нямаше съмнение, че я е писал той и никой друг — от кратката и ясна фраза до инициалите. Ийви смачка бележката и затръшна вратата след себе си. После хвърли поглед към Джерико, който се настани удобно с книгата си в креслото на Уил. Тя седна на канапето, изгледа го и каза:

— Не беше нужно да си толкова груб.

— Нямам представа за какво говориш — смотолеви Джерико.

— С Мейбъл! Можеше поне да се помъчиш, да си любезен.

— Нямам интерес да съм любезен. Това е фалш. Ницше казва…

— Остави Ницше. Той е мъртъв и, доколкото знам, е умрял от грубост — разгневи се тя. — Тя е много интелигентна, ако искаш да знаеш. Интелигентна колкото теб.

Джерико благоволи да вдигне поглед от книгата и каза:

— Тя е изцяло под влияние на родителите си. Мисли с техните мисли. Онова, което каза — че обществото създава чудовища — са думи на майка й.

— Значи слушаше!

— Тя има нужда от собствено мнение. Трябва да се научи да мисли сама, а не да повтаря като папагал чужди думи.

— По начина, по който ти поглъщаш жадно всяка дума на Уил и Ницше ли? — попита Ийви и грабна книгата от ръцете му.

— Не, не това — Джерико си взе книгата обратно. — Защо всъщност говорим за Мейбъл? Толкова ли е важно за теб?

— Защото… — започна тя, но не продължи.

Не можеше току така да му каже. Защото е влюбена до уши в теб. Защото през последните три години получавах от нея писма, пълни с копнеж. Защото всеки път, когато се появяваш в стаята, тя поема дъх и го задържа.

— Защото ми е приятелка. И никой не е груб с приятелите ми. Схвана ли?

Джерико въздъхна раздразнен.

— Отсега нататък по отношение на Мейбъл ще съм еталон за любезност.

— Благодаря — Ийви се поклони, но той не й обърна внимание.