Метаданни
Данни
- Серия
- Ясновидците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Diviners, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дора Барова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Начална корекция
- sqnka(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Либа Брей
Заглавие: Ясновидците
Преводач: Дора Барова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 05.12.2015
Редактор: Йоана Ванчева
ISBN: 978-954-357-259-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10828
История
- —Добавяне
Свръхчовек
Джерико чакаше в частния салон на хотел „Уолдорф-Астория“ на 5-о авеню. На път за насам забеляза, че листата постепенно променят цвета си от зелено в бледо червено и златно. Това му напомни за фермата и за прибирането на реколтата. Мисълта за това винаги го изпълваше с меланхолия и за да я прогони, се съсредоточи да разбърква млякото в чая си. След миг служител с бели ръкавици отвори вратата и Джейк Марлоу влезе като великодушен принц.
— Не ставай — настани се той на масата.
Смятаха го за красив. Вестниците изливаха толкова мастило за прекрасната му външност, волева челюст и високо, атлетично тяло, колкото и за последните му промишлени изобретения и научни пробиви.
— Как си, Джерико?
— Добре, сър.
— Чудесно. Наистина е чудесно. Изглеждаш здрав.
— Да, сър.
Марлоу посочи овехтелия екземпляр на Тъй рече Заратустра и попита:
— Нещо добро ли?
— Помага да си запълваш свободното време.
— Разбирам, че имаш много свободно време в музея. Как е нашият приятел Уил?
— Добре, сър.
— Чудесно. При всичките ни различия с Уил винаги съм се възхищавал от него и съм загрижен за него и неговата… фикс-идея.
Безмълвният служител с бели ръкавици се появи отново и наля кафе на Марлоу, който каза:
— Ще взема салата Уолдорф. Ти, Джерико?
— И за мен същото, моля.
Служителят кимна и изчезна.
— Как е бизнесът, сър? — попита Джерико без следа от истински интерес.
— Бизнесът е добре. Даже страхотно, всъщност. Правим невероятни неща в „Марлоу Индъстрис“. А Калифорния е красива — там би ти харесало.
Джерико потисна порива да заяви на Марлоу, че няма ни най-малка представа какво точно харесва той.
— Предложението е в сила — умориш ли се да подреждаш по рафтовете книги за магии и духове, винаги можеш да дойдеш да работиш за мен.
Джерико разгледа внимателно чаената си лъжичка. Беше от истинско сребро, с печата на хотела върху дръжката.
— Имам си работа, сър.
— Да, имаш си работа. Аз говоря за професия. За възможност да си част от бъдещето, а не да вехнеш в някакъв прашен музей.
— Доктор Фицджералд е изключително надарен, знаете го.
— Беше някога — Марлоу остави думите да натежат. — Така и не се възстанови след случилото се с Ротке. Цялата тази надареност се прахосва за лов на приказки за духове. И за какво?
— Това е част от нашата история.
— Ние не сме страна с минало, Джерико. Ние сме страна на бъдещето. И аз възнамерявам да оформя това бъдеще.
Марлоу облегна лакти върху масата, наклони се напред и физиономията му стана тържествено сериозна, а погледът в сините му очи — пронизващ.
— Как си, Джерико?
— Казах ви, сър, добре съм.
Марлоу понижи глас.
— Усещаш ли някакви симптоми?
— Не.
Индустриалецът се отпусна назад и по лицето му се разля доволна усмивка.
— Хубаво. Това е обещаващо. Много обещаващо.
— Да, сър.
Отражението на лицето на Джерико в лъжичката беше разкривено.
Марлоу скочи и застана до един от високите прозорци.
— Погледни натам. Какъв град! И непрекъснато се разраства. Това е най-добрата страна на света, Джерико. Място, където човек може да е всичко, за което мечтае да е. Допускаш ли, че другите страни имат същите демократични идеали и свободи, на които да се радват? Как би изглеждал тогава светът?
— Идеализмът е просто бягство от действителността. Няма утопии.
Марлоу се усмихна.
— Така ли? Не съм съвсем съгласен. Ницше ли твърди това? Ах, тези немци. Имаме фабрика в Германия, знаеш ли? Всъщност тази страна е прекрасен пример, затова нека се позовем на нея. Унищожиха ги в Голямата война. Натрупаха зашеметяващ дълг. Половин килограм хляб струваше три милиарда марки. Немската марка практически загуби стойността си — по-добре бе да си облепиш къщата с тях, отколкото да се опитваш да си купиш нещо или да си платиш сметките. Но „Марлоу Индъстрис“ ще им помогне да си стъпят на краката. Ние ще променим света.
Марлоу се усмихна ослепително с онази усмивка, която караше вестниците да го превъзнасят относно качествата му на победител.
— Ти можеш да промениш света, Джерико.
— Никой не би избрал това — отвърна горчиво Джерико.
— О, стига. Не е толкова лошо колкото всичко това, нали?
Марлоу се настани отново срещу него.
— Погледни се, Джерико. Ти си крачещо чудо. Голямата надежда.
— Не съм една от мечтите ви — Джерико удари с юмрук по масата и една чинийка се счупи.
— Внимателно — предупреди го Марлоу.
— Аз… съжалявам.
Джерико започна да събира парчетата, но Марлоу направи жест и служителят се появи с метличка, за да почисти масата.
— Трябва да си внимателен — повтори Марлоу.
Джерико кимна и започна да свива и разпуска юмруци под масата, а когато се поуспокои, сгъна салфетката си, постави я до приборите и стана.
— Благодаря ви за чая, сър. Време е да се връщам в музея.
— О, стига пък и ти. Нека започнем отново.
— Ча… чака ме много работа — отсече Джерико, стана и зачака.
— Но ти не хапна нищо…
— Трябва да се връщам.
— Разбира се — кимна след пауза Марлоу.
Отиде в другия край на помещението, където бяха чантата и чадъра му. Извади малка кафява торбичка и попита:
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да, сър.
Марлоу му подаде кафявата торбичка; без да вдига очи от пода, Джерико благодари.
Мразеше това. Мразеше, че веднъж годишно трябва да понася този ритуал. Да се преструва на благодарен за онова, което Марлоу бе направил за него. На него.
Марлоу го потупа по рамото.
— Радвам се да видя, че се справяш добре, Джерико.
— Да, сър.
Отмахна ръката му от рамото си и го остави да стои насред помещението.
Вече сам в коридора, Джерико сви юмрук, отпусна го, отново го сви. Пръстите му се движеха безпроблемно. Отвори торбичката. Вътре имаше кафяво шише с таблетки ТОНИЗИРАЩИ ВИТАМИНИ „МАРЛОУ ИНДЪСТРИС“. До тях лежеше сребриста кутийка с десет ампули светлосин серум. За миг си представи как хвърля торбичката в най-близкия кош за боклук и си тръгва. Вместо това прибра за по-сигурно кутийката във вътрешния джоб на сакото си, а витамините — във външния. Пъхна Заратустра на Ницше под мишница и се гмурна в хладния есенен ден.
Докато си пробиваше път през тълпата на Юниън Скуеър, Мейбъл нямаше никакво време да забележи красотата на есенните листа. Знаеше, че трябва да си отваря очите — преструвайки се на работници, детективите на Пинкертън често опорочаваха мирен протест, като даваха оправдание на полицията да се намеси и да започне арести. Понякога ставаше ужасно.
Дъждът беше спрял. Майка й стоеше на импровизирана трибуна и окуражаваше тълпата със своите ораторски умения и с красотата си, чийто венец беше черната й коса. На двайсет Вирджиния Нюуел, дъщеря на известния род Нюуел, една от елитните нюйоркски фамилии, реши да захвърли всичко това и да избяга с бащата на Мейбъл, Даниъл Роуз, евреин, подстрекател, журналист и социалист. Семейството я лиши от всичко и я остави без цент. Ала обаянието й се съхрани. Наричаха майка й Бунтарката на социални помощи. А и по някакъв начин това, че бе захвърлила всичко в името на любовта, я правеше още по-известна, отколкото ако беше съпруга от висшето общество. По тази причина успяха да се преместят в „Бенингтън“ — никой не можеше да откаже на момиче от фамилията Нюуел, пък било то и изпаднало в немилост.
За Мейбъл обаче беше трудно да живее в сянката на майка си. Никой не пишеше във вестниците за нея. И за да не свършат огорченията и обидите дотук, тя бе наследила външния си вид от баща си — кръгло лице и прав нос, тъмнокафяви очи и къдрава коса с кафяв оттенък. „вие навярно приличате на баща си“, отбелязваха хората, след което настъпваше неловко мълчание. Но когато майка й се усмихнеше и я прегърнеше с думите: „Моето скъпо, скъпо, скъпо момиче!“, Мейбъл се преизпълваше с такава топлота. И когато майка й неизбежно се захващаше с това дело или с оправянето на онази несправедливост, Мейбъл заставаше на нейна страна и в ролята на предана дъщеря доказваше колко потребна е подобна дейност. Всички обичат полезните и необходими хора. Не е ли така?
Единствено Ийви като че ли не гледаше с уважение на майка й. Колко пъти я бе имитирала идеално. „Мейбъл, скъъъпа, как имаш сърце да се оплакваш, че не си вечеряла, когато на угнетените маса тепърва им предстои да дишат свободно!“ „Мейбъл, скъъъпа, кажи ми коя рокля просто крещи: Спасител на бедните и светец на Долен Ийст Сайд?“ И независимо от желанието си да се скара на Ийви и да защити майка си, се виждаше принудена да признае, че обичаше своята стара приятелка именно защото каквото и да ставаше, Ийви неизменно вземаше нейната страна. И все й повтаряше: „Някой ден всички ще знаят името ти.“ А Мейбъл тайно се надяваше Ийви да накара и Джерико да гледа със същите очи на нея.
Джерико. Чувстваше се неловко от прекалено многото си мисли, посветени на него. Всички тези романтични фантазии! Уж беше благоразумна, но сетеше ли се за това момче, мигом изпадаше в някаква приказка. Той беше толкова умен, трудолюбив и чувствителен, а не някакъв лентяй като Сам Лойд, който обсипваше с ласкателства и обещания всяко момиче, падащо си по такива глупости. Не. Чувствата на Джерико значеха нещо. И тъкмо в това се коренеше предизвикателството, не е ли така? Ако съумееш да накараш момче като Джерико да те обича, това не доказва ли колко си привлекателна?
Такива мисли вълнуваха Мейбъл, докато крачеше през Юниън Скуеър и раздаваше на работниците брой на Пролетариатът.
— Кои са вашите водачи? — попита от импровизираната трибуна майка й.
— Всички ние сме водачите! — отговори й тълпата.
Мейбъл усети как някой я хвана за лакътя. Обърна се и видя млада жена с дете на ръце, придружена от по-възрастна забрадена жена.
— Вие сте дъщерята на великата мисис Роуз? — попита на развален английски младата жена.
Имам си име и то е Мейбъл Роуз.
— Да, аз съм — отвърна раздразнена тя.
— Моля, може ли да помогне? Отвели сестра ми от фабриката.
— Кой я отведе?
Жената размени нещо на италиански с възрастната — изглежда бабата — и отново се обърна към Мейбъл:
— Мъжете.
— Какви мъже? Полицията ли?
Жената се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, и изрече тихо:
— Мъжете, дето се движат като сенки.
Мейбъл не разбра какво има предвид. Вероятно ставаше въпрос за езиков нюанс, който нямаше точен превод.
— Защо някой ще отведе сестра ви? Да не би да е организирала нещо във фабриката?
Жената отново погледна към по-възрастната и кимна.
— Тя е… profeta — младата търсеше точната дума. — Тя… говори с мъртвите. Тя казва, че те идват.
Мейбъл се намръщи.
— Кой идва?
В края на парка прозвуча писъкът на полицейски свирки и крясъците на тълпата. Сред насъбралите се падна кутия със сълзотворен газ и химическа мъгла обви парка, която изгаряше очите и гърлото. Мейбъл чуваше майка си да призовава към спокойствие, после някой застави микрофона да замълчи. Полицията връхлетя внезапно; хората тичаха и крещяха. Някой бутна Мейбъл, вестниците паднаха на земята и бяха моментално стъпкани и разкъсани. През пелената от газ и надигащата се стена от хора тя не виждаше родителите си. Объркана и задавена от кашлица, си проправи път през хаоса и хукна, но изведнъж се оказа лице в лице с един полицай.
— Стой! — извика той.
Паникьосана, побягна по 15-а улица към Ървинг Плейс, а полицаят наду свирка и вдигна тревога. След нея вече тичаха петима полицаи. Устреми се към желязната порта на парка „Грамърси“, ала една силна ръка я дръпна рязко в задния вход на ресторант. Тя започна да крещи, но някой й запуши устата.
— Не натам, госпожице, защото гъмжи от ченгета — прошепна в ухото й мъжки глас и Мейбъл притихна.
Само след миг полицията премина с готови за бой палки. От скривалището си видя как те се отказаха да я търсят и тръгнаха назад към Юниън Скуеър.
— Благодаря ви — за пръв път Мейбъл погледна своя спасител.
Беше млад — не по-голям от нея.
Той я дръпна настрани и попита:
— Вие сте дъщерята на семейство Роуз, нали?
Дори тук и сега не можа да го избегне и отвърна, сякаш да предотврати всякакви възражения от негова страна:
— Казвам се Мейбъл.
— Мейбъл. Мейбъл Роуз. Няма да го забравя.
Протегна й ръка, стисна и разтърси силно нейната.
— Е, Мейбъл Роуз. Прибери се невредима вкъщи.
Някъде наблизо отекна взрив.
— Тръгвай! Бързо! — подкани я загадъчният й спасител, хукна по тясната уличка, метна се на пожарната стълба и избяга през покривите.
Мейбъл се добра до „Бенингтън“ и взе асансьора за шестия етаж. Две от лампите в коридора бяха изгорели преди векове и затова в него вечно цареше сумрак и това я изпълваше с особена нервност. Чу шепот в далечния тъмен край и замръзна, защото се изплаши да не би полицията да я е проследила чак дотук.
Независимо от страховете си, тя все пак тръгна плахо натам. Мис Ади стоеше по нощница пред тесния прозорец. Дългата й посребрена коса беше спусната и сплъстена. Държеше пакет сол и посипваше перваза. Всъщност солта се сипеше от дупка в пакета и падаше и на пътеката на пода.
— Какво правите, мис Ади?
— Трябва да ги държа настрана оттук — жената дори не вдигна поглед.
— Кого да държите настрана?
— Развиват се чудовищни събития. Предстои да се случи нещо ужасно.
— Имате предвид убийствата ли? — попита Мейбъл.
— Вече се започна. Усещам го. Насън видях мъжа с високата шапка и с палтото от врани. Предстои гибелен избор.
Ръката на мис Ади се понесе във въздуха пред сами лицето й като ранена птица. Имаше вид на объркан човек, който излиза от упойка.
— Къде е вратата ми? Не мога да я намеря — оплака се тя.
— Вие сте на шестия етаж, мис Аделайд. Нужен ви е десетият. Хайде, ще ви заведа.
Мейбъл взе пакета сол от възрастната жена, помогна й да се качи в асансьора и пусна досадната дръжка на вратата.
— Когато коварните бяха обвинени за лукавството си, сякаш то е някаква игра, и на нашите бесилки увиснаха мъртъвци, мъжът беше там. Когато ония от кореняците американци чокто вървяха към своята погибел по Пътеката на сълзите, мъжът беше там.
Мейбъл броеше етажите. Искаше й се асансьорът да се движи по-бързо.
— Казват, че се появил пред Линкълн вечерта преди избухването на войната между щатите. Сякаш се спуснала ръка и изтръгнала сърцето на нацията и реките започнали да кървят, а раните на земята не зараствали.
Мис Ади изведнъж се обърна и погледна Мейбъл право лицето:
— Ужасно е онова, което хората са в състояние да си причинят един на друг, нали?
Мейбъл отвори припряно вратата на асансьора, за да пусне възрастната жена да слезе. Знаеше, че е редно да я заведе досами апартамента й, но беше твърде нервна и наплашена.
— Натам по коридора вляво, мис Аделайд.
— Да, благодаря.
Мис Ади взе пакета от Мейбъл, слезе в тъмния коридор и предупреди:
— Не сме в безопасност, да знаете. Ни най-малко.
Ала Мейбъл вече беше затворила асансьорната врата и се спускаше надолу.
— Ужасно е онова, което хората са в състояние да си причинят един на друг — повтори мис Ади.
От кабинката на асансьора Мейбъл зърна как босите й крака се отдалечават неуверено, а дантеленият подгъв на нощницата и се носеше след нея, наподобяващ морска пяна.