Либа Брей
Ясновидците (11)

Отпъждане на призраците

— Казах ти, че идеята не е добра — изгледа я строго вуйчо Уил.

Седяха в ресторант в Чайнатаун. Главата вече я болеше не на шега. Бе способна единствено да гони с лъжица лъскавите кнедли в купата пред себе си.

— Кой би направил подобно нещо? — попита накрая тя.

— Ако вземем предвид историята на човечеството, по-точният въпрос е защо повече хора не правят подобни неща — отвърна Уил и много изкусно сложи с пръчиците за хранене парченце говеждо в устата си.

— Може да е работа на някоя банда. Ако например семейството й дължи пари на някого — предположи Джерико.

— Но защо ще си причиняват всичките тези неприятности? — рече замислен Уил. — Защо ще го правят да изглежда окултно по характер, при това доста странно окултно?

Уил и Джерико обсъдиха различни версии, но отхвърлиха повечето. Ийви не продума. Отчаяно се нуждаеше от питие.

— От Откровението на Йоан Богослов ли е заимствано? — попита Джерико. — Блудницата. Блудницата от Вавилон.

— Да, и аз си го помислих. В Откровението наистина се споменава за Вавилонската блудница. Но блудницата, украсена със злато и драгоценни камъни… Много характерна фраза. Не съм сигурен да съм я чувал преди. — Тръсна глава, сложи още една хапка в устата си и добави: — Поне не се сещам.

Ийви гледаше втренчено в яденето си и мислеше какви ужасни неща видя, докато държеше катарамата от обувката на Рута Бадовски. Ами ако са важни?

— Чували… чували ли сте някога тази мелодия? — Тя изсвири с уста няколко такта.

Уил сви устни, позамисли се и на свой ред попита:

— Какво е това, нещо от радиото ли? Ако познаеш коя е, печелиш сапун от марката „Пиърс“ или нещо подобно?

Ийви тръсна глава и усети болка, но отвърна:

— Просто глупава песничка, чух я онзи ден. Чудех се дали означава нещо и… — Какво? Можеше ли да обясни нещо смислено? — Не, нищо.

— Щом казваш. Искаш ли да опиташ патицата?

Ийви потисна усещането, че ще повърне, и отмести пръчиците за хранене и противната й храна. Изпита обаче и облекчение. Страховитите образи и мелодията нямат нищо общо с убийството на момичето, разбира се, помисли си тя. Можеха да са какво ли не. Наистина какво ли не.

Ненатраплива суматоха в другия край на ресторанта привлече вниманието й. Сервитьорката в червена рокля — момиче приблизително на нейната възраст — тикаше под носа на млад мъж някакъв пакет и му говореше на китайски. Заповедният й тон не търпеше възражение. Под пронизителния поглед на момичето младежът тръгна бързо към кухнята и вратата зад него се затвори с трясък. Момичето в червената рокля дойде при масата им — носеше сребърен поднос с малки чаени сладки с късметчета. Бледозелените й очи впечатлиха Ийви. Момичето попита с нотка на любезно раздразнение:

— Ще има ли още нещо?

— Не, благодаря — Уил плати сметката, а Ийви извади листче то от една сладка.

— Какво пише? — попита я Джерико.

— „Скоро животът ви ще се промени“.

Ийви хвърли листчето настрани.

— Надявах се на „Ще срещнете висок тъмен непознат“. А на твоето какво пише, Джерико?

— „За да спечелите доверие, трябва да рискувате тайни“.

— Хм, любопитно. Вуйчик?

— Стига да мога, никога не чета късметчета — Уил остави листчето си върху подноса, без да го отвори.

Излязоха на павираната тясна и криволичеща Дойерс Стрийт, известна като „кървавият ъгъл“ заради забоите си и множеството убийства, извършени от банди. Тази вечер обаче тук цареше тишина и спокойствие. На отсрещния завой неколцина мъже палеха свещи в малки бели фенери и ги наблюдаваха как се издигат плавно нагоре към сумрачното небе. Над улицата се разнасяше аромат на благовония.

— Есенният фестивал — поясни вуйчо Уил. — Празник на плодородието и важна културна традиция.

По-нататък книжни фенери украсяваха входа на магазин: „Фирма «Ми Тун». Вносители“. Фенерите пърхаха на вечерния бриз. Върху тухлена стена до магазина бяха разлепени листове хартия, изписани с китайски йероглифи. Преминаващите им хвърляха скришом погледи.

— Какви са онези неща? — попита шепнешком Ийви.

— Списък на търговците, несвързани с китайската тайна организация Тон.

— А-а, онези сребърни неща? Щипци, с които си слагаш лед в джина ли? — И тя показа с два пръста какво има предвид. — Обожавам ги.

— Тон са братства или властващи сдружения; тук, в Чайнатаун, са две — Хип Синтон и Он Леонтон. Управляват Чайнатаун от десетилетия. От време на време влизат в кървави разпри. Търговците разлепват тези списъци като молба за неутралитет, за да не ги замесват в насилието.

— Какво става тук? — попита Ийви.

Пред магазинче имаше опашка от мъже, а вътре гореше лампа.

— Най-вероятно изпращат писма на жените си в Китай.

— Жените им не са ли тук с тях?

— Актът от 1882 година за недопускане на китайците — Уил я изгледа в очакване на реакция. — Какво ви учат в училище напоследък? Ще се превърнем в нация от креационисти^[1]] без никакво понятие за история.

— Затова, предполагам, съм щастлива ти да си ми опекун и учител.

— Да. Добре — поколеба се Уил, преди да започне лекцията си: — Актът за недопускане на китайците има силата на закон и цели да спре наплива на китайци, след като са построили железопътните линии. Не им е било позволено да доведат семействата си. Законът не ги е защитавал. Били са съвсем сами.

— Не звучи ужасно американски.

— Напротив, много е американско — възрази горчиво Уил. Заобиколиха изотзад ресторанта и видяха младежа, когото сервитьорката нахока грубо. Клечеше пред мангал и поддържаше огъня в него с листове цветна хартия.

— Какво прави? — попита Ийви.

— Отпъжда призраците — Уил се въздържа от повече обяснения.