Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (6)

Глава 6

Да остане сам с три непознати жени обикновено стигаше, за да превърне Перегрин Хигс в заекваща локва желе.

Слава богу за Реджи Търнскрю, помисли Хигс, докато караше фургона през тесните и невероятни стръмни улички на Сейнт Джордж. Седнал на мястото до Хигс, момъкът се беше полуобърнал, за да бъде с лице към пътничките в задната част на фургона. Поддържаше непрекъснат разговор, забавляваше жените с разкази за местните жители, разправяше им кой в коя къща живее и къде най-вероятно може да се получи милостиня.

Сякаш едни дами ще се интересуват от такива неща!

— И доколкото е известно, на Бермудите има около сто и седемдесет острова, горе-долу — казваше Реджи. — Разбира се, някои не са толкова големи, че да можеш да стъпиш на тях, обаче ако не допират до друго парче земя, сигурно си струва да стъпиш, нали?

Като дами, каквито очевидно бяха, те слушаха учтиво и правеха уместни коментари, когато Реджи им дадеше дори половин шанс.

Което означаваше, че Перегрин нямаше нужда да произнася и една сричка. Хубаво, защото единичните срички бяха всичко, на което подозираше, че е способен в този момент.

Имало ли е някога по-красиво цвете на английската женственост от госпожица Сали Мънро?

Той преглътна мъчително. И да не смее да измънка дори едно нещо!

Бяха се отклонили от главните улици на селото и се изкачваха по тясната пътека, водеща към дома на капитана. Двуколка с впрегнат само един кон препускаше надолу по склона към тях. Кочияшът го шибаше здраво с камшика си между плешките. Перегрин дръпна юздите на своя впряг към лявата страна на пътя, за да ги пропусне да минат.

Кочияшът беше жена, тъмната й коса се вееше зад нея, а мрачното изражение превръщаше лицето й в гневна маска. Перегрин скри усмивката си и свали тривърхата си шапка, докато тя прелиташе покрай тях. Жената изобщо не ги погледна.

Май капитанът е уредил нещата, както обеща. Подсвирна на конете с леко сърце и те потеглиха в тръс. Перегрин никога не беше харесвал Магделин. Тя не пропускаше възможност да се присмее на заекването му всеки път, когато капитанът не беше наблизо.

— О, виж ти! — възкликна госпожица Мънро. — Коя е тази?

— Това е Магделин Фрит — намеси се Реджи. — И май е плакала, както се вижда. Беше постоянната лейди на лорд Ник.

Премига от усилие, произнасяйки изкълчено думата като „лайди“ но Перегрин не беше в положение да осъжда недодяланата реч на момъка. Пожела си да можеше да се справя поне наполовина толкова добре като него.

— Постоянната лейди на лорд Ник? — запита госпожица Ъпшел.

— Нали разбирате, приятелката му, неговата…

— Д-достатъчно — измърмори Перегрин към Реджи.

Капитанът никога не беше крил връзката си с госпожица Фрит, но нямаше нужда някой да дрънка нещо, дето всички го знаят.

— Далече ли е до дома на капитана, господин Хигс? — запита госпожица Ъпшел.

Хигс поклати глава.

— От другата страна на този склон — добави Реджи, явно незасегнат от забележката на Перегрин. — Шепнещият хълм е една от най-хубавите къщи на островите, ще бъдете доволни да разберете. По-хубава и от тази на губернатора, ако ме питате.

— Защо я наричат Шепнещия хълм? — запита Сали Мънро. — Божичко! Надявам се да няма призраци. Няма, нали?

Перегрин се засмя. Какво въображение има! Наред с яркорусите къдрици и най-веселите кафяви очи, в които някога беше имал удоволствието да се взира.

— Призраци ли? Хайде де! Не говорите сериозно! — каза Реджи. — Не, наричат го Шепнещия хълм заради шума на вятъра сред палмите. Хората казват, че все едно островът разказва всичките си тайни, стига човек да седи и да слуша внимателно.

— Каква прелест — обади се мълчаливата.

Как се казваше тя? О, да, госпожица Смайт. Сега Хигс си спомни, макар че малкото й име му убягваше. Трябва да се върне и да провери в корабния дневник утре сутринта.

Когато фургонът се изкачи по хълма, жените зад него ахнаха като една, щом пред тях се показа Шепнещият хълм. Като го видя отново през техните очи, Хигс трябваше да признае, че наистина е красиво.

Дълга и ниска, с много дворчета и завои, къщата се впиваше в хълма, сякаш беше израснала на него. Бледожълтите й стени надничаха иззад завеси от бугенвилеи и увивни хибискуси под блестящия бял покрив. Капаците в бутилковозелено бяха открехнати като очи с тежки клепачи, за да пропускат вятъра, охлаждащ вътрешността.

— Господин Хигс, и вие ли живеете тук? — запита госпожица Мънро.

Перегрин кимна, чувствайки как ушите му пламват. Дори не беше мислил чак толкова надалеч. Щеше да живее под един покрив с тази руса богиня.

Може би никога повече нямаше да успее да заспи.

— Сега и аз живея тук! — обяви Реджи. — Във всеки случай, ще живея в конюшнята, най-вероятно. Там сигурно има едно-две хубави ъгълчета за такива като мене.

Перегрин дръпна юздите, смъкна се от мястото на кочияша и започна да помага на дамите да слязат от фургона. Те измърморваха думи на благодарност, но пръстите му запламтяха, когато госпожица Мънро пъхна малката си ръка в неговата за един кратък миг.

— О, Иви. — Госпожица Мънро прегърна приятелката си, докато оглеждаше къщата. — Не е точно замък, но прилича на приказка, нали?

Капитанът се появи на вратата, за да ги посрещне.

— Обзаведена с дракон — измърмори под нос госпожица Ъпшел.

После изправи рамене и тръгна към вратата. Госпожица Мънро я последва.

Госпожица Смайт тръгна след тях, но спря и се обърна към Перегрин. Погледът й срещна неговия за миг, после се впи в земята пред краката му. Няколко кичура от дългата й кестенява коса паднаха и закриха лицето и.

— Приятен ден, господин Хигс. И благодаря ви отново.

— Удоволствието е мое. — Той свали шапка. — Приятен ден и на вас, госпожице Смайт.

Тя пак погледна към него и на лицето й грейна плаха усмивка. Лунички обсипваха носа и свежите й като ябълка бузи. Госпожица Смайт направи бърз реверанс и се затича, за да настигне другите жени.

Перегрин поведе фургона към обора, за да покаже на Реджи Търнскрю кое къде е. Момчето напълно оценяваше получената възможност и предложи услугите си. Перегрин му нареди да лъсне месинга по красивата карета, която капитанът рядко ползваше, и лично се зае с конете.

Тимареше кобилата вече двадесет минути, преди да осъзнае, че не беше заекнал дори един път, когато отговори на госпожица Смайт. Но нямаше представа какво да прави с това знание.

 

 

— Можете да изберете, която стая искате — обясни капитанът.

Поведе ги по варосания коридор. Прозорци и ниши за фенери се редуваха по външната стена, която май беше с няколко стъпки дебелина. От другата страна на преддверието лъскави врати водеха към вътрешните стаи. Ив трябваше да признае, че Шепнещият хълм е красива и екзотична къща. Капитан Скот дори имаше маса, чиято долна част беше оформена като крака на индийски слон, но не й се стори необходимо да го ласкае заради това.

Една клетка може да бъде драпирана с коприна и позлатена, но си остава клетка.

— Тук сигурно има много стаи — каза Сали, явно стресната.

— Обичам да приемам гости — каза капитан Скот, свивайки рамене. — Често гостите ми идват отдалече и трябва да останат повече време. Така става, когато живееш на остров.

— Англия е остров, но никога не съм била в къща с толкова много стаи — каза Пенелъпи.

— Значи явно не сте посещавали, които къщи трябва там при вас.

Недоумението го накара да присвие очи.

Ив трябваше да предупреди Пени и Сали повече да внимават, когато говорят, иначе капитанът никога няма да повярва, че са дами.

Той ги отведе в предпоследната стая по дължината на коридора и отвори двойната врата на големия гардероб.

— Всяка може да има отделна стая, но засега имам само тези дрехи, които да си поделите. — Махна към внушителното множество рокли. — Разбира се, ако имате нужда от още нещо — а понеже сте жени, подозирам, че ще имате нужда, — можем да извикаме модистката да дойде, да вземе мерки и да уреди каквото е необходимо.

— Благодаря, капитане — каза Пенелъпи.

— О, да, благодаря, много благодаря.

Сали започна да рови из роклите.

— Да допусна ли, че тези рокли, джунджурийки и финтифлюшки са принадлежали на Магделин Фрит, вашата постоянна лейди? — запита Ив.

— Ах, госпожице Ъпшел. — Той се обърна към нея с безочлива усмивка. — Точно когато отчаяно се надявах отново да чуя сладкия ви глас.

Значи беше забелязал, че тя е мълчала по време на самохвалната му обиколка. Това толкова й хареса, че не протестира, когато той я хвана под ръка и я изведе през отворения френски прозорец, който водеше до една малка частна градина. Сали и Пени бяха твърде заети със съдържанието на гардероба, за да забележат излизането им. Ив ги чуваше как възклицават пред новите си съкровища.

— Да, дрехите принадлежаха на госпожица Фрит. Да, тя беше моя любовница, което означава, че роклите са от най-високо качество. — Той вдигна въпросително вежда към нея. — И ако се питате, да, мястото на моя любовница е свободно. Не искате ли да кандидатствате за позицията?

— Капитан Скот!

Тя вдиша ръка, за да го удари, но той светкавично хвана китката й и я задържа.

— Госпожице Ъпшел, прекалено сте възбудена — изрече гладко.

Поднесе китката й към устните си и ги прокара през мястото, където биеше пулсът й, без да отделя очи от нейните.

Тя се опита да се дръпне, но хватката му беше здрава и неотслабваща. Като птица, омагьосана от змия, тя загуби волята да му се противопостави и му позволи да продължи да държи ръката й.

Той поглади опакото на дланта й с палец. Наслада като тънки нишки плъпна след докосването му, прииждайки и отдръпвайки се като морския прилив. Тя знаеше, че не бива да позволява това, но й беше невероятно хубаво.

— От собствен опит знам — каза той с глас като нисък ромон, като лъвско измъркване, — че когато една жена протестира така силно, това означава, че отдавна не се е радвала на мъжко внимание и отчаяно се нуждае от това.

Тези думи разрушиха магията.

— Надута свиня такава! Може би ако общувахте с друга жени, освен кръчмарки и уличници, щяхте да разпознаете кога една дама е отвратена.

Погледът му се спусна към гърдите й, където втвърдените връхчета личаха като надигнати копчета под мъжката риза, която беше облякла.

— Повярвайте ми, госпожице Ъпшел. Разчитам сигналите, които изпращате, и не виждам отвращение.

— О, вие…

Устата му погълна останалата част от отговора й. Верен на думата си, той не й поиска разрешение да я целуне отново.

Тя знаеше, че трябва да се бори, но устните му бяха твърди и властни и въпреки решимостта си тя усети, че вътрешностите й се разтапят като масло, оставено на слънце.

Това нямаше никакъв смисъл. Той беше всичко, което тя презираше у мъжете — арогантен, самонадеян и със съвършено самообладание. Държеше я против волята й, за бога, и все пак тялото му говореше на някакъв горещ таен език и нейното тяло копнееше да му отговори по същия начин. Когато езикът му мина по ръба на устните й, тя закопня да се отвори за него.

Трябваше да бъде силна. Трябваше да се освободи, преди той съвсем да съкруши волята й. Натисна гърдите му, но той не помръдваше като същински дъб.

За тази игра са необходими двама, реши тя и изведнъж смени тактиката. Силата й не можеше да се мери с неговата. Тя престана да се бори и остави ръцете и краката си да се отпуснат изведнъж. Остана като инертна маса в прегръдката му.

— Какво ти става, жено? Да не би да си безчувствена? — Той стреснат прекъсна целувката. — Отпусната си като медуза.

Тя се изправи и рязко го настъпи с всичка сила. Той я пусна и отскочи назад.

— Казвали са ми, че медузите жилят — изрече тя с кисела жилка в гласа.

— Ив! О, ето те! — Сали се появи в рамката на двойната врата. — Ела да си избереш, преди да са свършили най-хубавите рокли.

Изчезна така бързо, както беше дошла, кикотейки се на висок глас.

— Ако ме извините, капитане — каза Ив с подигравателен реверанс. — Вярвам, че трябва да опитам една от роклите на бившата ви любовница. Не го приемайте като кандидатстване за позицията. Честно казано, по-скоро бих тръгнала гола.

— Мога да го уредя — каза той мрачно.

— Не и ако сте джентълменът, за какъвто се препоръчвате.

Тя се обърна, за да излезе, но той я спря, докосвайки ръката й над лакътя.

— Има нещо между нас, Ив.

Името й на устните му прати тръпка на наслада през тялото й. Тя я потисна.

— Госпожица Ъпшел за вас — поправи го.

— По дяволите, както искате, така ще ви наричам. Но не можете да отречете, че и вие го усещате. — Изражението му омекна и той я погледна с жадна настойчивост.

— Когато промените намерението си, стаята ми е в дъното на коридора.

— Няма да променя намерението си.

— Тялото ви ще го промени — изрече той с тайнствена увереност. — Повярвай ми, момиче. Знам как да подхождам към женското тяло, а твоето е узряло и готово. Ела при мене и няма да съжаляваш. Обещавам.

— Внимавайте, капитане. — Хвърли заплашителен поглед към слабините му. — Медузите познават някои ефикасни места, където да ужилят един мъж.

Извърна се рязко и тръгна към приятелките си с високо вдигната глава. Но вътрешно трепереше, мислеше какво може да се случи следващия път, когато се намери сама с този проклет мъж.

Медузите нямат гръбнак. Никакъв.