Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (4)

Глава 4

Ив Ъпшел го отмина, влизайки в неговата светая светих, и взе дебелото му палто от куката, без да чака той да й помогне. След като го облече, острият й поглед обгърна каютата му. Както всичко на „Сюзан Бел“, и тя беше спартанска, но той се гордееше с това.

В малката каюта имаше тясно легло по дължината на едната стена. Масата, която служеше и за хранене, и за работна площ, беше завинтена за пода в средата на каютата. Газена лампа висеше от една от по-ниските греди.

Няколкото прозореца гледаха към кърмата, осигурявайки на Ник широка панорама. Тясна лавица побираше картите и инструментите му и няколко ценни книги, които запълваха редките му моменти на бездействие в морето.

— Моля, седнете.

Предложи й единствения стол.

Под светлината лампата забеляза, че в разрешената й коса има светлокестеняви отблясъци.

Винаги беше харесвал червенокосите.

Посегна да отмахне един кичур от бузата й, но тя се сви като ударено кутре.

— Спокойно, момиче — каза той, затъквайки кичура зад ухото й. Бузата й беше мека, но леко грапава от солта, наслоила се заради престоя в морето. — Ориентирай се. Сега си в безопасност.

Никълъс отвори моряшкия си сандък и извади една суха риза. Помисли да й предложи друга, но тя беше получила възможност да намери сухи дрехи и я беше отклонила. Освен това сега беше добре увита в тежкото му непромокаемо палто. Жалко. Би му харесало да гледа, докато муселинът изсъхне.

— Много съм благодарна за помощта ви тази нощ и наистина никога не съм виждала такава безразсъдна смелост. Въпреки това — каза тя официално — ми дължите извинение, капитане.

— Наистина? За какво оскърбление?

Бузите й пламнаха.

— Задето ме целунахте без разрешение.

Той се засмя.

— Това едва ли може да се нарече целувка, момиче. Просто беше срамота да не се възползвам от едни хубави устни в онзи момент.

Вгледа се в нея за миг. Модата диктуваше устата да представлява розова дъгичка, но червените устни на тази девойка бяха широка плътна лента, чувствено разсичаща овалното й лице.

Ник реши, че розовите дъгички не заслужават чак толкова да ги ценят.

Наведе се напред, опирайки се на ръчките на стола й.

— Сега това — изрече просто — е целувка.

Тя отвори уста, за да протестира, но това само улесни работата му. Устните му се лепнаха върху нейните, завладявайки ги с лекота. Тя се стегна, изненадана отначало, но той очакваше това. Очакваше и омекването на устата й под неговата в следващия миг. Устните й бяха солени, но той плъзна език покрай тях, търсейки меда вътре.

По дяволите, колко сладка беше. Издаваше някакви звуци, но не както обичайните стонове на наслада, които той изтръгваше от Магделин. Опита се да накара езика й да догони неговия в неговата уста, но тя реагира с плахост.

Ръцете й намериха гърдите му, ноктите й се забиха в кожата му.

Поощрен, той я зацелува още по-властно.

И тогава малката хитруша хвана космите, които се къдреха около зърната му, и ги изскубна!

— Ау!

Той се дръпна от нея, разтърквайки гърдите си.

— Следващия път, когато решите да пъхате нещо в устата ми без разрешение, ще го захапя — обеща тя с убийствен поглед.

Дори и вбесена, си оставаше дяволски изкусителна. Членът му си оставаше все така незасегнат от щипещата болка на гърдите, където кожата сега беше гладка като бебешко дупенце.

— Навик ли ви е да се опитвате да осакатявате мъжете, които ви спасяват живота? — запита той.

— Само онези, които смятат, че искрената благодарност не е достатъчна благодарност. — Тя отново скръсти ръце в скута си. — Капитане, моля да обещаете, че в бъдеще няма да се опитвате да ме целувате, освен ако не ви разреша.

— Честно казано, тази ваша целувка не беше никаква премия и не си струва да я повтарям.

По дяволите, досега никоя жена не беше отказвала да легне с него, какво остава пък да го целуне. Той скръсти ръце на гърдите си и я изгледа свирепо.

— Въпреки това, ако реша пак да ви целуна, ще го направя — изрече той уверено. — И няма да моля за никакво разрешение.

— Ще се погрижим за това.

Тя го изгледа с присвити очи. Имаха дълбокия син цвят на залив в ясен летен ден, но сега зад тях се надигаше буря. После погледът й се плъзна по фигурата му и той почти я видя да си припомня, че би трябвало да е смутена от гледката на голите му гърди. Тя сведе очи.

— Заради общата опасност за двама ни ще се опитам да пренебрегна некавалерското ви поведение.

— Некавалерско ли? — изрече той, поразен. — Скочих във вода, пълна с акули, заради вас. Ако това не се брои за върховно кавалерство, бих искал да знам какво е кавалерство според вас.

— Капитане, няма да влизам в дебати. Разбира се, ценя това, че спасихте приятелките ми и мене. Просто няма да допусна да се отнасяте с мене така, сякаш ви дължа нещо повече от това, което една дама би трябвало да дължи.

Ник стисна устни. Проклет да съм. Истинска дама. В последните няколко години беше отбягвал този рядък вид, все едно бяха чумави.

— Изглежда, че и аз ви дължа извинение — изрече тя, сплитайки и разплитайки пръсти на скута си, докато погледът й скачаше от място на място в каютата, за да не се спре на него.

— И какво беше вашето оскърбление? Освен че ме обръснахте без бръснач.

Той се засмя, надявайки се да облекчи напрежението помежду им, макар че реши да не бърза да облича чиста риза, защото голотата му несъмнено я изнервяше.

— Когато бяхме във водата и акулата се върна към нас… е, езикът ми като че ли се задейства от само себе си. Казах някои непристойни неща. Надявам се, ще се съгласите, че тогава не бях на себе си.

— Не, подозирам, че бяхте напълно на себе си. В такива моменти човек не може да бъде друг. Освен това положението изискваше някои по-солени изрази.

Тъкмо щеше да я похвали за уравновесеното й поведение в критична ситуация, която би могла да разстрои мнозина мъже, но тя продължи с планираната си реч.

— Сега, когато вече не сме застрашени, трябва да настоя да постигнем съгласие.

— На драго сърце — отвърна той с усмивка. — Винаги съм готов да постигна съгласие с изискана млада дама.

— Млада дама от добро семейство — поправи го тя. — И като такава ви моля да ни помогнете да продължим пътуването си.

Добро семейство. Прецени, че може и да е така. Дантелата на корсажа и на ръкавите й говореше за качество, на врата си носеше сребърна верижка с медальон. Той навлече ризата си над главата и върза връзките на гърлото си. Ризата се спусна до средата на бедрата му.

— И накъде сте се забързали така? — запита я той.

— С приятелките ми сме на път за Каролина.

Той много пъти беше изминавал разстоянието от островите Търкс до Чарлстън, за да доставя сол и други, не толкова законни стоки в замяна на храни, от които в Бермуда имаше отчаяна нужда. Островните води осигуряваха изобилие на риба, но човек не може да яде само това. В Чарлстън щеше да натовари „Сюзан Бел“ със сушено говеждо, солено свинско и толкова необходимото жито. Плановете на госпожица Ъпшел биха могли да се съгласуват много добре с неговите.

Никълъс бръкна под ризата си и разкопча копчетата на предната част на панталона си.

— Капитан Скот!

— Трябва да сваля тези мокри панталони. — Той остави широките крачоли да се свлекат до глезените му, измъкна се от тях и я погледна намръщено. — Солената вода бързо нанася вреди.

— Но вие сте… вие сте…

Очите й се окръглиха като два морски таралежа.

— Гол под ризата? Да, но съм достатъчно прилично покрит — отвърна той, вземайки чифт чисти панталони. — Впрочем, вие не сте ли гола под вашите фусти?

— Един джентълмен не би трябвало да говори така.

— Тук бъркате, госпожице Ъпшел. Говорите под впечатлението, че съм джентълмен, а аз просто съм скромен моряк. — Усмихна се неприятно. — И то такъв, който много добре знае, че под полите си нямате нищо, освен едни хубави дълги крака.

Тя изфуча, но той се усмихна, като си я спомни как риташе под ярдовете муселин, докато я вдигаха на борда. Обърна се с гръб към нея, докато закопчаваше панталоните си. Аргументът му, че е достатъчно благоприлично покрит, би могъл да пострада, ако членът му издуеше дългата му риза към нея.

— Скромен моряк — чу я да мърмори зад гърба му. — У вас няма нищо скромно.

Той реши да не обръща внимание на бодването.

— И какво толкова неотложно има за три млади дами от добро семейство в Каролина?

— Нашите сватби, сър, ако това ви влиза в работата.

Когато той се обърна отново към нея, тя разглеждаше сплетените си пръсти, скромно положени в скута й.

— Ние с моите приятелки сме сгодени за почтени господа.

— Наистина? И къде се запознахте с тези почтени господа?

— Не сме. Още не, във всеки случай.

— Тогава как са се състояли тези поразителни годежи?

Тя вдиша очи нагоре.

— Браковете ни са уредени, разбира се.

— Бил съм в Каролина — каза той. — Там няма недостиг на жени. Защо тези господа е трябвало да влачат вас и приятелките ви през Атлантика?

— Може би колониалните жени там са подходящи за повечето мъже, но това са видни господа, които искат съпругите им да са родени в Англия — отвърна тя официално. — Искат да са сигурни, че децата им ще имат подходяща чувствителност, близки връзки с Англия и с короната.

Ник се засмя.

— В колониите има много хора, които не дават и пукната пара за короната.

Тя премига с шокирано изражение.

— Несъмнено сте чували за агитаторите, за патриотите, както се наричат? — Ник не можеше да повярва, че смутовете в колониите не са известни в Лондон. — Навъдили са се много такива в Бостън, но думите им летят от печатарските преси по цялото крайбрежие на Атлантика и сеят размирици.

Недоволството на колонистите от закона за гербовия налог, данъците върху чая и законите, налагащи им да приемат в домовете си британски войници, тлееше в последните десет години и сега заплашваше да изригне в истинско насилие.

Но не всички страдаха от това.

Честно казано, Ник би трябвало да целува краката на крал Джордж и на несръчния му парламент. Законите, налагащи на колониите да търгуват само с Англия, бяха превърнали контрабандните каси френско вино и карибски ром, прекарвани от Ник, в смехотворно изгодна стока.

Малко бунт щеше да подкрепи бизнеса.

— Как може да търпят такава измяна?

Тя учудено поклати глава.

— Не гледат така на това. Искат представителство, защото са данъкоплатци. — Ник се намръщи. Защо приказва за данъци с една възхитително мокра жена? Но се чувстваше задължен да я предупреди, че животът в Каролина може да не е каквото е очаквала. — Не всички, разбира се, но някои биха прекъснали всички връзки със стария ред, за да си създадат свой собствен.

— Несъмнено лоялните поданици на краля няма да допуснат такова нещо.

— Лоялните поданици като бъдещия ви съпруг?

— Точно така. Господин Смут Пениуисъл^[1], ескуайър, от Каролина, джентълмен и плантатор. Дори е дякон в конгрегацията близо до дома му. — Тя посегна към медальона на шията си и го отвори, за да погледне миниатюрата вътре. Лицето й помрачня. — О, развалил се е.

— Ако позволите?

Никълъс протегна ръка. Тя откопча медальона и го пусна в дланта му. Дребната рисунка беше размазана и нагърчена от престоя във водата, но той различи профила на джентълмен с перука и яки челюсти.

Ник познаваше този тип мъже. С пепеляви лица, разплути от преяждане и препиване, въргалящи се в лукса, осигуряван от чужд труд. Господин Смут Пениуисъл със сигурност не беше достоен за силната, упорита жена, която сега седеше пред него.

— Нека вашият господин Пениуисъл се погрее един-два дни на бермудското слънце и съм сигурен, че ще бъде толкова добър, колкото винаги е бил — изрече той саркастично, докато й връщаше медальона.

— О, надявам се — каза тя, без да схване намека му, докато повторно закопчаваше верижката на врата си. — Така че, нали разбирате, ако ни помогнете да продължим по пътя си, сигурна съм, че годениците ни ще ви възнаградят подобаващо.

— Не вашите добри семейства?

Въпросът като че ли я хвана неподготвена.

— Е, естествено те ще бъдат доволни да научат, че сте ни помогнали.

— Отлично — каза той. — Един пощенски кораб заминава за Бристол след една седмица. По него ще пратим известие до семействата ви. Може да отнеме известно време, но поне новината, че сте оцелели, ще пристигне едновременно със съобщенията за крушението на „Моли Харпър“.

— Не е необходимо. Важното е…

— Важното е, че не знаете кой е в действителност бъдещият ви съпруг, а подозирам, че и семейството ви не знае. — Не можеше да си представи защо красавица като Ив Ъпшел не е имала десетина поклонници, които да се надпреварват за ръката й в Англия. Дори зестрата й да беше не чак дотам внушителна, онова, което беше видял от нея досега, напълно би възмездило липсата на пари за който и да било мъж, достоен да се нарича мъж. Той скръсти ръце на гърдите си и я изгледа, леко накланяйки глава. — Да не би вие трите да бягате поради някаква причина?

— Разбира се, че не! — отвърна тя доста бързо. — Каква нелепост.

— Почти толкова нелепо, както да плавате през Атлантика, за да се омъжите за човек, когото не сте виждали — каза Ник. — Семейството ви няма участие в уреждането на тази работа, нали?

— Не че ви е работа, но не, те не са инициаторите. Годениците ни изпратиха агенти в Англия да намерят подходящи съпруги. Всичко е напълно почтено, уверявам ви. Дори библейско.

— Библейско ли?

— Разбира се. Не сте ли чели как патриархът Авраам пратил човек до земите на баща си, за да намери съпруга за сина му Исак? — Тя се наведе напред със сериозно изражение. — Лейтенант Ратбън ми го напомни при първата ни среща. Той казва, че добрите господа, чието време е много заето, често разчитат на мъдростта на трета страна при избиране на съпруга.

— Кой е лейтенант Ратбън?

Ник вече не го харесваше. Ако цитира Светото писание под път и над път, може да е методист.

— Той е джентълменът, който ни съпровожда до Каролина. — Тя се намръщи. — Но когато корабът заседна, бяхме разделени от него в бъркотията и не знам какво е станало с него.

Ник също не знаеше, но се съмняваше, че Ратбън е джентълмен. Цялата история беше съмнителна. Ив Ъпшел не му изглеждаше на глупачка, но в този случай проявяваше учудваща наивност.

— Моля ви, капитане. Лейтенант Ратбън ни увери, че годениците ни са много достойни мъже.

— Достойни, хмм? Е, на Бермуда има много по-достойни мъже.

На острова имаше два-три бордея, но някои млади мъже от екипажа му се оплакваха от липсата на почтени жени. Проститутките ставаха за временно развлечение, но идваше момент, когато мъжът иска да се установи.

Тъй като беше загубил плячката от пострадалия кораб, помисли, че може поне да даде шанс на хората си да поухажват три почтени млади дами. Освен това възможността да погледа как срамежливият Хигс ще тръгне да ухажва някоя жена, обещаваше да бъде толкова забавна, че Ник трудно би могъл да й устои.

— Няма да ви заведа в Чарлстън.

— Значи отказвате да ни помогнете?

— Не казах това. Просто помощта ми ще бъде в по-различен смисъл, отколкото сте си представяли — изрече той мило. — Три неангажирани дами ще имат нужда от място, където да отседнат, докато решат какво да правят. Домът ми в Сейнт Джордж е достатъчно голям, за да подслони вас и приятелките ви.

— Очаквате да живеем в дома ви?

— Знаех, че сте умна. Постигнахме пълно съгласие. — Той потри ръце. — Това, разбира се, ще бъде, докато всяка от вас си избере съпруг от желаещите млади мъже на острова, за предпочитане от моя екипаж, естествено.

— Очаквате да се омъжа за някой от вашите моряци?

— Не виждам защо не? Явно целта ви е да имате съпруг. Защо не някой моряк? Или поне човек от острова. — Той измъкна чифт чисти чорапи от моряшкия си сандък и се опря на койката, за да се преобуе. — В края на краищата, щяхте да се омъжите за един подпухнал подагричен непознат на име Пениуисъл.

— Господин Пениуисъл е добре сложен, богобоязлив почтен джентълмен.

— Може би, но се съмнявам, че един богобоязлив джентълмен ще се свърже с остроезична харпия, чието чувство за ругатните е равно почти на изкуство. — Стегна чорапите и се засмя, изправяйки се. — Един моряк е много по-способен да оцени тази неповторима способност у някоя жена.

Тя се изправи полека и той си представи, че вижда дима, издигащ се от розовите й ушни миди.

— В такъв случаи ще поискам помощта на друг капитан, щом стигнем пристанище. Може би онзи, който спаси „Моли Харпър“.

Една от деликатните й вежди се вдигна предизвикателно. Очевидно не беше пропуснала враждата между него и Босток. Той ревизира оценката си за скорошното оскубване, което му беше приложила.

— Желая ви късмет в това, госпожице Ъпшел. „Морският вълк“ е от друг остров — каза той, внимавайки да държи тона си равен. — И тъй като нямате нищо друго, освен една мокра рокля на хубавия си гръб, съмнявам се, че ще постигнете успех. Дори Адам Босток не е толкова глупав, че да не поиска предварително да си платите превоза.

— Капитан Скот, това е абсолютно неприемливо.

Ник изруга яростно под носа си и тя се отпусна обратно на стола.

— Госпожице Ъпшел, жертвах шанса да спася натоварена догоре бригантина, за да ви измъкна от водата. Едва не попаднах в гърлото на една акула. И сега ви предлагам закрилата на оръжието си и топлината на огнището си, докато вие и приятелките ви не си устроите нов живот на такъв хубав остров, за какъвто можете само да мечтаете.

Стисна ръчките на стола й и се наведе към нея така близо, че носовете им едва не се докоснаха.

— Ако това не е съвършено приемливо, в такъв случай не знам кое би било.

Дори пропита с морска вода, кожата й излъчваше неопределима женска свежест. И ако не беше най-дразнещата девойка, която някога беше виждал, щеше да се изкуши да я целуне отново.

Устата й се отвори за отговор, но едно почукване на вратата на каютата я накара да замълчи.

Никълъс изръмжа позволение и Тейтъм надникна през вратата, навеждайки глава, като подръпна перчема си в знак на уважение.

— Моля за извинение, к’питане — изрече с грапавия си глас. Протегна сухите ботуши на Ник. — Приближаваме устието на пристанището на Сейнт Джордж, сър. Господин Уилямс пита дали ще бъдете така добър да го смените на кормилото.

— Идвам веднага.

Никълъс никога не позволяваше на друг да води „Сюзан Бел“ през тесния пролив до мястото му на кея. Пристанището беше толкова закътано, колкото би си пожелал всеки моряк, но той преодоляваше множеството островчета и плитчини по-спокойно, щом сам държеше кормилото.

— Госпожице Ъпшел, предлагам да се възползвате от моряшкия ми сандък за сухи дрехи, докато ме няма — каза, докато обуваше ботушите си. — Солената вода нанася вреди и на жените също толкова бързо, колкото и на мъжете. Ако ще ви ухажват, няма да искате да ви се налага да лекувате някои противен обрив.

Веднага щом затвори вратата на каютата, нещо се удари шумно в нея.

Вероятно една от книгите му.

Защо жените все изпитват адска нужда да го замерят с разни неща?

С това, че отвеждаше трите корабокрушенки в дома си, беше извлякъл единственото хубаво нещо от действията си тази нощ.

Но докато направляваше „Сюзан Бел“ през последния отрязък от пътуването, в ума му се мярна мисълта, че Магделин може да не види нещата от неговата гледна точка.