Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (34)

Глава 34

— Предупредих ви вече, Скот. Майстор съм на фехтовката.

Ратбън зае позиция, балансирайки на пети.

Преди време Ник не беше обърнал внимание на тези изявления заради превземките му. Сега разбираше, че Ратбън е като рибата скорпион — крие хищническата си природа зад хитра маскировка.

— Несъмнено оставяте широка следа сред изнежените си приятелчета в лондонските кафенета — каза Ник, опитвайки се да накара уверения поглед на Ратбън да потрепне. — Тук няма посредници. Няма правила.

— Точно както ми харесва.

Ник видя удара в очите на мъжа, преди ръката му да помръдне, но въпреки това противникът му се оказа по-бърз, отколкото беше очаквал. Посрещна острието на Ратбън с ръба на своето, но избягна режещия удар на косъм.

Ратбън се усмихна. Изражението му не беше приятно.

— Значи няма дуел. Няма нужда от секунданти.

Сабята му блесна откъм лявата страна на Ник, опитвайки защитата му.

— Малко бавничко тук — каза дендито. — Какво ще кажеш за това?

Направи висок финт, после удари ниско. Ник отскочи назад, но върхът на сабята на Ратбън го перна през гърдите и раздра бялата му риза. Червено петънце се процеди през плата.

Ив ахна.

— Момичето ви вече се безпокои за вас, Скот.

Не гледай надолу. Не отвръщай поглед. Даже не бива да мислиш за нея, заповяда си той. Усети лепкава струйка по кожата си, но нямаше болка. Тя щеше да дойде по-късно.

— Само драскотина.

— Нямам търпение да ви покажа цвета на кръвта ви, капитане — изрече Ратбън с подигравателен тон.

— По-скоро ще видите цвета на ада — отвърна Никълъс и се метна в мълниеносна атака.

Светът се разпадна на несвързани частици. Сблъсък на остриета. Отблъснат удар, насочен към рамото. Завъртащите се поли на жакета на Ратбън. Ник чуваше как моряците наоколо реват, но гласовете бяха заглушени и неясни под силното туптене на кръвта в ушите му.

— Четири на едно за контето! — извика някой предприемчив горе на бака.

Битката се водеше около гротмачтата. Тълпата се мъчеше да стои достатъчно далече от блестящата дъга на остриетата и същевременно да си осигури най-доброто място за наблюдение. Ник започна да отблъсква противника си към кърмата.

Ръката, с която държеше сабята, започваше да се уморява, беше получил дребни рани на няколко места. Ратбън изглеждаше задъхан, но Ник още не го беше улучил дори веднъж.

— Почти свършихме — каза Ратбън с леко изпъшкване. — Ще бъде облекчение да приключим, нали? И не можете да отречете, че съм по-добър край за вас, отколкото заслужава един изменник.

Ник реши да не си хаби думите, за да му отговаря, но мъжът имаше право. Онова, което беше направил в склада, беше акт на държавна измяна. А чистата смърт беше по-добра от обесване, влачене и разчекване на четири.

— Ник, не го слушай!

Гласът на Ив прониза ухото му.

Свеж вятър изду платната на Ник. Още не беше готов за смърт — за никакъв вид смърт.

— Не — изръмжа той и съчета думата със смилащ кости удар, който Ратбън едва успя да парира. — Не, не, не!

Нямаше изтънченост. Нямаше стратегия. Само гняв, груба сила и решимост да убие, не да бъде убит — само това го тласкаше напред. Ник започна да отблъсква върховния фехтовач през палубата към релинга. И тогава с удар, който изглеждаше като чист късмет, изби сабята от ръката на Ратбън. Тя се преметна през релинга и се обърна с върха нагоре, преди да потъне във вълните с едва доловим плясък. Ник опря върха на сабята си в гърдите на Ратбън. Малка червена точка цъфна около острието.

Ободрителни викове се надигнаха откъм екипажа, притиснал се до релинга на „Сюзан Бел“, плаващ неотстъпно до „Морския вълк“.

Но Ник не гледаше никъде другаде, освен в изплашените очи на мъжа, чийто живот държеше на върха на острието си.

— Хайде — каза Ратбън, откъсвайки копчетата на ризата си, за да оголи гърдите си. — Но чуйте всички. Аз умирам като лоялен поданик на короната, а този мъж си остава изменник.

Проклет да е — имаше право.

— Босток — извика Никълъс, — ако пощадя живота му, ще го задържиш ли, докато се върна на „Сюзан Бел“ с госпожица Ъпшел и госпожица Смайт?

— Ако това искаш — каза Босток. — Но някога имах куче със същия поглед и проклетото същество едва не ми отхапа ръката. Съветвам те да го убиеш.

— Денят, в който ще послушам съвета ти, Адам, е денят, когато обърна петалата.

Ив си пое дъх на пресекулки. Сърцето й започваше да бие по-бавно. Всичко свърши и Ник беше в безопасност.

— Няма да ви убия, Ратбън. Не и докато не ви видя отново.

Никълъс дръпна върха на сабята си и се обърна, за да се отдалечи от смъртта, по-близо до живота с Ив.

Тогава Ив изведнъж с ужас видя как Ратбън посяга към ножа в ботуша си и с изръмжаване се хвърля към незащитения гръб на Ник.

Тя изкрещя името му.

Ник се извърна мълниеносно и заби сабята си в корема на Ратбън, докато дръжката почти не се скри. Ратбън отвори уста и премига няколко пъти, преди коленете му да се огънат и да падне, гърчейки се, на палубата.

Ив изтича към Никълъс и обви ръце около врата му.

— Ох, Ник, помислих, че ще те докопа.

— Имай малко вяра, жено. — Целуна я силно. — Само ти можеш да ме докопаш.

— Май го видя по-рано, отколкото очакваше, Ник. Занесете го долу — заповяда Босток, сочейки към Ратбън.

— Хирургът не може да спаси човек с такава рана в корема, но поне кръвта му няма да изтече на палубата ми.

— Ще имаме нужда от лодката ти — каза Ник. — Не мога да искам от дамите да се качат на „Сюзан Бел“ по същия начин, по който дойдох на твоя кораб.

— Така е — отвърна Босток. — Пригответе лодката за спускане.

— Адам, задължен съм ти — каза Ник, след като настани Пени и Ив в лодката, която екипажът на „Морския вълк“ приготвяше за спускане. Ив видя как той подава ръка на стария си враг. — Радвам се, че не трябваше да те убивам днес.

— И аз тебе. — Босток даде знак да спускат лодката.

— Следващия път, когато ограбваш склад, викни ме да помагам. Симпатизирам на каузата на американците.

— Не го направих заради американците — каза Ник, поклащайки глава. — Направих го заради Дяволския остров.

Щом стигнаха на палубата на „Сюзан Бел“, Перегрин Хигс остави кормилото на господин Тейтъм и изтича да грабне Пени в прегръдките си.

— Пени, мислех, че съм те загубил.

— Никога — каза тя.

Той я завъртя няколко пъти, преди да я пусне да стъпи и да плени устата й с целувка, която накара екипажа да започне да се обзалага кои от двамата пръв ще припадне от липса на въздух.

Пени и Перегрин още бяха на крака, когато Пери освободи устата й, но двамата дишаха тежко.

— Капитане, ще ни ожените ли?

Сякаш Хигс се страхуваше, че Пени ще изчезне, ако отмести поглед от нея.

— Не мислиш ли, че трябва първо да попиташ дамата? — запита Ник със смях.

— Не е необходимо, капитане — каза Пени. — Перегрин вече знае какво има в сърцето ми.

— Да, Хигс, ще ви оженя.

— Не — намеси се Ив. — Никого няма да жениш, докато не се погрижа за раните ти. Кървиш от десет места, капе навсякъде по…

Той я целуна, за да я накара да замълчи.

— Да, момиче. Ще бъда доволен най-напред да се погрижиш за мене.

Тя го поведе към каютата му посред приветствени викове. „Сюзан Бел“ се наклони рязко и Ив разбра, че завива. Господин Хигс насочваше бушприта към дома.

— Да ти помогна да свалиш тази риза — каза тя веднага щом Никълъс затвори вратата зад нея.

— Да, момиче, ще има време за това и ще постигнеш своето, както май винаги го постигаш, но не и преди да съм казал каквото имам да казвам.

Ник се отпусна на едно коляно.

— Обичам те, Ив — изрече той просто.

Ръката й се стрелна към сърцето.

— Опитвах се да не е така. Ти заслужаваш нещо много повече.

— Не, аз…

— Ще ми позволиш ли да довърша? Планирал съм всичко, нали разбираш.

Тя преглътна една усмивка. Сърцето й можеше да изскочи от гърдите заради любовта и към този мъж.

— О, и кога си имал време да го направиш?

— Снощи, докато те гонех през морето — каза той. — Но само почакай един миг, докато довърша, после можеш да казваш каквото искаш.

— Добре.

Той й хвърли поглед изпод вдигнати вежди.

— Докъде бях стигнал?

— Мисля, че казваше, че заслужавам много повече.

— О, точно така. Заслужаваш много повече. Не мога да обещая, че винаги ще съм от добрата страна на закона. И не мога да обещая, че няма да бъда в морето повече, отколкото у дома. И двамата знаем, че нямам никаква дарба за съпруг.

— Правиш го толкова желано, как може да устои едно момиче? — изрече тя, извъртайки очи нагоре.

— Не чакаш. — Той я накара да седне на коляното му и положи пръст на устните й. — Но винаги ще се отнасям към тебе като към дама, каквато си. И обещавам, че ще те обичам до деня, когато умра. Омъжи се за мене, Ив Ъпшел.

Тя обхвана бузите му с длани и го целуна — дълго и силно.

— Сега мога ли да кажа нещо?

Той кимна.

— Да — каза тя просто.

Целуна го и се отдръпна, вглеждайки се в лицето му.

— Само това ли имаш да кажеш? — запита той.

— На друг отговор ли се надяваше?

— Не, но…

Тя покри устните му с върховете на пръстите си.

— В такъв случай ме изслушай сега. Обичам те, Никълъс Скот. И каквото и да ни готви бъдещето, никога няма да позная по-голяма радост от това, да бъда обичана от тебе. Моят съпруг. Моят живот. Моят господар на Дяволския остров.