Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (32)

Глава 32

Кражба на барут.

Спасете страната си от разруха и от справедливия гняв на милостивия ни суверен. Барутът, откраднат миналата нощ от склада, не може да е отишъл далече, защото вятърът е лек.

Голямо възнаграждение, ще бъде дадено на всеки, който направи съществени разкрития пред магистрата.

Арчибалд Сникъринг, ескуайър, помощник на уважаемия Джордж Джеймс Брюър, губернатор

Дигъри Бок не можеше да чете, но знаеше точно какво гласи официалната прокламация. Съдържанието на правителствения афиш се разискваше из целия остров, но никой не беше отишъл да спечели „голямото възнаграждение“. Островитяните подозираха кой може да е бил достатъчно дързък да освободи армията на Негово величество от барута. Подозрения, които се оправдаха, когато „Сюзан Бел“ пристана тежко на кея в края на деня, газейки дълбоко във водата. Беше претоварен със стоки от Америка.

Страхът от ембаргото на колониите вече беше накарал някои да се запасяват, но очевидно имаше сключена сделка. Винаги можеше да се разчита, че лорд Ник ще действа в тяхна полза. Носеха се слухове, че е изчезнал един французин, но никой не се интересуваше особено какво може да се е случило с него. Всеки килер в Бермуда щеше да бъде пълен, когато дойдат зимните бури. Островът беше благодарен.

Никой здравомислещ нямаше да отиде при магистрата.

— Даже и аз няма — измърмори Дигъри в халбата си.

— И аз, дето нямам причина да обичам к’питан Скот.

— Извинете ме, господине, но не чух ли да споменавате Никълъс Скот?

Дендито до Дигъри се наведе към него.

— Кой пита?

— Лейтенант Фортескю Ратбън, в оставка.

Мъжът отмери изящен поклон и поправи напудрената си перука.

Дигъри изплю тлъста храчка на пода на кръчмата.

— И нещо по-важно — каза Ратбън, като тропна една монета на бара. — Аз съм човекът, който ще ти плати следващото питие.

Дигъри кимна на мъжа да седне. Срещу едно питие би могъл да изтърпи нечия компания, дори на такъв напарфюмиран папагал. Мъжът даде знак да донесат друга халба.

— Сега ми кажи — подхвана той — какво имаш против капитан Скот?

Дигъри сръбна пяната от тъмната бира. Тоя не знае ли, че бирата ще се вкисне, ако я оставиш да седи много?

— Махна ме от екипажа си, това имам против него. И защо, да питам? Само щото обичам бира. — Дигъри отпи нова солидна глътка от бирата. — Махна ме — мене, дето никога нищо не съм му направил. Даже сега не искам нищо да му направя.

Непознатият се засмя. Звукът не беше приятен. На Дигъри му се стори, че му се присмива.

— И как човек като тебе може да навреди на „лорд Ник“?

— Мога да му навредя много. Всички можем.

— Събуди любопитството ми, наистина — каза Ратбън, навеждайки се с тайнствен вид към него. — Като знам колко власт има тук капитан Скот, намирам твърдението ти много съмнително.

— Да не ви пука за моите „търдения“ — изръмжа Дигъри. Подозираше, че „търденията“ са нещо, от което би се интересувал такъв женчо като този до него, и не искаше да си има вземане-даване с такива неестествени работи. — Ама мога да бутна к’питана в плиткото, ако искам, и на всичкото отгоре да си напълня джобовете заради това.

Дигъри погледна многозначително към афиша, който не можеше да прочете, и вдигна рунтава вежда. Мъжът последва погледа му към обявата.

Изглежда, беше заинтересуван. Може би щеше да поръча още една пинта.

Непознатият сниши глас и прошепна:

— Сигурен ли си, че Скот стои зад кражбата на барута?

— Напълно.

— В такъв случай, ако имаш доказателство, че Никълъс Скот е извършил това престъпление, какво те спира да съобщиш и да поискаш наградата?

— А, тука е трудното.

Той нямаше безспорно доказателство срещу капитана; само нещо го подтикваше да говори. Освен това Дигъри не се ползваше с добро име пред съда. Съдията още страдаше от спречкването между Дигъри и прасето на магистрата.

— Обаче нищо не може да се докаже, всичкото доказателство липсва, нали разбирате — каза по-късно той на приятелите си.

Ако трябваше да се избира на кого да повярват — на лорд Ник или на него, Дигъри много добре знаеше чие ухо ще бъде прищипано на стегалката.

Мъжът започваше да проявява неспокойство. Можеше да не му поръча още пиене, ако Дигъри не продължеше да говори. Дигъри гаврътна остатъка от бирата и избърса уста с опакото на дланта си.

— Мога да ида при магистрата, обаче хората на острова обичат к’питана. Господ знае защо! Сега, ако трябва да ида при властите… — Протегна халбата с надежда и мъжът кимна на кръчмаря. Изчака, докато новата пинта стигне в ръцете му, преди да продължи. — Ами сигурно няма да доживея да си похарча „голямото възнаграждение“, нали? Хората ще се вдигнат срещу човек, дето говори против оня, който им докара говеждо за зимата.

— А, да. Вашият капитан Скот е истински Робин Худ — изрече сухо мъжът.

— Никакви качулки не са откраднати^[1] — възрази Дигъри. Ама тоя май е малко прост! — Само барута са взели.

Мъжът вдигна очи нагоре и се смъкна от табуретката. След това изхвърча от кръчмата.

Дигъри вдигна халбата си към афиша.

— Ето ти на, к’питане. Може да си ме махнал от екипажа си, обаче днеска си глътнах две пинти, дето не ми струваха и пени. — Отпи голяма глътка от горчивата тъмна течност и се оригна високо. — Бог да те пази, Никълъс Скот!

 

 

Ратбън вървеше по калдъръма. Вече нямаше сребърни катарами на обувките. Беше ги продал миналата седмица. Всеки ден, прекаран на този проклет остров, му струваше пари, които нямаше.

Фактът, че Никълъс Скот е откраднал кралския барут, беше публична тайна, но той не намираше човек, които да свидетелства против него. Беше се опитал да отиде при магистрата с информацията веднага щом слухът беше стигнал до неговите уши, но без конкретно доказателство никой нямаше да му даде дори малка част от обещаното „голямо възнаграждение“.

Значи трябваше да се върне към началния си план.

Планът му беше изящно прост. Ратбън само трябваше да предаде три истински английски дами на една мадам в Чарлстън и финансовите му притеснения щяха да приключат. Госпожица Марабел се беше съгласила да го вземе за съдружник в бордея си като отплата за доставката на въпросните англичанки.

Както казваше собственичката на „Червената дама“, имала богат тайнствен клиент със специални вкусове. Той бил поклонник на схващанията на маркиз Дьо Сад и планирал да пресъздаде всичките жестоки фантазии на французина върху плътта на три англичанки, които няма да липсват на никого.

Неговите изисквания бяха прости.

Трябва да бъдат девици от добри семейства. Трябва да бъдат англичанки. Трябва да няма кой да ги търси.

И мистериозният джентълмен беше склонен да плати повече от щедро, за да задоволи страстите си.

Сали Мънро вече беше извън обсега на Ратбън, омъжена за оня угодлив Арчибалд Сникъринг, но ако успееше да прати Никълъс Скот в затвора, Ив Ъпшел и Пенелъпи Смайт щяха да останат без закрилник. Две английски дами бяха по-добре от нищо. Щяха да бъдат принудени да отплават с него за Каролина.

Разбира се, жените, принудени да направят нещо, стават трудни за контролиране. Когато им беше подхвърлил като примамка перспективата за брак с богати плантатори, се бяха показали достатъчно склонни, но сега, когато имаха закрилата на Никълъс Скот, това вече не беше интересно за тях. Помисли да приложи сила, но капитан Босток беше казал, че няма да го подкрепи, ако жените не искат да тръгнат с него.

Някак си трябваше да убеди Ив Ъпшел и Пенелъпи Смайт, че искат да тръгнат с него. Седна на една скамейка под сянката на едно мимозово дърво в една градинка на Уотър Стрийт, за да помисли.

Една карета спря на улицата отсреща и въпросните две жени слязоха от нея точно когато в ума му се оформи една брилянтно изпълнима идея.

— Ето, Реджи — дочу госпожица Ъпшел да казва на младия кочияш, докато бъркаше в чантичката си за дребни монети. — Купи си бонбони и ела да ни вземеш в часа за чай, ако обичаш.

Чак до часа за чай?

Щяха да минат часове, преди някой да разбере, че ги няма.

Когато лейтенант Ратбън ги спря на улицата, най-напред Ив само се стресна. Сега обаче сърцето й биеше ускорено. Ратбън знаеше, че Ник стои зад нападението над муниционния склад, и претендираше, че може да го докаже.

— Нали разбирате, като лоялен поданик на короната имам дълг да представя на магистрата доказателствата, които събрах — каза той.

— Какви доказателства?

Ратбън допря пръст до устните си.

— Това е работа за съда, не за вас. Достатъчно е да кажа, че не всички на този остров са в джоба на лорд Ник. Имам трима надеждни свидетели, които са го видели да краде барута, и ще заявят това под клетва.

Трима! Само двама бяха достатъчни за я осъдят на бичуване. Тя вдигна брадичка.

— Никой няма да свидетелства срещу капитан Скот — каза Ив, пожелавайки си да е така.

— Признавам, те се страхуваха да излязат да свидетелстват без моята защита. — Той направи пауза, за да приглади перуката си. — Но благодарение на моята дума ще свидетелстват.

— Всички уважават капитан Скот — каза Пени. — Никой няма да повярва на вашите свидетели.

Надежда трепна в сърцето на Ив.

— Мъж като Скот има толкова врагове, колкото и приятели. Това дръзко престъпление много раздразни губернатора — каза Ратбън. — Те ще повярват на моите свидетели, защото е в техен интерес да се справят с проблема. Губернатор Брюър трябва бързо да накаже някого за този акт на държавна измяна.

Английският съд бързо повярва на свидетелите срещу нея, а тя беше невинна. Ник беше виновен. Надеждата в сърцето й увехна.

— Помните какво е наказанието за държавна измяна, нали, дами? Колкото и да не ми се иска да говоря за такива ужасни неща, не се съмнявам, че Сейнт Джордж ще бъде претъпкан в деня, когато обесят, влачат и разчекнат на четири Никълъс Скот и целия му нечестив екипаж.

— Екипажът му?

Пенелъпи пребледня като пергамент.

Пред очите на Ив се спусна мъгла, но тя се принуди да си поеме дълбоко дъх.

Ратбън кимна.

— Нали не мислите, че Скот е направил това сам? Не, целият му подъл екипаж ще види вътрешностите си как горят.

Пени клюмна, но Ив я хвана за ръката и я задържа.

— Това няма да стане. Островитяните няма да позволят — изрече тя хладно.

— Хмм! Толкова сте наивна, скъпа. Бермудците може да обичат Никълъс Скот сега, но когато осъзнаят, че гневът на нашия крал ще се изсипе върху острова, ще поискат кръвта му — натърти Ратбън. — Някой застъпи ли се за вас, за да не ви бичуват?

Тя поклати глава, не можеше да се довери на гласа си.

— И тук никой няма да попречи да бъде приложен законът. И знаете ли защо?

— Знам едно, което ще ви попречи да ми кажете. — Тя се опита да го заобиколи, но той я хвана за ръката. — Пуснете ме.

— Не и преди да ме изслушате — каза той. — Островитяните ще искат да бъде наказан, защото хората обичат зрелищата. Обесване, влачене и разчекване на цял екипаж е нещо, за което могат да говорят години наред. Ще ги съжаляват на глас, разбира се, но няма да могат да отвърнат поглед. Ще се вкопчват във всеки вик. Ще зяпат омагьосано как се изсипват вътрешности. Хората обичат чуждата мъка. Вие би трябвало да го знаете най-добре.

Тя преглътна надигащата се жлъчка.

— Тук сме на обществено място. Махнете си ръката, или ще викам.

— Ако извикате, ще подпишете смъртната му присъда — обеща той. — Но ако дойдете с мене сега в Каролина — и двете, без суетене, няма да представя моите свидетели.

— Не, няма да дойдем с вас.

Ив трябваше да намери Реджи и каретата. Трябваше бързо да се върнат в Шепнещия хълм. Ник щеше да знае какво да направи.

— Както искате, макар да се съмнявам, че ще изглеждате добре в черно — извика той след тях. — О, почакайте! Не сте му съпруга, така че дори няма да можете да скърбите публично за него. Не че траурът за изменник е здравословна идея.

Ив не спираше. Ратбън тръгна след тях.

— Знам какво си мислите. Смятате да изтичате да го предупредите. — Гласът му изглеждаше странно безплътен. — Бъдете сигурна, че магистратът ще прати войници да го арестуват много преди да събере екипажа си и да вдигне платна. Няма къде да избяга. Няма къде да се скрие. Нито пък екипажът му.

— Екипажът му — Пени спря. — Трябва да заминем с него, Ив.

— Но…

— Няма друг отговор — каза Пен. — Обичам Перегрин. Не мога да го оставя да…

Тя се разтрепери и захлипа в кърпичката си.

Треперейки от ярост, Ив се обърна към Ратбън.

— Блъфирате.

— Може би — допусна той с жестока усмивка. — И може би просто прекарах сутринта с Дигъри Бок, когото вашият капитан неразумно изгони от екипажа си. Той и неговите приятели ще свидетелстват.

Дигъри Бок. Името сякаш беше познато на Ив. Да, трябва да е онзи, когото Ник беше отписал от екипажа заради пиянство.

— Звездите са против вашия капитан. Някой ще бъде обвинен за кражбата на барута. Някой ще плати за това. Хората може да обичат вашия „лорд Ник“, но позволете да ви уверя, че заемащите официални постове не харесват хора, кичещи се с титли, които в действителност не заслужават.

— Не мисля, че той има някакви свидетели, Пени — каза Ив, опитвайки се да излъчи повече увереност, отколкото чувстваше.

— Бихте ли заложили живота си на това? — запита Ратбън. — Уверявам ви, че мога да насоча магистрата към Скот, а той е превъзходна мишена. Господин Бок беше доста склонен да говори с мене. — Присви очи към Ив. — Залогът е доста висок, нали?

Прекалено висок.

— Ще дойдем с вас — изригна Ив. — Но знайте — ако получа и половин шанс по пътя до Чарлстън, ще нахраня акулите с вас. Така че не заспивайте дълбоко, лейтенанте.

— Благодаря, госпожице Ъпшел. — Той се сниши в подигравателен поклон. — Който е предупреден, е въоръжен.